Нора Робъртс
Без следа (3)

Втора глава

Джилиан се събуди след дванайсет часа непробуден сън. В стаята цареше полумрак. Тя лежеше и постепенно се връщаше към действителността.

Дългият път от Мексико до Мерида. Страхът и умората. Изнервящото търсене от хотел в хотел. Малката кръчмичка, където беше намерила мъжа, на когото разчиташе да спаси брат й и племенницата й.

Това бе неговата стая. Неговото легло. Тя обърна глава и едва сподави вика си. Той спеше до нея, при това гол. Чаршафът се беше смъкнал до кръста му. Лицето му имаше малко по-меки черти в съня и беше само на педя от нейното. Помисли си онова, което си бе помислила в първия миг, когато го видя — с такъв мъж никоя жена не може да се чувства спокойна.

Но ето че тя бе прекарала нощта до него и нищо не й се беше случило. Дори се чувстваше по-спокойна от вчера. Може би с нежелание, ала той щеше да й помогне.

Джилиан въздъхна и се надигна, за да стане. Трейс отвори очи и хвана ръката й. А може би не трябваше да е толкова спокойна?

Очите му я пронизваха. Ръката му я стискаше здраво. Той усети учестения й пулс.

— Спахте, без да помръднете — тихо рече Трейс.

— Бях изморена от пътуването… — сърцето й тупкаше, сякаш бе изкачила три етажа тичешком. Не смееше да го погледне. Беше толкова близо до нея. Кой знае, сигурно още не се беше разсънила, за да изпитва това смътно влечение…

Погледът й се плъзна по гърдите му и застина на огромния белег вдясно от сърцето му. Сякаш го бях разпорили и зашили. И то съвсем скоро.

— Изглежда… ужасно.

— Белег като белег. Страх ли ви е от белези?

— Не.

Тя вдигна поглед към очите му. Гледаха я така хладно, както хладно звучеше и гласът му. Стана от леглото и каза:

— Благодаря, че ме оставихте да спя в стаята ви. Но можехме да помолим за походно легло.

— Споделянето на общо легло никога не ми е пречело. По-добре ли сте?

— Да. Благодаря ви… — Джилиан приглади смутено коси.

— Защото днес имаме много работа — той отметна чаршафа и тя неволно трепна. Трейс стана без никакво смущение и й се усмихна. Хареса му това, че Джилиан не извърна поглед. Стоеше и го гледаше невъзмутимо. — Поръчайте закуска, докато взема душ — каза кратко.

— Господин О’Хърли…

— Казвай ми Трейс, мила — засмя се той. — Та нали вече спахме заедно!

Джилиан въздъхна дълбоко. Нарочно го направи, помисли си тя. Като всеки самец — паунът пери опашка, лъвът вее грива, за да направят впечатление на самките. И все пак не можеше да отрече, че тялото му беше страхотно.

Трейс се изкъпа със студена вода, за да се разсъни — беше спал само три часа. Насапуниса лицето си и започна да се бръсне. Не можеше да устои на дама в беда. Тази негова слабост за малко не отне живота му в Санто Доминго и за малко не го ожени в Стокхолм. Не беше сигурен кое от двете щеше да е по-лошо.

Красотата на Джилиан едва ли щеше да му помогне. Въпреки модерните философии за интелекта на жената, все пак друго си е, когато е и красива. Той се възхищаваше на умниците, обаче гледаше и да са хубавици.

Вместо да се разхожда и да плува, ето че тази красавица го вкарваше в ужасна международна каша.

„Чук“. Защо точно те! Смяташе, че бе приключил с тия разбойници. Шест месеца му трябваха, за да се инфилтрира в организацията. Напредваше бавно, имитирайки славянски акцент. Косата му беше боядисана черна, беше си пуснал и брада.

На петнайсет километра от Кайро разбра, че египтянинът, с когото работеше по една оръжейна сделка, печели тайно, зад гърба му. Трейс опита да му обясни, че страничната му дейност не го интересува. Но онзи изпадна в паника да не докладва за него и докато Трейс се осъзнае, го гръмна в гърдите.

За малко не го уби и то за нищо, помисли си той с горчивина. Месеци работа, внимателно планиране до най-малката подробност и накрая — нищо, само защото един паникьосан арабин загуби контрол и стреля в него.

Срещна се очи в очи със смъртта и затова искаше да поживее. Да се напива, да преспи с някоя хубава жена, да лежи на пясъка и да съзерцава синевата. Дори смяташе да посети семейството си.

Ала ето че се появи тя.

Учените… Трейс прокара ръка по брадичката си, беше гладка и пусна водата. От времето на доктор Франкенщайн учените забъркваха само каша подир каша. Защо не измислят цяр срещу настинката например, защо не оставят разрухата на света на военните?

Той посегна към малките хавлиени кърпи. Двата телефонни разговора, които бе провел вечерта, му дадоха необходимата информация за Джилиан и Трейс беше спокоен. Бе сбъркал само в едно — швейцарския пансион. Ирландски монахини я бяха научили на тази изискана стойка. Беше следвала в Дъблин и работила за баща си до преместването си в световноизвестния институт „Рандъм-Фрай“ в Ню Йорк.

Беше имала връзка с доктор Артър Стюард, шефа на отдела за развитие в „Рандъм-Фрай“. Преди три месеца беше прекарала шест седмици в Ирландия, във фермата на брат си.

С други думи „работна почивка“, помисли си Трейс — щом като не беше почивала, а работила за проекта „Хоризонт“.

Нямаше причина да не й вярва и да не й помогне. Ще намери Флин Фицпатрик и красивото малко момиченце. А същевременно щеше да разбере и кои бяха мъжете, причинили смъртта на Чарли. Сто хиляди долара за едното и неизмеримо удовлетворение за второто.

Хавлиената кърпа прикриваше слабините му почти символично.

— Душът е твой, Джил!

— Джилиан — поправи го тя. През последните петнайсетина минути, докато той се къпеше, Джилиан успя да се поокопити. Реши да си наложи да гледа на него само като на средство за постигане на целта, а не като на мъж.

— Приятно къпане!

— Благодаря. Нямам четка за зъби.

— Използвай моята… — Трейс отвори едно чекмедже, погледна в него и добави: — Извинявай, докторе, нямам резервна четка. Така че ти си решаваш.

— Не е хигиенично — с една четка…

— Тогава и целуването е нехигиенично, нали?

Джилиан влезе в банята, без да отговори. След душа се почувства много по-добре. Дрехите й бяха омачкани, косата мокра, но тя забрави за тях, доловила приятния мирис на кафе. Той вече закусваше и четеше вестник. Не погледна към нея, когато седна на масата.

— Не знаех какво предпочиташ за закуска.

— Закуската е екстра — кимна Трейс с пълна уста.

— Радвам се — промълви Джилиан.

Той вдигна очи от вестника. Познаваше болката от удар в слънчевия сплит, спазъма, липсата на въздух, прималяването. За пръв път обаче му се случваше да изпита същото чувство при вида на жена.

Косата й се спускаше на влажни огнени къдрици под раменете. Кожата й беше с цвят на абанос, по страните й се беше появила руменина. Над ръба на чашата дълбоките й и зелени като полята на Ирландия очи го гледаха въпросително.

Приличаше на русалка, на сирена… Самото изкушение.

— Какво има? — попита тя, като едва се сдържаше да не протегне ръка, за да премери пулса му. Трейс я гледаше като замаян. — Добре ли си?

— Моля?

— Да не ти е лошо? — Джилиан протегна ръка, ала той тутакси се отдръпна.

— О, не… — какъв съм идиот, укори се Трейс, за него тя не беше жена, а само удобен случай да се оттегли от работа и да отмъсти за Чарли. — Имам няколко въпроса. Кога отвлякоха брат ти?

Джилиан въздъхна с нескрито облекчение.

— Значи ще ми помогнеш?

Той намаза масло на филията си.

— Сто хиляди, нали така?

Гласът й стана по-сдържан, а погледът не така топъл. Трейс предпочиташе такива отношения.

— Парите бяха под попечителство до двайсет и пет годишнината ми. Сега са на мое име. Ще се обадя на адвоката ми да ти ги прехвърли.

— Добре. Та кога отвлякоха брат ти?

— Преди шест дни.

— Ти откъде знаеш кой и защо го е отвлякъл?

— От един запис. Флин е записвал някои свои бележки, когато са дошли при него. Касетофонът е бил включен и те не са забелязали. На лентата всичко се чува. Брат ми се бори с тях, докато не опират нож в гърлото на Кейтлин. Дъщеря му. Мисля, че е нож, защото Флин казва да не я наранят. И че ще тръгне с тях, ала да не посягат на Кейтлин.

Тя преглъщаше развълнувано. Закуската, която бе изяла с такова удоволствие, бе станала на топка в стомаха й.

— Един от похитителите заявява, че ще я убие, ако брат ми не им сътрудничи. Той ги пита какво искат, а те отговарят, че са от организацията „Чук“, че трябва да им даде всички проучвания по проекта „Хоризонт“. Флин казва, че ще тръгне с тях и всичко ще им даде само да оставят детето. Един от мъжете саркастично подхвърля, че няма да ги разделят, не били толкова жестоки, и че ще ги вземат и двамата.

Трейс я съжали, толкова бе развълнувана, но тъй като и за двамата щеше да е по-добре, не я утеши.

— Къде е записът?

— По това време прислужницата била на пазар. Когато се върнала, видяла хаоса в лабораторията и се обадила в полицията. Те пък се обадиха на мен. Не са взели лентата. Взех я аз. Занесох я на господин Фористър. Обаче, когато излязох от скривалището и го намерих мъртъв, тя бе изчезнала.

— Как си обясняваш факта, че знаят за теб?

— Ами стига им да са прочели бележките на Флин. Там е отбелязано, че и аз работя с него и че част от проекта е в мен.

— Онези на записа… На английски ли говорят?

— Да, с акцент. Средиземноморски акцент. С изключение на онзи, саркастичния тип, той имаше славянски акцент.

— Някакво име?

— Не. Слушах записа десетки пъти с надеждата, че ще уловя нещо по-конкретно. Но — не. Не споменаха мястото, където ще ги държат. А само защо.

— Ясно! — Трейс издуха дима от цигарата си към тавана. — Ще привлечем вниманието им.

— Как?

— Те искат да се докопат до теб. Или проекта в теб. Всъщност къде са бележките? Не ги открих в чантата ти.

— Защо си пипал чантата ми? — възмути си Джилиан.

— Работа, няма как.

Тя стана и се приближи до прозореца. Сякаш вече нямаше нищо лично!

— Господин Фористър ги унищожи.

— Нали ми каза, че са у теб!

— Да. Ето тук са… — Джилиан посочи челото си. — Наложи ли се, мога да възпроизведа всичко.

— Трябва да го направиш, докторе, с малки промени. А инак куражлия ли си?

— Никога не ми се е налагало да проявявам голяма смелост. Ала ако с това ще помогна на Флин и Кейтлин — готова съм на всичко.

— Не се налага да правиш кой знае какво. Важното е да ми имаш доверие.

Тя го погледна на фона на ярката ослепителна светлина на Мексиканския залив. Макар да бе окъпан и избръснат, видът му не беше по-малко опасен, отколкото преди.

— Не знам… — промълви Джилиан.

— Помисли си добре. Защото ако искаш да останеш жива, трябва напълно да ми се довериш.

 

 

До Уксмал пътуваха в мълчание. Трейс разгласи в хотела къде отиват. Поиска брошури, пита за пътя на английски и на испански, отби се в сувенирното магазинче и купи туристически справочници и фотолента. Разговаря с администратора за точното разстояние, ресторантите по пътя, за опасността от насекоми. Изобщо изигра ролята на запален турист.

Всеки, който решеше да го намери, щеше тутакси да узнае, че разглежда старините в Уксмал.

Шосето бе обградено от гъсти гори и храсталаци. Джипът беше без климатична инсталация. Джилиан пиеше лимонада и се молеше да издържи обратния път.

— Дали нямаше нещо по-близо за разглеждане?

— Уксмал е туристически център… — той гледаше в огледалото. Пътят беше тесен и прав. — Там винаги има посетители, но те едва ли ще стреснат нашите хора. Аз и без това имах намерение да разгледам старините — ако ги следваха, то явно си ги биваше — досега изобщо не ги беше забелязал.

— Човек като теб — да се интересува от пирамиди и древни цивилизации!

— И аз си имам тайни… — всъщност Трейс винаги се бе интересувал от история. В началото на кариерата си бе прекарал две години в Израел и Египет под прикритието, че е антрополог, който подготвя дипломната си работа. — Ще се потопим в атмосферата и ще слушаш всичко, което ти казвам.

— Нали вече се съгласих? — беше й ужасно горещо, макар да бе облечена само с широки панталони и пусната кремава блуза. — Ами ако са въоръжени?

Той отмести очи от пътя и я погледна с усмивка.

— Остави това на мен, а? Нали затова ми плащаш.

Джилиан замълча. „Сигурно съм луда, мислеше тя, да поверявам собствения си живот и живота на брат ми и племенницата ми в ръцете на човек, който се интересува повече от пари, отколкото от човечност!“ Пи глътка лимонада и се успокои с мисълта, че Чарлс Фористър бе гарантирал за него. Беше й казал:

— Пада си малко ренегат и е по-добър, когато действа самостоятелно. Ако не беше такъв, досега да е станал шеф на МСС. Защото си го бива. Ако търсиш сламка в купа сено и искаш купата да си остане като недокосната, той е идеалният човек за тази работа.

— Обаче тук става дума за живота на брат ми и дъщеричката му, да не говорим за заплахата от ядрена катастрофа!

— От всички агенти, с които съм работил, единственият, комуто бих поверил живота си, е Трейс О’Хърли.

А сега тя му поверяваше живота си — един мъж, когото познаваше по-малко от двайсет и четири часа. Държеше се сдържано и съвсем не се церемонеше. Откакто се запознаха, не бе обелил нито една дума на съчувствие към съдбата на близките й, нито пък бе проявил интерес към формулата, толкова важна за цялото човечество.

И все пак… начинът, по който обви с ръка кръста й, когато залитна от изтощение, бе някак особено трогателен.

Кой беше той? Паника стисна гърлото й. Кой беше този мъж, на когото залагаше всичко?

— Дълго ли си бил шпионин?

Трейс отново я погледна, после извърна очи към пътя и се засмя. За пръв път го чуваше да се смее. Силен смях и много по-приятен, отколкото очакваше.

— Скъпа, аз не съм Джеймс Бонд. Просто работя към разузнаването, нали разбираш.

Стори й се, че в гласа му долови нотка на горчивина.

— И все пак не отговори на въпроса ми.

— Около десет години.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо се занимаваш с това?

Той щракна запалката и чу гласчето в главата си, което му припомни, че пуши твърде много.

— И аз си задавам един подобен въпрос. Защо физика, а?

Тя не беше толкова глупава да си въобразява, че това го интересува. Така Трейс я отклоняваше от темата.

— Семейна традиция. Едва ли не съм родена в лаборатория.

— Значи не живееш в Ирландия?

— Не. Предложиха ми работа в „Рандъм-Фрай“. Това беше чудесна възможност да се измъкна най-сетне от сянката на баща си.

— Харесва ли ти в Щатите?

— Да, много. Отначало ми се стори, че всичко се движи по-бързо, отколкото трябва, ала после свикнах. Ти откъде си?

Той хвърли цигарата през прозореца.

— От никъде.

— Всеки е отнякъде.

Устните му се разтегнаха в многозначителна усмивка.

— Не е така. Ето че почти стигнахме. Някакви желания?

Джилиан въздъхна дълбоко. Времето за приказки бе свършило.

— Не.

Половината паркинг беше вече зает. Затоплеше ли се историческите забележителности, които бяха на по-малко от два часа път с кола от Канкун, привличаха туристи. Трейс метна камерата през рамо, хвана Джилиан за ръката и когато тя леко се дръпна, я стисна още по-силно.

— Придай си малко романтичен вид. Трябва да приличаме на влюбена двойка.

— Ще ме извиниш, ако не те гледам с премрежен поглед, нали?

— Да видим какво пише тук… — той извади туристическия справочник от задния си джоб. — Исторически находки от шести и седми век.

— Много вълнуващо!

— Вълнуващо ли?

— Изминали са над хиляда години и не сме успели да ги разрушим. Ще се покатерим ли?

Тя го погледна, но очите му не се виждаха зад черните очила.

— Защо не?

С хванати ръце те се заизкачваха по Пирамидата на магьосника. Джилиан изпита вълнение. По гърба й се стичаше пот, сърцето й туптеше смутено и тя гледаше наоколо с интерес. Древни камъни, носени от древни ръце в прослава на древните богове. От върха се разкриваше гледка към равнината, някога населявана от местните племена.

Джилиан сякаш застина на върха. Ученият в нея би погледнал скептично на всичко това, ала дедите й бяха вярвали в елфи… Тя притвори очи и се пренесе в онези далечни времена.

— Чувстваш ли? — промълви тихо.

Уловените спомени и вечните витаещи чувства го привличаха към определени места. Трейс винаги щеше да си остане много повече романтик, отколкото реалист.

— Какво да чувствам? — попита той, макар да знаеше за какво го пита.

— Вечността, присъствието на древните души около нас. Животът и смъртта. Кръвта и сълзите.

— Ти ме изненадваш!

Джилиан отвори очи — бяха станали яркозелени от силното й вълнение.

— Не разваляй мига. Места като това притежават огромна притегателна сила. Можеш да махнеш всички тия камъни и да издигнеш на тяхно място небостъргач, обаче то ще си остане свято място.

— Това научно обяснение ли е, докторе?

— Предупредих те, не разваляй мига!

Трейс се предаде, макар да съзнаваше, че и за двамата щеше да бъде по-добре, ако спазваше необходимата дистанция.

— Била ли си в Стоунхендж?

— Да — усмихна се тя и ръката й се отпусна в неговата.

— Затвориш ли очи и застанеш ли в сянката на онези големи камъни, ще чуеш тиха песен — пръстите му се преплетоха с нейните, но и двамата като че ли не го забелязаха. — А в Египет можеш да погалиш с ръка камъка на една пирамида и да усетиш мириса на робска кръв и на царски ухания. А покрай бреговете на остров Ман се гмуркат русалки с коси като твоята.

Той долепи длан до меката й копринена коса. Тя сякаш стопли кожата му като огън на магьосник, запален като по чудо, без кибрит.

Джилиан не откъсваше очи от него. Очите му бяха скрити зад очилата, ала гласът му беше нежен и омайващ. Ръката на косата й като че ли докосваше всяко кътче на тялото й — бавно и изкусително. Онова особено желание, което бе доловила сутринта, се превърна в болезнен копнеж.

Тя се наведе към него и телата им се докоснаха.

— Хари, надявам си, че гледката си заслужава. Изпотила съм се като прасе.

Джилиан рязко трепна, сякаш я бяха уловили в кражба. Двойка на средна възраст се катереше към върха.

— Само камънаци — заяви жената с пламнало лице и свали сламената шапка, за да си повее. — Защо ли бихме толкова път до Мексико? За да се покатерим на върха на куп камъни.

Магията на мястото сякаш отлетя. Джилиан се обърна и се загледа над развалините.

— Извинете, младежо, бихте ли ни снимали? — попита мъжът.

Трейс взе фотоапарата от възпълничкия господин с оклахомски акцент. Това беше най-малкото, което можеше да направи за тях, тъй като те бяха причина да не постъпи лекомислено само преди миг. Ако се беше отклонил от целта и беше задълбочил отношенията си с Джилиан, това надали щеше да му помогне да осъществи своето отмъщение, нито пък да спаси брат й и племенницата й.

— Малко по-близо — каза той и щракна фотоапарата, когато мъжът и жената се усмихнаха широко и неестествено.

— Благодаря ви — рече мъжът и взе фотоапарата. — Искате ли да ви снимам с госпожата?

— Защо не? — типични туристически отношения. Трейс подаде фотоапарата, обви с ръка кръста на Джилиан, тя замръзна, а той добави: — Усмихни се, скъпа!

Не беше сигурен, но му се стори, че я чу да го нарича нещо не особено любезно под носа си.

На слизане Трейс вървеше така, че чантата на Джилиан беше помежду им. От върха на пирамидата беше видял трима мъже, които дойдоха заедно, а после се разделиха.

— Стой до мен — нареди й той.

Тя стисна зъби и го следваше неотклонно, макар никак да не й се искаше да е толкова близо до него. Вероятно причината бе горещината, ала съвсем се беше отпуснала и замаяла. Надали състоянието й се дължеше на някакви чувства. Явно бе от слънцето, пък и тази нейна свръхчувствителност към атмосферното налягане… Сигурно заради тях за малко не го целуна, а и все така изпитваше желание да го целуне, сякаш това бе неизбежно.

Сега не е моментът да се размечтаваш — продължи Трейс, прегърна я през раменете и двамата влязоха под една арка във вътрешния монашески двор. Мястото беше добро прикритие, заобиколено от четирите страни със сгради, които всъщност представляваха редици от стаи. Хем не бяха на закрито, хем имаха прикритие, ако се наложеше да не бъдат забелязани. Той предпочиташе да се разправи с „приятелчетата“ един по един.

— Би трябвало да се възхищаваш на онова, което е издълбано на камъните…

Джилиан преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Издълбаните арки и фасади са класически архитектурни паметници на маите. Пукският стил личи в изящно издялания камък.

— Много добре — промърмори Трейс. Той видя един от мъжете да влиза в двора. Сигурно се бяха разпръснали, за да я търсят. Изведнъж се обърна и я притисна до една от колоните, като прокара ръка по тялото й.

— Какво правиш?!

— Явен намек — прошепна в ухото й. — Нали разбираш?

— Да… — тя не трябваше да стои така, но пък и не можеше да помръдне. Тялото му беше твърдо и горещо и кой знае защо — не искаше да мисли за това, — я караше да се чувства сигурна.

— Доста похотлив, нали? — промълви той. — Какво ще кажеш — аз и ти, голи, в огромна вана със сметана?

— Ти надмина всички граници! — Джилиан пое дълбоко въздух. — Що за долни помисли! — възмути се тя, замахна малко по-силно, отколкото се налагаше и му удари плесница. После го отблъсна и си оправи косата. — Това, че се съгласих да дойдем заедно дотук, не означава, че ще прекараме нощта в палави игри!

Трейс докосна лицето си с присвити очи.

— Всичко е ясно, скъпа. Хайде сега да видим как ще се прибереш сама в Мерида! Имам да върша много по-интересни неща, отколкото да си губя времето с някаква кльоща без никакво въображение.

Той се обърна и си тръгна, като подмина мъжа, който бе съсредоточил вниманието си върху арката.

Джилиан прехапа устни, за да не извика подир Трейс. Беше я попитал дали е готова на всичко, а ето че се предаде при първото изпитание. Ръцете й трепереха.

— Добре ли сте, госпожице?

Тя се вцепени — същият глас от лентата! Обърна се, като се надяваше, че насълзените й очи и треперещият й глас ще бъдат изтълкувани като възмущение, а не страх.

— Да, благодаря.

Мъжът беше мургав, висок колкото нея и за нейно учудване лицето му имаше доста добродушен вид. Джилиан се насили да се усмихне.

— Оказа се, че приятелят ми не се интересува чак толкова от архитектурата на маите…

— Мога да ви закарам до хотела ви.

— Благодаря, но… — тя замълча, защото усети, че непознатият опира нож в гърба й.

— Постъпете разумно, доктор Фицпатрик.

Обзе я ужас, имаше чувството, че изобщо не може да мисли, ала в този миг си спомни инструкциите на Трейс. Да се бави нарочно и да протака разговора, за да му даде време да прецени положението и да действа.

— Не разбирам…

— Ще ви стане ясно. Брат ви ви поздравява.

— Флин! — Джилиан забрави за ножа, протегна ръка и сграбчи ризата на мъжа. — Къде са Флин и Кейтлин? Кажете ми, моля ви!

— Брат ви и племенницата ви са добре. Ще бъдат все така добре, ако се разберем — той я прегърна през рамо и двамата тръгнаха.

— Ще ви дам каквото поискате. Само не ги измъчвайте. Имам пари. Колко…?

— Парите не ни интересуват — ножът я принуждаваше да върви по-бързо. Въпреки добродушното изражение на лицето си, непознатият не отместваше ножа между ребрата й. — Интересуват ни липсващите изследвания.

— Ще ви ги дам. Ето, тук са… — тя понечи да свали чантата от рамото си. — Моля ви, оставете ни на мира.

— Вашето предимство е, че не сте така упорита като брат си.

— Къде е Флин? Къде сте ги затворили?

— Скоро ще бъдете с него.

Трейс намери втория мъж зад големия палат. Както се разхождаше и щракаше с фотоапарата, той се обърна към него и неочаквано притисна лицето му към един от двайсетте хиляди красиво издялани камъни.

— Страхотни са, нали? — ръката му бе преметната през врата на непознатия, сякаш го прегръщаше приятелски. Обаче и двамата знаеха, че вратът може да бъде пречупен само с едно рязко движение. — Ако искаш да останеш със здрава дясна ръка, хич и не прави опит да се оглеждаш! Отговаряй веднага, докато сме насаме. Къде е Флин Фицпатрик?

— Не съм чувал за него.

Трейс изви ръката му. Чу се тихо припукване на стави.

— Не ми губи времето! — Трейс бързо извади ловджийския си нож и го опря в сгъвката на ухото на мъжа. — Дали си чувал за Ван Гог? Ухото ти ще отхвърчи само за секунда. Е, няма да умреш. Освен ако не ти изтече кръвта. Казвай — къде е Флин Фицпатрик?

— Не ни съобщиха къде ще го заведат — ножът се заби в кожата. — Кълна се! Нареждането беше да го закараме заедно с детето до летището. После ни изпратиха по следите на жената, сестра му.

— И какви нареждания имаш за нея?

— Да я заведем на летището в Канкун. Там ще чака частен самолет.

— Кой уби Фористър?

— Абдул.

Времето минаваше и Трейс реши да не измъчва повече мъжа.

— Лека нощ! — процеди той и блъсна главата му в камъка.

Къде беше Трейс, трескаво мислеше Джилиан, когато приближаха малката бяла кола. Ако не дойдеше веднага, кой знае къде щяха да я откарат заедно с променените бележки в чантата.

— Къде отиваме? — тя залитна и ножът сряза блузата й. — Вие ми се свят. Трябва да спра за миг… — Джилиан се облегна на колата и мъжът отмести ножа.

— Ще си почиваш в колата.

— Повръща ми се…

Той издаде звук на отвращение, хвана я рязко за косата и я накара да се изправи. От удара на Трейс мъжът се завъртя и политна.

— Виж какво, тя може да е всякаква, но не обичам да се отнасят грубо с жените, ясно ли е? Скъпа, аз само исках да те съблека, нищо лошо не съм ти мислил.

Джилиан остави чантата си на земята и хукна.

— Тъкмо жена за теб, нали? — Трейс се захили на непознатия, който плюеше кръв. — Дано в бъдеще повече ти върви.

Мъжът го изруга. Трейс знаеше достатъчно арабски, за да го разбере. Зърна ножа и тогава се изкуши да извади своя нож и да приключи с убиеца на най-близкия си приятел. Ала това не беше нито подходящото време, нито място. Не му трябваше само изпълнителя, а и онзи, който бе издал заповедта за убийството. Без да откъсва очи от острието на ножа, Трейс вдигна ръце и отстъпи назад.

— Щом я искаш толкова много, твоя е. Ако питаш мен, всички жени са еднакви — непознатият плю в краката му и Трейс се наведе, уж да си изтрие обувката. Когато се изправи, държеше в ръката си никелиран пистолет. — Абдул, нали не греша? — погледът му беше страшен. — Погрижих се за приятелите ти. Но на теб няма да ти продупча главата само защото искам да съобщиш нещо на шефа си. Кажи му, че „Ил Гато“ ще го посети — Трейс забеляза как тъмните очи на мъжа изведнъж се разшириха и се усмихна. — Значи чувал си това име, а? Добре, добре, защото искам да знаеш кой те е убил. Хайде, Абдул, предай съобщението и си подреди нещата, защото не ти остава много…

Абдул все още държеше ножа в ръка, обаче си даваше сметка, че куршумът е много по-бърз. Освен това знаеше, че Ил Гато бе от най-бързите сред най-бързите.

— И късметът на Ил Гато не е вечен, както се оказа, че не е вечен и на шефа му.

Трейс опря дулото под брадичката му.

— Да, но на твоя късмет вече му се вижда опашката. Нещо пръстът ми се приплъзва, затова — изчезвай по-бързо!

Изчака Абдул да потегли с колата и чак тогава пъхна пистолета в кобура на прасеца си. Едва се бе въздържал да не отмъсти за приятеля си. Ала когато бе спокоен и разсъдлив, удоволствието от отмъщението щеше да е по-голямо.

Обърна се рязко, защото дочу стъпки зад гърба си.

Джилиан бе виждала този негов поглед — очите му гледаха по същия начин, когато разбра, че Фористър е бил убит. И като че ли още веднъж — когато оня я дръпна за косата. Всъщност тя го улавяше да гледа така за трети път и въпреки това се вцепени от страх.

— Нали ти казах да не ходиш сама, а да си винаги сред хора!

— Ами видях какво става… — подхвана Джилиан и се наведе да вдигне чантата. Щеше да е глупаво да признае, че нарочно бе стояла наблизо, за да му помогне, ако се наложи. — Не знаех, че носиш пистолет.

— Да не би да си мислила, че ще освободя брат ти със сладки приказки и с омайна усмивка?

— Не… — когато видя за пръв път онзи отегчен и нелюбезен мъж, никак не го хареса, но го разбра. После почти хареса и отново разбра остроумния и самонадеян мъж, с когото закуси. Ала сега пред нея стоеше един непознат със стоманен поглед, в който се таеше смъртен гняв и тя не го разбираше. — Онези, другите двама…

— Дали съм ги убил ли? — непринудено попита той, хвана я за ръката и я поведе към джипа. Очите й излъчваха и отвращение, и страх. — Не, понякога е по-добре да останат живи. Особено когато знаеш какво ги очаква. Не научих много от тях. Оставили брат ти и дъщеря му на летището и тръгнали след теб. Не знаят къде ги държат.

— А ти откъде знаеш, че не те лъжат?

— Тези типове са последните брънки на веригата. Нямат достатъчно ум, за да лъжат, особено когато знаят, че всеки миг могат да бъдат нарязани на малки късчета.

Джилиан усети, че й прималява.

— Но как тогава ще ги намерим?

— Имам няколко следи. Аз! А не ние! Ще ти намеря някоя сигурна къща и ти ще стоиш там!

— Няма да стане! — тя стоеше до джипа и не помръдваше. Лицето й беше мокро от пот, ала вече не толкова бледо.

— По-късно ще говорим. Сега искам да пийна нещо.

— Докато работиш за мен, ще пиеш умерено.

Трейс изруга, но за нейно учудване, с доста добронамерен тон.

— Можеш ли да ми изброиш поне десетима ирландци, които да пият умерено, а!

— Ето те теб, например! — Джилиан се обърна и се запъти към вратата на колата, ала той я сграбчи за ръката и отново изруга. Тъкмо щеше да избухне, когато Трейс издърпа блузата от панталоните й. — Какво правиш?

— Кървиш… — преди да успее да се дръпне, той успя да свали панталоните й до тазовата кост — раната не беше дълбока, но доста дълга. Кръвта бе обагрила блузата й. Трейс усети, че гневът замъглява съзнанието му и попита: — Защо не ми каза, че те е наранил?

— Не съм разбрала… — наведе се към раната. — Исках нарочно да го бавя и се престорих, че се спъвам. Той ме побутна с ножа, за да побързам. Няма страшно, ето, спря да кърви.

— Мълчи! — сряза я Трейс. Та това беше нейната кожа, нейната кръв. Той почти я вдигна на ръце и я настани в джипа, после отвори жабката и добави: — Няма да мърдаш! Казах ти да не рискуваш, нали?

— Ама аз… Ох, виж сега ме заболя! Хайде, стига.

— Само почиствам раната, млъкни най-сетне! — Трейс бързо и делово почисти раната и я превърза.

— Благодаря, докторе — усмихна се тя и погледна сърдитото му лице. — Не предполагах, че мъж като теб ще се притесни толкова много от малко кръв. Дори бих се басирала, че…

Най-неочаквано устните му се долепиха до нейните. Джилиан не помръдна, а ръката му се плъзна по шията към косата й. Жадните му твърди устни не молеха, а настояваха за ответ. Може би трябваше да негодува, накърнено бе чувството й за независимост, ала желанието, копнежът и насладата взеха връх и тя се предаде.

Трейс не осъзнаваше какво прави — сам не разбра как устните му притиснаха нейните. Уплаши се, когато видя кръвта й. А той едва ли не бе забравил какво бе да изпитваш страх. Особено за някой друг. Искаше да я погали и да я успокои, а прикри желанието си с остри думи и движения.

Ала защо я целуваше? Устните й се разтвориха и той престана да си задава този въпрос.

Цялата ухаеше на диви цветя и поляни и на ранно утро със слънчева роса. Нищо екзотично. Всичко беше толкова нежно и реално. По някакъв начин му напомняше за дома… Колкото копнееше за нея, толкова копнееше да си бъде у дома.

Усети онова чувство, завладяло го на върха на пирамидата, но много по-силно, много по-осезаемо. Очарование, привличане, забрава… А сега и понятната необуздана страст.

Джилиан не се отдръпна, а погали лицето му. Тупкането на сърцето й отекваше толкова силно в главата й, че тя не чуваше друго. Целувката му бе така обсебваща, че Джилиан не чувстваше нищо друго. Когато Трейс откъсна устните си от нейните така рязко, както ги бе прилепил преди миг, тя премигна сепнато.

Той пъхна ръце в джобовете си и си помисли, че трябва тутакси да преустанови тези отношения.

— Нали ти казах да мълчиш — рече рязко и заобиколи джипа.

Джилиан отвори уста, ала не продума. Може би наистина трябваше да го послуша…