Нора Робъртс
Без следа (11)

Десета глава

Когато всичко бе уредено и наближи времето Трейс да замине в планината и да се срещне с хората на Хусад, Джилиан бе обзета от силни угризения. От една страна нямаше търпение Трейс да види Флин и да се върне, за да я успокои, че брат й и племенницата й са живи и здрави, и че е измислил бърз и сигурен начин да ги освободи.

Но тя знаеше, че такъв начин не може да има и искаше да го спре да не замине, да не рискува да бъде заловен или убит. Ако не се беше появила в живота му, Трейс щеше да се излежава под мексиканското слънце. Ако нещо се случеше с него, виновна щеше да е тя. Опита се да му каже всичко това, ала той я прекъсна:

— Скъпа, аз съм отговорен за всичко и никой друг. По-добре не говори за това.

Джилиан престана да говори за страховете си, защото така се затормозяваше още повече, а и с нищо не му помагаше.

Любеха се отчаяно, сякаш всеки път бе последен. Толкова искаше да го помоли да й даде някои обещания, но предпочете лунната светлина и страстните му милувки. Трейс реши да не иска нищо от нея, освен щедрата й любов. Тя нямаше представа на каква опасност се излагаше, посещавайки бърлогата на лъва, при това въоръжен само с една лъжа. Лъжата, разбира се, можеше да бъде смъртоносна като всяко истинско оръжие и все пак той би предпочел своя пистолет.

Като Кабо не би могъл да приближи Хусад нито с нож, нито с пистолет. Като Ил Гато… Ала Ил Гато трябваше да изчака. Отиваше при Хусад в планината и се връщаше с Флин и Кейтлин Фицпатрик. Или не се връщаше изобщо.

Заслуша се в спокойното дишане на Джилиан. Вече не сънуваше кошмари, въздъхна Трейс. Още ден-два и всичко щеше да свърши. Тя щеше да се върне в Ню Йорк, в института и отново щеше да се залови с научната си работа. Кошмарите щяха да бъдат забравени и животът й щеше да тече постарому.

Погали я по косата, като внимаваше да не я събуди. Никога не я беше разпитвал за работата й. Защото колкото повече знаеше за нея, толкова по-близка започваше да я чувства. Представи си я как изписва сложни формули и прави още по-сложни изчисления — с бяла престилка върху елегантен костюм, с прибрана или вдигната коса.

Джилиан вярваше, че може да промени света чрез познание и наука. Пръстите му се плъзнаха по копринените й кичури. Тя отказваше да признае, че в действителност нищо не се променяше. Инак би се почувствала изведнъж ограбена — той бе изпитал това чувство. И искаше да я запомни такава, каквато беше — силна и решителна, обаче и наивна, и изпълнена с надежди.

Не знаеше как да й каже колко много означава за него. И какво биха представлявали един за друг — стига той да бе по-различен. Отдръпна ръката си и я остави да спи.

Но тя бе будна. Усетила бе безпокойството му и лежеше, без да се издава, че не спи, за да не го притеснява. Когато си мислеше, че не е будна, Трейс я докосваше толкова нежно, толкова трогателно…

Ако го прегърнеше, той може би щеше да се успокои, мислеше си тя. Ала Трейс стана и вдигна телефона.

— О’Хърли, номер 8372 Б. Разговор до Ню Йорк през Париж, код 3, 12.

Не можеше да не се обади, макар да знаеше, че изпълняваш ли задача, такива разговори бяха против правилата. Но ако разговорът минеше през Париж, щеше да бъде по-сигурно. Телефонът не се подслушваше. Единственото, което Кендеса би могъл да научи, бе, че Кабо е звънял в Париж. И толкова.

Дано тя беше вкъщи.

— Мади? — гласът й го накара да се усмихне. — Нямаш ли представление?

— Трейс! — тя се засмя радостно, заразително, от все сърце. — Къде си? Как си? Тъкмо се чудех дали не е време за второто ти годишно обаждане! Толкова се радвам, че те чувам! Имам да ти разказвам много неща. В Ню Йорк ли си?

— Не, не съм в Щатите. Добре съм. Как е звездата на Бродуей?

— Страхотно! Не знам какво ще правят, когато си взема една година отпуска.

— Да не сте решили да пътешествате с Валънтайн?

— Не… Трейс, ще имам бебе… — вълнението, с което му го съобщи, едва не подпали жицата. — След шест месеца и половина. Правят ми изследвания, защото май ще бъде повече от едно!

Бебе! Трейс си представи малкото кльощаво червенокосо момиченце, което винаги преливаше от енергия. Когато я видя за последен път, беше още тийнейджър. А сега очакваше дете. Все още не беше видял децата на Аби, своите племенничета.

— Добре ли си? — как искаше да е до нея и да хване ръцете й, за да се увери сам, че всичко е наред.

— Никога не съм била по-добре. Трейс, толкова искам да си дойдеш, поне за малко и да се запознаеш с Рийд. Страхотен е, казвам ти, солиден и… търпелив. Не знам как ме понася. Аби ще ражда само след няколко месеца. Трябва да я видиш. Откакто се омъжи за Дилън е толкова спокойна и още по-хубава. Момченцата растат като гъби. Получи ли снимките, които Аби ти прати?

— Да — дълго беше съзерцавал личицата на синовете на сестра си, после унищожи снимките. Ако нещо се случеше с него, по никакъв начин не трябваше да оставя следи, свързани със семейството му. — Много хубави деца. Малкият е красавец.

— На теб прилича.

Развълнуван, той притвори очи за миг и си представи малкото момченце на снимката. Мади беше права. Колкото и невидими да са семейните връзки, те винаги остават силни.

— С Шантел чувате ли се?

— Следва голямата новина… — за да подсили любопитството му, Мади помълча миг-два и рече: — Голямата ни сестра ще се омъжва!

— Какво? — Трейс едва не се задави от цигарата. Рядко му се случваше да се изненадва така. — Би ли повторила?

— Казах, че Шантел, фаталната жена, суперзвездата на екрана и на сцената, срещна мъжа на своето сърце. Сватбата е след няколко седмици. Искахме да ти съобщим, ала не знаехме как да те намерим.

— Ами… — той погледна към леглото и Джилиан, — бях зает.

— Сватбата ще бъде истинско събитие. По-разкошна и от сватбите в Бъкингамския дворец!

— Бих искал да се запозная с избраника.

— Идеален е, Трейс. Мъж и половина, тъкмо за нашата Шантел, да я държи в напрежение, че нали знаеш каква е. Много е влюбена. Някакъв смахнат писател беше откачил по нея и я преследваше навсякъде. За да се спаси от досадника, тя нае Куин като бодигард и много скоро дочухме сватбения звън.

— Значи Шантел е добре?

— Повече от добре. Няма ли да можеш да дойдеш за сватбата? Откога не сме се виждали.

— И аз искам да ви видя, но нали съм блудният син…

— Не се налага да си такъв, Трейс — Мади знаеше, че не бива да го съветва, ала нещо й подсказваше, че моментът беше подходящ и затова продължи: — Нещата се промениха. Всички се променихме. На мама й е мъчно за теб. Пази си музикалната кутийка, която й изпрати от Австрия, а татко… — тя помълча, но продължи: — А татко толкова ще се зарадва да те види! Е, няма да го каже, нали го знаеш, ама то се усеща всеки път, когато говорим за теб. Липсваш ужасно на всички ни. Ела си.

— Мама и татко още ли дават представления? — той знаеше отговора, ала искаше да смени темата.

— Да… — Мади въздъхна. И синът беше упорит като бащата. — Даваха ги по телевизията. Малко фолк песни, малко танци. Татко беше ужасно щастлив.

— Сигурно. Той… добре ли е?

— Знаеш ли колко младее! Музиката е като еликсир за възрастта, Трейс. А как танцува! По-добре от тийнейджър. Ела и се увери.

— Ще видя, зависи от много неща. Кажи на Шантел и на Аби, че съм се обаждал. И на мама.

— Добре. Трейс, обичам те. Всички те обичаме.

— Знам. Мади?

— Да?

— Желая ти успех!

Той затвори телефона и дълго време не можа да заспи.

 

 

На сутринта облече костюма на Кабо. Джилиан го гледаше с изопнати до крайност нерви. Трейс пъхна малкия пистолет на Кабо в джоба на сакото си. Какво ли щеше да му помогне този пистолет? Взимаше го само защото Кабо не ходеше никъде без него. И воден да беше, все тая.

Той се обърна. Мъжът, който я беше любил с такова отчаяние и жар предишната нощ, бе вече Андре Кабо. Елегантен, изискан, сдържан. Само да можеше, тя би отлагала колкото може по-дълго този миг. Но ето че той бе настъпил.

— Няма ли… някакъв друг начин? — промълви Джилиан.

— Няма — тонът му не търпеше възражения.

— А не може ли да дойда с теб?

— Знаеш, че не може.

— А как да се свържа с другия агент, ако нещата… Какво да му кажа?

— Няма да се наложи да се свързваш с него.

Тя знаеше и това.

— Значи не ми остава нищо друго, освен да седя и да чакам.

— Точно така. Чакането е най-трудната част, знам.

— Вярвам, че поне ми е разрешено да се моля.

— Няма да навреди… — Трейс не можа да се въздържи и хвана двете й ръце. За пръв път от много години раздялата му причиняваше болезнена мъка. — Джилиан, ще ги спася, повярвай ми.

— Спаси и себе си — тя стисна ръцете му. — Обещай ми.

— Обещавам — той знаеше, че понякога лъжите помагат. — Знаеш ли какво, веднъж да приключа с всичко това и ще отидем някъде на почивка. Няколко седмици, месец… Избери мястото.

— Където и да е, така ли?

— Да, където искаш — Трейс се наведе и докосна челото й с устни. Ако я целунеше по устата, нямаше да може да се обърне, за да тръгне. Дълго я гледа, защото искаше да запомни лицето й — млечнобялата кожа с лунички, дълбоките зелени очи, томителните устни. — Докато ме няма, измисли къде да отидем — той взе куфарчето и добави: — Пазят те двама от МСС, ала не излизай. Ще се върна след ден-два.

— Ще те чакам.

Трейс тръгна към вратата. Джилиан опитваше с всички сили да се пребори със себе си и да не казва онова, което бе решила да не казва, но само след миг той щеше да излезе и тогава…

— Трейс!

Той спря и се обърна.

— Обичам те…

Очите му изведнъж станаха по-тъмни. За част от секундата тя усети, че Трейс ще пристъпи към нея. Ала изражението му тутакси се промени и стана непроницаемо. Той отвори вратата и излезе, без да каже дума.

Идеше й да се хвърли на леглото и да плаче до забрава. Да изпочупи всичко, което й попаднеше под ръка. Но Джилиан остана на мястото си и търпеливо зачака да се успокои.

Не че бе очаквала да й отговори. А ето че вече бе изчезнал и връщане назад нямаше. Само можеше да се моли. Ала трябваше да направи и още нещо.

Вдигна телефона и пожела да я свържат с номера, с който Трейс бе разговарял снощи. След като я свързаха, тя издекламира цифрите, които той бе казал и с разтуптяно сърце зачака някой да вдигне телефона. Чу изнервен мъжки глас и попита:

— Може ли да говоря с Мади О’Хърли?

Последва мърморене, дочу се и тих женски глас.

— Знаете ли колко е часът?

— Не — Джилиан за малко да се разсмее. Съвсем беше забравила, че не е в страната. Кой знае колко беше часът в Ню Йорк!

— Два без петнайсет през нощта — простена Рийд. — С жена ми се опитваме да спим.

— Извинявайте много. Аз съм приятелка на брат й. Не знам дали ще мога да се обадя пак — а Трейс сигурно щеше да я убие, ако разбереше, че изобщо се бе обаждала. — Много бих искала да поговоря с нея.

Последва шепот и след малко тя чу гласа на Мади:

— Ало? Трейс добре ли е? Да не се е случило нещо?

— Не. Трейс е добре — как се надяваше да е наистина така… — Казвам се Джилиан Фицпатрик. Негова приятелка.

— Той в Ирландия ли е?

— Не — усмихна се Джилиан. — Ще бъда напълно откровена. Влюбена съм в брат ви и мисля, че за него ще бъде добре да се прибере у дома. Помогнете ми да го накарам да го направи.

Мади се засмя, прегърна полузаспалия си съпруг и си каза, че тази Джилиан беше сякаш изпратена от Бога.

— С какво мога да ви помогна?

 

 

Трейс пътуваше на изток. Беше дал указания на шофьора да кара към склада, където Брайнц бе уредил да се приберат оръжията на МСС. Да ги измъкне беше от лесно по-лесно. Колата навлезе в планината. От време на време подрусваше и както се очакваше от Кабо, Трейс мърмореше недоволно, но не разговаряше с шофьора. Зад тъмните очила очите му следяха и внимателно запомняха пътя.

Защото щеше да се върне.

Той погледна часовника си. Устройството в него щеше да уведоми Брайнц за местонахождението му. Ако късметът и техниката на МСС се справеха с изпитанието, охраната на Хусад нямаше да го забележи. Обаче ако откриеха устройството… щеше да вземе решение на място.

Колата заслиза по хълма и Трейс зърна щаба на Хусад. Не си бе представял, че бе толкова огромен и вдълбан в скалния масив. Простираше се на около петнайсетина километра и лесно можеше да бъде забелязан и от земята, и от самолет. Мястото беше изолирано и се сливаше с дивата природа. Почвата наоколо не бе подходяща за фермерство, нямаше река, нямаше и никакъв град наблизо.

Това бе място за преследвани от закона, за ренегати — и за хора без бъдеще.

Охраната не биеше на очи, но острият му поглед забеляза въоръжените патрули. Щабът беше без прозорци и без ограда. Умно, тъй като отражението на стъклото или високоволтовите кабели биха привлекли вниманието отдалеч. Шофьорът подаде сигнал, като избра кода на малката, прикрепена до таблото на колата, кутийка. След няколко секунди в скалата се отвори огромна врата. Колата влезе в каменния масив.

Трейс беше вътре. Незабелязано докосна часовника си, за да изключи устройството. Ако Брайнц не беше установил местонахождението му, беше съвсем сам.

Той слезе от колата и се огледа. Подът и стените бяха от камък. Тунелът беше безкраен, студен и мрачен. Вратата зад тях се беше затворила и зад нея останаха слънцето и горещината. Дочуваше се тих механичен звук от климатична инсталация. След малко се разнесоха стъпки и Кендеса застана пред него.

— Както винаги — точен. Надявам се, че си пътувал добре.

Трейс кимна.

— Бизнесът има и някои неприятни страни. Пътищата не са така гладки като в Европа.

— Съжалявам. Ще пийнеш ли нещо? Имам чудесно шардоне.

— Мострите?

— Няма проблем — Кендеса махна с ръка и двама мъже изникнаха като че ли от скалата. — Ще бъдат занесени направо на генерала — той вдигна вежди, защото забеляза колебанието, изписано на лицето на Трейс. — Нямаш нищо против, нали? И вярвам, не искаш разписка. Ние не си присвояваме вещите на гостите си.

И двамата знаеха, че във „вещите“ има TS-35. Нарежданията обаче бяха да започне веднага директни преговори.

— Ще пийна от шардонето, преди да се срещна с генерала.

— Чудесно! — Кендеса отново махна с ръка и сандъкът в багажника бе свален. — Нашите сурови условия може би няма да допаднат на такъв изискан човек като теб. Но, надявам се, разбираш, че в една военна организация няма място за комфорт.

— Разбирам. И въпреки това аз лично предпочитам комфорта.

Влязоха в малка стая, облицована в светло дърво. На пода имаше килим, а малкото мебели бяха подбрани с вкус.

— Рядко се случва да се забавляваме — Кендеса отвори бутилката. — Ала когато генералът стане по-популярен, тогава всичко ще бъде друго. Признавам, че изпитвам слабост към красивите неща и удоволствието, което ни доставят.

Трейс вдигна чашата и каза:

— За печалбата! Защото парите носят най-голямо удоволствие.

— Кабо, ти си много интересен човек — рече Кендеса и отпи от виното. През последните няколко дни той бе наел най-добрите агенти, за да проучат точно що за птица бе този Кабо. Остана доволен от сведенията, които получи. В период на преход такъв човек, при това с такива връзки, би бил от голяма полза.

— Стигнал си доста високо ниво на влияние, богат си и въпреки това искаш още.

— И ще имам още.

— Надявам се. Разбираш, че преди да се заловим за тази сделка, аз използвах някои източници, за да се сдобия със сведения за теб.

Трейс отпи глътка.

— Стандартна процедура.

— Така е. Учуден съм, че си стигнал до това ниво на влияние, без да си известен.

— Предпочитам неизвестността пред славата.

— Мъдро. Спокойно набираната сила е много мощна. Проявяваш интерес към „Хоризонт“, нали?

— Да.

— Да го обсъдим тогава. Теб те интересува печалбата от „Хоризонт“, а мен — сферата на влияние.

— А генералът?

Кендеса отново вдигна чаша. Почти бе готов да свали картите.

— Той се интересува от революцията.

— Вероятно ще можем някак да съчетаем и трите.

— Вероятно да.

На вратата се почука.

— Влез.

— Генералът е готов.

Кендеса остави чашата и стана.

— Ще те заведа. Генералът не говори френски, но напредва с английския. Ще трябва да говорите на английски.

— Добре.

Трейс последва Кендеса, готов за следващата стъпка.

 

 

Бяха изминали само няколко часа, но Джилиан имаше чувството, че са минали дни. Опита да се зачете в книгите на Трейс, ала нищо не излезе. Мислеше и се тревожеше за него.

Разходи се из стаята. Замисли се за разговора с Мади. Беше й обещала да го заведе в Щатите, за да е най-сетне при семейството си.

А после?

После Канарските острови. За малко да се засмее на глас. Как ли щеше да реагира, когато му кажеше, че ако смята да се крие от света през следващите петдесет години, тя щеше да се крие до него!

Нямаше никакво намерение да го загуби. Никой не можеше да й го отнеме. Нито Хусад, нито МСС, нито собствената му упоритост. Щом искаше да прекара живота си в хамак, то хамакът щеше да бъде за двама.

През изминалите няколко седмици Джилиан научи доста за себе си. Правеше това, което трябваше да направи. Понасяше всичко, което трябваше да понесе. Беше готова и на промени, стига да запази щастието, което толкова дълго й беше убягвало.

Ами ако Трейс не се върнеше? Как щеше да живее тогава? Знаеше, че се случва да загубиш любим човек, но животът ти след това, макар и да продължава, вече не същият. Не можеше да си представи, че ще загуби Трейс. Той събуди в нея неподозирани чувства, а тя откликна така, че на свой ред разкри неговите чувства по небивал начин. Обеща си, че няма да позволи да го загуби.

Седна и се загледа в часовника.

Поръча си ядене само за да прави нещо. Ала веднага си даде сметка, че не би могла да преглътне и хапка. Тъкмо реши да откаже поръчката, когато на вратата се почука.

Предпазливо погледна през шпионката и видя униформения келнер. Отвори вратата и погледна с безразличие към количката с ястия.

— Оставете ги ето там — каза Джилиан и посочи масата с ръка, защото не беше сигурна дали келнерът знае английски. Наведе се да подпише чека и усети боцване в ръката.

Веднага се дръпна, но упойващото вещество действаше бързо. Не можа дори да вземе ножа на масата. Всичко наоколо потъна в мрак.