Нора Робъртс
Божествено зло (5)

Глава пета

Тринайсетте посветени се срещнаха при изгрева на луната. В далечината тътнеха гръмотевици. Събрани на групичка по двама или трима, обменяха новини, пушеха цигари или марихуана, а свещите за церемонията вече горяха. Черният восък се топеше. Огънят в огнището се разгаряше с пукот и пращене, когато лакомо захапваше сухите дърва. Качулките покриваха лицата, които не носеха маски.

Камбаната иззвъня. Незабавно гласовете стихнаха, а цигарите се загасиха. Наредиха се в кръг.

Главният жрец застана изправен в средата, обгърнат в мантията си, скрит зад маската на козела. Въпреки че на всички им бе известно кой е, той никога не разкриваше лицето си по време на ритуала. Никой не дръзваше да поиска това.

Беше им довел три проститутки, защото знаеше, че искат да бъде спазен ритуалът за освобождаването на плътта — нямаше нужда да го изричат гласно. Но това пиршество щеше да почака.

Сега беше време за кръщаване и за начало. Тази нощ двама от членовете, които бяха доказали, че са достойни, щяха да получат знака на сатаната. За да ги отличава и задължава.

Жрецът започна, като издигна високо ръце за първото заклинание. Вятърът разнасяше призивът му и силата се вливаше в него като горещо дихание. Камбаната, огънят, песента. Жената върху олтара беше зряла, пищна и разголена.

— Господарю наш, нашият властелин е един. Той е цялото. Водим нашите братя при него, за да могат да бъдат присъединени. Ние сме приели името му в нас и живеем като зверове, които се наслаждават на плътта. Да призовем боговете от преизподнята.

— Абадон, Разрушителят.

— Фенриз, синът на Локи.

— Йероним, Властелин на смъртта.

Пламъците се издигаха все по-високо. Гонгът отекваше при всяко име.

Зад маската очите на жреца блестяха, обагрени в червено от огъня.

— Законът говори чрез мен. Да излязат напред тези, които ще приемат Закона.

По небето проблесна светкавица, докато две от фигурите пристъпиха напред.

— Не показваме зъбите си пред други. Такъв е Законът.

Посветените повториха думите и камбаната удари.

— Не разрушаваме това, което е наше. Такъв е Законът.

Последва напевен отговор.

— Ние убиваме изкусно и целенасочено, никога с гняв. Такъв е Законът.

— Ние се прекланяме пред Единствения.

— Сатаната е единствен.

— Негово е царството на ада.

— Аве, сатана.

— Което е негово, е и наше.

— Слава нему.

— Той е това, което сме ние.

— Аве, сатана.

— Ние ще разберем и което разберем, е наше. Няма обратен път, има само смърт.

— Да бъде благословен.

Властелините на ада бяха призовани. Димът се издигна нагоре. Имаше тамян, който изпълваше въздуха с мистичност. Около кръга напръскаха със светена вода, за да го прочистят. Глухият тътен на гласовете прерасна в екзалтирано пеене.

Водачът отново вдигна ръце, а под мантията сърцето му се наслаждаваше на предаността на последователите.

— Свалете дрехите и коленичете пред мен, защото аз съм вашия жрец и само чрез мен можете да стигнете до него.

Двамата, които щяха да бъдат посветени, махнаха плащовете си с щръкнали членове и широко разтворени очи коленичиха пред него. Бяха чакали цели дванайсет месеца тази нощ, за да могат да бъдат приобщени, да получат и да пируват. Жената на олтара потърка гърдите си и облиза предизвикателните си червени устни.

След като взе свещта, която беше между краката й, жрецът заобиколи двамата, прокарвайки пламъка пред очите, членовете и стъпалата им.

— Това е пламъкът на сатаната. Вие минахте през ада. Вратите широко се разтвориха за вас и зверовете му се възрадваха. Пъкленият огън ще ви освободи. Да ударим камбаната в негова чест.

Камбаната отново иззвъня и ехото й продължи да отеква, докато звукът се загуби. Всички нощни същества се бяха изпокрили и мълчаха.

— Сега пътят ви е открит и трябва да последвате огъня или да погинете. Кръвта на тези, които не успяха, е ярка и ще направлява стъпките ви към мощта.

Обърна се, загреба в сребърната купа и извади шепа пръст от гроба на бебе, престояло в земята цял век. После пъхна по-малко под краката им, разпръсна над главите им и внимателно постави върху езиците им.

— Отдайте се и не се отклонявайте. Тази вечер вие сключихте договор с всички, които преди вас са влезли в царството му. Постоянствайте и ще бъдете възнаградени, ако спазвате Закона.

Взе отнякъде прозрачно шише, пълно със светена вода и урина.

— Пийте от това и утолете жаждата си. Отпийте от живота, за да се всели той във вас.

Всеки от двамата последователно взе шишето и отпи.

— Сега, братя, станете, за да приемете знака му.

Мъжете се изправиха, а от кръга пристъпиха други, които хванаха ръцете и краката им. Ритуалният нож проблесна под призрачната светлина на пълноликата луна.

— Белязвам те в името на сатаната.

Единият от мъжете извика, когато острието внимателно се плъзна по левия му тестис. После заплака, а от него закапа кръв.

— Бъди негов, сега и вовеки веков.

Кръгът запя:

— Абе, сатана.

Вторият също бе белязан. Дадоха и на двамата да пият вино с наркотик.

Острието на ножа бе окървавено, когато жрецът отново го вдигна високо, поклащайки се в благословен танц към Господаря на мрака. Гласът му премина във вик, а гръмотевиците отекваха все по-наблизо.

— Вдигнете дясната си ръка и кажете клетвата.

Като залитаха с две още разплакани очи, двамата се подчиниха.

— Приемам насладите и болката му. Чрез неговия знак се връщам от смъртта към живота. Сам се обявявам за син на Луцифер, Пазителя на светлината. Този акт е извършен по мое желание и по моята воля.

— По мое желание — повториха мъжете с глухи, замаяни гласове — и по моята воля.

С вдигнат в ръцете меч, жрецът начерта по една обратна пентаграма във въздуха над сърцето на все от новопосветените.

— Привет, сатана.

Докараха жертвеното животно — малко черно козле-сукалче. Жрецът погледна към жената-олтар. Краката й бяха широко разтворени, белите й гърди блестяха на светлината. Държеше по една черна свещ във всяка ръка, а още една бе закрепена там, където се срещаха бедрата й.

Усмихваше му се, предварително добре възнаградена и здраво дрогирана.

Не преставаше да мисли за нея, докато прерязваше с ножа гърлото на козлето.

Смеси кръвта му с вино и отпи. Когато отметна мантията си, върху запотените му гърди просветна сребърният медальон. Пръв възседна олтара, дращейки с окървавените си ръце гърдите и тялото й и виждаше пръстите си като хищни нокти.

Когато семето му се изля в нея, отново си представи как убива.

 

 

Клеър се събуди задъхана, плувнала в студена пот и с лице, обляно в сълзи. Посегна за лампата, но усети само празно пространство. В първия момент я обзе вледеняваща паника, но после си спомни къде се намира. Като се окуражаваше сама, тя се измъкна от спалния чувал. Внимателно отиде до стената, щракна ключа на лампата и остана да зъзне така.

Би трябвало да очаква, че сънят ще се върне. Той всъщност се бе появил за първи път точно в тази стая. Само че сега беше още по-лошо. По-лошо, защото сънят се бе слял със спомените й от нощта, когато намери баща си прострян върху плочките.

Притисна слепоочията си с ръце и се облегна на стената в очакване картините от съня да избледнеят. В далечината се чу песента на петел, известяващ новото утро. С изгрева на слънцето и страхът изчезваше като лошите сънища. Вече поуспокоена, Клеър смъкна развлечената тениска, с която спеше, и отиде да вземе душ.

 

 

През следващите няколко часа работи със страст и енергия, каквито не бе изпитвала от седмици. Със стомана, месинг и огън започна да пресъздава своите кошмарни видения в триизмерна композиция. Да ги пресъздаде и да се освободи от тях.

Смесваше метала, като го като го разтопяваше равномерно капка след капка, контролирайки движението на ръцете си чрез раменните мускули и спазвайки ритъма. Продължи да работи все така старателно и когато фигурата започна да придобива очертания, Клеър усети чувството, което я движеше — нейната мощ. Въпреки това ръцете й не трепваха. Когато работеше, почти не й се налагаше да си спомня да бъде търпелива или внимателна. За нея се бе превърнало в рефлекс от време на време да отдръпва горелката, щом усети, че металът става прекалено горещ. Дори когато онази волна част от съзнанието й, нейното въображение, препускаше твърде бързо напред, Клеър не преставаше да следи за цвета и консистенцията на метала.

Зад тъмните стъкла на очилата очите й гледаха неподвижно като хипнотизирани. Докато режеше, напластяваше и изглаждаше образа, наоколо й хвърчаха искри.

Когато стана обяд, Клеър работеше вече шест часа, без да прекъсва, и ръцете и съзнанието й бяха изтощени. След като изключи захранващата бутилка, остави настрана горелката. По гърба й се стичаше пот, но тя не обърна внимание и смъкна очилата, ръкавиците и кепето си, без да сваля поглед от фигурата, която бе сътворила.

Внимателно я заобиколи и я разгледа от всички страни и под различни ъгли. Беше висока около метър, със студен черен цвят и без видими шевове. Беше се родила от най-потайните и най-неясните й страхове — фигурата без съмнение беше човешка, но главата й нямаше нищо общо с човека. Виждаха се наболи рога и озъбена гримаса на мястото на устата. Докато човешката част сякаш бе приведена в молитва, то главата бе триумфално отметната назад.

Като я наблюдаваше, Клеър усети, че я побиват тръпки. Тръпки, които бяха едновременно от страх и гордост.

„Добра е“, помисли си Клеър, като стискаше ръце към устните си. Наистина беше добра. Без да знае защо, тя седна на циментовия под и се разплака.

 

 

Алис Кремптън бе живяла през целия си живот в Емитсбъро. Беше напускала града само два пъти — веднъж за един безразсъден уикенд във Вирджиния заедно с Маршал Уайкърс, точно след като той се записа във флота, и веднъж за една седмица в Ню Джърси, на гости у братовчедка си Шейла, наскоро омъжена за собственик на оптика. Извън това почти всички останали дни през живота й бяха преминали в града, в който се бе родила.

Понякога тя негодуваше срещу съдбата си. Но през повечето време не мислеше за това. Мечтата й бе да спести достатъчно, за да замине в някой голям анонимен град, където клиентите щяха да са непознати и щедри. Засега сервираше кафе и сандвичи с шунка на хора, които познаваше, откакто се бе родила, и които много рядко изобщо й оставяха бакшиш.

Алис имаше едър ханш и голям бюст, които изпълваше униформата й в розово и бяло по начин, който мъжката половина от клиентелата оценяваше. Някои, като Лес Гледхил, я зяпаха и заглеждаха, но никой не би посмял да я докосне. Всяка неделя ходеше на църква и пазеше добродетелността си, която смяташе за опетнена от Маршал Уайкърс.

Нямаше нужда някой да я подсеща да поддържа чисти масите или да се усмихва на шегите на клиентите. Тя беше добра и съвестна сервитьорка с неуморими крака и непоклатима памет. Само веднъж да поръчате хамбургер при нея и следващия път, когато посетите заведението на Марта, няма нужда отново да й обяснявате.

Всъщност Алис Кремптън не гледаше на сервитьорската си професия като на преход към някаква по-престижна работа. Тя харесваше това, което правеше, макар и невинаги да й харесваше мястото, където го правеше.

Като се огледа в големия буркан в кафето, тя пооправи русата си накъдрена коса и си помисли дали ще може да уреди едно посещение в козметичния салон на Бети през следващата седмица.

От четвърта маса извикаха за поръчка и тя вдигна подноса и тръгна към масата на Тами Уинит.

Когато Клеър наближи заведението на Марта, то й се стори все така примамващо, както си го спомняше през стотиците съботни следобеди. Усети мириса на пържен лук, на маслото за хамбургерите, на непретенциозните парфюми на клиентите и на силно, горещо кафе.

Джубоксът беше все същия — стоеше там от десет години. Тъй като Уинит смятаха, че жените трябва да следват примера на мъжете си, Клеър беше сигурна, че и колекцията от записи не бе променена. Чуваше се тракането на съдове и глъчката от разговорите, без някой да се погрижи да намали звука. В прекрасно настроение тя седна на една от табуретките на бара и отвори пластмасовото меню.

— Заповядайте, госпожо, какво мога да ви предложа?

Клеър дръпна менюто от лицето си и го откри.

— Алис? Алис, аз съм Клеър.

Любезната усмивка на Алис се замени с безкрайно удивление.

— Клеър Кимбъл! Чух, че си се върнала. Изглеждаш страхотно. О, Божичко, направо страхотно.

— Толкова се радвам да те видя — Клеър почти сграбчи силните чевръсти ръце на Алис. — Толкова много имаме да си говорим. Искам да ми разкажеш всичко за себе си, какво си правила. Всичко.

— Добре съм. И това май изчерпва отговора — засмя се Алис и леко стисна ръцете на Клеър, преди да я пусне. — Какво да ти дам? Искаш ли кафе? Тук нямаме такава машина за еспресо, както сте свикнали в Ню Йорк.

— Искам един хамбургер с всичко, плюс най-тлъстото месо, което можеш да откриеш, и един шоколадов шейк.

— Стомахът ти не се е променил. Чакай да дам поръчката — отиде до кухнята, взе друга поръчка и се върна. — Щом Франк приключи с месото, мога да прекъсна малко — каза тя и отново заснова между масите.

Клеър я наблюдаваше как сервира, как налива кафе, как записва поръчките и маркира сметките. След петнайсет минути получи порцията си и не можа да въздържи възхищението си.

— Господи, наистина те бива — докато Алис сядаше на стола до нея, тя обилно поля изпърженото месо с кетчуп.

— Е, ами всеки трябва да е добър в нещо — усмихна й се Алис и наистина съжали, че не бе имала време да поосвежи червилото си и да поизчетка косата си. — Видях те по телевизията на онази изложба със статуите, която откри в Ню Йорк. Изглеждаше толкова бляскава.

Клеър изсумтя и облиза кетчупа от пръстите си.

— Аха, аз бях.

— Пишат, че си творецът на деветдесетте години и че работите ти са много смели и… новаторски.

— Казват, че са новаторски, защото не ги разбират — тя отхапа от хамбургера и притвори очи. — О, да! О, да! Това е наистина новаторско. Боже, обзалагам се, че е натъпкано със стероиди. Хамбургерите при Марта — после продължи, отхапвайки втора огромна хапка. — Мечтаех си за хамбургерите при Марта. Изобщо не са се променили.

— Както и всичко наоколо.

— Минах навсякъде, преди да дойда, за да мога да разгледам добре — Клеър отметна непокорния си перчем. — Сигурно ще ти прозвучи глупаво, но всъщност не осъзнах колко ми липсва всичко това, докато отново не го видях. Видях камиона на г-н Руди, кръчмата на Клайд и азалиите през библиотеката. Но, Алис, вече имате видеомагазин и заведение за пици. Ами Бъд Хюит. Кълна се, че видях Бъд Хюит да кара колата на шерифа.

Развеселена, Алис се засмя.

— Е, вярно, някои неща са променени. Сега Бъд е заместник-шериф. Мици Хайнс — помниш ли я, беше една година по-голяма от нас в училище? Тя се омъжи за един от братята Хаубейкър и отвориха онзи видеомагазин. Много добре се справят. Построиха си тухлена къща на Сидерс, имат нова кола и две бебета.

— Ами ти? Как са вашите?

— Окей. Понякога не подлудяват. Линет се омъжи и замина за Уилямспорт. Татко говори за пенсия, но не му се иска.

— Как така! Емитсбъро няма да е същия без Док Кремптън.

— Всяка зима мама го моли да заминат на юг. Но той не ще да се помръдне.

Алис взе едно от парченцата месо в чинията на Клеър и започна да го маже с кетчуп. И двете си спомниха как безброй пъти в детството им бяха седели така, споделяйки тайните, грижите и радостите си. И естествено, това, което момичетата най-често правят — говореха си за момчета.

— Предполагам вече знаеш, че Кем Рафърти сега е шериф.

Клеър поклати глава.

— Не мога да се начудя как е успял.

— Отначало и майка ми щеше да припадне — както и останалите, които си го спомняха като дявол на колела. Но той си имаше всякакви препоръки, а и ние бяхме в затруднено положение, понеже шериф Паркър си тръгна така внезапно. Естествено, сега, когато нещата вече потръгнаха много добре, всички са доволни — тя се усмихна многозначително на Клеър. — Изглежда дори по-добре от някога.

— Забелязах — Клеър малко се намръщи, сумтейки през сламката. — Какво става с втория му баща?

— Още ме побиват тръпки от него — потрепери Алис и си взе още едно парченце от месото. — Не идва много в града, а когато дойде, повечето предпочитат да не са край него. Разправят, че изпива всичко, което изкарват от фермата, и че продължава да се влачи из бардаците във Фредерик.

— Майка му още ли живее с него?

— Или го обича, или е дяволски наплашена — сви рамене Алис. — Кем не говори за това. Той си има къща на пътя за кариерата, точно преди гората. Чух, че си имал дори наблюдателница и телескоп.

— Я виж ти. Как е успял? Да не е обрал банка?

Алис се наведе по-близо до нея.

— Наследство — прошушна тя. — Майката на истинския му баща оставила всичко на него. Вторият му баща направо е бесен.

— Не се съмнявам. — Клеър знаеше, че е съвсем нормално тези клюки да се предлагат в заведението заедно с хамбургерите, но искаше да ги научи на по-спокойно място. — Слушай, Алис, кога свършваш тук?

— Днес съм от седем до четири и половина.

— Имаш и почивен ден?

— Не съм имала от 1989.

Клеър се усмихна лукаво, издърпа от джоба си няколко банкноти и ги остави на плота.

— Защо не дойдеш по-късно у дома, да хапнем пица и да продължим по-спокойно?

Алис й отвърна с усмивка, като забеляза без смущение, че Клеър й оставя щедър бакшиш.

— Това е най-доброто предложение, което получавам от шест месеца.

 

 

На една маса в ъгъла седяха двама мъже, пиеха кафе, пушеха и наблюдаваха. Единият от тях посочи с поглед Клеър и кимна.

— Хората пак започнаха да приказват за Джак Кимбъл, откак се върна дъщеря му.

— Хората обичат да говорят за умрелите — отвърна другият, но и той погледна, като се премести като, че да може да я наблюдава, без да бъде забелязан. — Не си въобразявай, че има нещо, за което да се тревожим. Тя беше съвсем малка. Нищо няма да помни.

— Защо се е върнала тогава? — той се наведе напред с димящо марлборо в ръка и снижи гласа си, така че музиката да заглуши думите му. — Как става така, че една богата и известна художничка решава да се върне в място като това? Вече се е срещала с Рафърти. И то, както разбрах, два пъти.

Не искаше да си помисля за някакви проблеми. Не му се вярваше, че могат да възникнат. Може би някои от членовете на братството се бяха поотклонили от чистотата на церемонията и бяха действали малко по-грубо и жестоко. Но това е само моментно състояние. Това, което наистина им трябваше, е нов главен жрец и той, макар и не от най-смелите, вече беше организирал две тайни събирания, по този въпрос. В никакъв случай не трябваше да се създава паника, само защото дъщерята на Джак Кимбъл се бе върнала в града.

— Не може да каже на шерифа нещо, което не знае — настоя пак. Какво не би дал никога да не беше споменавал за това, как една вечер Джак се бе развълнувал и му бе разкрил, че Клеър е наблюдавала ритуала. Дълбоко в себе си се страхуваше, че Джак умря повече заради това, отколкото заради сделките с търговския център.

— Можем да разберем какво знае — угаси той цигарата, като продължаваше да я наблюдава. Реши, че никак не изглежда зле. Макар, че дупето й бе доста мършаво. — Ще държим под око малката Клеър — усмихна се накрая, — хубавичко ще я държим под око.

 

 

Ърни Бътс прекарваше по-голямата част от времето си в мисли за смъртта. Четеше за нея, сънуваше я и мечтаеше за нея. Той стигна до заключението, че когато животът на човек приключи, той чисто и просто е мъртъв. В неговата схема на разсъждения нямаше нито рай, нито ад. Това според Ърни Бътс означаваше, че смъртта е окончателното смъкване на маската, а животът, при средна продължителност някакви си седемдесет години, е единственото забавление на тоя свят.

Не вярваше в спазването на законите или в извършването на добри дела. Възхищаваше се от хора като Чарлс Менсън и Дейвид Берковиц. Мъже, които вземаха това, което искат; живеят така, както сами си бяха избрали, и показваха среден пръст на обществото. Вярно, същото това общество ги бе оковало във вериги, но преди решетките да се спуснат зад тях, те бяха притежавали огромна власт и както Ърни Бътс вярваше, продължаваха да я имат.

Властта го привличаше толкова, колкото и смъртта.

Беше изчел всяка дума, написана от Антъни Лавей, Лавъркрафт и Кроули. Ровеше се из различни книги за фолклора, магиите и сатанинските ритуали, като възприемаше всичко, което разбираше или с което беше съгласен, и го смесваше в някакво свое хаотично схващане за живота.

Според Ърни в тези неща имаше много по-голям смисъл, отколкото да прекараш живота си благочестиво, скромно и саможертвено. Или пък, както родителите му, да работиш по осемнайсет часа на ден и да се потиш и скапваш за мизерна надница.

След като всички ще свършим с два метра пръст над главата си, не е ли по-логично да вземеш това, което можеш и както можеш, докато все още дишаш.

Слушаше „Мотли Крю“, „Слаиърс“ и „Металика“, нагаждайки песните им към собствените си нужди. Стените на таванската му стая бяха покрити с плакати на идолите му, застинали в мъченически трясъци или дяволски усмивки.

Знаеше, че това влудява родителите му, но на седемнайсет години Ърни не се чувстваше особено свързан с хората, които го бяха създали. Изпитваше презрение към мъжа и жената, собственици и съдържатели на „Пица Роко“, които завинаги бяха попили мириса на чесън и пот. Това, че той отказа да работи с тях, беше довело до безброй семейни сцени. После Ърни си намери работа в бензиностанцията „Амоко“. Майка му бе нарекла това стремеж към независимост, докато се опитваше да успокои разочарованият му и разгневен баща.

Понякога си представяше, че ги убива, усещаше кръвта им по ръцете си и вливането на техните жизнени сили в своето тяло. И когато мечтаеше така за смъртта, това едновременно го плашеше и възбуждаше.

Външно Ърни Бътс беше момче с жилава фигура, тъмна коса и остро лице, което привличаше доста от момичетата в гимназията. Естествено правеше секс в кабината на купения на старо пикап „Тойота“, но намираше повечето от връстничките си или твърде глупави, или твърде срамежливи, или твърде отегчителни. За петте години откакто живееше в Емитсбъро, той нямаше близки приятели, нито момчета, нито момичета. Нямаше нито един, с когото да може да разговаря за психологията на социопата, за смисъла на „Некрономикон“ или за символизма в древните ритуали.

Възприемаше се като аутсайдер, което според него не беше лошо. Получаваше високи оценки, тъй като това не го затрудняваше и го караше да се изпълва с гордост. Но отказваше да се занимава с всякакви други странични дейности като спорт или танци, които биха могли да го сближат с останалите младежи в града.

Забавляваше се сам, като си играеше с черни свещи и пентаграми, както и с кръвта от козел, която държеше заключена в чекмеджето на бюрото си. Докато родителите му кротко спяха в леглата си, той отправяше молитва към божества, които те никога няма да разберат.

Освен това наблюдаваше града през мощния си телескоп, изправен на таванския прозорец, който бе кацнал като орлово гнездо на върха на къщата. Виждаше страхотни неща.

Къщата им се намираше диагонално срещу тази на семейство Кимбъл. Забеляза пристигането на Клеър и редовно я наблюдаваше. Разбира се чу слухове из града. След като тя се върна, всички истории бяха изровени и извадени отново и подобно на стар ковчег, от тях се носеше дъх на смърт и печал. Чакаше да види кога тя ще се качи горе, кога ще светнат лампите на тавана на къщата. Но тя още не се бе качила в тази стая.

Ърни не беше особено разочарован. Засега му стигаше да фокусира обектива си в прозорците на спалнята й. Вече я бе виждал как се облича, навличайки тениската върху дългото си, стегнато тяло, как намъква дънките върху слабите си бедра. Тялото й беше много стройно и много бяло, триъгълникът между краката й беше черен и буен, като косата й. Той си представяше как се промъква през задната й врата и се прокрадва вътре с тихи стъпки. Щеше да запуши устата й с ръка, преди да успее да извика. После щеше да я притисне на пода и докато тя безпомощно се дърпа и извива, щеше да прави с нея такива неща — такива неща, от които ще се поти, ще се гърчи и ще стене.

А щом свършеше, тя щеше да го умолява да се върне отново.

Щеше да е велико, мислеше Ърни, наистина велико, да изнасили жената в къщата, в която един човек бе умрял така мъчително.

Чу трополенето на камион по улицата. Разпозна форда на Боб Мийз от магазина за употребени вещи в града. Сви по алеята на Кимбъл, като бълваше кълба въглероден двуокис. Ърни видя как Клеър изскочи от вътре и макар да не можеше да я чува, виждаше как тя се смее и говори оживено, докато едрия Мийз се смъкваше от кабината.

 

 

— Оценявам услугата ти, Боб.

— Няма проблеми — той смяташе, че й дължи поне това заради миналите дни — нищо, че само веднъж бе излизал с нея. И то точно вечерта, когато умря баща й. Във всеки случай, когато един клиент купи стока за хиляда и петстотин, без много да се пазари, беше задължен не само заради личното си желание, да му достави стоката. — Ще ти помогна за нещата — той пристегна разхлабения си колан и издърпа от каросерията първо разтегателната маса. — Хубаво нещо. С малко освежаване ще стане истинско бижу.

— На мен и така ми харесва.

Масата беше напукана и захабена, но пък уникална. Клеър свали един стол с облегалка и оръфана тръстикова седалка. В камиона имаше още един такъв, заедно с железен лампион с абажур с пискюли, килим с избелели цветни мотиви и канапе.

Двамата внесоха вътре по-леките неща, после хванаха заедно килима, бъбрейки през цялото време като стари приятели, които отново се срещат. Когато се върнаха при камиона и заразглеждаха извитото канапе, тапицирано с червен брокат, Боб вече доста се бе запъхтял.

— Направо е страхотно. Луда съм по такива дръжки с лебеди.

— Сигурно тежи цял тон — каза Боб и тъкмо понечи да се качи в каросерията, когато съгледа Ърни, който се размотаваше отсреща. — Хей, Ърни Бътс, какво правиш?

Ърни намръщено го погледна. Ръцете му бяха напъхани в джобовете.

— Нищо.

— Хайде тогава, размърдай си задника и свърши нещо — после промърмори по-тихо към Клеър: — Малко е смахнат, но има здрав гръб.

— Здрасти — усмихна му се тя мило, докато Ърни се приближаваше, без да бърза. — Аз съм Клеър.

— А-ха — можеше да усети мириса на косата й, свежа и чиста с някакъв много секси аромат.

— Качи се горе и ми помогни да смъкнем това нещо — посочи с глава към дивана Боб.

— Ще ти помогна — съгласи се Ърни.

Клеър също пъргаво се метна до него.

— Няма нужда.

Преди тя да успее да хване дивана, Ърни го повдигна откъм единия край. Видя как се напрягат мускулите на слабите му ръце. Веднага си ги представи изваяни от тъмен дъб. Боб пъшкаше и се потеше и двамата успяха да смъкнат канапето, а Клеър само се отдръпна да им направи път. Ърни премина заднишком нагоре по алеята, по пътечката и после през вратата, с поглед забит в земята.

— Само го оставете по средата — усмихна им се тя, докато го спускаха върху дъските. Звукът беше много приятен — сякаш канапето се наместваше завинаги. — Страхотно е, благодаря ви. Да ви предложа ли по едно студено питие, момчета?

— Ще взема едно и ще вървя — отвърна Боб. — Трябва да се връщам — той приятелски намигна на Клеър. — Нали не искаш Бони-Сю да почне да ревнува.

Клеър му върна усмивката. „Боби Мийз и Бони-Сю Уилсън“, помисли си тя. Още й беше трудно да възприеме, че са женени, вече седем години, и имат три деца.

— А ти, Ърни?

Той сви слабите си ръце.

— Може.

Тя се запъти към кухнята и донесе три изстудени бутилки пепси.

— Ще ти се обадя за онзи скрин, Боб.

— Ще чакам — преди да тръгне, той отпи голяма глътка. — Утре работим от дванайсет до пет.

Клеър го изпрати и се върна при Ърни.

— Съжалявам, че те хванахме за тая работа.

— Всичко е наред — той отпи и огледа стаята. — Това ли е всичко, което имате?

— Засега. Забавно ми е да купувам по-малко оттук-оттам. Я дай да го опитаме — и седна в единия край на канапето. — Възглавниците са хлътнали. Точно както ги обичам — установи тя с доволна въздишка. — Отдавна ли живееш в града?

Ърни не я последва, а продължи да обикаля из стаята. „Като котка, която оглежда територията си“, помисли си Клеър.

— Дойдохме като бях малък.

— В тукашната гимназия ли учиш?

— В последния клас съм.

Пръстите просто я сърбяха да грабне скицника. Във всеки инч от тялото му се усещаше напрежение — младо, предизвикателно и неспокойно.

— Ще продължиш ли в колеж?

Ърни само сви рамене. Това беше още една болна тема между него и родителите му. „Образованието е най-добрия ти шанс.“ Остави тая работа! Той сам си беше най-добрия шанс.

— Ще отида в Калифорния — в Лос Анджелис, веднага щом спестя достатъчно.

— И какво искаш да правиш там?

— Ще направя много пари.

Тя се разсмя, но смехът й звучеше приятелски, а не подигравателно. Той също едва не се засмя.

— Достойна амбиция. Интересува ли те работа като модел?

Очите му светнаха подозрително. Клеър забеляза, че те са много тъмни. Както и косата му. А също и не толкова младежки, колкото би трябвало да се очаква.

— За какво по-точно?

— За мен. Искам да направя ръцете ти. Толкова са слаби и жилави. Можеш да идваш след училище. Ще ти плащам по тарифата.

Ърни отново отпи от пепсито и се зачуди с какво ли бе облечена под плътно прилепналите дънки.

— Може и да стане.

Когато си тръгваше докосна с пръст обратната пентаграма под фланелката си с щампа на „Блейк Сабат“. Тази нощ щеше да направи специален ритуал. За секс.

 

 

Кем се отби в кръчмата на Клайд след вечеря. Често го правеше в събота. Доставяше му удоволствие да изпие единствената бира, която си позволяваше, в нечия компания или пък да поиграе малко билярд. Можеше също да държи под око всеки, който обръща повечко питиета, преди да се качи в колата си и да подкара към дома.

При появата му в тъмното и задимено помещение го посрещнаха с възгласи и потупвания. Клайд, който с всяка изминала година все повече наедряваше и посивяваше, бързо му наточи чаша бира. Кем я взе и се настани пред стария махагонов бар, като намести удобно крака си върху месинговата тръба.

От задния салон се чуваше музика и тракане на билярдни топки, а от време на време и по някоя по-груба псувня или по-бурен смях. По незастланите квадратни маси бяха насядали мъже и тук-там по някоя жена пред чаши с бира, задръстени от фасове пепелници и купчинки с обелки от фъстъци. Сервираше Сара Хюит, сестрата на Бъд, облечена в прилепнала тениска и още по-прилепнали дънки. Тя приемаше с еднакво удоволствие и бакшишите, и предложенията.

Кем знаеше, че идването тук беше нещо като ритуал — да се седи зад чаша бира и да се пуши много. Да се слушат все същите песни и гласове, да се вдишват все същите миризми. Имаше нещо много успокояващо в това, да знаеш, че ще свариш Клайд, все така изправен зад бара и ухилен към клиентите. Часовникът на стената, марка „Будвайзер“, все така изоставаше с десет минути, а пържените картофки бяха все така стари.

Сара се насочи към него със силно гримирани очи, цялата ухаеща на някакъв силен парфюм. Остави подноса на бара и леко отърка бедрото си в неговото. Без особен интерес Кем забеляза, че имаше някаква промяна в косата й. След последното посещение в салона на Бети сега тя беше платиненоруса и съблазнително падаше над едното око.

— Чудех се дали ще дойдеш тази вечер.

Той я погледна, спомняйки си за времето, когато беше готов да гълта жаби, само и само да я спечели.

— Как върви, Сара?

— Било е и по-зле — тя се премести така, че гърдите й да опрат в ръката му. — Бъд разправя, че си бил зает.

— Доста — посегна към бирата си и наруши насърчителния допир.

— Може би по-късно ще ти се прииска да си починеш. Както в добрите стари времена.

— Никога не сме почивали с теб.

Тя се засмя тихо и дрезгаво.

— Радвам се, че помниш — отегчено погледна през рамо, защото някой я викаше. Откакто Кем се върна в града, тя се стремеше да мушне ръка в панталона му, а и в портфейла му. — Ще свърша в два. Да дойда ли после у вас?

— Ценя предложението ти, Сара, но предпочитам да си спомням, вместо да повтарям.

— Както искаш — сви рамене тя и отново грабна подноса, но гласът й бе станал по-груб след отказа. — Сега съм много по-добра оттогава.

„Така казват всички“, помисли си Кем и запали цигара. На седемнайсет години тя беше зашеметяваща, стегната и много секси. Двамата се бяха любили като обезумели. После, спомни си Кем, тя беше започнала да предлага прелестите си на всеки, който поиска.

„Сара Хюит ще го направи“, беше станало като парола в гимназията на Емитсбъро.

Тъжното беше, че той я бе обичал — с цялото си тяло и поне с половината от сърцето си. Сега изпитваше към нея единствено съжаление. А той знаеше, че това е по-лошо и от омраза.

Гласовете отзад станаха по-силни и псувните по-цветисти. Кем въпросително погледна Клайд.

— Остави ги — гласът му стържеше, сякаш гласните му струни бяха от тенекия. Докато се навеждаше да отвори две бутилки, лицето му се смръщи, при което двойната му гуша се разтресе като желе. — Тук не сме в детската градина.

— Заведението си е твое — отвърна смирено Кем, но забеляза, че Клайд вече няколко пъти, откакто си бе поръчал бирата поглежда към задната стая.

— Точно така и присъствието на значката тук изнервя клиентите ми. Ще я пиеш ли, или ще си играеш с нея?

Кем вдигна чашата и допи бирата. Взе цигарата си, пое веднъж дълбоко и изпусна дима.

— Кой е отзад, Клайд?

Месестото лице на Клайд стана невъзмутимо.

— Обичайните играчи — после, тъй като Кем продължи да го гледа, взе парцала и започна да лъска запотения плот на бара. — Биф е там и не искам неприятности.

При споменаването на името на втория му баща Кем не помръдна, но от лицето му изчезна шеговитото изражение. Биф Стоки рядко идваше да пие в града, но когато го правеше, това никога не завършваше мирно.

— Откога е тук?

Клайд вдигна рамене и цялото му тяло, пристегнато с престилка се разтресе.

— Не съм засичал времето.

Чу се кротко подигравателно изпищяване на жена и после звук от счупено дърво.

— Звучи ми, като че ли е тук доста отдавна — рече Кем и тръгна натам, избутвайки настрана зяпачите. — Отдръпнете се — той си проби път през хората към мястото на виковете. — Казах да се отдръпнете, да ви вземат дяволите.

В задния салон, където клиентите идваха да поиграят билярд или да пускат по някой жетон в стария апарат за пинбол, Кем видя някаква жена, която се притискаше в ъгъла и Лес Гледхил, който се олюляваше край масата за билярд, хванал щеката с двете си ръце. Биф стоеше малко по-далече и дърпаше отломки от стол. Беше едър, як мъж с ръце като циментови стълбове, целите татуирани през флотските му години. Лицето му, силно почервеняло от слънцето и пиенето, беше намръщено. Очите му бяха все така тъмни и изпълнени със злоба, както ги помнеше Кем.

Оскар Руди сновеше от едната до другата страна и като се пазеше от ударите, се опитваше да играе ролята на помирител.

— Хайде, Биф, това беше приятелска игра.

— Млъквай! — избоботи Биф.

Кем постави ръка на рамото на Оскар и с кимване на главата му посочи да се отстрани.

— Откажи се, Лес. Изчезвай от тук — Кем говореше спокойно, без да изпуска втория си баща от очи.

— Тоя кучи син ме прасна с шибания стол — Лес обърса потеклата по очите му кръв. — Дължи ми двайсет долара.

— Изчезвай! — повтори Кем. Хвана здраво щеката и само с едно движение Лес я пусна.

— Тоя е направо откачил! Той ме нападна! Имам свидетели.

Наоколо се разнесе одобрителна врява, но никой не се помръдна.

— Отлично. Върви да направиш оплакване в канцеларията. Обади се на Док Кремптън, той ще те прегледа — после се огледа строго наоколо и нареди: — Всички да излязат.

Хората се отдръпнаха с мърморене, но повечето пак се струпаха на вратата да гледат как Кем ще се изправи пред втория си баща.

— Сега си голяма работа, а? — дрезгавият пиянски глас на Биф завалваше думите. Той се хилеше по същия начин както някога, преди да се нахвърли върху Кем. — Може да имаш значка и цял лайнян чувал пари, но пак си един никаквец.

Пръстите на Кем стиснаха щеката. Той беше готов. Дори повече от готов.

— Време е да си вървиш у дома.

— Трябва да си допия пиенето. Клайд, майната ти, къде ми е уискито?

— Тук вече си приключил с пиенето — каза твърдо Кем. — Можеш да си излезеш през предната врата или да те извадя през задната.

Биф широко се ухили. Той захвърли счупения стол и вдигна яките си като чукове юмруци. Бяха му попречили да размаже задника на Лес, но сега му се удаваше още по-добър случай. Доста години бяха минали, откакто не бе имал възможност да вдъхне малко респект на момченцето. А и Кем беше прекалил.

— Ами защо тогава просто не дойдеш да ме хванеш?

Когато Биф се хвърли напред, Кем се колеба само миг. Той си представи как ще го фрасне с всички сили с щеката по главата. Дори чу звука от изпращяването на дърво върху костите. Но в последния момент се отказа, захвърли пръчката и посрещна удара.

Въздухът изсвистя между зъбите му, но успя да избегне юмрука, преди да се стовари върху челюстта му. След зашеметяващия юмрук в слепоочието пред очите му избухнаха искри. Чуваше тълпата, която крещеше зад него, като римляни, които наблюдават бой на гладиатори.

При първото попадане на юмрука му в голата плът на Биф, ръката му изпращя и го изпълни със задоволство. Не чувстваше ударите, които се сипеха по него, защото в паметта му изплуваха десетките побоища.

Беше малък. Малък, слаб и безпомощен. Можеше да избира само между две възможности — да избяга и да се скрие, или да остане и да издържи. Но сега беше друго. Тази вечер бе подготвяна отдавна. В нея имаше някакво особено величие, каквото изпитват войниците, изчаквайки подходящия момент, за да се впуснат в битката. Виждаше как юмрукът му се забива в подигравателно изкривената уста на Биф и как разкъсва устните му със ставите си.

Усети миризмата на кръв — своята и на Биф. По пода се разбиха стъкла. С тях се разби и собственото му самообладание. Втурна се в боя като обезумял и продължи да налага с юмруци лицето, от което още от дете се бе научил да се страхува и ненавижда.

Искаше да го изличи. Да го унищожи. С раздрани и окървавели ръце сграбчи Биф за ризата и започна да блъска омразното му лице отново и отново в стената.

— За Бога, Кем. Моля те, спри се. За Бога!

Дъхът му изригваше като пожар от дробовете. Когато усети, че някой го хваща за рамото, той се извъртя и почти заби юмрук в лицето на Бъд.

Едва тогава булото пред очите му се дръпна и той забеляза пребледнялото изпънато лице на своя помощник и широко разтворените любопитни очи на насъбралата се тълпа. Избърса с опакото на ръката си кръвта, която се стичаше от устата му. Свлечен на пода в собствената си мръсотия, пребит и смазан, в безсъзнание, лежеше Биф.

— Клайд ми се обади — гласът на Бъд потрепваше. — Каза, че нещата са излезли от контрол — като огледа безпорядъка в стаята за билярд, той облиза устните си. — Какво ще наредите да направя?

Думите с мъка излизаха от гърлото на Кем.

— Затвори го — подпря се с една ръка на билярдната маса, за да запази равновесие. Започваше да усеща болката от всеки удар и едно нетърпимо, болезнено гадене. — Съпротива при арест, нападение на служебно лице, нарушаване на обществения ред, пиянство и безредици.

Бъд се изкашля да пречисти гърлото си.

— Мога да го закарам вкъщи, ако искате. Знаете, че…

— Заведи го в ареста! — Видя как Сара го гледа едновременно с одобрение и насмешка с гримираните си очи. — Вземи показания от Лес Гледхил и няколко свидетели.

— Нека да изпратя някой да ви закара до вкъщи, шерифе.

— Не!

Подритна някакво парче стъкло, после се вгледа в хората, които се блъскаха на входната врата. Сега очите му бяха ледени, твърди и ледени, така че дори мъжете, които го бяха окуражавали, отвърнаха поглед.

— Представлението свърши.

Изчака, докато стаята се опразни, и тогава потегли към фермата, за да съобщи на майка си, че тази нощ съпругът й няма да се прибере.