Нора Робъртс
Без следа (2)

Първа глава

Уискито беше евтино и остро като език на разгневена жена. Трейс пое дъх и си наля втора чаша, вперил поглед в Мексиканския залив. Малката кръчмичка, където беше седнал, кипеше от живот. От кухничката се носеше мирис на пържен лук и сос чили. Отвсякъде долиташе забързана испанска реч. Той разбираше всичко, ала не се заслушваше.

Слънцето беше червено и огромно, а облаците — обточени с розово и златисто. Уискито стопли приятно стомаха му. Трейс О’Хърли си почиваше и нищо не бе в състояние да развали приятния миг.

Щатите бяха на една крачка. Вече години наред не мислеше за тях като за родната си страна. Напусна Сан Франциско преди дванайсет години — млад идеалист, разяждан от угризения, но и въодушевен от мечтите си. Видя Хонконг. И Сингапур. Цяла година обикаля Ориента. Живееше благодарение на наследения талант, свиреше в хотели и кабарета и се наслаждаваше на непознатите гледки и ухания. После замина за Токио. Там свиреше в невзрачен малък клуб.

Всъщност изобщо не бе мислил, че ще спаси живота на Чарли Фористър. А и не знаеше, че той е американски агент.

Съдба, мислеше си Трейс, загледан в слънцето над Мексиканския залив. Съдбата се намеси и той спаси Чарли от ножа, предназначен да го убие. Пак съдбата го забърка волю-неволю в сложния лабиринт на шпионажа. Трейс прекоси Азия, стигна и по-далеч, финансиран от Международната система за сигурност.

Чарли беше мъртъв. Трейс си наля още една чаша и пи в памет на своя приятел и покровител. Не куршум и не нож го настигнаха в някоя тъмна улица… Той умря от удар. Тялото му се предаде.

Погребението беше в Чикаго. Ала Трейс щеше да остане в Мексико и да пие за приятеля си, размишлявайки над живота. Чарли би го разбрал, защото и той не обичаше церемониите. Вършеше работата си, пийваше и така — до следващата задача.

Трейс извади цигарите и потърси кибрита в джоба си. Пръстите му бяха дълги и фини. На десет години бе мечтал да стане пианист. Всъщност бе мечтал да стане какъв ли не. Поовехтялата шапка с периферия засенчи лицето му, когато се наведе, за да запали цигара.

Беше загорял, защото работата му бе все навън. Не обичаше да се подстригва и несресаната му гъста руса коса се показваше под шапката. Лицето му беше потно от горещината. В левия ъгъл на брадичката му се открояваше малък светъл белег — спомен от строшена бутилка. Едва личеше, че носът му някога е бил чупен — беше на шестнайсет и се беше сбил за честта, или, кой знае, липсата на чест, на едно момиче.

Беше доста слаб поради дългия болничен престой. Последният куршум едва не го уби. Сега наистина беше пийнал и тъгуваше, но и да не беше така, видът му пак не беше на спокоен и доволен човек — изпъкнали скули, напрегнат поглед, който дори сега, когато нямаше никаква причина, от време на време обикаляше масите.

Не се беше бръснал от три дни и наболата му брада придаваше тъжен израз на лицето му. Сервитьорът с облекчение го остави сам с бутилката уиски на масата.

Видя я в мига, в който влезе. По стар навик не изпускаше вратата от очи. Веднага прецени, че е туристка, която явно бе сгрешила заведението. Кожа с цвят на слонова кост, лунички и червена коса. Жалко, сигурно щеше да си тръгне — това място едва ли бе подходящо за нея. Ала тя отиде на бара. Въпреки прашните улици, по белия й панталон нямаше петънце, а червената й блуза бе пусната свободно заради нетърпимата горещина. Въпреки широката дреха, Трейс забеляза, че е слаба, но с приятни форми и панталонът й стоеше много добре. Косата й бе с цвета на залязващото слънце и прибрана в плитка на тила. Виждаше само профила й — класически, като на брошка камея, установи Трейс без особен интерес.

Той гаврътна поредната чаша и реши да се напие, беше му много мъчно за Чарли.

В същия миг жената се обърна и го погледна. Трейс наля уиски в чашата си, докато тя се приближаваше към масата му.

— Господин О’Хърли?

Акцентът й беше ирландски — същият акцент, с който говореше баща му, когато се ядосаше или когато беше много радостен. Не отговори.

— Вие сте Трейс О’Хърли, нали?

Гласът й прозвуча тревожно. Под красивите й зелени очи имаше сенки. Тя стискаше брезентова чанта, метната през рамо. Трейс остави чашата, осъзнавайки, че бе пил твърде много, за да се дразни, от каквото и да е.

— Може би. Защо?

— Казаха ми, че сте в Мерида. От два дни ви търся — ако не беше така отчаяна, сигурно щеше веднага да си тръгне. Дрехите му бяха мръсни, миришеше на уиски и тя имаше чувството, че спокойно би ти одрал кожата, без да му мигне окото.

— Може ли да седна?

Той подритна стола до масата към нея.

— Може.

Тя го погледна и се запита защо баща й смяташе, че този пияница бе разрешение на въпроса. Ала тъй като усети, че краката й се подгъват, седна и промълви:

— Искам да поговорим. Насаме.

Трейс погледна зад гърба й. Кръчмата ставаше все по-шумна, прииждаха хора.

— Добре. Но първо трябва да чуя кой ви е казал, че съм в Мерида, коя сте вие и какво, по дяволите, искате?

— Аз съм доктор Фицпатрик. Джилиан Фицпатрик. Знам от Чарлс Фористър как да ви намеря. Искам да спасите брат ми.

Трейс взе бутилката и заяви:

— Чарли е мъртъв.

— Знам… — тя като че ли забеляза някаква мигновена искра на човечност в очите му и затова добави: — Съжалявам. Били сте много близки…

— Защо трябва да ви вярвам, че Чарли ви е казал къде да ме намерите?

Джилиан избърса влажната си длан в панталона, отвори чантата и му подаде един плик.

Нещо му подсказа, че би било по-добре да не взима писмото. Трябваше да стане и да излезе навън, в топлата мексиканска нощ. Обаче тя спомена Чарли. Той отвори писмото и зачете.

Чарли бе използвал последния им код. Както винаги, писмото бе кратко:

„Изслушай госпожицата. Засега никакво обвързване с организацията. Свържи се с мен.“

Уви, нямаше начин да се свърже с него, но ето че дори мъртъв, Чарли продължаваше да го напътства.

— Обяснете случая.

— Господин Фористър беше приятел на татко. Аз не го познавах много добре, защото често отсъствах от къщи. Преди петнайсетина години двамата работеха над един проект — „Хоризонт“.

Трейс премести бутилката в далечния ъгъл на масата. Почивка или не, повече не можеше да замъглява мозъка си.

— Как се казва баща ви?

— Шон. Доктор Шон Брейди Фицпатрик.

Той знаеше за него. Знаеше и за проекта. Преди петнайсет години най-известни световни учени бяха обединили усилията си, за да изобретят серум, с който хората да се имунизират против пораженията от йонната радиация — едно от най-ужасните странични явления на ядрената война. Международната система за сигурност отговаряше за охраната и подкрепяше проекта. Струваше стотици милиони, но се оказа пълен провал.

— Тогава сте били дете.

— Бях на дванайсет. На времето, разбира се, не знаех за проекта, ала по-късно, когато той бе изоставен, баща ми продължи да се занимава и да прави опити.

— Защо?

— Защото вярваше в „Хоризонт“. Като отговор на безумието, което всички знаем, че съществува. Колкото до средствата, той можеше да си ги позволи.

Значи не само учен, но и богат учен, помисли си Трейси. А дъщеричката сигурно бе завършила девически колеж в Швейцария. Издаваше я стойката. Само една монахиня може да те научи на такава стойка.

— Преди пет години, след тежка сърдечна криза, татко даде на брат ми всичките си изследвания — продължи Джилиан. — Вече нямаше сили да продължи да работи. Ала сега… — тя притвори очи. Знаеше, че се нуждае от почивка и от храна, но дългът на дъщеря и сестра я крепеше. — Господин О’Хърли, бих искала да пийна нещо…

Той побутна бутилката и чашата пред нея.

Джилиан би предпочела чаша кафе или най-много глътка коняк. Тъкмо се накани да откаже уискито и улови погледа му. Той я изпитваше. Тя бе свикнала да бъде подлагана на изпитания. Изправи рамене и си наля няколко пръста. Изпи ги наведнъж.

Едва си пое дъх и промълви с насълзени от силното питие очи:

— Благодаря.

В погледа му за пръв път заблещука весело пламъче.

— Няма защо.

— Баща ми е много болен. Обади се на господин Фористър и аз се срещнах с него. А той ме изпрати при вас. Каза ми, че вие сте най-добрият професионалист.

Трейс запали цигара и си помисли, че надали беше най-добрият, след като се бе оставил да лежи на улицата с куршум на два сантиметра до сърцето…

— Преди седмица организацията „Чук“ отвлече брат ми.

— Чувал съм за тях.

Благодарение на тренинга лицето му не потрепна, макар да изпита и гняв, и ужас. Именно тази организация бе причина за почти смъртоносното му раняване.

— Отвлекли са го от дома му в Ирландия, където работеше над вече почти завършения проект. Смятат да го държат, докато усъвършенства серума. Представяте ли си какви биха били последствията, ако тези хора притежават формулата?

— Казвали са ми, че съм сравнително интелигентен.

Тя сграбчи ръката му.

— Не можем да се шегуваме, разбирате ли?

— Защо говорите в множествено число? — тя пусна ръката му. — Брат ви умен ли е?

— Гений.

— Имам предвид в практически смисъл?

— Флин е талантлив учен и смятам, че се справя добре с живота.

— Защото би трябвало да е глупав, за да вярва, че ще остане жив, след като даде формулата на „Чук“. Те се наричат терористи, бунтовници, освободители. А всъщност са сбирщина от фанатици, оглавявани от богат луд. Убиват повече хора по погрешка, отколкото по поръчка. Имат купища пари, обаче са идиоти. Няма нищо по-опасно от сбирщина фанатизирани идиоти. Съветът ми е да ги зареже и толкова.

Джилиан побледня като платно.

— Отвлякоха и дъщеря му. Шестгодишната му дъщеря.

Тя стана и бързо излезе.

Трейс си повтори и потрети, че това не го засяга. Той беше на почивка. И щеше да й се наслаждава, тъй като се беше върнал от мъртвите. След миг остави ядосано бутилката, която отново беше сграбчил, и я последва.

Джилиан чу, че я вика, ала не спря. Как можеше да повярва, че такъв човек би помогнал! Той я хвана за лакътя.

— Защо не спрете, като ви викам?

— Защото чух съвета ви и няма какво повече да разговаряме. Чудя се защо господин Фористър ме изпрати при вас. Седите и пиете, вместо да спасявате хората. Очаквах да срещна смел и състрадателен мъж, а намерих отегчен пияница, който не дава пет пари за никого.

Заболя го повече, отколкото предполагаше.

— Свършихте ли със скандала? Хората ни гледат.

— Брат ми и племенницата ми са отвлечени от терористи и хората не ме интересуват.

— Мен също. Но мое правило е да не привличам вниманието върху себе си. Хайде да повървим и да поговорим.

Тя го последва по пътеката към водата. Пясъкът се белееше на фона на тъмното море и още по-тъмното небе. От кръчмата долиташе музика. Някой пееше за невярната си любима.

— Доктор Фицпатрик, улучихте лош момент. Не знам защо Чарли ви е изпратил при мен.

— И аз не знам.

— Това е работа на Международната система за сигурност.

— Ала те също искат да научат формулата. Как да им поверя живота на брат ми и племенницата ми?

— Защото те са добрите.

— В момента ме интересува само моето семейство. Вие имате ли семейство, господин О’Хърли?

— Да.

Не ги беше виждал от седем години. Или от осем? Вече не помнеше. Шантел беше в Лос Анжелис и снимаше филм. Мади беше в Ню Йорк и играеше поредната си роля. Аби се занимаваше с отглеждане на коне и деца във Вирджиния. Родителите му изнасяха представления в Бъфало. Дори да губеше представа за времето, той винаги знаеше къде са и какво правят.

— Бихте ли поверили живота на семейството си на една организация? Която ако реши, че е за нейно добро, би пожертвала живота на вашите близки? Господин Фористър разбра, че брат ми и племенницата ми могат да бъдат спасени само от човек, който милее повече за живота им, отколкото за формулата. И реши, че този човек сте вие.

— Ясно. Чарли знаеше, че искам да се оттегля. Но по този начин иска отново да ме вкара в играта.

— Наистина ли сте толкова добър, както ме увери той?

Трейс се засмя.

— Вероятно съм и по-добър. Чарли не беше по комплиментите.

Джилиан го погледна. Никак не й приличаше на герой — с тези мръсни дрехи и набола брада. Ала когато я хвана за лакътя, усети силата на ръката му и напиращата енергия. Този мъж би се отнесъл с жар и страст към всичко, което желаеше — било някаква цел, мечта или пък жена. Тя предпочиташе търпеливите и хладнокръвни мъже с логичен и аналитичен ум, но сега такъв не й трябваше.

— Вижте какво, ще се свържа с МСС, най-близкият офис е в Сан Диего. Ще им подадете цялата информация, която знаете. След двайсет и четири часа най-добрите разузнавачи в света ще търсят брат ви.

— Мога да ви дам сто хиляди долара. Това е всичко, което имам. Намерете брат ми и племенницата ми и със сто хиляди долара можете достойно да се оттеглите.

Трейс я погледна и тръгна към водата. Тази жена беше луда. Той й предлагаше най-добрите разузнавачи в света, а тя му даваше пари… Всъщност сто хиляди беше доста различно от няколкото хиляди, които обикновено бе взимал досега — такъв си беше по природа и не можеше да се промени. Сто хиляди обаче означаваше точно разликата между истинското оттегляне и приказките, че смята да се оттегли. Всъщност изобщо не искаше да се замесва във всичко това. Искаше да се прибере в хотела, да си поръча обилна вечеря и да заспи преял. Боже, как искаше малко спокойствие!

— Ако смятате да наемате човек, ще ви дам няколко имена.

— Не искам никой друг. Искам вас.

Стомахът му се сви от решителния й тон. Не, ще й откаже.

— Девет месеца почти ме нямаше на този свят. Много съм уморен, доктор Фицпатрик, а на вас ви трябва някой, който е и млад, и ентусиазиран.

Косата й се развяваше около бледото й като мрамор на лунната светлина лице. Ядосана и отчаяна, тя беше най-красивата жена, която бе виждал.

— Значи не искате да помогнете на двама невинни? Не искате да се замесвате? Господин Фористър смяташе, че сте с благородно рицарско сърце. Явно е грешал. Вие сте един егоист и не заслужавате приятел като него. Той бе готов да помогне, да се отзове на всяка молба. И умря верен на себе си.

— Какво искате да кажете? — възкликна Трейс с блестящи очи. — Чарли умря от удар.

Сърцето й щеше да изхвръкне. Трейс изгледаше така, сякаш всеки миг бе готов да убие човек.

— Искаше да ми помогне. Да ме спаси от тримата, които ме преследваха.

— Кои бяха те?

— Не знам. Терористи, агенти. Влязоха в къщата му, когато бях у тях. Господин Фористър ме скри в тайна ниша зад библиотеката. Търсеха мен. Той ги убеждаваше, че съм си тръгнала. Заплашиха го, но той не се предаваше. Накрая като че ли му повярваха. После стана много тихо. Тишината ме разтревожи и се опитах да изляза и да му помогна.

— Механизмът за отваряне е на два пръста под тавана.

— Цял час го търсих… — Джилиан не спомена, че я бе обзела истерия и че бе удряла по стената и крещяла, обезумяла в непрогледната тъмнина. — Когато се измъкнах, той беше мъртъв. Ако бях излязла по-рано, сигурно щях да му помогна. Знам ли…

— Казаха, че получил удар.

— Такава беше диагнозата. Ала подобен удар може да е предизвикан от инжекция. Във всеки случай те причиниха този удар и то докато търсеха мен. Мисълта не ми дава мира. Не трябва да дава и на вас. Ако не ми помогнете от състрадание или за пари, то поне го направете като отмъщение.

Беше приел някак смъртта на Чарли. Удар, бомба в мозъка, която изведнъж се възпламенява. Съдба… Чарли поживя шейсет и три години и пет месеца, и то достойно, и сега — сбогом.

Но ето, че научаваше нещо ново. Значи това не беше работа на съдбата, а на трима мъже! Той беше ирландец и някак се примиряваше със съдбата. Ала враговете трябваше да бъдат наказани. Ще изпие едно силно кафе и ще се залови за работа.

— Ще ви изпратя до хотела. Ще пием кафе и ще ми разкажете всичко, което ви е казал Чарли и което знаете. После ще преценя дали ще ви помогна.

— Взех си стая във вашия хотел. По-удобно е…

Трейс я хвана под ръка, защото тя се олюляваше.

— Откога не сте яли?

— От вчера.

— По какво сте доктор?

— По физика.

— Дори физиците трябва да знаят нещо за храненето, нали? Ядеш — живееш. Не ядеш — загиваш — той я прихвана през кръста, но тя не възрази, защото едва пристъпяше. — От коя част на Ирландия, значи?

— Какво? — попита уморено тя.

— От коя част на Ирландия сте?

— От Корк.

— Светът е малък. Баща ми е оттам. Коя е вашата стая?

— Двеста двайсет и първа.

— До моята!

— Дадох хиляда песо на администраторката.

— Доктор Фицпатрик, вие сте доста предприемчива жена.

— Като повечето жени в този свят на мъже.

Изкачиха се по стълбите, защото асансьорите бяха тесни и горещи. Трейс отключи вратата й и тутакси извади джобно ножче.

— Какво правите? — учуди се тя.

Не беше взел никакво оръжие. Нали беше на почивка. В стаята цареше пълен безпорядък.

— О, Боже! Какво са направили!

Куфарът й бе счупен, дрехите — разхвърляни. Матракът и възглавниците бяха разпрани, чекмеджетата извадени и обърнати. Трейс огледа банята и надникна през прозорците. Претърсването на стаята не им бе отнело повече от двайсет минути.

— Още са по петите ви — обърна се той към Джилиан. — Съберете каквото можете, ще говорим в моята стая.

Джилиан вдигна няколко поли, панталони и блузи.

— В банята имам някои козметични…

— Вече нямате — прекъсна я Трейс. — Изхвърлили са ги в тоалетната.

Той я хвана за ръка, огледа коридорчето и двамата влязоха един след друг в стаята му. Винаги оставяше следи, по които проверяваше влизал ли е някой. Книгата на нощното шкафче се показваше сантиметър над ръба, косъмът на завивката на леглото бе непокътнат. Дръпна пердетата, вдигна телефона и поръча на съвършен испански, с който я слиса, вечеря и кафе за двама.

— Поръчах ви пържола. Обаче това е Мексико, така че ще има да чакаме поне час. Сядайте.

Стиснала дрехите си в ръце, тя седна. Трейс се настани на леглото и кръстоса крака.

— И така, какво искат те?

— Моля?

— Отвлекли са брат ви. А вие за какво сте им?

— Аз обикновено работя с Флин. Преди шест месеца бях в Ирландия и работихме върху проекта. Направихме интересно откритие — начин да се имунизира отделната клетка. При йонната радиация най-много се засягат клетките. Енергийните лъчи атакуват тъканта като куршуми и поразяват клетките…

— Много интересно, доктор Фицпатрик, но бихте ли ми казали защо ви преследват?

— Взех записките ни и ги занесох в института. Без тях Флин ще трябва да работи повече от година, за да възстанови всичко.

— Значи вие сте липсващата част от мозайката, така ли?

— Информацията е в мен — очите й се затваряха от умора.

— И всичко това у вас ли е?! Намерили ли са го?

— Не. Не са. В мен е. О, извинявайте — промърмори Джилиан и заспа.

Беше смъртно бледа от умора. Косата й бе като огнен обръч, който подсказваше за силен характер и за страст. Чантата беше притисната между бедрото й и облегалката на стола. Той я взе и изсипа съдържанието й на леглото. Четка за коса, старинна сребърна пудриера, малък англо-испански разговорник, защото тя не знаеше испански и използван самолетен билет. Чекова книжка. Шестстотин и двайсет и осем долара и осемдесет и три цента. За разлика от повечето паспортни снимки, нейната бе хубава, ала не отразяваше присъщата й упоритост. Косата й беше пусната, гъсти къдри под раменете. Винаги бе харесвал буйните дълги женски коси.

Родена в Корк преди двайсет и седем години, през май, ирландска поданичка, адрес — в Ню Йорк.

Трейс разгледа портфейла й. Беше доста стар и износен по ъглите. Срокът на шофьорската й книжка скоро изтичаше. На снимката беше също така сериозна, както беше и на снимката в паспорта. Триста долара и малко монети. И две хиляди долара в чекове. Листче с покупки, сгънато на четири, глоба за неправилно паркиране.

Джилиан носеше и няколко снимки. Едната беше черно-бяла — мъж и жена, по чиито дрехи можеше да се прецени, че са снимани през петдесетте години. Жената беше грижливо сресана, с колосана якичка и маншети на блузата, но се усмихваше от сърце. Мъжът — едър и с пълно лице — бе прегърнал жената, ала изглеждаше някак смутен.

На една от снимките Джилиан беше с фланелка и гащеризон и прегръщаше същия мъж. Разликата им беше двайсетина години. Тя се смееше и изобщо не приличаше на физик.

Следващата снимка беше на брат й. Приликата й с него бе доста по изявена, отколкото с възрастните мъж и жена, които вероятно бяха родителите й. Неговата коса не беше толкова рижа, а по-скоро с махагонов цвят, но очите бяха същите — огромни и зелени, а устните — пълни.

Трейс прибра всичко в чантата. Не научи кой знае какво и се налагаше да чака до сутринта, за да чуе от нея подробностите.

На вратата се почука. Тя не се събуди. Сервитьорът нареди масата за вечеря. Трейс разтърси Джилиан няколко пъти, ала тя само промърмори в съня си. Той събу сандалите й и я вдигна на ръце. Настани я на леглото. Наля си кафе и седна да вечеря.