Нора Робъртс
Божествено зло (9)

Глава девета

Фермата, в която Кем бе израснал, се беше променила съвсем малко за тридесет години. По някакъв начин тук все още се усещаше очарованието, което помнеше от времето, когато баща му беше жив. Шарените крави все така пасяха по стръмния склон зад плевнята и обора. Лекият пролетен ветрец набраздяваше хълмистата ливада. Зад телената ограда кълвяха и крякаха червените кокошки.

Къщата представляваше несиметрична триетажна постройка с голяма врата и тесни прозорци. Боята беше излющена и захабена. Доста от стъклата на прозорците бяха напукани, а от покрива липсваха няколко плочи. Биф не обичаше да си отваря портфейла за неща, които не носят печалба, освен ако не ставаше дума за бира или жени.

Покрай неравната кална пътека се виждаха няколко случайно останала прецъфтели нарциса. Кем си спомни, че преди два месеца беше дал на майка си пари за един камион чакъл. Най-вероятно беше осребрила чека и беше дала парите на Биф.

Помнеше градината зад къщата, която тя старателно засаждаше и плевеше. Но нямаше вече цветя в гнездата, над които бе полагала толкова грижи. Сега те бяха завзети от диви треви и лози.

Спомни си един ден, почти като днешния, сигурно е бил на пет или шест години — седеше на земята до нея, а тя разкопаваше леха, за да засади теменуги. Тогава тя пееше.

Откога не беше я чувал да пее?

Спря колата в края на пътеката до нейния стар фургон буик и ръждясалия пикап. Новият лъскав кадилак на Биф не се виждаше никъде. Мълчаливо изчака Клеър да го настигне. Тя постави ръка върху неговата и окуражително я стисна, преди да се изкачат по изкривената стълба.

Кем почука и това много я изненада. Не можеше да си представи да почука на вратата на къщата, в която е израсла и в която все още живее майка й. Запита се дали щеше да се почувства задължена да почука, преди да влезе в къщата, където майка й и Джери щяха да живеят след завръщането си от Европа. Мисълта бе мъчителна и тя я прогони.

Джейн Стоки отвори вратата, като триеше влажните си ръце в престилката и примигваше на силната слънчева светлина. През последните десет години бе натрупала килограми около талията. Според Кем можеше да се каже, че фигурата й е внушителна. Косата й, която навремето е била ярко руса, сега се беше обезцветила. Два пъти в годината тя я къдреше в салона на Бети, като се разплащаше с парите от яйцата, но в момента я беше дръпнала над лицето си с две големи фиби.

Някога е била красива. Кем помнеше, че всъщност като малко момче беше много горд с красотата й и почти влюбен в нея. Всички казваха, че е била най-хубавото момиче в околността. Точно в годината, преди да се омъжи за Майк Рафърти, тя е била кралицата на празника. Някъде още стоеше снимката й с бяла, набрана рокля и преметната през гърдите й лента на победителка, докато младото й и тържествуващо лице блестеше от удоволствие и надежди.

Сега беше стара, помисли Кем и усети пробождане в гърдите. Стара, похабена и изтощена. Беше дори по-тъжно, защото по набръчканото и уморено лице все още се забелязваха следи от онази младежка красота.

Не използваше никакъв грим. Биф й беше казал, че няма да търпи жена му да се рисува като някоя уличница… под очите, които някога са били блестящи и привлекателно сини, сега имаше сенки. Около устата, която всяко момче в Емитсбъро бе мечтало да целува, се бяха врязали дълбоки бръчки.

— Мамо.

— Кемърън! — след първото импулсивно потрепване, тя се успокои, спомняйки си, че Биф не е вкъщи. Когато забеляза Клеър, ръцете й инстинктивно се вдигнаха към косата, с онзи чисто женски жест на притеснение. — Не знаех, че ще дойдеш и ще доведеш гости.

— Това е Клеър Кимбъл.

— Да, знам — припомняйки си добрите маниери, тя й се усмихна любезно. — Помня те — момичето на Джак и Розмари. Виждала съм твои снимки в списанията. Ще влезете ли?

— Благодаря.

Пристъпиха във всекидневната с износени мебели, колосани покривчици и модерен широкоекранен телевизор. Биф обичаше да се изтегне с цяла опаковка бири и да гледа полицейските предавания и спортните състезания.

— Седнете — Джейн отново нервно започна да бърше ръце в престилката. — Мога да направя по един студен чай.

— Няма нужда, мамо — Кем хвана, неспокойните й ръце и я заведе до дивана. „Миришеше на него“, помисли той и стисна зъби.

— Няма да ме затрудни — усмихна се притеснено майка му към Клеър, която седна на стола срещу нея. — Днес е много топло. Пък и е влажно след снощния дъжд.

— Мамо — Кем все още държеше ръцете й и нежно ги разтриваше, — трябва да говоря с теб.

Джейн прехапа устни.

— Какво има? Нещо не е наред. Пак си се бил с Биф. Не бива, Кем. Не е редно да се биеш с него. Трябва да го уважаваш.

— Не съм се бил с Биф, мамо — нямаше начин да го каже по-внимателно. Нямаше по-лесен начин. — Той е мъртъв. Открихме го тази сутрин.

— Мъртъв? — Джейн повтори думата сякаш никога преди това не беше я чувала. — Мъртъв?

— Станало е миналата нощ — Кемърън търсеше някакви по-меки думи, които да не присядат в гърлото му. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа.

Като някоя кукла на конци тя бавно издърпа ръцете си от неговите и ги притисна към устата си.

— Ти… ти си го убил. О, Господи! Мили Боже. Винаги си казвал, че ще го направиш.

— Мамо — Кем се протегна към нея, но тя се дръпна и започна да се поклаща. — Не съм го убил — решително изрече той.

— Ти го мразеше — още по-бързо се залюля тя напред-назад, с вперени в него посърнали очи. — Винаги си го мразил. Беше груб с теб, вярно, но го правеше за твое добро. Само за твое добро — говореше бързо, като кършеше ръце, а думите й се застъпваха. — Аз и баща ти те бяхме разглезили. Биф разбираше това. Той се грижеше за нас. Знаеш, че той се грижеше за нас.

— Мисис Стоки — Клеър се приближи, седна на края на дивана и привлече майката на Кем в прегръдките си. — Кем е дошъл да ви помогне. И двамата сме тук, за да ви помогнем.

Продължи да приглажда косите на Джейн и да й говори тихо, наблюдавайки Кем, който стана и се приближи до прозореца.

— Ще се обадя на доктор Кремптън — каза той.

— Това е добра идея. Защо не направиш малко чай?

— Той мразеше Биф — зарида отново Джейн Стоки на рамото й. — Мразеше го, но той се грижеше за нас. Какво щях да правя, след като Майк умря? Не можех сама да се грижа за фермата. Не можех сама да отгледам детето. Имах нужда от някого.

— Знам — без да сваля очи от Кем, Клеър продължи да се поклаща. Когато той излезе от стаята, сърцето й продължаваше да го следва. — Да, знам.

— Той не беше лош човек. Не беше. Знам какво разправят хората. Знам какво си мислят, но той не беше лош. Може би обичаше повечко да си пийва, но мъжът има право на това.

Не, помисли си Клеър. Никой няма право да бъде пияница. Но продължи да я люлее и утешава.

— Значи е мъртъв. Но как може да е мъртъв. Той не беше болен.

— Било е злополука — отвърна Клеър и се надяваше, че не я лъже. — Кем ще ви обясни. Мисис Стоки има ли някого, на когото искате да се обадя?

— Не — погледът й беше вперен в стената, а сълзите бликаха и блестяха на слънцето. — Няма никого. Вече си нямам никого.

— Докторът тръгна — каза Кем и постави чаша и захарница на малката масичка. Лицето и очите му бяха безизразни.

— Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Кем, не мисля, че…

— Трябва да ги задам — прекъсна я той. Щом не можеше да й бъде син, поне беше полицай, по дяволите. — Знаеш ли къде отиде Биф снощи?

— Излезе — Джейн затършува из джоба на престилката за кърпа. — Мисля, че някъде във Фредерик. Целия ден беше работил здравата и трябваше да си почине.

— Знаеш ли къде точно във Фредерик?

— Може би в клуба на ветераните — изведнъж през ума й мина някаква мисъл и тя отново прехапа устни. — С колата ли е катастрофирал?

— Не.

Клеър отчаяно погледна към Кем, докато той абсолютно безизразно задаваше въпросите.

— Изпийте това, мисис Стоки. Ще ви помогне малко — и сама поднесе чашата към устните на Джейн.

— По кое време излезе?

— Трябва да е било около девет.

— Беше ли с някого другиго? Щеше ли да се среща с някого?

— Беше сам. Не знам дали щеше да се среща с някой.

— Взе ли кадилака?

— Да, взе го. Той обичаше колата си — вдигна престилката към лицето си и отново заплака и се разтресе.

— Моля те, Кем — Клеър обви с ръка раменете на Джейн. Тя добре знаеше какво означава да те разпитват, да те карат да мислиш след жестоката смърт на някого, когото си обичал. — Не може ли останалото да почака?

Кем се съмняваше, че майка му би могла да му каже нещо, което да му помогне. Сви рамене и се върна отново при прозореца. Пилетата продължаваха да кълват, а слънцето напичаше тревата.

— Ще остана с нея, докато дойде докторът — Клеър го изчака да се обърне. — Ако искаш. Знам, че имаш други неща… за които да се погрижиш.

Той кимна и пристъпи към майка си. Осъзна, че няма какво да й каже. Нищо, което тя би искала да чуе. Обърна се и излезе от къщата.

 

 

Когато три часа по-късно Клеър спря пред канцеларията на шерифа, тя се чувстваше като изцедена. Док Кремптън беше дошъл и с обичайното си умение бе утешил опечалената вдовица. Двамата с доктора бяха решили, че Джейн не трябва да остава сама, така че, след като той си замина, Клеър седна на стълбите и зачака да изчезне следобедът.

Не посмя да пусне телевизора или радиото, за да не смути мисис Стоки. Не се виждаха и книги и тя остана на мястото си, докато чувството на загриженост и безпокойство не я накараха да стане и да провери как е Джейн.

Тя спеше дълбоко, със засъхнали сълзи по отпуснатото от действието на успокоителните лице. Клеър отново излезе и тръгна безцелно из къщата.

Навсякъде беше основно почистено. Представи си Джейн как ден след ден бърше и търка от стая в стая, премахвайки всяка прашинка. Беше толкова потискащо. Поколеба се пред прага на работната стая на Биф.

„Не можеш да понасяш смъртта, нали, Клеър?“, каза си тя и се застави да прекрачи вътре.

Съвсем ясно си личеше, че Джейн не е била допускана да влиза вътре с парцала и метлата си. На стената имаше глава на елен, а между рогата му блестеше опъната паяжина. Имаше и катеричка със стъклени очи, която сякаш подскачаше върху парче дърво. А също и фазан, чиито прашни пъстри криле бяха вдигнати като за полет. Върху специална поставка бяха наредени различни пушки. С чувство на неприязън Клеър забеляза, че по тях нямаше прах.

В ъгъла имаше кожено кресло, до което стоеше маса с препълнен пепелник и три кутии „Будвайзер“. В кутията със стъклен капак се виждаше колекция от ножове. Нож с формата на козел, кама, друг нож със закривени и нащърбени краища. А също така, което й се стори доста странно — красив античен кинжал с украсена с емайл дръжка.

Имаше и купчина порнографски списания. От най-вулгарните. „На стария Биф не му трябва Плейбой“, помисли си Клеър.

Забеляза и лавица с евтини книги с мека подвързия, което я изненада. Биф нямаше вид на страстен читател. После, по обложките на книгите, разбра, че те са само допълнение към списанията. Твърда порнография, жестоки убийства и няколко по-леки приключения за мъже. Реши, че би могла да запълни един час с „Наемници от Ада“. Когато я разгърна забеляза зад нея друга книга — „Сатанинска библия“. Хубава колекция, остана замислена Клеър. Явно Биф Стоки е бил любител на истинските развлечения. С облекчение чу, че някой чука на входната врата.

След това мисис Финч и мисис Нигли я освободиха от задълженията й, сега стоеше в колата пред канцеларията на Кем и се чудеше какво да му каже.

Като не измисли нещо, слезе и тръгна, надявайки се, че това е един от онези моменти, които не трябва да се обмислят предварително.

Завари го зад бюрото да пише с два пръста на машината. В пепелника до него тлееше цигара, а в очуканата керамична чашка, изглежда, имаше кафе.

По стегнатата стойка на раменете му можеше да прецени колко е напрегнат. Ако не беше целувката между двамата на люлката на нейната веранда, сега щеше да й е лесно да се приближи и да разтрие раменете му, за да премахне напрежението. Но една целувка, и то такава целувка, променяше нещата. Все пак, ако това щеше да помогне, тя можеше да се опита да го преодолее.

Но просто мина покрай него, седна на ъгъла на бюрото и взе изоставената цигара.

— Здрасти.

Пръстите му за момент се поколебаха и после пак продължиха.

— Здрасти — спря да пише, завъртя се със стола и я погледна. Изглеждаше свежа и нежна. Две неща, от които страшно се нуждаеше точно сега. Но очите й бяха уморени и изпълнени само със симпатия. — Съжалявам, че те въвлякох в това.

— Не ти ме въвлече — поправи го тя и сръбна от кафето. Беше ледено. — Аз се намесих.

— Как е тя?

— Докторът й даде успокоителни. Сега почива. Мисис Финч и мисис Нигли дойдоха. Ще останат при нея.

— Добре — потърка врата си с ръка. Въздишайки, Клеър смачка цигарата и заобиколи бюрото, за да масажира раменете му.

Кем с благодарност се облегна назад към нея.

— Човек, изглежда, лесно свиква с теб, Щека.

— Всички така казват — тя се зачете над главата му в листа върху машината. Беше полицейски доклад, брутално откровен и без никакво съчувствие. Усети как преглъща с мъка, докато четеше за състоянието, в което бе намерено тялото. Кем усети, че пръстите й стискат по-силно и се огледа. Измъкна листа и го захлупи върху бюрото.

— Направи повече, отколкото трябва, Щека. Защо сега не си идеш вкъщи? Включи си оксижена.

Клеър отпусна ръце покрай тялото си.

— Бил е убит.

— Още не сме готови да дадем официално становище — после се изправи, принуждавайки я да отстъпи. — Така, че не искаме из града да тръгнат слухове.

— Нямах намерение да се втурвам в заведението на Марта и да го разправям наляво и надясно, докато си хапвам хамбургера. За Бога, Кем, ако някой е патил от клюки, това съм аз.

— Окей — сграбчи ръката й, преди тя да успее да побегне навън. — Окей, не бях прав. В главата ми е такава каша, Клеър, но след всичко, което днес направи, ти си последния човек, когото искам да забърквам.

— Абсолютно си прав — отново се отдръпна тя, но после спря. — Кем, майка ти не мислеше онези неща, които ти наговори.

— Напротив, точно така мисли — искаше му се малко да се отпусне и погали Клеър по бузата.

— Беше изпаднала в шок от мъка. В такива случаи хората казват…

— Тя ме упреква от десетгодишен — прекъсна я той. — Знаеше, че го мразя, както може би мразех и нея, защото се омъжи за него. Не можех да й кажа, че съжалявам за смъртта му, защото не съжалявам. Дори не съм сигурен дали съжалявам, че е умрял по този начин.

— Не си длъжен да съжаляваш — вдигна ръка и я сложи върху неговата. — Не си длъжен да съжаляваш за нищо. Върши си работата. Открий кой го е убил. Това ще е достатъчно.

— Така и ще направя.

— Слушай, струва ми се, че се нуждаеш от почивка. Защо не дойдеш с мен у дома? Ще ти направя нещо за ядене.

Кем погледна часовника, после документите върху бюрото.

— Дай ми десет минути. Ще дойда направо там.

— Нека да са двайсет — отвърна в усмивка Клеър. — Мисля, че са ми останали само сухи сладки.

 

 

Тримата мъже седяха на една пейка в парка. Видяха как Клеър влезе в офиса на Кем. Видяха я и как излиза.

— Не ми харесва, че се навърта наоколо — Лес Гледхил бавно поднесе цигара без филтър към устните си. — Един господ знае какво е разправяла на шерифа или какво й е казала Джейн Стоки, докато бяха сами през цялото време.

— Няма нужда да се тревожиш за Клеър — човекът до Лес говореше спокойно и разумно. В парка зад тях децата поскърцваха с люлките. — Нито пък за шерифа. Имаме по-важни, а и по-неотложни, задачи. — Въздъхна дълбоко, изучавайки лицата на двамата до него. — Това, което се случи миналата нощ, можеше да бъде избегнато.

— Той заслужаваше да умре — Лес се бе наслаждавал на всеки замах с бухалката.

— Може би да, а може би не — третият изобщо не обичаше да говори. Той зорко следеше преминаващите коли и пешеходци. Слухът, че тримата са се срещали, можеше да плъзне бързо. — Важното е, че е направено. На мен не ми харесва много, че убихме един от нашите.

— Той наруши Закона — започна Лес, но онзи с разумния глас вдигна ръка.

— Да се биеш в бара е безразсъдство, но не е нещо, за което да се убива. Събрахме се преди повече от двадесет години заради ритуала, заради единството, заради Господаря. Не за да проливаме собствената си кръв.

Самият Лес се беше присъединил заради секса, но само сви рамене.

— И ти самият доста кръв проля снощи.

— Решението беше гласувано. Направих каквото трябваше — част от него се беше отдала изцяло на този отвратителен триумф. Това беше неговата слабост и той се срамуваше. — Може би ще дойде време, и то скоро, за смяна на властта.

Третият поклати глава и леко се отмести, достатъчно, за да покаже, че се дистанцира.

— Не искам да се разправям с него. Казах ви, че сте прекалено дръзки, аз не искам да се разправям с него. Не искам да свърша като Биф — вдигна ръка да поздрави някой, който му свирна с клаксон. — Вие правете с него каквото искате… — кимна с глава към Лес. — Също и за момичето на Кимбъл. Не искам да имам нищо общо с това. Според мен всичко си е много добре — преглътна с леко смущение. — Имам работа.

Лес се усмихна и тупна съседа си по раменете.

— Давай напред и се цели в най-високото място, детето ми. Аз съм с теб.

Когато двамата си тръгнаха, Лес се усмихна на събеседника си. Както той си представяше нещата, ако успееха да се преборят, щяха да му разчистят хубаво чисто местенце, където да се настани. Като главен жрец щеше да получава най-добрите проститутки.

 

 

След като набързо се отби до супермаркета, Клеър сви в своята алея. Ърни беше седнал върху ниската каменна стена до гаража. Тя му помаха, пресегна се да отключи багажника, но вместо това натисна автоматичната настройка на колана. След кратко усилие успя да открие нужния бутон.

— Здрасти, Ърни — заобиколи и извади от багажника две големи торби с храна. Той лениво се приближи и взе едната. — Благодаря.

— Оставихте ключовете в колата — каза Ърни.

Клеър издуха падналата върху очите си коса.

— Прав си. — Като се наведе през прозореца, тя ги издърпа и му се усмихна. — Винаги така става.

Той я пропусна да влезе първа, за да може да наблюдава как се поклащат бедрата й.

— Казахте, че искате да работите с глина — проговори той, когато Клеър започна да изважда покупките.

— Какво? А, да. Да, наистина — извади опаковка „Ориъс“ и му предложи, но той само поклати глава. — Ти ме чакаше, така ли?

— Мотаех се наоколо.

— Благодарна съм ти, но днес няма да мога да работя. Заета съм. Искаш ли сода?

Беше ядосан, но го прикри с безгрижно свиване на раменете. Взе отворената бутилка, която му подаде и я загледа как търси тигана.

— Дявол да го вземе, знам, че купих. А, ето го — тя постави на печката нащърбен тиган, още една от находките й на онзи битпазар. — Днес не си ли на работа?

— Чак след шест.

Клеър го слушаше само с половин ухо, докато отваряше консерва с рагу. Това беше единствения начин, който знаеше, за да направи сносни спагети.

— Сигурно е трудно да се справяш едновременно с работата, и с училището?

— Оправям се — той се премести малко по-близо и погледът му се впи в гърдите й под прилепналата блузка. — След няколко седмици свършвам с училището.

— Хм — тя намали газта. — Наближава балът, а?

— Това не ме интересува.

— Така ли? — косата й се разпиля по лицето, докато се навеждаше да извади друг тиган за спагетите. — Спомням си моя бал в гимназията. Отидох с Робърт Найт — знаеш ли го, онова семейство, дето държи супермаркета? Преди малко го видях. Главата му е оплешивяла като тепсия — разсмя се тихичко, наливайки вода в тигана. — Трябва да ти кажа, че това ме кара да се чувствам стара.

— Вие не сте стара — вдигна ръка и понечи да докосне косата й, но отново я отдръпна, защото тя се обърна да му се усмихне.

— Благодаря.

Ърни пристъпи напред и погледът в очите му силно я изненада. Вече не беше същото момче, което преди малко бе сварила да се подпира намусено на стената в двора й.

— Ъ… — опита се да каже нещо така, че да се справи със ситуацията, без да нарани самочувствието му.

— Хей, Щека — Кем влезе в кухнята. Беше видял последните събития и се чудеше дали да го приеме на шега, или да се гневи.

— Кем! — Клеър въздъхна облекчено и посегна за пакета със спагети. — Идваш точно навреме.

— Обичам да съм точен, като ми предлагат безплатно ядене. Здрасти, Ърни, как е?

Кем бе изненадан от проблясващата яростна омраза в очите на момчето, също както Клеър от породилото се зряло желание преди това. После всичко отмина и Ърни отново беше само един тийнейджър, облечен с фланелка на „Слейър“ и изтрити дънки.

— Трябва да тръгвам — измънка той и изскочи през вратата.

— Ърни — Клеър се спусна след него, вече сигурна, че неправилно е разбрала предишния неловък момент. — Благодаря, че ми помогна за чантите — с приятелски жест постави ръка на рамото му. — Ще мога да почна с глината утре, ако имаш възможност да дойдеш пак.

— Може би… — Ърни гледаше покрай нея как Кем разбърква с лъжица соса в тигана. — Вечеря ли му правите?

— Нещо такова. Трябва да се връщам, преди да е загоряло. Ще се видим пак.

Юмруците му здраво се свиха в джобовете, докато гордо крачеше навън. Обеща си да се погрижи за Кемърън Рафърти. Рано или късно.

— Надявам се, че не прекъснах… — отбеляза Кем, когато Клеър отново се върна в кухнята.

— Много смешно — издърпа тя италианския хляб от торбата.

— Не, мисля, че не беше. Идеше ми да умра на място, но не съм толкова… опитен.

— Не ставай смешен. Той е само едно момче — тя затършува из чекмеджето за нож.

— Когато влязох, това момченце беше готово да ти се нахвърли.

— Не е вярно — но неволно потрепери. Точно така й се бе сторило и на нея — онзи гладен, дори хищен поглед в очите му. „Само си въобразявам“, упрекна се сама. — Той просто е самотен. Не знам дали въобще има приятели, или някого, с когото да разговаря.

— Не е самотен, а саможив. Има репутация на необщителен, а и често дава воля на доста буйния си темперамент. Този месец има две глоби за превишена скорост. Бъд вече няколко пъти го хваща да лудува с момичета в кабината на оная таратайка, дето я кара.

— Така ли? — тя се усмихна лукаво. — Странно, това описание ми напомня за някого…

Кем също се усмихна.

— Не си спомням някога да съм имал намерение да пускам ръце на стари жени.

— А, много мило, Рафърти — усмихната Клеър започна да реже дебели филии хляб, — виждам, че не си загубил добрите си обноски.

— Просто внимавай с него, това е всичко.

— Ползвам го като модел, а не за поредния прелъстен в списъка ми.

— Добре — Кем се приближи и я хвана за раменете, за да я обърне с лице към себе си. — Защото бих искал аз да съм единственият, който ти пуска ръце.

— Боже, ти си бил романтичен.

— Ако искаш романтика, остави ножа — Клеър само се засмя, а той го взе и го остави настрана. После бавно, без да сваля очи от нея, зарови пръсти в косите й. Усмивката й се стопи. — Искам те. Предполагах, че веднага си го разбрала.

— Мисля, че за себе си вече го знам — опитваше се да говори спокойно, но не успяваше. — Слушай, Кем, досегашния ми живот е наистина пълен с провали и аз… — гласът й замря, защото той наведе глава и с отворена уста започна да обхожда шията й. Усети как по гърба й се редуват ту ледени, ту огнени вълни. — Не искам да правя още една грешка — притвори очи и изстена, когато той захапа меката част на ухото й. — Наистина, хич не ме бива да анализирам чувствата си. Моят психиатър казва, че… о, Исусе — палците му бавно и леко поглаждаха зърната й.

— Че е много разумно? — прошепна Кем и започна лениво да криволичи с език и леко да хапе извитата линия на лицето й.

— Не… казва, че използвам многословието и… ох, сарказма, за да прикривам чувства си, и че се разкривам единствено в работата си. Заради това съм провалила брака си и всички връзки, които… О, Господи, знаеш ли как ме караш да се чувствам?

Кем знаеше какво чувства той, докато обгръщаше с ръце нейните малки и твърди гърди и минаваше с устни по цялото й лице.

— Докога ще продължаваш да говориш?

— Мисля, че свърших — ръцете й обгръщаха бедрата му, а пръстите й се впиха в тях. — За Бога, целуни ме.

— Мислех, че никога няма да поискаш.

Нетърпеливите му устни се впиха в нейните. Беше очаквал тази реакция, жадуваше за нея. Изчака тялото му да поеме удара и едва тогава самият той се притисна към нея.

Устните й лакомо го поеха и тя обхвана езика му със своя. Тихият му одобрителен стон вибрираше в нея. Усети дълбокия му, опасен вкус и мисълта за неистов, безумен секс накара главата й да се завърти.

Помисли си колко отдавна, твърде отдавна, не беше усещала мъжки ръце върху своите, не беше усещала този вихрен копнеж. Но това беше нещо повече, нещо много по-голямо и затова я плашеше. Желанието прехвърляше границата на горещия и бурен секс, който знаеше, че двамата могат да изживеят. Клеър разбра, че ако се остави, би могла да се влюби.

— Кем…

— Не сега — той хвана лицето й в ръце, разтърсен от това, което ставаше с тялото му, с разума, с душата. Взря се в нея, за да потърси причината, отговора. После, проклинайки всичко, отново впи устни в нейните. Когато усети, че преминава границата, успя да охлаби прегръдката си и опря чело в нейното.

— Мисля, че трябва да сме доволни, че не се случи преди десет години.

— И аз така мисля — отвърна тя, поемайки дълбоко дъх. — Кем, трябва да обмисля всичко това.

Той кимна с глава и отстъпи крачка назад.

— Няма да те излъжа, че не искам да побързаш.

Клеър прокара коса през ръката си.

— Не се шегувах, като казах за грешките. Наистина съм допускала твърде много.

— Предполагам, че и с двамата е така — Кем прибра косата зад ухото й. — И макар да не мисля, че това е толкова важно, но в момента правиш още една грешка.

— Не те разбирам.

— Водата извря.

Клеър се обърна точно навреме, за да види как водата се надига и започва да съска върху котлона.

— По дяволите.

 

 

Бъд направи обичайната си обиколка до кариерата и обратно, като през цялото време дъвчеше чипс. Колкото и да се стараеше да не мисли за това, което беше видял следобед, мисълта му постоянно се връщаше там, припомняйки му гледката на размазаното тяло на Биф, сякаш непрекъснато я прожектираше пред очите му като върху екран. Много се срамуваше и от факта, че бе повърнал, макар че Кем не бе обърнал особено внимание на това.

Бъд беше твърдо убеден, че добрият полицай — дори когато е само заместник-шериф в малък град като техния — трябва да притежава желязна воля, желязна неподкупност и железен стомах. Днес той бе претърпял пълен провал по третата точка.

Новината за смъртта на Биф се коментираше из целия град. Алис го бе спряла на улицата в своята красива розова униформа, цялата ухаеща на люляк. Самочувствието му значително се бе повишило, докато със сериозен поглед й бе обяснил каква е официалната версия.

— Тялото на Биф Стоки бе намерено близо до потока Госард Крийк на пътя Госар Крийк. Причината за смъртта все още се изяснява.

Тя изглеждаше много впечатлена, разсъждаваше сега Бъд, и той почти беше събрал кураж да я покани на кино. Но преди да успее, Алис отново хукна, защото закъснявала за смяна. „Следващия път ще го направя“, закани се Бъд и схруска още едно картофче. Всъщност, като приключи с патрулната обиколка, би могъл да спре пред заведението на Марта и да изпие едно кафе с някакъв сладкиш. После можеше да поиска от Алис да я изпрати до вкъщи, да преметне ръка през рамото й и да спомене, разбира се, съвсем небрежно, че в търговския център дават новия филм със Сталоун.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече идеята му харесваше, така че увеличи още малко скоростта. Докато се спускаше надолу по кариерата, започна да потропва с крак по пода и да си представя колко хубаво ще бъде да гледа как Сталоун избива всички престъпници, седнал с Алис до себе си в тъмния салон.

Когато вземаше един завой, погледът му улови проблясване на метал. Бъд намали, примигвайки срещу лъчите на залязващото слънце. „Сигурно е бронята на някоя кола“, помисли си с известно разочарование. Проклетите хлапета не можеха да изчакат поне да се стъмни.

Отби от банкета и излезе. Нищо не го притесняваше така, както задължението да надвесва кола през прозореца на спряла кола и да приканва любовниците да се прибират.

Миналата седмица видя Марси Гледхил без блузка. Макар че бързо беше извърнал очи, все още му беше трудно да се примири с факта, че видя циците на голямата дъщеря на Лес Гледхил. А колко бяха огромни. Предполагаше, че животът му би станал доста тежък, ако Лес някога научеше за това.

Прекрачи решително банкета и нагази в храстите. Не му беше за първи път да залавя ученици, които отбиват из гъсталака и се отдават на лудории на задната седалка, но за пръв път му се случваше да ги хваща в кадилак. Поклати глава, пристъпи още една крачка и замръзна на място.

Това не беше просто кадилак, а кадилакът на Биф Стоки. Всеки в града можеше да разпознае лъскавата черна кола с мека червена тапицерия. Бъд се приближи по-близо, а под краката му клонките и съчките пращяха и се чупеха.

Колата беше пъхната наполовина в храст диви капани и бодлите бяха оставили грозни драскотини по лъскавата черна боя.

„Биф трябва да е бил в страхотна форма“, помисли си Бъд и потрепери, като си спомни какво се беше случило с него.

Опита се да не мисли за това и остана известно време, като ругаеше и чистеше бодлите от панталона си. Едва в последния момент си спомни, че трябва да използва кърпичка, за да отвори вратата.

Стереоуредбата, с която Биф толкова се беше хвалил, липсваше. Както отбеляза Бъд, беше извадена чисто и майсторски.

Жабката беше отворена и празна. Почти всички знаеха, че Биф държи пистолет, калибър 45. Ключовете лежаха захвърлени върху седалката. Реши да не ги пипа.

Внимателно затвори вратата. Беше ужасно горд със себе си. Само няколко часа, след като бе намерено тялото, и ето че той бе открил първата следа. С енергични стъпки се отправи към полицейската кола, за да съобщи по радиото.