Нора Робъртс
Божествено зло (19)

Глава деветнадесета

Ярка лунна светлина обливаше стаята и къпеше горещите им тела в хладни сребристи отблясъци. Не се хвърлиха веднага в леглото, а отново се прегърнаха в бавен и мълчалив танц под светлия диск на луната. Харесваше му, когато тя се повдигаше на пръсти, за да могат очите и устните им да бъдат на едно ниво. Харесваше му, когато плъзгаше тялото си по неговото и се усмихваше.

Без да се откъсват, двамата бавно се гмурнаха в леглото, а музиката продължаваше да свири.

Събличаха се, без да бързат, целуваха се дълго и страстно, докосваха се нежно. Сега бяха спокойни, заобиколени от тихата нощ, която им принадлежеше. Музиката се допълваше от въздишки и шепот.

Любовта им беше продължение на танца.

Плавни, гъвкави движения.

Стъпка напред, стъпка назад.

Смел чувствен танц.

Обръщане.

Телата леко се докосват, разделят се.

Пауза.

Ръцете се сплитат.

Последен стон.

Дори и след като танцът свърши, Клеър продължаваше да усеща музиката, която трептеше във въздуха и във вените й.

— Трябваше да те нападна преди няколко дни.

— Да го беше направил.

— Бях уплашен.

— Знам. Аз също — Клеър се надигна и го погледна. Усмихна му се. — Сега се чувствам много по-добре.

— Наистина? — дръпна я той за косата, за да стигне устните й. — Аз също.

— Харесва ми лицето ти — с присвити очи прокара пръстите си нагоре по линията на челюстта до скулите и обратно покрай носа до устата. — Наистина много ми се иска да го моделирам — той само се засмя и леко докосна пръстите й. — Говоря сериозно. Много хубаво лице. Много изразителни черти. Какво ще кажеш?

Малко смутен, Кем сви рамене.

— Не знам.

— Също и ръцете ти — каза Клеър повече на себе си, като ги обърна и разгледа дланите, твърдите мазоли, дългите пръсти. — Няма нищо деликатно в тях — продължи замислено, — само труд.

— Би трябвало да знаеш.

Тя се усмихна, но поклати глава.

— Имам предвид от художествена гледна точка, простако! А после и цялото ти тяло — имаш страхотно тяло. Елегантна мъжественост. Стегнат ханш, хубави рамене, добре оформен гръден кош, прибран корем, прекрасни бедра и прасци.

Кем страшно се смути.

— Стига, Клеър.

— Наистина се канех да те помоля да ми позираш гол, преди още да сме станали… толкова интимни.

— Гол? — понечи да се засмее и я прегърна, но смехът му заглъхна, защото видя, че тя говори абсолютно сериозно. — Няма начин да ме накараш да позирам разсъблечен.

— Гол — поправи го тя. — Човек се разсъблича за секс или за баня, за изкуството се позира гол.

— Няма да позирам нито гол, нито разсъблечен.

— Защо не? — запалена от идеята, тя се отдръпна и седна върху него. „Ами да, помисли си, наистина чудесна коремна мускулатура.“ — Вече си те представям гол от различни ъгли. Голотата е напълно безпристрастна.

— Голотата означава да си напълно разсъблечен.

— Ще изглеждаш страхотно от мед, Кем.

— Не, дори и заради теб.

Клеър само се усмихна.

— Добре. Просто ще направя скиците по памет. Може би само ще трябва да измеря… — тя плъзна ръка между телата им.

— Не пипай.

Заля се от смях.

— Кой би помислил, че Кемърън Рафърти, лошото момче, което стана човек на закона, бил толкова срамежлив.

— Не съм срамежлив. Просто съм… дискретен.

— Разправяй ги на задника ми.

— Мислех, че говорим за моя.

Клеър изсумтя и се намести, като натъпка възглавниците под главата си. Чудно й беше откъде идваше цялата тази енергия? Преди десет минути й се струваше, че никога няма да може да се помръдне. А сега й се искаше… ами да, искаше й се да танцува лудо.

— Можем да използваме препаска. Ще си закачиш на нея и значката, ако така ще се чувстваш по-добре. Мога да го нарека „Дългата ръка на закона“.

— Ей сега ще те напляскам.

С дълбока доволна въздиша Клеър се извърна към него и го погледна.

— Трябва да ти кажа, че когато става въпрос за работата си, съм наистина голям инат. Веднъж преследвах една улична търговка цяла седмица, за да скицирам ръката й. Защо се смееш?

— Красива си.

— Опитваш се да промениш темата.

— Да де, но си красива. Луничките по носа ти имат същия цвят като очите ти.

— Добре, можеш да ми направиш портрет, но аз бях първа.

Кем хвърли една възглавница върху лицето й.

— Знаеш ли — измъкна се Клеър и я постави при другите под главата си, — ако сега бяхме в Ню Йорк, щях да те накарам да се издокараш и да излезем. Ще отидем в някой нощен клуб — усмихна се и притвори очи. — Модерна музика, голяма навалица, скъпи питиета, сервирани от нахални сервитьорки.

Той хвана ръката й и започна да си играе с пръстите.

— Хм — вдигна небрежно рамене. — Не съм мислила много за това. Мъчно ми е, че нямам хлебарница точно срещу прозореца си, но пък в супера продават много хубави понички.

Присвил очи, Кем внимателно разглеждаше пръстите й. Бяха дълги, слаби и артистични — също като нея.

— Къде живееш там?

— Имам таван в Сохо.

Таван в Сохо. И това беше също като нея — едновременно екзотично и просто.

— Ти ходил ли си в Ню Йорк?

— Няколко пъти.

Вдигна поглед от ръцете към лицето й. Беше напълно отпусната, със затворени очи и едва открехнати устни, кожата й леко поруменяла от приятната възбуда след секса. Не се беше сетила да придърпа чаршафите върху себе си, както биха направили други жени, а лежеше върху тях, без да се притеснява от голотата си. Прокара ръка по гърдите й и после надолу.

— Хареса ли ти?

— Кое да ми хареса?

Клеър отново се усмихна.

— Ню Йорк.

— Добре беше. Като някоя бърза разходка из претъпкан и суперскъп увеселителен парк.

Описанието му я накара да се засмее по-силно.

— Много различно от годишния карнавал в Емитсбъро, а?

— Да. Доста различно. Прекрасно е, че нещата се нареждат така — че и двамата се върнахме тук и се събрахме заедно — посегна с ръка и погали бузата й. — Не искам да се връщаш в Ню Йорк, Клеър — тя отвори очи и го погледна внимателно. — Не ми казвай, че избързвам, защото имам чувството, че животът ми е поставен на карта.

— Няма да го кажа. Изобщо не знам какво да кажа.

— Не искам да те загубя, а ако се върнеш в Ню Йорк не мога да дойда с теб. Не мога да се върна в полицията.

— Но ти и тук работиш същата работа.

— Да-а — седна и взе цигара. Тя нямаше да се примири с полуистини или ултиматуми. И защо трябва? Ще му се наложи да й каже всичко. — Хубав малък спокоен град. Или поне беше такъв, а аз точно това търсех — драсна клечка кибрит. Ето, и тя е съвсем безобидна, когато движението е премерено. Гледаше как пламъкът лумва, преди да го угаси. — Точно това ми трябваше. Върнах се, защото повече не можех да работя като полицай в големия град. Не бях уверен в себе си, за да излизам с някой друг.

— Да излизаш?

— С партньор — отвърна Кем. — Но бях сигурен, че ще мога да подкрепям партньора си.

Клеър постави ръка върху неговата.

— Но защо?

— Имах партньор. Работихме заедно повече от три години. Беше добър полицай. И добър приятел.

— Беше? — попита тя и притисна ръката му към устните си. — Съжалявам. Какво се случи?

— Аз се провалих и той умря.

— Нещата никога не са толкова прости — изведнъж усети хлад, придърпа блузата си и я нахлузи през главата. Знаеше какво означава да криеш раните в себе си, да придобиеш почти собственическо чувство към тях, да ги потулваш дълбоко вътре като скъперник, който заравя някакво мрачно тайно съкровище. — Искаш ли да ми разкажеш?

— Нещо повече — трябва — за момент остана да се взира мълчаливо. Навън се чу песента на козодоя, която се сля с изпълнението на Джони Рей. — Бяхме излезли да проучваме някакъв случай и по уредбата се получи повикване за нарушение на реда — и сега чуваше бръмченето на радиото и добродушния глас на Джейк.

„Май е за нас, Тонто.“

— Някакъв въоръжен човек стреляше по колите и прозорците в Саут Ийст. Бяхме само на няколко пресечки и го поехме. Когато пристигнахме, оня беше хванал някаква жена за врата и притискаше пистолет до главата й. Жената пищеше — Кем дръпна от цигарата си. Лунната светлина се смени с яркото лятно слънце. Гореща августовска мараня. Миризмата от кофите за боклук. Спомняше си всички съвсем ясно. Прекалено ясно. Цвета на блузата на жената, безумния поглед в очите на мъжа с пистолета, отблясъците по прозорците в уличката. — Напълно беше откачил, говореше екзалтирано. Повлече я към онази сграда. Беше изоставена, подготвена за събаряне. Повикахме подкрепление и влязохме след него. Джейк повече не излезе.

— О, Кем.

— Оня влачеше жената нагоре по стълбите. Беше си загубила обувката — тихо каза той. — Смешно е какви неща си спомня човек. Беше си загубила обувката и петите й глухо тупаха по стъпалата, докато я мъкнеше нагоре. Очите й… — гледаше право в него с тъмните си черни очи, изпълнени с ужас, надежда и молба. — Вече не крещеше, само плачеше и се молеше. Но пък той започна да крещи.

— Аз съм пътят, истината и светлината! Аз съм спасението! Ако очите ти те изкушават, изтръгни ги!

— Отминахме първия етаж — още чуваше как крясъците и риданията се блъскат в голите разрушени стени. Усещаше миризмата на прах и гадната лепкава воня на страха. — Случи се в края на втория етаж — едно стъпало се счупи. Хлътнах чак до проклетото си коляно — и страхът. — Джейк вървеше три стъпала пред мен. Три стъпала. Измъкнах се от онази скапана дупка.

— Блудницата от Вавилон! Кой ще хвърли първия камък? За кого ще е позорът? За кого ще е славата?

— Онова лудо копеле застреля жената. Докато аз се бях прострял на колене и лакти, той я застреля. Тя отскочи от стената като кукла и преди още да е паднала, той успя да забие три куршума в Джейк. После го убих. — писъкът, докато куршумите се забиваха в плътта. Кървавите петна, които разцъфнаха върху пробитата тениска. — Убих го — повтори Кем. — Закъснях само няколко секунди. Стоях все така на колене, а Джейк рухна по стълбата, докато стрелях. Ако не бях изостанал три стъпала по-назад, той щеше да е жив.

— Не си можел да предположиш.

— Можех да предположа. Той ми беше партньор и умря там горе на стълбите, защото аз не бях до него да го подкрепя.

— Умрял е, защото някакъв маниак го е убил заедно с онази невинна жена — прегърна го Клеър и се притисна към стегнатото му тяло. — Може би, ако стъпалата не са били прогнили, ако партньорът ти беше пропаднал вместо теб, ако онзи мъж беше откачил в някоя друга част на града — тогава може би това нямаше да се случи. Нищо не си могъл да направиш, за да промениш нещата.

— Стотици и хиляди пъти съм го повтарял в мислите си — притисна Кем устни към врата й, за да потърси утеха в аромата и вкуса на кожата й. — И винаги закъснявам. След това се хванах за бутилката — отдръпна се, защото искаше тя да го вижда. — Пропих се наистина жестоко. Щях да продължавам и досега, ако това ми помагаше. Върнах значката и оръжието си и дойдох тук, защото си мислех, че ще се налага да се занимавам единствено с раздаването на някоя и друга глоба и от време на време да прекратявам някой бой в кръчмата.

— Тук се справяш добре — Клеър седна и все ръцете му. — Ти принадлежиш на този град. Каквито и да са причините, които са те довели, това не променя положението — изпълнена със съчувствие, притисна пръстите му към устните си. — Знам какво е да загубиш някой, който е бил важен за теб, какво е непрекъснато да се питаш дали не си могъл да направиш нещо, нещо, което е могло да попречи на нещастието. Иска ми се да ти кажа, че ще мине, но не съм сигурна в това. Всичко, което знам, е, че трябва да си простиш и да продължаваш.

— Може би вече бях започнал. Може би. Но през последните няколко седмици покрай всичко, което се случи в града, започвам да се питам дали аз съм човекът, който трябва да се справи. — Не, не — по-скоро мисля, че се питам дали мога да се справя.

Клеър леко се усмихна с надежда да разсее мислите му.

— Искам да ти кажа, че изглеждаш като истински професионален полицай, когато ме разпитваше.

— Не исках да съм груб.

— Не беше. По-скоро бих казала усърден — прокара ръка през косата му. Да, наистина харесваше лицето му. Сега още повече — след като бе узнала неговата уязвимост. — Помня те, Рафърти, преди десет-дванайсет години цял Емитсбъро беше пропищял от твоите скандали. Никой не смееше да ти се изпречи насреща. Но помня и как возеше на мотора си Ани. Как й говореше. Беше мил с нея. Това беше страхотна комбинация, и още е. Този град има нужда от теб и каквото и да не е наред тук, няма друг, по-подходящ от теб.

Кем поглади ръката й.

— Много си мила.

— Да — наведе се Клеър и го целуна. — Мисля, че наистина съм — целуна го отново. — Мисля, че те обичам.

— Чакай — стисна по-здраво ръцете й и я придърпа назад. — Я го повтори отново.

— Мисля…

— Не, остави тази част.

Клеър го погледна, разбра какво очаква и каза с въздишка:

— Добре де, обичам те.

Устните му се усмихваха, докато я целуваше.

— Щека, аз също те обичам.

Тя обхвана лицето му с ръце и се вгледа в очите му.

— Знам. Иска ми се да вярвам, че постъпваме правилно, Кем.

— Постъпваме повече от правилно — привлече я на рамото си той. Тя се намести там, точно както сега се наместваха всички късчета от живота му. — Мисля, че понякога нещата се случват просто защото е трябвало да се случат. След десет години и двамата се озовахме пак тук, откъдето започнахме. Ти дойде, защото искаше да намериш отговор на някои въпроси. А аз избягах.

Очите й се притвориха и тя се усмихна.

— Значи причините не са по-важни от резултата.

— Така мисля и аз.

— И все пак смятам, че грешиш в едно — ти си искал да се върнеш, а не си избягал — изведнъж отвори очи. — О, Господи!

— Какво има? — попита Кем, докато тя се изправяше.

— Избягал… Момичето, което търсехте, когато пристигнах в града. Избягалата от…

— Харисбърг?

— Да, от Харисбърг. Как се казваше?

— Джемисън — Карли Джемисън. Защо?

— Божичко — отново затвори очи тя. Не можеше да бъде съвпадение. — Я ми кажи как се пише.

— К-а-р-л-и. Келър, какво значи това?

— Ани. Тази сутрин видях Ани по време на парада и тя ми показа гривните си. На ръката й имаше сребърна гривна с гравирано име. Името беше Карли. Не можах да разбера защо ми направи такова впечатление.

Кем усети как стомахът му се свива от напрежение. Погледна часовника и видя, че минава един.

— Утре сутринта най-напред ще отида да говоря с Ани.

— Нека дойда с теб. Не, не се опитвам да се меся — каза бързо. — Мисля, че мога да помогна. Тя каза, че тази гривна е любимата й, защото на нея е написано името й. Всъщност грешно разчита буквите. Ако ми дадеш един час, мога да й направя друга и ще я уговорим да ги разменим.

— Добре. Моля се на Бога, да я е намерила на шосето и дано момичето да я е изтървало, докато е махало на колите.

— Сигурно така е станало — но Клеър усети хладна тръпка. — Децата са небрежни. Сигурно е забелязала, че й липсва чак след като е изминала половината път до Флорида.

— Сигурно — но вътре в себе си не беше много убеден.

 

 

— Не е нужно да правиш шедьовър — каза й Кем, като се опитваше да я накара да побърза.

— Всичко, което правя трябва да е шедьовър — Клеър заваряваше верижката с изключително старание. Дизайнът много й харесваше — тънката сребърна лента се огъваше в овална форма. Отгоре щеше да гравира името на Ани с големи плътни букви. Само Кем да не я разсейваше с мърморенето си.

Той крачеше насам-натам из гаража и пипаше инструментите й.

— Искам да я заваря в караваната, преди да е излязла.

— Добре де, добре — сигурно щеше да протестира, ако изпили мястото на спойката. Клеър разгледа гривната и реши, че ще му се наложи да се примири. Не можеше да си позволи некачествена работа. — Не си играй с шублера ми.

— Какво става тук, по дяволите? — на вратата се появи Блеър, навлякъл шорти. Беше махмурлия.

— Клеър прави гривна.

— Прави гривна? — постави ръката си между светлината, като се опитваше да не се мръщи. Когато се мръщеше, главата все повече го болеше. — Часът е седем сутринта. Неделя сутрин.

Кем погледна часовника си.

— Седем и десет.

— А, добре — махна с ръка Блеър и веднага съжали.

— Помагам на полицията — обясни му Клеър, докато ровеше из инструментите за гравиране.

— Да не би правенето на гривни да е работа на полицията?

— Да. Ако ще стоиш тук, защо не отидеш да направиш кафе?

— Нямаме време — обади се Кем.

— Можем да го вземем с нас.

— Ще ти купя цял литър кафе, щом свършиш.

— Сега имаш нужда — каза Клеър, най-сетне избрала подходящ инструмент. — Направо си се скапал.

— Скапан съм и много бързо ще се ядосам.

— Я да видим?

— Слушайте — започна Блеър и хвана с две ръце главата си, за да я закрепи здраво. — Защо вие двамата не се разберете, а пък аз да се върна в леглото?

Никой не му обърна внимание.

— Колко още?

— Няколко минутки — тънкото острие се плъзгаше по среброто. — Ако разполагах с повече време бих могла…

— Клеър, нали е лъскава. Тя ще я хареса.

— Аз съм художничка — отвърна му тя, докато прибавяше различни заврънтулки с поялника. — Творбите ми са моята душа.

— О, Господи!

Клеър стисна устни, за да не се разсмее и замени инструмента с малко парцалче за полиране.

— Ето, готово. Малко е примитивна, но е хубава.

— Извади душата си от менгемето и да вървим!

Вместо това тя взе пилата.

— Само още пет минути. Трябва да изгладя спойката.

— Ще го направиш в колата — посегна Кем и сам развъртя инструмента.

— Напомни ми да спомена липсата у теб на всякакво уважение към творческия процес — вече подтичваше, защото Кем я задърпа навън. — Да вземем моята кола. Няма да изглежда толкова официално и ще прилича на обикновено посещение.

— Добре, но аз ще карам.

— Заповядай. Ключовете са вътре — хвана гривната, седна на седалката до шофьора и започна да пили. — Какво ще правиш, след като вземеш гривната от нея?

Кем даде заден по алеята.

— Моля се да си спомни къде я е намерила. После ще се обадя на Джемисън. Трябва да я идентифицират.

— Сигурно ще бъде ужасно за тях. Без да знаят къде е и как е.

„Ако изобщо е някъде“, помисли си Кем.

 

 

Фургонът на Ани се намираше в края на града, в една малка обрасла местност, която беше известна като Кални рид. Никой не знаеше защо, още повече, че тук беше толкова каменисто и имаше толкова малко пръст, че никога не беше ставало особено кално, освен през лятото на седемдесет и втора, когато премина ураганът Агнес.

Но го наричаха Кални рид и няколкото фургона, които бяха разположени тук, носеха името с известна гордост.

В този час на неделната утрин единствените обитатели, които се виждаха, бяха двойка кльощави кучета с провиснали хълбоци, които се състезаваха да пикаят по гумите на някакъв пикап. От радиото в един фургон се чуваше изкусният глас на евангелизатор, който се опитваше да продаде Господ.

Караваната на Ани не можеше да бъде сбъркана. Едната страна беше боядисана с пурпурночервена боя, която Ани беше открила в контейнерите зад железарията. Останалите бяха в избледняло металическо зелено, с изключение на стълбището, което Дейвид Рийдър наскоро беше поставил и Ани беше намазала в яркожълто. Резултатът от тези старания можеше да накара човек да си изповръща червата, но Ани го харесваше.

— Спомням си последния път, когато идвах — каза Клеър. — Беше точно преди Деня на благодарността, когато бях на… май на четиринайсет-петнайсет — дойдохме тук с майка ми, за да й донесем тиквеник — остави пилата на облегалката между седалките. — Знаеш ли защо обичам този град, Кем? Хората се грижат за такива като Ани и изобщо не се замислят. Просто го правят.

Пусна гривната в джоба си. Чуваше се как вътре Ани пее „Удивителна милост“. В тихия утринен час гласът й беше толкова завладяващ — много по-истински и по-искрен от обиграните извивки на евангелизатора.

— Чакай! — Клеър го докосна по рамото, преди да успее да почука. — Остави я да свърши.

„Някога се бях изгубил,

но сега отново съм спасен.

Бях сляп, но прогледнах.“

Кем почука на металната врата. Забеляза, че по нея има дупки и си постави наум задачата да я поправят преди лятото. Отвътре се чу тътрене на крака и мърморене, после Ани отвори вратата, примигна и лицето й светна.

— Здравейте. Здравейте — беше облякла две блузи една върху друга и част от копчетата на долната бяха мушнати в илиците на горната. Маратонките й бяха старателно завързани, а ръцете и гърдите й бяха отрупани с различни дрънкулки. — Можете да влезете. Влизайте направо и се настанете.

— Благодаря, Ани — Кем прекрачи прага. Караваната беше натъпкана с кашони и торби. Белият изкуствен плот, който разделяше кухничката от останалата част, беше отрупан със съкровища — лъскави камъчета, пластмасови играчки от шоколадови яйца и сладолед, празни шишенца от парфюми и дезодоранти.

Стените бяха украсени със старателно изрязани снимки от списания. Спрингстийн танцуваше рок до миловидното лице на Барбара Буш. Кристи Бринкли се беше ухилил до извехтелия портрет на Сюприймс с дълги къдри и бели устни.

Те бяха нейни приятели, нейни съквартиранти — от принцеса Ди, до непознатата на рекламата за чисти и лъскави коси.

— Можете да седнете — каза Ани. — Седнете, където искате. Имам малко черешов сок и бисквити.

— Много мило — Клеър реши да седне на старата възглавница на цветя, а Кем се отпусна под снимката на Мики Маус. — Не се притеснявай.

— Обичам гостите — Ани подреди бисквитите в кръг върху нащърбения поднос и наля сладкия черешов сок в три пластмасови чашки. — Дойде мисис Нигли и ми донесе няколко книги. Обичам да разглеждам картинки — с добре усвоени движения тя се провря между кашоните, за да им поднесе соковете. — Има и допълнително.

— Това е достатъчно — каза Кем. — Защо не седнеш и ти с нас?

— Най-напред трябва да взема бисквитите. Винаги трябва да предложиш на гостите нещо за ядене. Така казваше мама — след като постави подноса върху един от кашоните, най-после и тя седна. — Хареса ли ви вчера парадът?

— Да — усмихна й се Клеър. — Много ми хареса.

— Музиката беше хубава. Хубава и силна. Иска ми се всеки ден да има парад. След това ходих в къщата на Ривърънд Баркли. Имаше хамбургери и сладолед.

— Спомняш ли си дали видя Клеър на парада, Ани?

— Разбира се. Срещнах приятелите й. Имаш черна приятелка и бял приятел. Нали така?

— Да, и ти ни показа гривните си. Кем също иска да ги види.

Ани с готовност протегна ръка.

— Обичам красивите неща.

— Тези са много красиви — Кем отдели пластмасовите, позлатените верижки и другите боядисани метални гривни и разгледа сребърната. — Откъде взе тази?

— Намерих я.

— Кога я намери?

— О, веднъж — усмихна се, като въртеше ръката си, ту напред, ту назад, за да могат гривните да подрънкват. — Онзи ден.

Кем едва потисна нетърпението си.

— В теб ли беше, когато те докарах с колата? Помниш ли, когато слушахме Били Джоел по радиото?

Очите на Ани отначало потъмняха, но бързо се проясниха.

— Още помня онзи рокендрол. Харесвам тази песен. Знам всички думи.

— Тогава гривната у теб ли беше?

— Да. Да, наистина — с любов прокара пръст по гравираните букви тя. — Намерих я много преди това. Преди да разцъфнат розите и след като гората се беше разлистила.

— Добре. Можеш ли да ми кажеш къде я намери?

— На земята.

— Тук в града ли?

Ани сбърчи вежди.

— Не — тя си спомняше, но не можеше да му каже за онова тайно място. Никой не трябваше да знае за него. Издърпа неспокойно ръката си и посегна да си вземе бисквита. — Ей така на земята. Виждам нещо и го взимам. Събирам много неща. Искате ли още сок?

— Не, благодаря — Клеър се наведе и хвана ръката й. — Ани, може да се окаже много важно, ако успееш да си спомниш къде намери тази гривна. Мислех, че щом толкова я харесваш, сигурно си запомнила мястото. Сигурно си била много щастлива, когато си я открила.

Тя започна да се върти на стола и леко да заеква като ученик, когото са извадили да говори пред дъската. Около устата й беше останала червена диря от черешовия сок.

— Просто си я намерих някъде. Тук или там. Каквото си намираш си е твое. Намирам си много неща. Няма нищо лошо, че ги събирам, защото хората ги изпускат и ги оставят ей така по земята.

— Добре — На Клеър й стана ясно, че само ще я объркат още повече. — Много ми харесват картинките ти.

Неспокойните ръце на Ани веднага се отпуснаха.

— Закачам ги и така си имам компания през цялото време. Но слагам само хора, които се усмихват. Никакви тъжни лица. Направих си специална книга със снимки и мога да си я разглеждам нощем.

— И аз направих нещо днес. Искаш ли да го видиш?

— Да — Ани учтиво протегна ръка, макар че й се искаше да говори още за снимките си. — Ти правиш статуи.

— Понякога.

— Мисис Атертън казва, че правиш статуи на голи хора — изчерви се и се изкиска. — Не е ли много смешна мисис Атертън?

— Направо да си умреш от смях — измърмори Кем. — Клеър прави и гривни.

— Наистина ли? — Ани широко отвори очи. — Правиш ли?

Клеър бръкна в джоба си.

— Днес направих тази.

— О! — Думите й се стопиха във въздишка, докато нежно прокарваше пръст по металната повърхност. — Много е красива. Направо е най-красивата.

— Благодаря. Виждаш ли буквите.

Ани се наведе по-напред и засрича.

— А-Н-И. Ани.

— Точно така. Виж сега тази — хвана отново ръката на Ани и постави двете гривни една до друга. — Тази е различна. Тук пише нещо друго.

Ани съсредоточено се вгледа в гривните.

— Не знам.

— На тази не пише Ани, но на другата пише. Първата не е твоя.

— Не съм я откраднала. Мама казваше, че е лошо да се краде.

— Знам, че не си я откраднала — обади се Кем. — Но мисля, че знам на кого е.

— Искаш да я върна — устните й потрепериха. — Тя си е моя. Аз си я намерих.

— Можеш да вземеш тази, която направих.

Ани моментално се успокои като бебе, на което са дали залъгалка.

— За подарък ли?

— Да, това е подарък, но ще ни помогнеш, ако ни дадеш другата.

Докато решаваше, започна да поклаща глава наляво-надясно, като си мрънкаше нещо под носа.

— Твоята е по-хубава.

— Имаш я — Клеър я пъхна на китката й. — Виждаш ли?

Ани вдигна ръка, за да погледне как слънцето се отразява върху металната повърхност.

— Никой досега не ми е правил гривна. Никога — леко въздъхна, докато измъкваше гривната на Карли от китката си. — Можете да вземете тази.

— Ани — Кем я хвана за ръката, за да привлече вниманието й. — Ако си спомниш къде си я намерила, веднага ще дойдеш да ми кажеш. Много е важно.

— Намирам много неща. Намирам ги през цялото време — усмихна се тя с наивните си очи на възрастна жена. — Искаш ли още една бисквитка?

 

 

— Какво ще правиш сега — попита Клеър, докато пътуваха обратно.

— Ще се обадя на семейство Джемисън.

Тя се протегна да хване ръката му и събори на пода пилата, която беше оставила.

— Много жалко, че не можа да си спомни къде я е намерила.

— Никога не можеш да знаеш какво помни. Ти много ми помогна, Клеър. Много съм ти благодарен.

— Бих искала да бяхме открили момичето вместо гривната.

— И аз.

Клеър се извърна към прозореца.

— Ти не вярваш, че ще я намериш.

— Няма никакви следи…

— Не говоря за следи — отново го погледна тя. — Говоря за инстинкт. Видях го изписано на лицето ти, когато прибираше гривната в джоба си.

— Да, наистина не вярвам, че ще я намеря. Не вярвам, че изобщо някой ще я намери.

През останалата част от пътя и двамата мълчаха. Пред гаража слязоха и Клеър се приближи до него, като обви ръце около кръста му и отпусна глава на рамото му.

— Защо не влезеш да ти направя кафе и да ти сваря две яйца?

— Харесва ми идеята да ми сготвиш.

— Май и на мен.

— Имам работа, Щека — преди да се откъсне от прегръдката, той я целуна по косата. — Ще трябва да се задоволя с това, което предлагат при Марта.

— Ще бъда тук, когато свършиш.

— Надявам се.

Клеър помаха, после се обърна и влезе в къщата. Отправи се към гласовете в кухнята.

— Това не ми харесва — настояваше Анджи. — Когато толкова често се повтаря, значи е нарочно.

— Какво? — Клеър влезе и огледа тримата около кухненската маса. — Случило ли се е нещо?

— Къде е Кем — веднага попита Анджи.

— Върна се в канцеларията. Защо?

— Анджи е малко нервна — Блеър сърбаше кафе и се опитваше да прочисти мозъка си. Махмурлукът беше преминал в мъчителна тъпа болка в главата. — Нощес звъня телефонът.

— Телефонът звъня цели три пъти нощес — поправи го тя. — И всеки път щом вдигнех, отсреща затваряха.

— Деца — успокои я Клеър и тръгна към кафеварката.

— Може би само едно дете — Анджи нервно потропваше с крак. — Онова, дето живее отсреща.

— Ърни? — Клеър с въздишка се подпря на плота и отпи от кафето. — Защо мислиш така?

— Втория път станах и погледнах — най-горният прозорец на къщата им светеше.

— Моля ти се, Анджи!

— Вчера на парада той така те зяпаше.

— Значи това било! Давай да го изкараме на площада и го разстреляме.

— Не се шегувай — обади се Жан-Пол. — Момчето е много съмнително.

— Момчето си е момче и толкова.

— Занимава се със сатанизъм — настоя Жан-Пол и Блеър се задави с кафето.

— Какво?

— Ърни има пентаграма — обясни му Клеър — и на Жан-Пол вече му се привиждат духове.

— Виждам само едно съмнително и може би опасно момче — натъртено изрече французинът.

— Я чакайте — вдигна ръка Блеър. — Какви са тия неща за пентаграмата?

— Обратна пентаграма — намръщи се над чашата с кафе Жан-Пол. — Момчето я носи и се перчи с нея. Освен това постоянно наблюдава Клеър.

Блеър остави чашата настрана и се изправи.

— Клеър, мисля, че трябва да говориш с Кем за това.

— Не ставай смешен. Няма какво да говорим. Освен това Кем си има достатъчно работа, за да го занимавам и с ловене на духове. Отивам да работя.

Вратата се затръшна след нея.

— Какво знаеш за сатанизма? — обърна се Блеър към Жан-Пол.

— Само това, което съм чел в пресата — достатъчно, за да се тревожа за това момче.

— Кажи му за котката — настоя Анджи, поглеждайки към гаража.

— Каква котка?

Тя се наведе към него и побърза да му каже, преди Жан-Пол да успее да обясни.

— Някой беше оставил умряла котка — по-точно обезглавена котка — отвън до задната врата. Клеър твърдеше, че е довлечена от някое скитащо куче, но аз не мисля така — не беше разкъсана — погледна смутено към съпруга си. — Жан-Пол я разгледал докато… докато чистеше.

— Беше обезглавена — поясни той. — Не смачкана, както би направило някое животно, а с отрязана глава.

Блеър кимна мрачно и се изправи.

— Дръжте я под око. Трябва да проведа няколко разговора.