Нора Робъртс
Божествено зло (27)

Глава двадесет и седма

Не искаше да си спомня. Клеър знаеше, че това е проява на малодушие, но не искаше да го извиква отново в съзнанието си. Повече от двадесет години се беше опитвала да го потисне — чрез силата на волята, различни успокоителни и часове терапия. Нито веднъж не беше възпроизвеждала съзнателно картината в главата си. Сега от нея искаха да нарисува всичко върху хартия.

Отлагаше го, като се оправдаваше и пред Кем, и пред себе си. Нощем лежеше будна, борейки със съня, защото се страхуваше, че подсъзнанието й ще надделее и ще направи това, на което тя така упорито се опитваше да се съпротивлява.

Кем не я насилваше — поне не гласно. Но и без това беше толкова погълнат от разследването, че му оставаше много малко време да бъде с нея.

Както беше предрекъл, започна да вали. Два дни и две нощи валя, без да спира. Хората на пазара, в пощата и в заведението на Марта продължаваха да обсъждат темата за водата и възможността през лятото отново да има ограничения за ползване. Когато не говореха за това или за шансовете на Ориолс тази година да станат шампиони, всички говореха за убийствата.

Клеър изостави голямата скулптура отвън. Размотаваше се из гаража, както не й се беше случвало от седмици и не можеше да открие с какво да се заеме. Апатично се прехвърляше от проект на проект, разглеждаше скиците си, правеше нови. Обещанието й пред Кем непрекъснато я терзаеше.

Всичко идваше от това, че къщата изглеждаше толкова празна. Поне така си мислеше Клеър. След като Блеър се върна във Вашингтон, а дъждът не преставаше да вали и да вали, тя се чувстваше толкова изолирана. Толкова самотна.

Защо това не й беше правило впечатлени преди?

Защото преди никога не подскачаше при всяка сянка. Никога не проверяваше ключалките и не се заслушваше във всяко проскърцване и изпъшкване на дъските.

Когато се хвана, че седи и се взира през прозореца към все още изоставената на двора метална конструкция, Клеър изруга и грабна скицника, който беше захвърлила върху дивана.

Ще го направи, и то веднага. Ще го изкара от съзнанието си.

Взе молива и постави скицника в скута си. Седна и затвори очи, като се опита да се върне назад във времето.

Видя баща си как се суети над розите. Как забива коловете — градинските колове — в меката пръст.

После го видя как лежи на терасата, набучен върху тях.

Тръсна глава, изскърца със зъби и опита отново.

Ето я сега на люлката в топла лятна вечер. Отпуска глава на рамото му.

— Какво искаш за рождения си ден, сладка моя? Момичетата заслужават нещо специално, когато навършат тринадесет.

— Искам да ми пробият ушите.

— Защо искаш да правиш дупки по себе си?

— Всички други момичета са с пробити уши, татко. Моля те!

По-назад, трябва да се върне по-назад. Есен е. Засажда луковици на лалета. Лютивият пушек от запалените сухи листа. На верандата има тиква, приготвена за изрязване.

— Клеър! — Гласът на майка й. — Какво правиш навън без пуловер? За Бога, ти си вече на единадесет години. Трябва да бъдеш по-разумна.

Баща й й намигна и прокара пръст по измръзналия й нос.

— Тичай вътре и вземи пуловер. И да не вкараш кал в къщата, че майка ти ще ни затвори и двамата в кучешката колибка.

Още по-назад. Почти чуваше гласът на доктор Яновски, който й нареждаше да се отпусне, да диша дълбоко да остави подсъзнателното да изплува над съзнанието й.

— Но аз искам да дойда. Никога не ме вземаш с теб. Ще те слушам, татко. Обещавам.

— Ти винаги си слушала, сладка моя.

Повдигна я, за да я целуне по вратлето. Понякога я завърта около себе си. Харесваше й как й се завива свят. Страх и въодушевление. Не ме пускай. Не ме пускай.

— Това са скучни работи, само за възрастни.

— Но аз искам да дойда. Обичам да гледам къщите.

Цупи се. Долната й устна трепери. Понякога това помага.

— В неделя следобед ще показвам една голяма къща и можеш да дойдеш с мен. Ти и Блеър, ако иска.

— Защо не мога да дойда сега?

— Защото е много късно за малки момиченца да излизат навън. Скоро ще се стъмни. Я се виж — вече си с нощница — заведе я в стаята й. Кукли и цветни моливи. — Ела сега и бъди добро момиченце, целуни ме за лека нощ. Когато пораснеш можеш да ми станеш съдружник. „Кимбъл и Кимбъл“.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Приятни сънища, Клеър.

Вратата се затваря. Нощната лампа свети. Става и се ослушва. Татко говори с мама. Тихо, много тихо. Слага една от куклите в леглото и се смъква по стълбите. Излиза през страничната врата и влиза в гаража.

Как ли ще се изненада да разбере, че вече е достатъчно голяма? Че е достатъчно добра? Скрива се на задната седалка и затиска уста с ръка, за да заглуши смеха си.

Колата потегля, излиза от алеята.

Пътуват и пътуват и става тъмно. Залегнала на пода пред задната седалка, тя вижда как звездите започват да изгряват на небето. Татко кара бързо, сякаш го е страх да не закъснее.

Колата намалява, разтърсва се. Спира. Татко излиза и отваря багажника.

Не диша. Не диша, докато посяга към дръжката. Наднича през пролуката. Той се отдалечава. Къщата сигурно е там, между дърветата. Бърза безшумно след него с меките си пантофки.

Сред дърветата е тъмно и той не поглежда назад.

Но тук няма къща. Само една полянка. Полянка без дървета, на която стоят мъже в черни наметала. Татко се съблича — това я разсмива — и си слага наметало като другите. Носят маски, така че сигурно е някаква забава. Но няма украса и сладкиши. Маските са страшни — бикове, козли и зли кучета. Само че мама й е казвала, че маските са само наужким, затова тя не се страхува.

Застават в кръг като за игра. Балонът се надува. Смее се като си представя мъжете, които се въртят в кръг и падат на земята. Но те стоят много тихо, без никой да проговори.

Звъни камбана.

Клеър подскочи. С разтуптяно сърце огледа всекидневната. Моливът и скицникът лежаха на земята. Когато отново се чу звън, тя скочи от мястото си, без все още да осъзнава, че някой звъни на вратата.

— Ало?

— О! — жената с тъмни коси застана нерешително под дъжда. — Помислих, че не сте вкъщи.

— Съжалявам. Влезте, че ще станете вир-вода.

— Аз само… Събудих ли ви?

— Не. — Клеър успя да разгледа по-добре лицето под мократа шапка. Някъде към средата на трийсетте, прецени тя, доста приятно лице с големи тъмни очи, които се открояваха. — От „Роко“, нали?

— Да, аз съм Джолийн Бътс.

И двете бяха бледи, макар и поради различни причини, и двете се опитваха да се усмихнат.

— Заповядайте вътре.

— Не искам да ви притеснявам. Сами… Да, да, ще вляза.

Джолийн се огледа. Клеър вече беше започнала да запълва вестибюла. Имаше масички с вази и цветя, а по стените бяха закачени картини и плакати, които беше открила по разпродажбите и битаците. Подът, върху който се стичаха капки от Джолийн, беше гол.

— Дайте ми палтото си.

— Извинявам се, че ви притеснявам посред следобеда. Сигурно работите.

— Всъщност дъждът ми пречи — пое палтото и шапката на Джолийн и ги постави върху перилата на стълбището. — Искате ли кафе или чай?

— Не, не се тревожете — Джолийн усукваше дългия наниз от цветни маниста, който носеше. — Аз наистина забелязах, че работите навън.

— Сега ми се струва доста странна идея — Клеър я насочи към всекидневната, като изпитваше чувството, че направлява дете. — Шумът не ви пречи, надявам се?

— О, не. Не, интересно е да се види… какво правите. Страхувам се, че не разбирам много от изкуство.

— Няма значение. И аз не разбирам много от правенето на пици. Вашите са страхотни.

— Благодаря — Джолийн се огледа около себе си, като от все сърце й се искаше да не беше идвала. — Правим ги по стара семейна рецепта. Моминското ми име е Грималди.

— Това обяснява защо Ърни има италиански очи. Седнете, моля ви!

Джолийн бавно се настани на дивана.

— Значи познавате Ърни?

— Да. Запознахме се, когато ми позираше.

— Позирал е? Позирал ви е?

— Не ви ли каза? — дългият, мълчалив поглед на Джолийн я накара да изпита неудобство. Посегна за цигара и преди да продължи, я запали. — Ползвах ръката му за една глинена фигура.

— Ръката му?

Клеър издуха дима.

— Да, хареса ми младостта и мъжествеността й. Получи се много добре.

— Аз… разбирам.

— Искаше ми се да ви каже. Наистина се учудих, че не дойдохте да я видите. Имам няколко снимки. Направих ги заради албума си, но не е същото.

— Госпожите Кимбъл, имали ли сте някаква авантюра със сина ми?

— Какво? — затупа се по гърдите с широко отворени очи. — Какво?

— Знам, че може да си помислите, че не е моя работа, но Ърни е само на седемнайсет. Чак през ноември ще навърши осемнайсет, но мисля, че имам право да знам, понеже е все още малолетен…

— Чакайте, чакайте — вдигна ръка Клеър. — Мисис Бътс, Джолийн, направих скулптура на ръката на Ърни, говорила съм с него, черпила съм го с кола. Това е всичко. Това е абсолютно всичко. Не знам от къде имате такива впечатления…

— От Ърни — прекъсна я Джолийн.

Клеър се облегна назад, като я гледаше втренчено.

— Това е направо лудост, че Ърни ви е казал, че той и… че ние… о, Боже!

— Не ми е казал — потърка замръзналите си ръце Джолийн. — Написал го е. Чистих стаята му — извърна поглед и прехапа устни. Не можеше да лъже добре. — Открих някои неща, които е писал. За вас.

— Не знам какво да кажа. Наистина не знам. Освен че никога… — прокара ръка през косите си, като се опитваше да намери подходящи думи. — Разбирам, че вие не ме познавате и като майка на Ърни сте склонна да вярвате по-скоро на него, отколкото на мен. Но аз се заклевам, че никога не е имало нищо — нито физически, нито романтично, нито пък сексуално — между сина ви и мен.

— Вярвам ви — заби поглед в ръцете си Джолийн. Не можеше да ги контролира — както и сина си. — Мисля, че разбирам всичко. Казах си, че трябва да дойда, за да защитя моето момче, но… — вдигна отново поглед и я погледна в разплакани и обезсърчени очи. — Госпожице Кимбъл…

— Клеър — поправи я тя тихо. — Мисля, че трябва да ме наричате Клеър.

— Искам да се извиня.

— Не — Клеър потърка замислено слепоочията си. — Моля ви, недейте. Мога си представя как сте се почувствали при мисълта, че аз… учудвам се, че не разбихте вратата и не ми издрахте очите.

— Не ме бива за кавги — избърса мокрите си бузи Джолийн. — Както май не ме бива и за майка.

— Не, не казвайте това — Клеър не знаеше какво друго да направи и безпомощно я потупа по рамото. — Ърни е просто объркан.

— Бихте ли ми дали една от вашите цигари? Отказах ги, но…

— Разбира се — Клеър измъкна цигара и я запали.

При първото дръпване Джолийн потръпна.

— Минаха вече пет години — дръпна жадно още веднъж. — Клеър, аз не чистех стаята на Ърни. Претърсвах я — затвори очи. Цигареният дим леко я замайваше, но й помагаше да отпусне стегнатите на възел нерви в стомаха си. — Бях се заклела, че никога няма да надничам в тайните на детето си. Майка ми винаги преглеждаше в чекмеджетата и под дюшека ми. Смяташе, че е неин дълг да се увери, че не се занимавам с нещо. Заклех се, че когато аз имам деца, ще му вярвам, ще му оставя право на неприкосновено пространство. И все пак миналата седмица два пъти се качвах в стаята му като крадец. Търсех наркотици.

— О!

— Не намерих — дръпна силно и жадно Джолийн. — Открих други неща — неща, за които не можеше да говори. — Това, което е писал за вас… Мисля, че имате право да знаете. Беше много подробно.

Клеър усети как от стомаха й се надига ледена буца.

— Мисля, че не е нещо необичайно едно момче да фантазира или дори да си внуши някаква идея-фикс за жена, която е по-възрастна от него.

— Възможно е. Навярно нямаше да сте толкова мила, ако бяхте прочели онези неща.

— Джолийн, мислили ли сте за посещение при лекар?

— Да. Ще говоря с Уил — съпруга ми — още тази вечер. Веднага щом намерим подходящ психотерапевт, ще отидем на консултация. Каквото и да не е наред с Ърни или с цялото ни семейство, ще го открием. Те са всичко за мен.

— Онази пентаграма, дето я носи Ърни, знаете ли какво означава?

За момент погледът на Джолийн трепна, но после отново стана твърд.

— Да. Ще се погрижим и за това. Няма да го оставя да избяга от мен, Клеър.

 

 

Кем се върна вкъщи по тъмно, капнал от умора. Достатъчно дълго беше в системата на полицията, за да знае, че бумащината, повторението и монотонността често заемат по-голямата част от работното време. Но е много трудно човек да бъде търпелив, когато усеща, че е точно на ръба на разкритието.

Остана доволен, като видя колата на Клеър пред къщата.

Свари я да дреме на кушетката с някакъв евтин роман в скута. Стереото гърмеше твърде силно. Притисна устни към косата й и си помисли колко хубаво би било да се свие до нея и поне за час да забрави за всичко.

Когато намали звука до по-умерени тонове, тя стреснато седна и загледа като бухал, изненадан от слънчевите лъчи.

— Май много го намалих — каза Кем.

— Колко е часът?

— Минава девет.

— Ммм — потърка очи Клеър. — Яде ли?

— Звучиш ми като някоя съпруга — промени решението си и се изпъна до нея, като положи глава в скута й. — Мисля, че изядох един сандвич — с дълга тежка въздишка затвори очи. — Боже, колко хубаво миришеш. Как мина деня ти?

— Давай първо ти.

— Беше дълъг. Пристигнаха останалите тестове за Карли Джемисън. Взела е — по-вероятно са й дали — барбитурати. Лумис предаде тялото на родителите й.

Понеже знаеше, че дребните жестове често помагат най-добре, Клеър погали косата над челото му.

— Искаше ми се да можех да направя нещо.

— Ходих отново да видя Ани. Не постигнах нищо — сплете пръсти в нейните. — Не мога да открия никой, който да е видял това момиче в града, както и не мога да намеря някой, който да е видял Биф вечерта, когато е бил убит.

— Остави всичко. Утре ще започнеш със свежи сили.

— Колкото повече се проточва, толкова повече следата изстива — отвори очи той. — Клеър, нали знаеш, че преглеждах сделката със земята, в която е участвал баща ти. Открих нещо странно — повечето документи липсват.

— Какво имаш предвид?

Кем седна и разтърка лицето си с длани.

— Имам предвид, че ги няма. Има само един нотариален акт за прехвърляне от „Трепизоид Корпорейшън“ на „Е. Л. Файн Ънлимитид“.

— Не разбирам.

— „Трепизоид“ е фирмата, която е купила първоначално земята чрез баща ти. После, само след един месец, отново са я продали на строителна компания. След това „Трепизоид“ е преустановила съществуването си. Не мога да открия никакви имена.

— Трябва да има някакви имена. На кого е била?

— Не можах да открия. Цялата документация липсва. Актът за прехвърлянето е подписан от някакъв агент от Федерик, който е умрял преди пет години.

— Ами другата фирма — тази, която сега е собственик?

— Солидни са като бетон. Имат обекти по цялото източно крайбрежие и са специализирани в търговски къщи и универсални магазини. Операцията е извършена по телефона и чрез писма. Почти веднага след официалното откриване става ясно, че баща ти е подкупил инспекторите и двама на комисията по проектирането. Освен това се разбира, че е заблудил клиента си, като е заявил, че земята е продадена по седемстотин долара за декар, докато всъщност е продадена по хиляда и двеста долара за декар. Тъй като „Трепизоид“ да се ликвидирали, цялото разследване се насочва към „Кимбъл Риълти“. Баща ти обаче го няма, за да потвърди или отрече.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че е много странно, че цялата документация за „Трепизоид“ сякаш е безследно изчезнала. Че няма никакви записки с кого е контактувал баща ти от другата страна. Отчетите на „Кимбъл Риълти“ са конфискувани по време на разследването, но няма нито един, абсолютно никакъв документ от „Трепизоид“, който да е приложен към тях. Това не ти ли изглежда необичайно?

— Изглежда ми необичайно, че баща ми изобщо е бил въвлечен в нещо незаконно.

— Трудно ми е да приема, че е бил въвлечен само той. Клеър, сектите се образуват поради различни причини. Най-важната е властта. За властта са нужни пари. При горница от петстотин долара за декар някой е спечелил големи пари в тая сделка. Когато баща ти започна да пие, имахте ли финансови затруднения?

— Не, бизнесът вървеше много добре. Говорехме дори за семейна ваканция в Европа. И двамата с Блеър имахме спестовни влогове за колеж, и то доста солидни. Не — поклати глава тя. — Децата знаят, когато родителите им са притеснени за пари. Моите не бяха.

— И въпреки това баща ти е рискувал бизнеса си, репутацията си и сигурността на семейството си само заради тази сделка. Преди това не е правил нищо непочтено. Защо?

Клеър стана.

— Мислиш ли, че аз не си задавам същия въпрос вече години наред? Няма никакъв смисъл. Никога не го разбрах.

— Може да не го е направил заради лична облага. Може да е имало външен натиск. Може да не е имал избор.

— Оценявам това, което правиш. Но щеше ли да разсъждаваш по същия начин, ако се отнасяше за бащата на някой друг?

Вече си беше задавал този въпрос и си беше отговорил.

— Да. Защото това няма никакво значение — проследи я с поглед, докато тя крачеше из стаята. — Ще ти кажа как виждам нещата. Забъркал се е в нещо — може би като протест срещу начина, по който е бил възпитан, може би от любопитство. Както и да е — бил е вътре. Нещо го е накарало да се отдръпне и толкова е съжалявал, че дори се е върнал към църквата. Но човек не може да се оттегли просто така, защото знае имена, лица и тайни. Така че е трябвало да продължава да изпълнява това, което му нареждат и е започнал да пие.

— Непрекъснато се връщаш към сектата.

— Това е в основата. Преди двадесет години ти, Клеър, виждаш нещо, което не е трябвало да видиш. Само след няколко години баща ти се забърква в сделка, която всички, които го познават, казват, че е неприсъща за него. И когато умира, той е единственият виновник, когото посочват. По това време Паркър е шериф и това оправя нещата.

— Паркър ли? Мислиш, че Паркър е бил замесен в тази история?

— Мисля, че е бил затънал чак до дебелата си гуша. Може би съвестта му е започнала да го гризе, може би просто е загубил здравия си разум, когато кръвта се е спускала от главата в оная му работа, но е казал на Сара Хюит неща, които е трябвало да пази само за себе си. Изтърсил се е и се е наложило да си събере багажа, да напусне топлото си местенце, къщата, сигурността си. А няколко месеца по-късно е мъртъв.

— Мъртъв? Не си ми казал, че е мъртъв.

— Ето сега ти казвам. Какво имаме до тук? Едно момиче, тръгнало на автостоп, което е сбъркало пътя на няколко километра от града и е мъртво. Някой убива Биф и подхвърля тялото й в нивата му, така че да изглежда, че той сам е свършил всичко. Него вече го няма, за да каже нещо, каквото и да било. Лиза Макдоналд е нападната. Сара Хюит изчезва, след като ми подхвърли намеци за Паркър.

— А и книгите — обади се Клеър.

— Да, книгите. Не мога да си представя, че Биф и баща ти са имали еднакви вкусове, за да четат такива неща без някаква причина.

— Да — тихо каза Клеър. — Нито пък аз.

— А ако те двамата са участвали, това означава, че има и други. Карли Джемисън е била убита, Клеър. Мисля, че не е единствената и ужасно се страхувам, че няма да е последната.

Без да казва нищо тя се изправи, отиде до платнената си торба и измъкна скицника. Донесе го при леглото и му го подаде.

— Направих ги днес следобед.

Кем го отвори. На първата страница имаше рисунка на загърнати в мантии фигури, които стояха в кръг. От рисунката лъхаше почти благоговение. Питаше се дали тя го съзнава. Мълчаливо прелистваше страниците и разглеждаше всяка картина. Жена, разпъната върху дървен пън с поставена между голите й гърди чаша. Самотна фигура с наметало и маска, която разпозна от това, което беше прочел, като козела от Мендес.

— Това баща ти ли беше?

— Не. Той носеше друга маска. Вълк.

Разгледа друга рисунка — мъж, който стои с високо вдигнати ръце, докато останалите са обърнати към него и жената. Отстрани се издигат пламъците от огнището. На друга рисунка се виждаше малка коза с опрян до гърлото й нож.

Тук Клеър се извърна.

Кем хвърли бърз поглед към нея и продължи да разгръща скицника. Беше нарисувала мъжете — голи и с маски — наредени около огъня, докато един от тях се съвкупява с жената. Взря се в мъжа с вълчата маска, от чиито пръсти капеше кръв.

„Била е съвсем мъничка“, помисли си той и едва се сдържа да не накъса всичко на парченца.

— Знаеш ли къде е това място?

— Не — Клеър се взираше в тъмната и влажна нощ.

— Така, както си го нарисувала, ми прилича на някаква полянка.

— Имаше дървета. Мисля, че бяха много дървета. После изведнъж се излиза на открито. Приличаше на много голям площад, но може да ми се е сторило, защото аз самата не бях голяма.

— Какво стана след последната сцена, която си нарисувала?

— Не знам. Събудих се в леглото си.

— Добре — прегледа ги още веднъж, като търсеше подробности, които би могла да нарисува, без дори да подозира. Единият от нарисуваните мъже беше нисък, набит и с дебел врат. Би могъл да е Паркър. Или може би просто му се искаше да бъде Паркър. — Клеър, докато ги рисуваше, само на впечатленията си ли се осланяше, или можеш да го опишеш цялостно?

— И двете. Някои неща си спомням много живо. Нощта беше ясна, с много звезди. Усещам миризмата на дима. Жената беше с много бяла кожа, някои от мъжете имаха полски загар.

Кем изпитателно я погледна.

— Какво?

— Полски загар. Нали знаеш — загоряло лице, врат и долна част на ръцете — обърна се. — Досега не бях обърнала внимание на това. Други бяха целите бели, но още беше пролет. Този с маската на козел — главният — беше много слаб, бял като сирене. Така, както изглежда човек, който изобщо не се показва на слънце.

— Ами гласовете?

— Този на главния беше много властен, повелителен, хипнотизиращ. Останалите винаги звучаха заедно.

— Нарисувала си тринадесет фигури. Толкова ли бяха?

— Наистина ли? — приближи се и погледна през рамото му. — Не знам. Всъщност не съм мислила за това. Просто така ми е дошло.

— Ако теорията ми е вярна, то поне трима от тях са мъртви — шериф Паркър, Биф и баща ти. Това означава, че за да запазят цифрата, трябва да са приели още трима. Къде може да е това място? — проговори повече на себе си.

— Някъде в гората. Лиза изскочи от гората.

— Прегледахме всеки сантиметър от Допърската гора. Аз, Бъд, Мик и мъжете, които взехме от града. Разделихме се на три групи и цели два дни претърсихме всеки сантиметър и нищо не открихме.

— Ще трябват десет пъти по толкова дни, за да се претърсят всички гористи местности в околността.

— Повярвай ми, че и за това съм мислил.

Отново погледна скиците през рамото му.

— Изглежда не можах да ти помогна.

— Напротив — остави скицника и протегна ръце към нея. — Знам, че е било мъчително за теб.

— Всъщност беше пречистващо. Сега, когато го направих, не трябва да мисля повече за това. Мога отново да започна работа.

— Когато приключим, няма повече да пренасям работата си вкъщи и няма да те въвличам в нея — притисна ръцете й към устните си. — Обещавам.

— Ти не си ме въвлякъл в това. Започвам да разбирам, че съм живяла с него от дълго време. Искам да открия какво е направил или не е направил баща ми и да го оставя зад гърба си. Може би това е една от причините, заради които се върнах.

— Каквито и да са причините, щастлив съм, че си тук.

— Да, и аз също — направи усилие да разсее обстановката. Постави ръце върху раменете му, започна да ги разтрива, за да премахне напрежението от тях и се усмихна, когато Кем доволно изохка. — Но все пак ще бъда много разочарована, ако не пренасяш работата си вкъщи. Как иначе ще мога да знам всички клюки?

— А-ха. Ето например днес следобед момичето на Лес Гледхил завивало от „Дог Рън“ към главната улица и забърсало буика на Мин Атертън.

— Я виж?

— Двете задръстили движението от единия край на града до другия. Мис стоеше на пресечката и регулираше потока с найлонова качулка на главата и бели галоши на краката.

— Съжалява, че съм го изпуснала.

— Когато се ожениш за мен, ще имаш директен достъп до целия живот на Емитсбъро.

— Мисля, че първо трябва да престоиш гараж.

— Какво?

— Гараж — отвърна тя, протегна се през леглото и нежно захапа ухото му. — Трябва ми място, където да работя и реших, че сигурно ще ти е неприятно, ако се разположа във всекидневната.

Кем изви ръка, сграбчи я и я притегли на леглото върху себе си.

— Това „да“ ли е?

— Първо трябва да видя плановете за гаража.

— У-ха. Това беше „да“.

— Беше условно „може би“ — успя да отвърне Клеър, преди той да затвори устата й със своята. Ръцете му вече действаха. Разсмя се задъхано. — Май беше една степен над вероятно.

— Ще искам да направим бебета.

Клеър отметна глава.

— Сега ли?

Отново я придърпа към себе си.

— Засега само ще се упражняваме.

Търкулнаха се от леглото на пода и тя отново се разсмя.