Нора Робъртс
Божествено зло (7)

Глава седма

Независимо че за Ърни Бътс училището беше, в най-добрия случай, само губене на време, часовете по химия в горния курс определено му харесваха. Имаше някаква магия във всички тези Бунзерови лампи, тестови колби и огнеупорни съдове. Разбира се, да се назубри периодичната таблица на елементите си беше истинска скука, но Ърни никога не бе имал проблеми със запаметяването. Нямаше също никакви проблеми и с определянето на неизвестните съставки в дадена смес. Неизвестното винаги го привличаше.

От всичко най-приятни му бяха лабораторните упражнения. Намираше нещо величествено в смесването на различни елементи и изпробването на реакциите. Винаги се чувстваше уверен в себе си. Харесваше му да измерва, да налива и да създава нещо ново и винаги из ума му се въртеше мисълта да направи бомба. Но не някаква тъпа смрадлива бомбичка като тази, която Дени Мойърс беше забъркал и поставил през третия срок в съблекалнята на момичетата. Това бяха детинщини. На Ърни му се искаше нещо, което щеше да гръмне и да изтрещи, да разбие прозорците и да предизвика истинска паника.

Можеше да я направи; училището и книгите, които техните му купуваха, му бяха дали нужните знания. Сигурен беше, че е способен. Но ако реши да го направи, няма да се остави да го разкрият като онзи идиот Мойърс. Истинската сила не беше в това да се перчиш, а да накараш хората да се чудят.

Както си драскаше в тетрадката, Ърни погледна Джеймс Атертън, който даваше инструкциите си. Ако питаха него, Атертън си беше един магарешки задник, като повечето от възрастните. Непрекъснато повтаряше всичко с кроткия си, назидателен глас, при което от време на време изпъваше и въртеше дългия си, мършав врат или бършеше стъклата на очилата си, без да спира монотонната си реч.

„Прилича на някой четириок жираф“, помисли си Ърни злобно.

Всички знаеха, че бе натрупал цяла планина пари от недвижими имоти и изобщо не му се налагаше повече да преподава. Но той продължаваше, година след година, със смотаните си костюми и вратовръзки, напъвайки се да учи младежите как стават химичните реакции, а повечето от тях всъщност пет пари не даваха за това.

Разправяха, че това му било призванието; според Ърни, той просто беше глупак.

Това, че на всичкото отгоре беше и кмет на Емитсбъро, допълнително разпалваше злостния присмех на Ърни. Какво всъщност трябваше да прави кметът на „Тъпоград“? Може би да решава в какъв цвят да се боядисат пейките в парка?

— Това лабораторно упражнение за химичните връзки ще оформи една четвърт от оценката ви за последния, решителен срок — продължаваше да нарежда Атертън, взирайки се в лицата на учениците в леко премрежения си поглед. След почти тридесет години учителска практика за него не беше проблем да предвиди резултатите от последното упражнение за учебната година. Поне десет процента от класа щяха да пропаднат, а повечето от останалите едва-едва щяха да изплуват.

— Госпожице Симънс, навярно бихте могли да приберете за момент огледалцето си.

Всички се разкикотиха, когато Сали Симънс припряно напъха огледалцето си в чантата.

— Ще работите по двойки — продължи Атертън, докато педантично подреждаше купчинката листове, преди да ги раздаде. — На тези работни листове са посочени кои ще бъдат лабораторните партньори. Предлагам сами да се запознаете с етапите на експеримента. След две седмици трябва да представите писмените резултати.

Щом листовете се раздадоха, всички в стаята започнаха да мърморят, да негодуват и да обсъждат шепнешком. Без особен интерес Ърни видя, че негов лабораторен партньор ще бъде Сали Симънс.

— Всяка двойка сама ще си разпредели работата — опита се Атертън да надвика врявата. Той оглеждаше учениците един по един по своя особен, разсеян начин. Познаваше всеки от тях по-добре, отколкото можеха да предположат. — Помнете, че сте партньори и оценката, добра или лоша, ще бъде еднаква за двамата. Можете да отидете на посочените места и да започнете да планирате работата си — вдигна костеливия си пръст и нареди: — И кротко.

Атертън погледна към часовника си и забеляза с облекчение, почти колкото и учениците си, че до края на часа остават само десет минути.

— Май сме партньори — Сали се опита да му се усмихне лъчезарно. Независимо че отдавна познаваше Ърни, макар и не отблизо, тя не беше съвсем сигурна как да се държи с него. Той често променяше настроението си и това я подтикваше да го предизвиква.

— Май да — погледна я той обезкуражаващо и тя си облиза устните.

— Е, тогава можем някой път да учим и да поработим по писмената част след училище. Ако искаш, можем да отидем у нас.

— След училище работя.

— Е, ами… тогава после. Мога да дойда и при теб, ако това те устройва.

Ърни продължи да я гледа по начин, който я караше да попипва нервно косите си, а после и копчетата на блузата си. Сърцето й приятно се разтуптя под дантеления сутиен, който бе взела от по-голямата си сестра.

— Обикновено свършвам към девет — обясни й той. — Можем да ходим у нас, по това време няма кой да ни пречи — после се усмихна, оголвайки леко зъбите си. — Освен ако не се страхуваш, че Джош може да се нервира.

Сали отново му се усмихна, вече знаеше за какво става дума.

— Ние почти скъсахме. Джош е сладък и готин, но понякога с него е жива мъка.

— Я, виц? През последните седмици двамцата бяхте неразделни.

Тя отметна буйната си тъмна коса.

— Само излизахме по-малко. Хората почнаха са ми спрягат заедно, след като открихме онзи празен гроб. Ако искаш, мога да дойда довечера и да започваме.

Ърни леко се усмихна.

— Ами да, ще започнем.

Чудеше се дали е още девствена.

 

 

След училище Ърни отиде с колата до Клеър. Не отхвърляше мисълта за секс със Сали, но горещите му душни сънища бяха съсредоточили вниманието му към новата му съседка. Питаше се какво ли щеше да бъде, ако го направи едновременно с двете, така както беше гледал в порнофилмите, които вземаше от Лес Гледхил на бензиностанцията.

Когато мислеше за това, ръцете му се изпотяваха. Харесваше му мисълта за контрол, власт, сила. Да ги притежава и двете — това вече щеше да означава много. Щеше да го направи личност.

Сви по алеята на Клеър и угаси двигателя. Остана да я наблюдава как работи с чук и ножовка. Днес денят беше по-горещ и тя бе облечена с къси панталони, прилепнали и разнищени по краищата, и широка тениска, която се бе смъкнала на едното й рамо.

Какво би станало, ако сега се приближи и издърпа тениската й? Точно тук, точно сега и посред бял ден. Сигурно щеше да разтвори широко очи, а зениците й щяха да се разширят от уплаха и изненада. Щеше да я повали на цимента. Отначало тя ще се развика. Но после… после щеше да стане гореща и влажна, и готова.

Не му харесваше да си спомня, че шериф Рафърти й се беше натискал, но това не го разстройваше особено. Ърни смяташе, че ако се наложи, би могъл да се погрижи за Рафърти.

Измъкна се от колата и тръгна към нея.

Погълната от метала, Клеър отначало не го забеляза. Изправи се, подпря ръка на кръста си и му се усмихна.

— Здрасти.

Когато изпъна гърба си, малките й, неприбрани в сутиен гърди, се отпечатаха върху памучната тениска. Ърни си представи как ги мачка.

— Нали казахте да дойда след училище.

— Точно така — тя остави чука. — Радвам се, че си решил да ми помогнеш — за момент се съсредоточи, за да се откъсне от проекта, над който работеше. — Слушай, в кухнята има един стол. Иди да го донесеш. Можеш да си вземеш и пепси, ако искаш.

— Окей.

Когато се върна тя беше разчистила място на работната маса.

— Седни ей тука. От време на време можеш да отпускаш ръката си на масата. Не се страхувай да ми кажеш, ако се умориш — самата тя седна върху работната маса и намали звука на стереото, откъдето се разнасяше старото издание на „Мууди Блус“. С жест го подкани да седне. — Ще направя само няколко скици. Иска ми се да подпреш лакът на масата и да стиснеш юмрука… точно така — усмихна му се отново. — Е, как върви училището?

— Добре.

— Сигурно ти остават само няколко седмици — докато говореше тя скицираше върху листа и се опитваше да го предразположи.

— Аха.

„Не е много разговорлив“, помисли си Клеър и опита отново.

— Занимаваш ли се със спорт, или нещо друго?

— Със спорт не.

— Имаш ли си приятелка?

Той плъзна поглед по краката й.

— Нищо специално.

— А, мъдро решение. Ами родителите ти с какво се занимават?

По навик Ърни се намръщи.

— Държат заведението за пици.

— Без майтап? — Клеър спря да рисува. — Предната вечер изядох няколко. Страхотни бяха. Трябва да ти кажа, че мисълта да се разделя с пиците в Ню Йорк ми тежеше най-много, когато реших да се върна тук. Но след „Пица Роко“ този проблем отпада.

Момчето само сви рамене, не му се щеше да покаже, че му е приятно.

— Не е кой знае какво.

— Лесно е да се каже, когато си израснал с това. Отвори юмрука и разпери пръстите. Ммм — съсредоточено свила вежди, тя продължи да скицира. — Ами къде сте живели преди това?

— Ню Джърси.

— О, наистина ли? Защо се преместихте тук?

Погледът му отново стана мрачен.

— Защо питате мен. Те се преместиха.

Клеър се усмихна съчувствено.

— Тук не е толкова лошо.

— Направо е мъртвило. Мразя го. Хората само седят и гледат как расте тревата.

„Цели три изречения наведнъж“, помисли си Клеър. Сигурно се чувства ужасно.

— Знам, че е трудно да повярваш, но идва време, когато човек наистина започва да цени възможността да гледа как расте тревата.

— На вас ви е лесно — измърмори Ърни, опитвайки се да й подражава. — Винаги можете да се върнете в Ню Йорк.

— Така е — „Но децата, помисли си наум, колкото и силно да се стремят към независимост, все някога се уморяват от нея.“ — Е, скоро ще можеш да решаваш сам. Лос Анджелис беше, нали?

— Да. Ще се махна оттук — отново се загледа в краката й, там, където късите панталонки се бяха запретнали върху бедрата. — Ходили ли сте там?

— Да, един или два пъти. Не е моят тип. Иска ми се да разбера какво ще кажеш за него, след като отидеш. Стисни отново юмрука — прелисти страницата в скицника и поклати глава. — Знаеш ли какво мисля — иска ми се да виждам от рамото нагоре, така е като дърво без корени. Би ли си свалил фланелката? И без това е доста топло.

Ърни я погледна и в очите му заиграха тайнствени пламъчета, докато измъкваше тениската през главата си. Тя го желаеше. Разбра го.

Това, което Клеър виждаше, беше слабо, сърдито момче, което изживяваше своите колебания пред прага на възмъжаването. По-скоро виждаше в него модела, жилавата ръка с неочаквано силни мускули, без все още да са напълно развити.

— Ще стане — смъкна се тя от масата. — Чакай да те наглася. Ще те помоля да задържиш по-дълго така. Сигурно ще се измориш.

Хвана ръката му, като подложи своята под лакътя му, повдигна я и я закрепи. После сключи пръсти около неговите, за да му покаже как да стисне юмрука.

— Сега се опитай да задържиш в това положение… Много добре, дай сега малко напрежение. Страхотно. Бива те за модел — докато се връщаше обратно към мястото си, забеляза медальона, който носеше. Беше сребърен със странна геометрична форма. „Прилича на пентаграма“, помисли Клеър и го погледна.

— Какво е това! Някакъв талисман ли?

Свободната му ръка веднага покри медальона.

— Нещо такова.

Уплашена, че го е смутила, Клеър отново се зае със скицирането.

Продължи да работи още час, като прекъсваха често, за да може ръката на Ърни да си почива. Един-два пъти го хвана, че я наблюдава съсредоточено, по-скоро с мъжки блясък в очите. Не му обърна внимание, донякъде развеселена, донякъде поласкана, че може да се е поувлякъл по нея.

— Наистина става идеално, Ърни. Иска ми се да започна с глината, когато успееш да се освободиш пак за някой час.

— Окей.

— Ще ти дам малко пари.

Останал сам, Ърни сви ръка и започна да обикаля из гаража. Когато съгледа скулптурата в ъгъла, дъхът му спря. Пръстите му отново се сключиха върху обратната пентаграма, докато разглеждаше получовека-полузвяра, който Клеър бе създала от метал и нощните си кошмари.

„Това е знамение“, помисли си, докато дишаше учестено. Когато се приближи и го докосна със страхопочитание, пръстите му леко потреперваха. Тя бе доведена тук за него. Ритуалите и жертвоприношенията, които бе правил, бяха възнаградени. Господарят на мрака я бе довел за него. Сега трябваше само да изчака точното време и място, за да я вземе.

— Какво мислиш за това?

Преди да се обърне, Ърни внимателно дръпна фланелката си. Клеър беше зад него. Наблюдавала го е, докато той стоеше пред скулптурата. Усещаше мириса й на сапун и пот.

— Има мощ в него.

Клеър се учуди, че чува такова мнение от едно седемнайсет годишно момче. Заинтригувана, изви глава към него.

— Мислил ли с някога да ставаш художествен критик.

— Защо го направихте?

— Изглежда, за да си помогна.

Клеър погледна към камарата метал върху масата за заваряване.

— Да, мисля, че ще направя.

Отърсвайки се от мислите си, тя му подаде няколко банкноти.

— Наистина много ти благодаря за позирането.

— Харесва ми. И вие ми харесвате.

— Добре. Аз също те харесвам — телефонът иззвъня и тя тръгна към вратата на кухнята. — Трябва да вървя. До скоро, Ърни.

— Да — изтри влажните си длани в тесните джинси. „Наистина много скоро ще се видим.“

Клеър едновременно вдигна телефона и отвори хладилника.

— Ало.

Докато изваждаше кренвирш, горчица, кисели краставички и безалкохолно, в ухото й някой задиша тежко и страстно. Усмихна се и пъхна кренвирша в микровълновата фурна, после също започна да диша. Като от време на време дрезгаво шепнеше „да“ и „О, да!“. Нагласи часовника на фурната и отвори бутилката.

— О, Господи, не спирай — завърши накрая със страстно стенание.

— Добре ли ти беше? — попита ниският мъжки глас.

— Чудесно. Невероятно. Най-доброто — отпи голяма глътка пепси. — Жан-Пол, умееш да телефонираш страхотно. — Взе кренвирша от фурната, пъхна го в хлебчето и започна да го залива в горчица.

— Само ако Анджи разбере…

— Аз съм на деривата, идиотке.

Клеър се разсмя и добави към хамбургера си краставички с копър.

— Ах, така ли, значи сме разкрити. Какво има?

— Е — каза Жан-Пол, — здравей, аз съм.

— Дръж се прилично — кротко го смъмри Анджи. — Искаме да разберем как си.

— Добре съм — доволна, Клеър подхвана преливащия отвсякъде хамбургер и го захапа. — Наистина съм добре — измънка с пълна уста. — Тъкмо приключих няколко скици на един нов модел. Хлапето има страхотни ръце.

— О, така ли?

Развеселена от интонацията на Анджи, Клеър поклати глава.

— Казах хлапето в буквалния смисъл. На шестнайсет-седемнайсет е. Скицирах също ръцете на една приятелка, сервитьорка. Истинска поезия на сръчността в действие. Хвърлила съм око и на още едни страхотни ръце — помисли си за Кем и замислено продължи: — Може би също и лицето. Или пък направо цялото му страхотно тяло. — После си помисли: „Как ли ще реагира, ако го помоля да позира гол?“

— Изглежда си доста заета, cherie — Жан-Пол вдигна парче аметист от бюрото си.

— Наистина съм. Анджи, предполагам ще си доволна да разбереш, че работя всеки ден. И то истински — добави Клеър и се повдигна да седне на плота, отхапвайки отново от хамбургера. — Всъщност вече имам нещо завършено.

— И? — попита Анджи.

— Предпочитам сама да го видиш. Аз съм все още много вътре.

Жан-Пол продължаваше да прехвърля камъка от една ръка в друга, затиснал телефона между рамото и ухото си.

— Как е животът във веселото село?

— Град — поправи го Клеър. — Тук е град и животът е чудесен. Защо не дойдете да видите сами?

— Какво ще кажеш, Анджи? Как ще ти харесат няколко дни в провинцията? Можем да подишаме миризмата на крави и да се любим в сеното.

— Благодаря.

— Една седмица в Емитсбъро не е като една седмица в пустинята — запалена от идеята, Клеър набързо налапа хамбургера. — Тук нямаме диви прасета, нито луди изнасилвачи.

— Колко жалко — отвърна Жан-Пол, като цъкаше с език. — А какво имате, cherie?

— Спокойствие, тишина, дори някаква приятна скука — спомни си за Ърни с неговото младежко нетърпение и неудовлетвореност. Предполагаше, че скуката не се отнася за всички. — След като ви разведа из интересните места, като заведението на Марта и кръчмата на Клайд, можем да седнем на предната тераса, да пием бира и да гледаме как расте тревата.

— Звучи примамливо — несигурно каза Анджи.

— Ще видим как може да си организираме програмата — реши веднага Жан-Пол. — Иска ми се да видя кръчмата на Клайд.

— Страхотно — вдигна бутилката си за тост Клеър. — Ще ти хареса. Сигурна съм. Това е истинската кръчма на провинциалното малко градче. В Емитсбъро нищо не се променя.

 

 

Пръскаше слаб пролетен дъждец и овлажняваше почвата в кръга. В огнището нямаше огън, а само студена пепел от дърва и кости. Вместо свещи имаше фенери. Облаци закриваха луната и потулваха звездите.

Но решението беше взето и те не можеха да чакат. Тази нощ имаше само пет загърнати фигури. Старата гвардия. Тази среща и този ритуал бяха тайна за всички, освен за тези петима избрани.

— Божичко, какво мръсно време — Биф Стоки загръщаше цигарата с дебелите си ръце, за да я предпази от дъжда. Тази вечер нямаше дрога, нито свещи, нито песни, нито проститутки. За двайсетте години откакто беше член на братството, той бе свикнал с това и смяташе ритуала като полагащо му се допълнение.

Само че тази вечер вместо олтар, имаше само гол стълб и обърнат кръст. Другарите му изглеждаха нервни и неспокойни. Докато дъждът се сипеше, никой от тях не проговаряше.

— За какво е всичко това, по дяволите? — попита той, без да се обръща специално към някого. — Това не е обичайната ни вечер.

— Трябва да се свърши една работа.

Водачът излезе от групата, пристъпи в центъра на кръга и се обърна към тях. Очите на маската му гледаха с мрачен и празен поглед. Като две врати към ада. Вдигна ръце и разпери дългите си пръсти.

— Ние сме малкото. Ние сме първите. В нашите ръце светлината блести по-ярко. Нашият Господар ни е удостоил с голямото благоволение да водим другите при него, и да им сочим неговата слава.

Приличаше на статуя — зловещ огледален образ на фигурата, родена от кошмарите на Клеър. Тялото приведено, главата издигната, ръцете протегнати. Зад маската очите му горяха от предчувствието, от съзнанието за силата, която притежаваше и която другите никога нямаше да разберат.

На неговия призив те бяха дотичали като добре обучени кучета. След неговата заповед щяха да действат като безмозъчни овци. И ако у един или двама все още бе останала частица от това, което някога наричаха съвест, то жаждата за власт щеше да я заглуши.

— Нашият Господар е сърдит. Зъбите му скърцат за мъст. Предаден е от едно от своите чеда, от един от неговите избрани. Законът е погазен и ние ще отмъстим за това. Тази нощ тук е смъртта.

Щом спусна ръцете си, една от забулените фигури извади изпод мантията си бейзболна бухалка. Преди Биф да успее да отвори уста от изненада, тя се стовари върху черепа му.

Когато отново дойде в съзнание, беше привързан към олтара съвсем гол. Дъждът продължаваше да ръми и се стичаше по кожата му, настръхнала от студ. Но това беше нищо, нищо в сравнение с ледения страх, който бе сграбчил сърцето му.

Стояха около него, един при краката, един при главата, а останалите двама от двете му страни. Четирима мъже, които познаваше почти откакто се бе родил. Очите им бяха очи на непознати. И той разбра, че това, което виждат, е смъртта.

Огънят беше запален и дъждът пръскаше и цвърчеше върху цепениците. Същият звук, като при пържене на месо.

— Не! — изкрещя Биф и се опита да изтръгне ръцете и краката си, докато се гърчеше върху гладкия ствол. — Исусе, не! — в паниката си той призоваваше божеството, което бе осквернявал в продължение на двайсет години. В устата си усещаше вкуса на страха и на кръв — кръвта, потекла, когато зъбите се бяха забили в езика му. — Не можете! Не можете! Аз съм приел оброка!

Вождът сведе поглед към белязания му ляв тестис. Знакът трябваше да се… изтрие.

— Ти вече не си един от малкото! Ти наруши клетвата! Наруши Закона!

— Никога! Никога не съм нарушавал Закона — ударът се стовари върху китките му, докато се извиваше. По дървото плисна първата кръв.

— Не показваме зъбите си, когато сме ядосани. Това е Законът.

— Това е Законът — пропяха останалите.

— Бях пиян — гърдите му се разтресоха от ридания — слабите, горчиви сълзи на страха. Та той познаваше тези лица, сега забулени под качулката и скрити зад маските. Очите му започнаха да се мятат от един към друг с паника и молба. — Да го вземат мътните, пиян бях.

— Ти погази Закона — повтори водачът. В гласа му нямаше милост, нито страст, макар че страстта се надигаше в него — като черно, кипнало море. — Ти показа, че не можеш да го спазваш. Ти си слаб, а слабите ще бъдат унищожени от силните.

Камбаната иззвъня. Водачът извиси гласа си над риданията и проклятията на Биф.

— О, Господарю на тъмния огън, дай ни сила.

— Сила за твоя прослава — припяха останалите.

— О, Господарю на вечността, дай ни издръжливост.

— Издръжливост заради твоя Закон.

— In nomine Dei nostri Santanas Luciferi excelsi!

— Аве, Сатана.

Вдигна сребърната купа.

— Това е виното на мъката. Пия от отчаяние за нашия загубен брат.

Пи дълго, изливайки виното през зиналия отвор на маската. После остави купата, но все още бе жаден. За кръв.

— Защото той бе изправен пред съда, бе съден, и бе осъден.

— Ще те убия! — извика Биф, разкъсвайки плътта си, докато се теглеше от въжетата. — Ще те убия! Моля те, Господи, не позволявай това!

— Смъртта е отсъдена! В сърцето на Принца на ада няма милост. В негово име заповядвам на всички сили на мрака да влеят в мен своята пъклена мощ! От името на всички богове на преизподнята заповядвам това, което желая, да се изпълни!

— Ето имената.

— Бафомет, Локи, Хикейт, Велзевул.

— Ние сме ваши чада.

С разкривено от плач лице Биф крещеше, като ту ги проклинаше, ту ги умоляваше, ту ги заплашваше. Жрецът продължаваше, изчаквайки страхът на Биф да го изпълни целия.

— Гласовете на моя гняв рушат тишината. Отмъщението ми е абсолютно. Аз съм унищожение. Аз съм мъст. Аз съм справедливостта на ада. Призовавам синовете на Господаря на мрака да смажат с непоколебим възторг нашия паднал брат. Той извърши предателство и писъците на неговата агония, неговото смазано тяло ще служат като предупреждение за тези, които се отклонят от Закона.

Спря да говори и се усмихна зад маската.

— О, братя на нощта, вие, които ще препуснете върху горещия дъх на ада, започвайте!

При първия удар, който разтроши капачките на колената му, викът на Биф разцепи въздуха от болка. Те заудряха по него механично. Ако у някого имаше съжаление, то не бе по-силно от нуждата. Не можеше да надделее над Закона.

Жрецът остана изправен, с вдигнати ръце, докато наблюдаваше касапницата. Два пъти преди това също бе заповядвал смърт за един от братството. И вече два пъти бързият и безмилостен акт бе потушил припламващите искри на бунта. Много добре знаеше, че някои са недоволни от отклоняването на братството от първоначалната чистота на идеята. Също както другите жадуваха за повече кръв, повече секс и повече разврат.

Бяха се случвали и преди такива неща и се очакваха.

Неговото задължение беше да следи чедата му да вървят по начертаната от него линия. Негово задължение беше да се увери, че тези, които не го правят, плащат за това.

Биф отново изпищя и насладата на жреца нарасна.

Нямаше да го убиват бързо. Не беше това начинът. При всяко жестоко изпращяване на дървото върху костите кръвта на жреца потичаше по-бърза и по-гореща. Виковете продължаваха — силни, пронизителни, почти нечовешки.

Луд, мислеше си той, докато слабините му пулсираха. Смъртта на един луд често е безсмислена — ако не се смята самата сладост да убиваш. Но тази смърт щеше да послужи, за да убеди другите в абсолютния гняв. Неговият гняв. Защото той много отдавна бе разбрал, че не сатаната се разпореждаше тук, а той самия.

Той беше силата.

Славата на смъртта — това беше той.

Удоволствието да се убива — това беше той.

Тъй като виковете отслабнаха и преминаха в задавено стенание, той пристъпи напред. Взе четвъртата бухалка и застана зад Биф. Видя, че в ужасения поглед на жертвата, под булото на болката, все още тлее страх. Дори по-лошо — все още тлее надежда.

— Моля — кръвта потече от устата на Биф и го задави. Опита се да вдигне ръка, но пръстите му бяха по-безпомощни и от натрошени клонки. Вече бе отвъд болката, прострян върху режещия праг, където никому е бе дадено да издържи. — Моля те, не ме убивай. Аз съм положил клетва. Положил съм клетва.

Жрецът само стоеше и го гледаше, защото знаеше, че моментът, че триумфът наближава своя край.

— Той е съдникът. Той е властелинът. Каквото сме сторили, сторили сме го от негово име — очите му проблеснаха и се сведоха към все още чистото лице на Биф. — Той, който умира тази вечер, ще бъде предаден на мъки и страдания. На нищото.

Погледът на Биф ту се проясняваше, ту отново се замъгляваше. При най-леко дишане кръвта бликваше от устата му. Нямаше да има повече викове. Знаеше, че вече е мъртъв и молитвите, които се блъскаха във вцепененото му съзнание, се смесваха със заклинанията. Тук към Христос. Ту към Луцифер.

Изхриптя и почти издъхна.

— Ще се видим в ада — успя все пак да прошепне.

Жрецът се наведе близо до него, така че само Биф да може да го чуе.

— Адът е тук.

Тръпнещ от наслада, той нанесе последния „Coup de grace“. Горещото му семе се изля върху земята.

Докато изгаряха бухалките в свещеното огнище, кръвта попиваше в калта.