Нора Робъртс
Без следа (12)

Единадесета глава

Генерал Хусад също обичаше красивите неща. Обичаше да ги гледа, докосва и носи. Въпреки това спартанската обстановка в щаба му допадаше. Тя бе наложителна за една военна организация. Животът на воина не бива да е живот с удобства, инак няма дисциплина. Той вярваше в това дори когато се обличаше в коприна и се възхищаваше на изумрудите на жена си.

Генералът беше дребен и слаб, в разцвета на силите си, говореше сдържано и очите му блестяха според някои от гениалност, а според други — от лудост. Сам си беше дал звание генерал и макар да се беше бил в не една война, повечето от медалите на гърдите му бяха собственоръчно окачени. В зависимост от настроението си той се отнасяше към подчинените си като благосклонен баща или пък като жесток диктатор. Не го обичаха, но се бояха толкова много от него, че безпрекословно изпълняваха заповедите му.

Хусад посрещна Кабо в златисто наметало, под което се виждаше окичената с медали куртка и двата пистолета на кръста. Имаше лице на ястреб, а косата му лъщеше, пригладена назад. Говореше като евангелист.

Неговият кабинет беше доста по-разточително обзаведен в сравнение с кабинета на Кендеса. Бюрото от полиран дъб беше сред стаята и заемаше доста място. Около него бяха подредени фотьойли с пухкави възглавници. До стените имаше лавици с книги и шкафове със стъклени витрини. Трейс ги разгледа със сдържан интерес.

Никакви прозорци. И само една врата. Всякакво бягство беше изключено.

На стената над огромния аквариум с шарени тропически рибки бяха кръстосани две големи саби.

— Добре дошли, мосю Кабо — генералът протегна ръка и се усмихна дружелюбно като продавач на коли.

— Благодаря, генерале — Трейс пое ръката му и погледна лицето на мъжа, когото бе решил да убие. Черни очи със странни пламъчета. Чиста лудост. Всеки би й я почувствал при такава близост.

— Уморително ли беше пътуването дотук?

— Не, съвсем не.

— Седнете, моля.

Трейс седна, а генералът остана прав с кръстосани на гърба ръце. Кендеса стоеше до вратата и мълчеше. Хусад закрачи из стаята с лъснатите си ботуши, а дебелият килим поглъщаше шума от стъпките му.

— Революцията се нуждае както от съюзници, така и от оръжие — започна той. — Ние водим свещена война за хората, в която трябва да унищожим недостойните и неверниците. Неведнъж сме побеждавали противниците си в Европа и в Близкия Изток — погледна Трейс с високо вирната глава и с блеснали очи. — Обаче това не е достатъчно. Ние изпълняваме дълга си, свещения си дълг, за да свалим потисническите правителства в света. Много ще бъдат жертвите, които ще загинат за справедливата кауза. Ала ни чака успех.

Трейс седеше спокойно. Както му бяха казали, Хусад беше внушителна личност и говореше убедително. Макар да не казваше нищо съществено. Щом приключи, той погледна Кендеса. За одобрение ли? Или за ориентир?

— Генерале, ако ми позволите, искам да подчертая, че вашата мисия ме интересува дотолкова, доколкото засяга мен и моите хора. Аз не съм патриот, нито войник, аз съм бизнесмен. Искате оръжие — доставям ви го според уговорената цена.

— Да, но тя е висока.

— Цената включва рисковия фактор на осигуряване, съхраняване и доставка на стоката. Същата цена би привлякла други клиенти.

Хусад се наведе и взе TS-35. Трейс бе обзет от напрежение. Кендеса направи крачка зад гърба му и каза:

— Намирам го за особено сполучливо.

TS-35 беше леко и удобно за носене оръжие. Хусад се прицели в челото на Трейс.

Ако беше заредено, а Трейс беше сигурен, че беше и лудият гръмнеше, щеше да го убие на място, после щеше да пръсне главата и на Кендеса, и на всеки, който му се изпречи на пътя.

— Американците само говорят за мир, а непрекъснато се усъвършенстват в производството на оръжие — забеляза генералът със замечтан тон. — Смятат ни за луди, защото говорим за война. Това оръжие е направено именно за водене на война. А войната е свещена и справедлива!

Трейс усети, че по гърба му пълзи студена пот. Колко жалко, колко глупаво, ако умреше тук!

— Генерал Хусад, позволете ми да отбележа, че докато не платите за оръжието, то не е ваше.

Пръстът на генерала се спря на спусъка, задържа се там и той свали пушката с усмивка.

— Разбира се. Ние сме честни воини. Вземаме доставката ви, мосю Кабо, ала ви молим в името на приятелството да намалите цената с половин милион франка.

Ръцете на Трейс бяха влажни, когато запали цигара. Искаше му се веднага да се съгласи и всичко най-сетне да свърши. Но Кабо не би постъпил така. И никой не очакваше от него бързо съгласие.

— В името на експедитивността, генерале, ще намалим цената с четвърт милион. Плащане при доставяне.

Хусад погали пушката, която бе оставил на бюрото си, сякаш беше кученце или малко дете. Отново погледна Кендеса.

— Ще ви върнат в Сефру. След два дни искаме доставката лично от вас.

— С удоволствие! — Трейс стана.

— Разбрах, че нашият гост ви интересува — Хусад се усмихна и очите и зъбите му заблестяха. — Някакъв личен интерес?

— Генерале, за мен бизнесът е винаги личен.

— Кендеса ще ви уреди среща с доктора.

Кендеса отвори вратата и Трейс забеляза погледа, който хвърли към Хусад и оръжието, преди да излязат в коридора.

— Генералът се забавлява по странен начин — каза Трейс.

— Да не се уплаши?

— Ти не знаеш, но аз знам каква е силата на това оръжие. Вие можете да умирате за каузата си, ала аз нямам подобни намерения. Съдружниците ми едва ли биха желали да осъществяват сделки с нестабилни личности.

— Генералът е малко изнервен.

Трейс загаси цигарата си на каменния под и реши да рискува.

— Кендеса, мога ли да знам с кого всъщност правя бизнес?

Кендеса мълчеше. Както обикновено, той бе с елегантен костюм и риза и не носеше никакви бижута.

— Както често се случва, човекът с най-голямо звание е само проформа. Психическото състояние на генерала напоследък се влоши. И стана така, че аз поех повечето отговорности. Това ще промени ли мнението ти?

Значи не генералът, а Кендеса решаваше всичко. Той бе наредил да убият Чарли и да отвлекат Фицпатрик. Значи трябваше да се справи с него, а не с онзи луд.

— Съвсем не.

— Чудесно! — Кендеса се канеше скоро да поеме цялата власт. А какво по-хубаво от това да има зад гърба си Кабо и неговата организация с цялото им богатство?

Спряха пред една врата. Кендеса извади ключа от джоба си и даде знак на охраната да се отдалечи. Двамата влязоха.

Трейс не можеше да си представи, че на света може да съществува по-добре оборудвана лаборатория. Светлината беше ярка, всичко блестеше. Две камери следяха всяка стъпка. Веднага видя брата на Джилиан. Само че мъжът от снимката беше отслабнал и с тъмни сенки под очите. Беше гладко избръснат, ала косата му, по-тъмна от косата на Джилиан, беше разрошена. Бялата престилка висеше на отпуснатите му рамене.

Флин стана. Омразата в очите му успокои Трейс — значи не се беше предал. А щом имаше достатъчно сила да мрази, значи имаше и достатъчно сила да избяга оттук.

— Как върви работата, доктор Фицпатрик?

— Не съм виждал дъщеря си от два дни.

— Нали се разбрахме по този въпрос.

Флин стисна ръцете си в юмрук. Какво можеше да направи, след като го принуждаваха да прави изследванията си под заплахата, че ще затворят Кейтлин в тъмна стая!

— Нали съм тук, нали работя! Обещахте ми, че сътруднича ли ви, ще ми позволявате да я виждам всеки ден и няма да й направите нищо лошо!

— Генералът смята, че работите бавно. Забележим ли някакъв напредък, ще доведем дъщеря ви. А сега, запознайте се с мосю Кабо. Той се интересува от вашата работа.

Флин изгледа гневно Трейс.

— Вървете по дяволите!

Трейс искаше да го прегърне, но само кимна.

— Доктор Фицпатрик, вашите изследвания ще ви осигурят място в историята — Трейс се огледа, уж заинтригуван от лабораторията, а всъщност търсеше друг изход. — Моята организация смята, че печалбата от вашия серум ще бъде огромна.

— Не знам за какво ще ви послужат парите, след като един луд унищожи света.

Трейс се усмихна и добави с все така любезен тон:

— Серумът ви ще осигури власт и печалба за онези, които ги заслужават. Напредва ли? — обърна се той към Кендеса.

— Бавно. Липсващата брънка във веригата е сестра му. В нея има някои бележки, които ще помогнат за по-бързото приключване на проекта. Ще ви осигурим присъствието й, докторе.

Трейс усети как дъхът му секва. Флин пристъпи към Кендеса и разтревожено попита:

— Джилиан! Къде е тя?

Кендеса веднага извади пистолета си.

— Спокойно, докторе. В безопасност е — той се обърна към Трейс и попита с усмивка: — Ти знаеше ли, че твоята компаньонка е сестрата на добрия доктор?

— Моля? — вариантите на реакция бяха два. Ала ако действаше по инстинкт и избереше нападението, Флин Фицпатрик щеше да бъде мъртъв. — Май грешиш.

— Жената, с която пристигна в Казабланка, е доктор Джилиан Фицпатрик.

— Жената, с която дойдох, е една американска проститутка, която намерих в Париж. Привлекателна, забавна и глупава.

— Много по-умна, отколкото си представяш, мосю Кабо. Тя те е надхитрила.

Трейс си отдъхна и за пръв път благослови МСС за безгрешното прикритие, което му бяха осигурили.

— Грешиш — тихо рече той с нескрит гняв.

— За съжаление ти грешиш. Жената те е намерила и те е използвала, за да я доведеш близо до брат й. Добре е изиграла ролята си.

— Много добре. Ако си прав.

— Напълно прав. Преди известно време е била в Мексико, където е намерила един агент на МСС и е прибягнала до помощта му. Вероятно той я е посъветвал как да действа. Известно ли ти е името Ил Гато?

Трейс взе цигара, като нарочно се постара Кендеса да забележи, че ръката му леко трепери.

— Чувал съм го.

— Неговата цел е генерала. Той използва теб и жената, за да постигне тази цел.

— Кой е той?

— За съжаление още нямам информация. Генералът прибърза и екзекутира трима души, които биха могли да го идентифицират. Но жената знае кой е той и ще ни каже.

— Тя къде е? Никак не ми е приятно да бъда пионка на жена.

— Скоро ще бъде тук. А може и вече да е тук. Ще я видиш, когато се върнеш. Ще вземем бележките й, ще установим самоличността на Ил Гато с нейна помощ и като жест на добра воля след това тя ще бъде твоя.

— Мръсник! — Флин вдигна юмрук, а Трейс хвана ръката му и я изви. — Сестрата ти, пачаврата, ми е длъжница. И тя, и ти ще ми платите прескъпо!

Трейс го пусна и се запъти към вратата.

— Това ми е достатъчно.

— Нека видя Кейтлин. Нека видя дъщеря си, мръсник такъв! — извика Флин.

— Може би утре, докторе — спокойно рече Кендеса. — Ще се съберете цялото семейство, а?

Двамата с Трейс излязоха от лабораторията. Кендеса заключи. Беше му приятно да гледа смутения, инак толкова невъзмутим, Андре Кабо.

— Не се ядосвай, приятелю. Жената е била напътствана от Ил Гато и действията й са били изпипани.

Трейс се обърна рязко, сграбчи Кендеса за яката и го залепи за стената. Охраната се хвана за оръжието, ала той вече бе успял незабелязано да вземе ключа от лабораторията.

— Не обичам да ме правят на глупак. Няма да пипате жената, ще я оставите само на мен.

Трейс пусна Кендеса и той махна на охраната да се отдалечи.

— Нали ти казах, твоя е.

— Добре — на лицето му трепна мускулче. — Много добре. Когато се върна след три дни да бъде на мое разположение! Информацията е за вас, а после давате жената на мен. Между нас цената на доставката може да бъде намалена с още четвърт милион.

— Гордостта ти е много скъпа — учуди се Кендеса.

— Тя ще съжалява, че вие не сте я убили — Трейс оправи сакото си и си даде вид, че се е взел в ръце. — А детето нали е живо?

— На втория етаж е. Даваме й слаби хапчета за успокояване и е кротка. Тези ирландци са доста темпераментни.

— Такива са — Трейс зърна, че колата и шофьорът вече го чакаха пред вратата. — Ще проверя дали документите са готови, за да свършим по-бързо бизнеса.

— Кабо, Ил Гато притеснява ли те? — попита Кендеса и се облегна на вратата на колата.

Трейс го погледна право в очите.

— Не смятам, че представлявам голям интерес за него. Виж, вие… Трябва да пазя гърба си, приятелю. Котките нападат неочаквано.

Седна в колата и за пръв път от години започна да се моли.

Щеше да загуби ценно време, пътувайки до Сефру, за да се свърже с Брайнц и да вземе оръжието. Но какво ли изобщо можеше да направи сам, с това пистолетче калибър 45?

Безпомощността го измъчваше. Погледна часовника си. Включи устройството в часовника, ала този път повече го интересуваше времето. Можеше да се върне въоръжен привечер.

Джилиан беше силна. И по-смела, отколкото очакваше от нея. Щеше да се справи. А той щеше да я спаси, каквито и жертви да изискваше това.

Студената пот обаче му напомни, че излагаше на риск не само своя живот.

Една от гумите на колата гръмна и Трейс залитна към предната седалка. Изруга и инстинктивно посегна към пистолета. Излезе от колата. Шофьорът се наведе към гумата и изведнъж рухна на земята.

Трейс извади пистолета и светкавично се огледа за нападателите. Зад близката скала се показа Брайнц.

— Приятелю, разсейваш се. Ако исках да те убия, щях да го сторя досега.

Трейс прибра пистолета.

— Хванали са Джилиан.

— Знам. Един от бодигардовете й успя някак да се свърже с мен. Имаш дванайсет часа да измъкнеш семейство Фицпатрик. Ако не успееш, щабът на „Чук“ ще хвръкне във въздуха.

— Дай ми оръжието си.

— Една пушка? Много скромно.

— Нямам време, какво са дванайсет часа!

Брайнц се издокара със сърмената наметка за глава, която взе от проснатия до колата шофьор и рече:

— Идеална маскировка.

Трейс пое дълбоко въздух и опита да се съсредоточи.

— Ти ще караш. Ще вземем оръжието на охраната на вратата. Вътре разположението не е сложно. Първо намираме Фицпатрик, после търся Джилиан и детето.

— Добре — Брайнц се закатери по скалите и Трейс го последва. Стигнаха до сандъка с оръжие, който бе купил от Бакир. Брайнц се усмихна. — С теб сме работили и преди. Това тук е моя страна. И скромно заявявам, че връзките ми са повече от перфектни.

Трейс захвърли елегантното сако на Кабо на земята. Преметна кобура през рамо и посегна за следващото оръжие.

— Знам, че те бива.

— Сега ме бива още повече, приятелю.

Трейс закопча токата на специалния колан за амуниции.

— Ще трябва да изчакаме да се стъмни.

Брайнц седна с кръстосани крака.

— Скоро ще падне мрак.

— Нямаш нареждания да дойдеш с мен, нали?

— Не — Брайнц притвори очи и каза замислено: — Чарлс Фористър беше добър човек.

— Благодаря ти.

Трейс седна до Брайнц. Как искаше и той да е като него спокоен и мъдър…

 

 

Джилиан се събуди бавно, главата й туптеше, виеше й се свят. На два пъти идва в съзнание, после отново потъна в мрак. Чу тих сърцераздирателен плач — тя ли плачеше или някой друг?

Усети топлина. Нещо топло я погали по ръката. Инстинктивно протегна ръка.

— Лельо Джилиан, събуди се, моля ти се. Толкова ме е страх, лельо.

Това беше истински кошмар. Тя се бореше да излезе от състоянието на унес, а плачът и думите на Кейтлин ставаха все по-ясни. Отвори очи и видя племенницата си.

— Мислех, че си умряла… — очите на момиченцето бяха подути и зачервени от плач. — Хвърлиха те на леглото и ти изобщо не мърдаше.

— Мъничката ми! — Джилиан се надигна и за малко да загуби отново свяст. Инжекцията беше много силна и главата й се въртеше. Протегна ръка и докосна лицето на Кейтлин. — О, мъничката ми! Това си наистина ти! Хайде, поплачи си. Кой знае колко те е било страх. Ето, вече съм при теб.

— Ще ни заведеш ли вкъщи?

Къде беше къщи? И къде бяха те? Джилиан си спомни келнера и убождането на иглата. Затвори очи, ядосана на собствената си глупост. Божичко, та те сигурна бяха хванали и Трейс!

— Може ли да си отидем вкъщи? Искам вкъщи.

— Ще си отидем. Избърши си очите и хайде да си поговорим, а?

Кейтлин подсмръкна, кимна и се сгуши в нея.

— Нали няма да си отидеш?

— Не. Няма да те оставя. Къде е татко ти?

— Държат го долу, в лабораторията.

— Добре ли е? Кажи ми.

— Последния път, когато ме заведоха при него, не изглеждаше много добре. Веднъж дори се разплака.

— Няма страшно. Има… — Джилиан замълча. Трябваше да е предпазлива като Трейс, който винаги оглеждаше стаите за микрофони. Не биваше да споменава името му. — Има сигурно някакъв изход. Но трябва да сме търпеливи. Добре, че сме вече заедно — тя сложи пръст на устните си, за да накара племенницата си да мълчи и внимателно огледа стаята.

Само късметът й помогна да го намери. Щом видя микрофона, реши тутакси да го направи на парчета. Ала помисли и отново седна на леглото до Кейтлин.

— В Мексико се запознах с един човек — Ил Гато — който и да подслушваше, това вече бе известно. — Обеща да ни помогне. Знаеш ли какво означава това име? Котка!

— На котка ли приличаше?

— Не — Джилиан се усмихна. — Но мисли като котка. Ако до утре не му се обадя, той ще ни намери тук.

— И ще ни заведе ли вкъщи?

— Да, миличко. Знаеш ли къде сме?

— В една голяма пещера с много тунели.

— Пещера, значи — Джилиан повдигна внимателно клепачите на Кейтлин. Бяха й давали опиати. Гневът я сграбчи за гърлото. — А навън излизаш ли?

— Не. Тук няма прозорци.

Детето се сви на леглото, тъй като вратата изскърца и се отвори. Влезе мъж с пушка през рамо и с поднос с храна. Остави подноса на леглото и излезе.

— Веднъж го ухапах.

— Браво на теб!

— И той ме удари.

— Повече няма да те удря.

На подноса имаше чинии с ориз и месо и две чаши с мляко.

— Добре ли се храниш?

— Не е вкусно, ама нали огладнявам. А като се наям, не знам защо веднага заспивам.

— Трябва да ядеш, миличкото ми. За да имаш сили — Джилиан сложи отново пръст на устните си и изсипа храната под леглото. После изля млякото върху мръсните чаршафи в ъгъла на стаята. Кейтлин мълчеше и я следеше с очи. — Хайде, хапни още малко.

Кейтлин притисна уста с ръка, защото всеки миг щеше да прихне.

— Браво на теб! Изпий си и млякото… — Джилиан също се усмихна и седна на леглото.

— Не обичам мляко.

— Да, но млякото прави костите силни и здрави — лелята гушна племенницата и пошепна в ухото й: — Слагат приспивателно в храната. Ще се преструваш, че спиш, за да не разберат, че не ядем храната. Ако пак влезе някой, лежи и се прави на заспала, за да не разберат, че ги мамим.

Кейтлин кимна.

— Лельо, стой при мен.

— Разбира се, че ще стоя при теб.

Тя прегърна детето. Гледаше в тавана и обмисляше как биха могли да се измъкнат от пещерата.

 

 

Залезът озари в червено хребета на планината, а пясъкът заблестя в златисто. След като залепи гумата, Брайнц облече дрехите на шофьора. Трейс натовари оръжието в колата.

Работеха и мълчаха. Бяха си казали вече всичко.

Скоро слънцето се скри, Трейс легна отзад в колата, а Брайнц седна на шофьорското място. За последен път двамата се отправиха на изток.

Когато приближиха, Брайнц започна тихичко да си подсвирква. Беше забелязал дежурните по скалите над сградата. По указания на Трейс той подаде кодовия сигнал и вратата се отвори.

Колата влезе в двора. Брайнц бе навел глава, за да не се вижда лицето му. Един от пазачите приближи и каза:

— Бързо действаш.

В този миг Брайнц го удари с лакът под брадата. Трейс беше вече слязъл и вървеше в посока към лабораторията. Още двама пазачи бяха разоръжени в пълна тишина. В лабораторията трябваше да бъдат още по-бързи. Камерите щяха веднага да ги издадат. Трейс сочеше пътя и Брайнц го следваше с криволичеща походка.

— Работиш все така безшумно — забеляза Брайнц, когато Трейс отключи лабораторията.

— А ти си станал още по-бърз — поемайки дълбоко въздух, Трейс отвори вратата. — Продължавайте да работите — тихо каза той на Флин. — Гледайте да сте с гръб към камерите.

Флин обаче остави епруветката и го погледна учудено.

— Вие? — погледът му беше на напълно отчаян човек.

— Ако искате да спасим дъщеря ви, продължавайте да работите! Не трябва да ни забележат, не разбирате ли!

— Хайде, продължавайте да си работите — подкани го Брайнц, докато се оглеждаше.

— Взимайте епруветката, ви казвам. Аз съм от МСС.

Флин стисна гневно епруветката.

— Вие сте един мръсник!

— Може и да съм, но съм тук, за да спася вас, детето ви и шантавата ви сестра. Продължавайте да работите. Искате ли да ви покажа значката си? — Трейс погледна към едната камера. — Хайде, продължавайте с изследванията! Дръжте се спокойно и естествено.

Флин сякаш малко се успокои.

— Мислех, че сте французин.

— Само че и аз съм ирландец, Фицпатрик! — Трейс се усмихна. — Пригответе се да се измъкнем оттук и да вдигнем във въздуха това гадно място.

Може би и от отчаяние, ала Флин най-сетне се предаде.

— Щом излезем, първата бутилка е от мен.

— Дадено. Отидете в ъгъла, за да сте по-далеч от обсега на камерата. Разгръщайте книжата.

Флин изпълни всичко, както му беше наредено.

— Как ни намерихте? — попита той с гръб към камерите.

— Сестра ви ми помогна. Ако сте наполовина толкова смел, колкото е тя, ще успеем. Вземете молива, все едно се каните да записвате нещо. Ще стрелям в камерата. В същия миг — хуквате навън. Брайнц ще дойде с вас. Аз отивам да търся Джилиан и дъщеря ви. Готови!

Трейс разби камерата с един изстрел. Двамата с Брайнц бяха на прага, когато Трейс каза:

— Идвам след двайсет минути.

— Не тръгвам без Кейтлин — заяви Флин.

— Ще я доведа. Изчезвайте! Хванат ли ви, никой от нас няма да може да се спаси.

— Няма да оставя детето си тук — упорстваше Флин.

Времето течеше.

— Можете ли да си служите с такова нещо? — Трейс пъхна една пушка в ръцете на Флин.

— С удоволствие! — усмихна се той.

— Помоли се на Боговете, дето помагат най-много — обърна се Трейс към Брайнц.

— Вече съм се помолил.

 

 

Джилиан чу, че вратата се отваря, но и тя като Кейтлин не помръдна. Детето беше заспало от изтощение. През последния час на размисъл тя изпадна в отчаяние, защото беше сигурна, че са разкрили плана, хванали са Трейс и са го убили.

Нямаше сили да страда. Първо трябваше да отмъсти и да спаси близките си.

С притворени очи забеляза, че някой се навежда над нея. Затаи дъх и замахна с все сили. Ръбът на чинията, която стискаше в ръка, го удари по носа. Чу се изпукването на костта, шурна кръв. Джилиан повтори удара, този път с другата чиния. Той се олюля, но успя да я сграбчи за ръката. Тя си спомни съвета на съседката си в Ню Йорк.

Цели се в очите!

Този път непознатият извика. Пушката, която се беше смъкнала от рамото му, блъсна Джилиан, докато той се опитваше да я намести. Тя обаче не се предаваше.

Кейтлин проплака. Плачът й въоръжи Джилиан с нови сили. Тя сграбчи пушката. Той обаче не я пускаше. И Джилиан гръмна оглушително.

Мъжът, когото виждаше за пръв път, падна в краката й.

— Лельо Джилиан, уби ли го?

— Не знам — тя се олюля и извика: — Бързо да бягаме!

Чуха се изстрели. Все по-близо и по-близо. Джилиан застана пред Кейтлин и стисна пушката с влажни от ужас ръце.

Трейс не предполагаше, че ще намерят толкова бързо първия пазач. Веднага пуснаха алармените сирени. Ала те вече бяха успели да стигнат до втория етаж.

— Ще ги задържа — каза Брайнц и се скри зад една колона. — Намерете жената и детето.

Трейс хвърли три гранати от площадката на стълбите.

— Пази се — нареди той на Флин и хукна напред. Отвори пет-шест врати и чак тогава видя отворената врата. С опрян в стената гръб, сграбчи пушката с две ръце, пое си дъх и се втурна в стаята. Джилиан стреля и куршумът се плъзна по лявото му рамо. Трейс бе толкова шокиран, че дори не усети болка.

— Боже мой, Джилиан!

— Трейс! О, Трейс, толкова се страхувах да не са те убили!

— Почти — промърмори той и притисна рамото си с ръка. Пръстите му веднага се обагриха с кръв.

— Флин! — Джилиан се разплака и прегърна брат си.

— Тати! — Кейтлин се затича и се сгуши в обятията на баща си.

— Семейните сцени — по-късно! Тръгвайте след мен! Брайнц! — Трейс хвърли още няколко гранати към първия етаж. — Измъкни ги, аз ще се погрижа за останалото! Петнайсет минути! — добави той със стиснати зъби. — Взривяваш след петнайсет минути.

— Бих искал отново да те видя.

— Ще ме видиш — Трейс избърса потта под очите си. И се спусна към стълбите, без да спира да стреля.

— Стой! Къде отиваш?! — панически закрещя тя, но след миг разбра, че и той трябваше да срещне съдбата очи в очи.

— Флин, извинявай, ала трябва да бъда с него. Бягайте! — извика Джилиан, целуна брат си и хукна след Трейс.

От експлозиите стълбите бяха целите в дим и пушек. Трейс чу стъпки и се обърна.

— За Бога…!

— Ако се разделим, ще ги улесним. Нали и без това се бяхме разбрали, че ще бъда с теб?

Беше твърде късно да я върне обратно. Секунда да имаше на разположение, щеше да закрещи от яд. Но времето беше скъпо. Тичешком, той я сграбчи за лакътя и двамата се втурнаха напред.

Трейс беше доволен, защото бяха успели да създадат голяма паника. Генералът беше излязъл от кабинета и стреляше с TS-35. Така само създаваше още по-голяма суматоха и дори стреляше по собствените си хора, крещейки заповеди за атака срещу нападателите. Трейс се прицели в генерала. Ала генералът падна още преди да натисне спусъка.

Към тялото му се приближи Кендеса.

— Глупак, времето ти отдавна мина — процеди той и взе американското оръжие от ръцете на генерала. После се обърна към тичащите войници и закрещя: — Към изхода, идиоти с идиоти! Преградете изхода!

Твърде късно, помисли си Трейс и застана пред Кендеса.

— Кендеса, ти загуби играта. Глупавият съм не аз, уж измаменият от жена, а ти, тъй като те надхитрих.

— Кабо!

— Понякога и Кабо.

Кендеса ококори очи.

— Най-сетне Ил Гато!

— Наистина най-сетне.

Трейс сигурно щеше да го убие, беше подготвен за това. Но в този миг генералът се надигна с пистолет в ръка.

— Предател — успя да промълви той и стреля. Кендеса залитна, ала не падна. Трейс вдигна пушката си.

Но този път като че ли съдбата се намеси.

Земята се разтресе. В първия миг Трейс си помисли, че Брайнц е подранил с взрива. Хвана Джилиан за ръката и се затича. Последва втори трус.

— Земетресение — задъхано рече Трейс. — Щабът ще се превърне в развалини.

— Те са вече навън, нали?

— Да, имаха достатъчно време — какво друго можеше да й каже?

Хукнаха по коридора, ала след миг стените рухнаха. Дочуха се викове и вопли. Трейс я поведе по съседния коридор.

— Трябва да намерим начин да излезем оттук.

Осланяйки се на инстинкта си, той успя да налучка пътя до кабинета на генерала.

— В кабинета му сигурно има спасителен изход.

Двамата влязоха вътре.

— Джилиан, търси някакъв бутон или механизъм — извика Трейс, докато претърсваше библиотеката.

Отвсякъде долиташе грохот на падащи камъни. Нещо гореше и пушекът се приближаваше. Трейс сваляше книгите с две ръце. Най-после го намери! Натисна бутона и стената се плъзна встрани.

Коридорът зад нея беше тесен и се тресеше от трусовете. Нямаше никаква охрана. Само след няколко секунди двамата се озоваха навън.

Наоколо тичаха мъже и крещяха. Щабът се рушеше пред очите им. Огромните скални отломъци падаха с тътен. Последва първият взрив. Трейс и Джилиан продължаваха да тичат. Никой не ги преследваше.

На нея й се стори, че са тичали няколко километра. Неочаквано зад една скала изникна Брайнц.

— Значи пак се видяхме!

— Така излиза — отвърна Трейс и с Джилиан се заизкачваха по скалите.

— Боговете все пак ми помогнаха, нали? — с обичайното си спокойствие Брайнц подаде на Трейс нощния телескоп. Той се загледа към мястото, където беше щабът.

— Не е останало почти нищо.

— А какво стана с Кендеса?

— Генералът му видя сметката. Край на „Чук“. Май ще получиш заслужено повишение.

— Ти също.

— Аз повече не играя.

Приближи се Флин с Кейтлин на ръце и Джилиан до него.

— Задължен съм ви за цял живот — подзе той.

— Работа.

— И все пак, задължен съм ви, докато съм жив. Как се казвате?

Трейс взе бутилката, която му подаде Брайнц. Отпи доста солидна глътка и алкохолът вля сила в кръвта му.

— О’Хърли.

— Благодаря ви за дъщеря ми, О’Хърли.

Кейтлин пошушна нещо на баща си. Баща й отвърна нещо също шепнешком и тя промълви:

— Тати каза, че ти си ни спасил.

— Нещо такова — момиченцето беше слабичко и с огромни очи на бледото лице.

Трейс не можа да се въздържи и дръпна едно от оплетените кичурчета на рижата й коса.

— Може ли да те прегърна?

Той вдигна рамене.

— Разбира се.

Тя се сгуши и се засмя.

— Миришеш ми. Сигурно и аз ти мириша.

— Малко.

Кейтлин го целуна по бузата и Трейс погледна Джилиан.

Тя усети, че всеки миг ще се разплаче и затова се обърна и тръгна към храстите. Чу стъпките му след себе си.

— Знам, че искаш да знаеш как се озовах тук и всичко останало, но сега не ми се говори за това.

— Добре — той понечи да я погали, ала се отказа. — Трябва да тръгваме. Чака ни самолет, който ще ни закара до Мадрид. МСС ще се погрижи за вас.

— Мислех, че са те убили! — Джилиан го погледна, а в очите й имаше повече гняв, отколкото мъка. — Мислех, че си мъртъв, а ти ми говориш за самолети и МСС!

Трейс обърса стичащата се от рамото си кръв.

— Само ти успя да ме раниш.

— О, Боже! Забравих! Можех да те убия!

— Не и с тази „точна“ стрелба.

— Не бъди сигурен… — тя обърса устни с опакото на дланта си и прошепна: — Убих човек. Не видях лицето му, но го убих с тези ръце.

— И мислиш, че тази мисъл няма да ти дава покой? Човек свиква с много неща, Джилиан. Повярвай ми, знам го от опит.

— Би ли направил само още едно нещо за мен?

— Може би.

Тя за малко не се засмя на предпазливостта му.

— Би ли ме прегърнал?

— Ела тук — промълви Трейс и обви раменете й. Всичко свърши, отдъхна си той. А Джилиан беше жива и здрава и в прегръдките му. — Поплачи си, ако не помага, поне не вреди.

Тя се отпусна в топлата му прегръдка. Наоколо цареше тишина.

— Не ми се плаче, Трейс.