Нора Робъртс
Божествено зло (12)

Глава дванадесета

В събота Ърни винаги работеше в смяната от осем до четири и половина. Това много добре го устройваше, защото означаваше, че сутринта излизаше от къщи преди още родителите му да са станали от леглото. Когато пък се връщаше, те вече бяха заети с приготвянето на пици в заведението. Така че можеше да прави каквото иска през времето от края на смяната му до вечерния час в един вечерта.

За тази вечер беше запланувал да примами Сали Симънс в стаята си, да заключи вратата, да надуе някое парче на AC/DC и да я чука до припадък.

Над решението да премине към действие със Сали той се замисли по-малко, отколкото когато трябваше да реши каква блуза да облече сутринта. В най-лошия случай тя беше заместител, а в най-добрия — символ на истинското му желание. Видението как Клеър се търкаля из чаршафите с Кемърън Рафърти беше измъчвало съня му през нощта. Тя беше предала и него, и общата им съдба.

Щеше да намери начин да я накаже, но междувременно можеше да се освободи от неудовлетворението си чрез Сали.

Ърни пълнеше бензин в една цистерна за мляко. Докато апаратът зад него гълташе долари и литри, той беше свободен да наблюдава града. Виждаше се стария мистър Финч с топчестите си бели колене, които се подаваха изпод карираните бермуди, който разхождаше двата си разглезени йоркширски териера.

Носеше шапка на защитник от Ориолс, огледални слънчеви очила и фланелка, на която пишеше, че Мериленд е за Крабс. Подвикваше и бърбореше на териерите, сякаш бяха малки деца. Ърни знаеше, че сега той ще мине по главната улица, ще пресече през района на Амоко и ще влезе вътре да изяде една поничка и да се изпикае. Така правеше всяка събота сутрин през живота си.

— Как е, млади човече? — попита го Финч, както го питаше всяка събота.

— Добре.

— Ще разходя малко моите момиченца.

Набързо мина и Лес Гледхил, както винаги закъснял. Имаше нездрав, мрачен вид, който издаваше тежкия му махмурлук. Само изсумтя към Ърни и отиде в сервиза да смени свещите на своя „Мустанг“ ’75 година.

Избръмча и Мат Допър със стария си форд пикап и с трите си кучета, качени отзад. Оплака се от цената на бензина, взе си пакет „Бул Дурхам“ от щанда за цигари в бензиностанцията и сви към селскостопанския магазин.

Със сънлив поглед се отби и Док Кремптън, за да напълни своя буик, купи си един картон от лотарията и обсъди с Финч мъжките неволи.

До десет сякаш вече половината град бе минал, а Ърни се местеше от колонка на колонка, пълнеше колите, натоварени с цели тайфи кикотещи се момичета на път за търговския център. Имаше млади майки с немирните си бебета, а също и старци, които задръстваха колоната, докато си подвикваха през прозорците на колите.

Кога успя да влезе за първата си почивка, за да изпие една кола, свари Скункс Хагърти, който ръководеше бензиностанцията, да седи зад бара, да дъвче поничка и флиртува с Рива Уилямсън — слабата и дългоноса сервитьорка от заведението на Марта.

— Ами аз бях запланувала да си измия косата и да си направя малко масаж тази вечер — говореше Рива, като премяташе с език ягодова дъвка и се хилеше.

— Лицето ти и така ми харесва.

Скункс с чест носеше името си. Никакъв сапун, дезодорант или одеколон не можеше да заличи миризмата на мръсни чорапи, която извираше от порите му. Но той беше ерген, а Рива вече два пъти се беше развеждала и сега отново търсеше плячка.

Тя се закиска и Ърни завъртя очи към тавана при звука на гласа й. Все още ги чуваше как се закачат, когато влезе отзад, за да облекчи мехура си. Видя, че хартиените салфетки са се свършили. Зареждането на стаите за почивка беше негово задължение и като изруга тихо, той избърса мокрите си ръце в джинсите и тръгна към склада. Рива отново пронизително се изсмя.

— О, Скункс, и ти си един образ.

— Майната ти — промърмори Ърни и издърпа кутията с хартиени салфетки. Тогава забеляза книгата, поставена зад кашоните така, че заглавието да се вижда. Облиза устни и я взе.

Магическите дневници на Алистър Кроули. Докато прелистваше страниците, отвътре изпадна лист хартия, Ърни го грабна, поглеждайки бързо през рамо.

Прочети. Повярвай. Приобщи се.

Когато мушкаше листчето в джоба си, усети, че ръцете му треперят. Изобщо не се съмняваше, че е оставено за него. Най-сетне поканата бе пристигнала. Ърни беше видял разни неща през далекогледа си. И още повече беше подозирал. Но гледаше и подозираше, като запазваше мълчание и очакваше. Сега беше възнаграден, бяха му предложили място.

Младото му самотно сърце се изпълни с гордост, докато пъхаше книгата под фланелката си. Несъзнателно извади пентаграмата и я пусна да виси свободно и открито. Това щеше да бъде неговия знак. Те щяха да видят, че е разбрал и очаква.

 

 

Клеър застана под душа, така че силната струя да пари върху главата й. Чувстваше тялото си едновременно болезнено, изтощено и доволно. Тананикаше си със затворени очи, докато се сапунисваше. Помисли си, че кожата й мирише на Кем, и това я накара да се засмее.

Божичко, каква нощ.

Припомняйки си, започна бавно да движи ръката си по извивките на тялото си. Сигурна беше, че досега е взела полагащия й се дял любовни приключения, но нищо не можеше да се сравни с това, което се случи между тях снощи.

Беше я накарал да се чувства най-сексапилната жена на света. А също и най-желаната, и най-нужната. Само за една нощ бяха си дали един на друг толкова, колкото тя и Роб не бяха успели за…

Опа! Клеър тръсна глава. „Без сравнения“, предупреди я вътрешния й глас. Особено с бившите съпрузи.

Приглади косата си назад, като си напомняше, че все още й предстои да измине дълъг път. Не беше ли дошла под душа, защото щом се събуди до Кем, толкова много й се бе приискало да се притисне и сгуши в него? Дори след вихрената страст, с която се бяха любили през нощта — или може би поради нея — сегашното желание просто да я прегърне и милва толкова много я беше смутило.

Убеждаваше се, че това е само секс. Наистина страхотен секс, но все пак само секс. Ако допусне чувствата й да се задълбочат, това само ще развали всичко. Винаги така ставаше.

Затова ще се облива тук с гореща вода и сапун и после ще се разтрива, докато порозовее и се изсуши. А след това ще отиде и ще се хвърли върху него. При тази мисъл тя се усмихна, отвори очи и изпищя.

Кем притискаше лицето си към стъклената стена на кабинката на душа. Буйният му смях я накара да изругае, докато той издърпваше вратата и влезе при нея под струята.

— Изплаших ли те?

— Божичко, какъв идиот си. Сърцето ми направо спря.

— Дай да проверя — постави ръка между гърдите й и се усмихна. — Не, още тупка. Защо не си в леглото?

— Защото съм тук — отметна Клеър косата от очите си.

Погледът му се плъзна по тялото й. Тя усети как кръвта й започна да се движи по-бързо още преди да посегне с пръсти и да я докосне.

— Изглеждаш добре, когато си мокра, Щека — устните му се спряха върху хлъзгавото й рамо. — А също и много вкусна — продължи нагоре по шията, докато стигна устните. — Изпусна сапуна.

— Ммм. Повечето от битовите злополуки стават в банята.

— Те са наистина смъртоносни капани.

— Тогава май е по-добре да го вдигна — Клеър плъзна надолу тялото си и хвана здраво сапуна в ръка, без да изпуска устните му от своите. Запъхтяното му дишане се сля със свистенето на душа.

Кем мислеше, че се е изчерпал докрай през изминалата нощ, че желанията, които бяха бушували в него и го бяха разяждали и измъчвали, най-сетне са намерили покой. Но сега те бяха още по-настойчиви, още по-непоносими. Издърпа я нагоре и притисна гърба й към мокрите плочки. Очите й приличаха на разтопено злато и той не престана да се взира в тях, докато бавно потъваше в нея.

 

 

— Гладна ли си? — попита я Кем, докато Клеър подсушаваше с ръце косата си, застанала до прозореца на спалнята.

— Умирам от глад — отвърна му, без да се обръща. Докъдето стигаше погледа й, навсякъде се простираше гора — тъмна, гъста и раззеленена. Кем се беше оградил с нея, беше се скрил зад нея. Далече на запад се червенееха планините. Представяше си как биха изглеждали, когато слънцето залязва зад тях и къпе небето в светлина. — Как намери това място?

— На баба ми е — Кем се справи с копчетата на ризата и се приближи до нея. — От сто години принадлежи на фамилията Рафърти. Тя се установила тук и после го остави на мен.

— Красиво е. Всъщност снощи не можах добре да го видя — усмихна се тя. — Май почти нищо не видях снощи. Получих само бегла представа за къща, построена на хълма.

После той я бе метнал през рамо, разсмивайки я, и я бе понесъл вътре и нагоре по стълбището в леглото си.

— Когато се върнах, реших, че ми трябва място, където да мога да се махам от града. Мисля, че част от проблемите на Паркър бяха свързани с това, че живееше в онзи апартамент зад магазина за спиртни напитки и никога не беше се отделял от града.

— Тежка е шерифската значка — сериозно изрече Клеър, за което получи леко издърпване на ухото. — Говореше нещо за ядене.

— В събота сутрин обикновено ям при Марта — погледна той часовника си, — но съм закъснял. Може би ще измислим нещо тук.

Това й се струваше по-приемливо. Машината за клюки щеше да се задейства и нямаше начин да я спрат. Но можеха поне още една сутрин да задържат положението.

— Мога ли да поогледам?

Досега беше видяла единствено спалнята и голямото ниско легло и пода, и тавана, облицовани с различни по размер дъски. Разбира се, и банята. Дълбоката зазидана вана с чучури, огромното огледало и кабината на душа, покрити с плочки. Дотук беше очарована от вкуса му, от това, че не се беше страхувал смело да използва цветовете, но искаше да види и останалото.

Въпреки събитията от последните дванадесет часа, тя разбираше, че този мъж не е бил винаги сам в леглото.

Кем я хвана за ръка и я изведе от стаята.

— Горе има още две спални.

— Да не би да имаш планове за бъдещето? — повдигна вежди Клеър.

— Ти би могла да кажеш.

Остави я сама да се разходи на втория етаж, като я наблюдаваше внимателно. Тя одобри прозореца на тавана и подовете от твърда дървесина, големите френски прозорци и вратите на предверието, което водеше към терасата с подвижен покрив.

— Ти си бил страшно подреден — каза тя, докато слизаха долу.

— Сам човек не разхвърля кой знае колко.

Клеър само се засмя и го целуна.

Там, където стълбите свършваха, тя се спря, за да влезе в помещението, оформено за всекидневна — с високи тавани, снопове светлина и индиански черги. Едната стена беше направена от речни камъни с издълбано в тях голямо огнище. Диванът беше нисък, пухкав и съблазнителен.

— Е, това е… — тя слезе от стъпалото, обърна се и видя скулптурата. Беше я поставил до откритата стълба така, че слънчевата светлина да струи над нея през прозореца на тавана. По този начин всеки, който влезеше през входната врата или застанеше във всекидневната щеше да я види.

Скулптурата беше висока малко повече от метър и представляваше усукана, извита форма от мед и месинг. Несъмнено беше много чувствена — фигура на жена — висока, стройна и гола. Ръцете й бяха вдигнати високо, а изработената от мед коса се спускаше назад. Клеър я бе нарекла „Зрялост“ и се бе опитала да пресъздаде цялата сила, чудото и магията на жената.

В първия миг остана смаяна, че открива една от работите си в дома му. Ръцете й неволно затършуваха из джобовете.

— Аз, ъ-ъ… нали мислеше, че рисувам.

— Излъгах — усмихна й се Кем. — Беше ми забавно да те гледам как се дразниш.

При това обяснение Клеър се намръщи.

— Предполагам, че я имаш отдавна.

— От няколко години — той дръпна косата й зад ухото. — Ходих в онази галерия във Вашингтон. Там имаха някои от твоите неща и накрая си тръгнах с това.

— Но защо?

Кем забеляза, че е смутена. И притеснена. Спусна ръка от косата надолу по бузата й.

— Нямах намерение да я купувам, пък и тогава доста трудно можех да си го позволя. Но когато я погледнах, разбрах, че е моя. Точно както снощи, когато влязох в гаража и те погледнах.

Клеър се отдръпна неочаквано рязко.

— Аз не съм някаква скулптура, Кем.

— Не, не си — присвивайки очи, той я наблюдаваше. — Разстроена си, защото съм я видял и съм те разпознал. Защото съм те разбрал. Би предпочела да не те разбирам.

— Благодаря, но не ми трябва анализа, имам на разположение психиатър.

— Може да се ядосваш, колкото искаш, Клеър, но това нищо не променя.

— Не се ядосвам — процеди тя през зъби.

— Разбира се, че се ядосваш. Щом искаш, можем да стоим тук и да си крещим, мога да те замъкна отново горе в леглото или пък да отидем в кухнята и да пием кафе. Оставям на теб да решиш.

Трябваше да мине малко време, преди Клеър да успее да затвори уста и да проговори.

— Ах, ти, нахален кучи син.

— Май крещим, а.

— Не крещя — извика тя. — Но нека ти кажа нещо. Няма да ме замъкваш никъде. Разбра ли, Рафърти? Дали да лягам с теб, решавам аз. Това може и да излиза извън границите на твоя подреден малък свят, но сега сме в деветдесетте години. Няма нужда да ме съблазняват, уговарят или насилват. Сексът между разумни, неангажирани възрастни хора е въпрос на свободен избор.

— Много добре — хвана я за бието на ризата и я притегли към себе си. Очите му гневно искряха. — Но това, което се случи между теб и мен, беше нещо повече от секс. Ще бъдеш принудена да го признаеш.

— Нищо няма да бъда принудена — Клеър се стегна, когато той сведе глава. Очакваше груба, жадна целувка, изпълнена с неудовлетворение и настойчивост. Вместо това устните му бяха меки като кадифе. Неочакваната нежност я замая.

— Има ли нещо, Щека?

Чувстваше очите си твърде тежки, за да ги отвори.

— Да.

Той отново докосна устните й със своите.

— Уплашена ли си?

Тя само кимна и въздъхна, когато той притисна чело към нейното.

— Ставаме двама. Свърши ли да крещиш?

— Мисля, че да.

Кем обви ръка около раменете й.

— Давай тогава пием кафе.

 

 

Когато след един час я остави пред къщата, телефонът й звънеше. Смяташе да не му обръща внимание и веднага да се върне към работата си, докато чувствата й все още бяха силни. Но телефонът продължаваше да пищи пронизително и тя вдигна слушалката в кухнята.

— Ало.

— За Бога, Клеър — пропищя в ушите й сърдитият глас на Анджи. — Къде беше? От вчера се опитвам да се свържа с теб.

— Бях заета — бръкна с ръка в пакетче бисквити Клеър. — Работих и разни такива.

— Знаеш ли, че ако не бях се свързала с теб до обяд, щях незабавно да тръгна?

— Анджи, казах ти, че всичко е наред. Тук нищо не се случва — спомни си за Биф. — Е, почти нищо. Нали знаеш, че рядко вдигам телефона, когато работя.

— Да не би да работеше в три сутринта?

Клеър прехапа устни.

— Тази сутрин в три бях наистина заета. Какво има?

— Имам новини за теб, момиче. Големи новини.

Клеър остави бисквитите и посегна за цигара.

— Колко големи?

— Страхотни. Институтът „Бетадин“ в Чикаго строи ново крило, което ще бъде посветено на жените в изкуството. Искат да откупят три твои творби за постоянната си изложба и… — Клеър свирна с уста, а тя продължи: — … има и още.

— Още?

— Искат да ти възложат скулптура, която да стои пред сградата и да символизира приноса на жените в изкуството.

— Чакай да седна.

— Очакват разширението да бъде завършено след около година — година и половина. Биха искали да им представи няколко скици преди септември и, естествено, искат да присъстваш на откриването и да бъдеш на разположение на пресата и фотографите. С Жан-Пол ще ти разкажем всички подробности, когато пристигнем.

— Пристигнете?

— Идваме при теб — бързо въздъхна Анджи. — Надявах се, че ти ще се върнеш да работиш тук, но Жан-Пол смята, че трябва да изчакаме, за да видим как се справяш там.

Клеър вдигна ръка към главата си.

— Анджи, опитвам се да поема всичко това.

— Просто изстуди шампанското, Клеър. Ще пристигнем с понеделник следобед. Има ли нещо, което би искала да ти донесем, освен проектите и договорите?

— Легла — тихо каза Клеър.

— Какво?

— Нищо.

— Добре. Жан-Пол ще ти се обади утре за наставления. Поздравления, момичето ми.

— Благодаря.

Клеър остави слушалката и потри лицето си с ръце. Това беше следващото стъпало, помисли си тя, това, заради което бе работила, за което Анджи я бе насърчавала. Искаше й се само да е сигурна, че е готова за него.

През цялата сутрин и до късно следобед, продължи да работи. Спря едва когато ръцете й започнаха да се схващат. Беше добре дошло, защото трябваше да отиде да пазарува — легла, чаршафи, кърпи. Всички дреболии, които изисканите хора щяха да очакват. Би могла да мине през града и ако имаше късмет, Кем би могъл да я придружи.

Това не доказваше ли, че не се страхува от развитието на връзката им?

Разбира се. А това, че се бе заровила цял ден в работа, доказваше, че не се страхува да приеме предложението за най-голямата поръчка в живота си.

Тръгна нагоре и изведнъж се озова на стълбите към тавана. Вратата беше отворена, както я бе оставила. Нямаше сили да я заключи отново, да заключи отново спомените. Стоеше на прага и мислите й се понесоха в миналото. В миналото, когато още стоеше голямото неугледно бюро на баща й с натрупани върху него документи, снимки и книги по градинарство. Имаше и едно корково табло със закачени на него снимки на къщи и изрезки от вестници с телефонни номера на водопроводчици, работници за ремонт на покриви, дърводелци и електротехници. Джак Кимбъл винаги се бе старал да възлага работата на приятели и хора от града.

Естествено той имаше офис и в града, който беше подреден и добре организиран. Но винаги предпочиташе да работи тук горе, в къщата, където беше на разположение на семейството си. И където можеше да вдишва аромата на цветята си долу в градината.

Спомни си, че имаше купища книги. Лавиците по стената бяха отрупани с тях. Клеър пристъпи в стаята и започна да отваря другите кашони и да разглежда нещата, които майка й бе прибрала, но не се беше решила да изхвърли.

Книги за недвижими имоти, монографии по архитектура, овехтелият му бележник с адреси, романи на Стайнбек и Фицджералд. Имаше и дебели томово по теология и религия. Религията едновременно привличаше и отблъскваше Джак Кимбъл. Клеър ги прехвърляше една по една и се питаше какво го бе накарало да се обърне така страстно към вярата от своето детство почти в края на живота си.

Смръщила вежди, изтупа праха от някаква книга с мека подвързия и подгънати краища като се опитваше да си спомни къде бе виждала вече символа, изрисуван върху корицата. Представляваше пентаграма с изображение на козел в средата. Горните два лъча бяха рогата му, страничните — ушите, а в долния бяха устата и брадата му.

— Пътят към Сатаната — прочете Клеър на глас. Потръпна и понечи да отвори книгата, но в този момент върху нея попадна нечия сянка.

— Клеър?

Подскочи и изтърва книгата, така че тя се захлупи сред другите с корицата надолу. Несъзнателно протегна ръка и преди да се обърне, я покри с друга книга.

— Съжалявам! — Кем стоеше на прага и търсеше подходящи думи. Знаеше, че присъствието й в тази стая й причинява мъка. — Колата ти беше тук… и радиото свиреше. Реших, че си някъде из къщата.

— Да, тъкмо… — изправи се и изтупа коленете си. — Разглеждах разни неща.

— Добре ли си?

— Разбира се — погледна към книгите, които бе пръснала по пода. — Виждаш ли, и сам човек може да разхвърля.

Кем докосна бузата й с ръка.

— Хей, Щека. Искаш ли да поговорим за това?

— Внимавай — Клеър обхвана с пръсти китката му. — Ще свикна да си изливам душата пред теб.

— Давай — придърпа я нежно към себе си и прокара ръка по гърба й.

— Толкова много го обичах, Кем — отрони се от гърдите й с тежка въздишка, докато наблюдаваше как прашинките танцуват на слънчевата светлина. — Никога не успях да обикна друг толкова. Когато бях малка, обичах да се качвам тук, след като вече трябваше да съм в леглото. Той ме оставяше да седя на стола, докато работи, и после ме занасяше долу. Можехме да си говорим за всичко, дори и когато пораснах — притисна се по-силно към него. — Мразех, когато започна да пие. Не можех да разбера защо сам си причинява такова нещастие, защо ни прави нещастни всички нас. Понякога нощем го чувах да плаче. И да се моли. Толкова самотен, толкова отчаян. Но на следващия ден успяваше някак да овладее нещата и да продължи. И започвах да вярвам, че всичко ще бъде наред. Но не беше — Клеър въздъхна и се отдръпна. Очите й бяха сухи.

— Той беше добър баща, Клеър. Дълги години ви завиждах на двамата с Блеър, че имате такъв баща. Пиенето беше нещо, което не можеше да контролира.

— Знам — усмихна се и направи това, което не беше способна да стори, докато беше сама — отиде до прозореца и погледна надолу. Плочките бяха голи и старателно преметени. Около тях се виждаха ранните рози, които баща й толкова обичаше.

— Минах през всякакви групи и терапии. Но има нещо, което никой от тях не можа да ми каже. Има едно нещо, за което се питам отново и отново и никога не намирам отговор. Дали е паднал, Кем? Дали се е напил до безсъзнание и после е загубил равновесие? Или е застанал тук, точно тук, и е решил да престане да се бори с демона, какъвто и да е бил той, който го е разяждал.

— Беше нещастен случай — хвана я за раменете Кем и я обърна към себе си.

— Бих искал да повярвам. Винаги съм се опитвала, защото противното е твърде болезнено. Бащата, когото аз познавах, не би могъл да се самоубие, да нарани по този начин майка ми, Блеър и мен. Но виждаш ли, бащата, когото аз познавах, не би могъл също и да мами, не би могъл да подкупва инспектори и да фалшифицира отчети, така както той бе направил в търговския център. Не би могъл да лъже, да краде пари и да нарушава толкова грубо закона. Но той го е направил. За това не знам на какво да вярвам.

— Той ви обичаше и е допуснал грешки. Няма в какво друго да вярваш.

— Ти най-добре от всеки разбираш какво означава да загубиш баща си точно когато най-много се нуждаеш от него.

— Да, разбирам.

Клеър притисна по-силно ръка към неговата.

— Знам, че може би звучи глупаво, но ако можех да съм сигурна… дори ако можех да съм сигурна, че се е самоубил… щеше да ми е по-лесно, отколкото непрекъснато да се питам — тръсна глава и се опита да се усмихне. — Предупредих те, че ще си излея душата — преплете пръстите си в неговите и притисна ръката му към бузата си.

— Има ли подобрение?

— Да. Благодаря — отново отметна глава назад и докосна устните му. — Наистина.

— Винаги съм на разположение. Наистина.

— Хайде да слизаме — тръгна тя напред, но протегна ръка, когато той понечи да затвори вратата. — Не, остави я отворена — почувства се неловко и бързо заслиза по стълбите. — Искаш ли една бира, Рафърти?

— Всъщност дойдох да те поканя да вечеряме в града, може би и да идем на кино, а после да се върнем у дома и да ми позволиш да те любя през останалата част от нощта.

— Ами — прекара език по устните си тя, — като цяло звучи много добре. Но има едно нещо. Следващата седмица ще имам гости и трябва да купя две легла… и един стол, и една или две лампи, чаршафи, кърпи…

Кем вдигна ръка.

— Искаш ли да прескочим киното и да се присъединим към тълпата в търговския център?

— Ами да, в търговския център… и на онзи битпазар — усмихна му се обещаващо Клеър.

За да запази тази усмивка на лицето й, той би направил много повече.

— Ще се обадя на Бъд и ще се опитам да взема пикапа му.

— Боже, какъв мъж — обви ръце около него и го целуна силно, а после бързо се изплъзна, преди да успее да я сграбчи. — Ще се кача да се преоблека — телефонът иззвъня и тя извика от стълбището: — Ще се обадиш ли? Който и да е, кажи му, че аз ще му позвъня.

Кем вдигна слушалката.

— Ало — никой не отговори и след малко се чу изщракване. — Затвориха! — после набра Бъд.

Когато Клеър слезе, той стоеше в гаража и разглеждаше това, което беше направила през деня. Тя нервно пъхна ръце в джобовете на дългата сива пола, която беше облякла.

— Какво мислиш?

— Мисля, че си невероятна — Кем потърка с ръка излъскалото дърво. — Всички са толкова различни — погледът му обходи завършените метални скулптури и се спря на глинената ръка, свита в юмрук — и въпреки това несъмнено са твои творби.

— Предполагам, че трябва да ти се извиня, задето така се нахвърлих върху теб само защото си проявил добър вкус да си купиш едно от произведенията ми.

— Очаквах да се решиш — Кем небрежно разгръщаше скицника й. — О, между другото получих онзи пън.

— Ти… онзи пън?

— Нали го искаше?

— Да, да, много. Мислех, че не си спомняш. Как го взе?

— Просто споменах на кмета. Той беше толкова поласкан, че беше готов да ти плати, само и само да го отрежеш.

Клеър загъна отново глинената фигура във влажните парцали.

— Ужасно си мил с мен, Рафърти.

Той остави скицника.

— Да, така е — обърна се и се вгледа в нея. — Доста е голо тук, Щека. Надявам се, че не си много придирчив купувач.

— Ще счупя рекорда на окръга — подаде му ръка и добави: — Но ще оставя достатъчно за шампанското, което ще пием тази вечер.

— Ще празнуваме ли?

— Днес получих някои новини. Ще ти ги кажа по време на вечерята — тръгна към колата му, забеляза Ърни на отсрещната страна и му помаха. — Здрасти, Ърни.

Той само я погледна и продължи да държи ръката си върху пентаграмата, която висеше на врата му.