Нора Робъртс
Без следа (9)

Осма глава

Не трябваше да остава с нея. Не трябваше да прекара цялата нощ до нея. И да се събуди до нея… Вечерта, когато я взе в обятията си, той бе разбрал, че ще плати за тази грешка. Човек винаги плаща за грешките си.

Проблемът беше, че не можеше да й устои.

Дори в съня си Джилиан беше така топла и изкусителна, както и когато се любеха. Главата й лежеше на рамото му, сякаш цял живот се бе гушила там. Ръката й бе свита на юмрук и отпусната върху гърдите му като печат. В ранните утринни часове Трейс бе склонен да повярва, че такива мигове са истински и трайни, но опитът му в живота показваше съвсем друго…

Желанието му съвсем не бе угаснало. Искаше я толкова силно, колкото и вечерта, когато тя го докосна.

Изкушаваше се да я събуди бавно, с ласки и отново да я отведе там, където се бяха озовали през нощта, водени от неутолимата си страст. Или да я притисне в прегръдка, да погали косата й и да заспи в обятията й.

Не можеше да направи нито едното, нито другото. Никога не се бе смятал за особено благороден, ала ето че мислеше само за нея. Работеше много и работата му беше доста тежка. Не се обвързваше с никого. А Джилиан беше жена, за която домашното огнище и семейството стояха на първо място. Той не се съмняваше, че тя бе добра в работата си, но беше убеден, че дълбоко в себе си мечтае за градина с цветя и боядисана в бяло ограда. Един мъж, който никога не бе имал дом и който не искаше да има, само би усложнил живота на такава жена.

А беше толкова приятно да я държи в ръцете си…

Прегърна я и Джилиан се размърда в съня си. Трейс се пресегна, за да вземе дрехите си, но усети, че тя го гледа.

— Ти спи — каза той. — Аз имам малко работа.

Джилиан седна и придърпа чаршафа върху гърдите си. Още не се беше разсънила. Сънувала ли беше, че Трейс милва косата й?

— И аз ще дойда с теб.

— Благовъзпитаните дами не ходят на места, на каквито ходя аз.

Тя изведнъж се почувства самотна и изоставена. Стисна края на чаршафа, ала се овладя и спокойно рече:

— Нали щяхме да работим заедно?

— Само когато е удобно, скъпа.

— Удобно на кого?

— На мен — той взе цигара и се обърна към нея. Беше по-красива от всякога — с бледа кожа, бухнала коса и красиви очи. — Ще ми пречиш.

— Май вече ти преча — Джилиан отметна чаршафа, взе дрехите си и го погледна. Нямаше да премълчи. Твърде често й се беше случвало да премълчава. Не и сега. — Не знам от какво се страхуваш, освен от себе си и от собствените си чувства, но не е необходимо да се държиш по този начин.

— Държа се естествено — цигарата горчеше като мислите му. — Ако поръчваш закуска, поръчай ми кафе. Ще взема един душ, преди да изляза.

— Ако съжаляваш за случилото си — добре, ала не се налага да бъдеш жесток. Да не би да си мислил, че ще искам да ми се закълнеш във вечна любов? Че съм очаквала да паднеш на колене и да ми кажеш, че съм променила завинаги живота ти? Не съм толкова глупава, Трейс.

— Никога не съм мислил, че си глупава.

— И добре, защото съвсем не съм! — доставяше й удоволствие да не се предава и продължи: — И все пак съвсем не очаквах да се отнасяш към мен като към нещо, за което си платил и от което искаш да се отървеш сутринта. А може би трябваше.

Тя отиде в стаята си, хвърли смачканите дрехи и влезе в банята. Не биваше да плаче, не и за него. Пусна горещата вода и за малко не се попари. Искаше да се стопли, да измие мириса на Трейс върху кожата и устните си, да не усеща повече присъствието му. Повтори си, че не е глупава. Само че направи грешка и сега трябваше да понесе последиците.

О, не, очевидно беше глупава. Джилиан притисна очите си под стичащата се вода. Да го вземат дяволите този Трейс! Сигурно беше много глупава да се влюби в мъж, който не можеше да й обещае нищо в замяна.

Той дръпна завесата на душа. Тя се обърна и го погледна равнодушно. Нямаше да му покаже колко я боли.

— В момента съм заета.

— Виж какво ще ти кажа. Това, че не те залях с поток от думи, не означава, че за мен си случайна жена. Ясно?

Джилиан взе сапуна и бавно го плъзна по рамото си. Значи беше ядосан. Гласът му бе гневен, очите — също. Тя беше доволна.

— Чувствам се много по-добре, когато изобщо не обръщам внимание на думите ти, О’Хърли. Ако обичаш, отмести се, защото напръсках наоколо с вода. Извиненията ти не ме интересуват — Джилиан дръпна завесата, но Трейс отново я дръпна обратно.

Очите му блестяха от яд.

— Никога не затръшвай врата под носа ми!

Тя за малко щеше да прихне.

— Това не е врата, а завеса. Е, ако беше врата, ефектът щеше да бъде по-голям — и Джилиан отново се скри зад завесата. Той обаче я дръпна обратно — този път бавно и спокойно и попита:

— Какво, по дяволите, искаш, а?

— Искам да си измия косата на спокойствие — тя застана под душа, ала в този миг Трейс се озова до нея. Водата се застича върху него.

— Джилиан, нямам време за губене. Имам много работа, но преди това трябва да се разберем.

— Няма какво да се разбираме. Било, каквото било.

— Не се чувствам виновен. Ти ме нападна.

Тя отметна назад мократа си коса.

— Да, вярно, ти се бори като лъв, ала аз те надвих. Хайде сега, изчезвай, че отново ще те изнасиля.

— Не знам дали тези приказки ми харесват… — той направи крачка към нея, но получи неочакван удар с юмрук в корема. Двамата се спогледаха учудено под струята на душа. Джилиан притисна устни с ръка, за да не се разсмее.

— Не виждам нищо смешно.

— Е, да — едва сподавяше смеха си тя. — Само дето и двамата изглеждаме доста глупаво. О’Хърли, тръгни си, докато не съм се развилняла.

Трейс бе изненадан от удара, ала гневът му бе преминал и той сложи ръка на рамото й.

— Докторе, да знаеш, че много те бива.

Може би си въобразяваше, но Джилиан реши, че той имаше предвид не само удара в корема.

— Благодаря.

— Водата е много гореща.

— Исках да се стопля.

— Ясно — Трейс прокара ръка по ситните лунички около носа й. — Искаш ли да ти изтрия гърба?

— Не.

— Тогава ти изтрий моя — той я прегърна.

— Трейс, това не е никакво разрешение, не разбираш ли?

— Друго разрешение не ми идва на ум. Желая те. Това искаше да чуеш, нали? — той приближи устните си до нейните.

Тя въздъхна и притисна лице в рамото му.

— Може би тази нощ не означава много за теб, ала за мен беше… несравнима. Не искам да задълбочаваме нещата, защото за мен това е твърде важно, Трейс.

Той мълчеше. Вероятно без думи щяха да се разберат по-добре.

— Джилиан, тази нощ означава много и за мен — Трейс обгради лицето й с длани и я погледна право в очите. — Ужасно много.

Сърцето й се сви.

— Но усложнявам живота ти…

— Ти усложняваш моя, аз пък правя невъзможен твоя. Не съм подходящ за теб, разбери.

— Не, не си — тя хвана ръцете му и го накара да я прегърне още по-силно. После каза с усмивка: — Шоколадовата торта също не е подходяща за мен, обаче никога не мога да й устоя.

 

 

Не беше сигурен, че бе разумно да заведе и Джилиан в бедния квартал, но успя някак да се убеди. Нека види колко ниско трябваше да падне и с какви хора се налагаше да общува, за да върши работата си. Онова, което се случи тази сутрин между тях, не промени убеждението му, че връзката им бе неразумна, ала едно беше сигурно — връзката беше налице. От него зависеше да й покаже в какво се замесва.

Направиха една обиколка, докато се измъкнаха от опашката на Кендеса и от човека, който Адисън бе изпратил да ги следва. Не беше изненадан, че по петите му върви агент на Кендеса. Но това, че МСС или самият Адисън бяха изпратили човек означаваше, че не бяха съгласни да действа самостоятелно. Трябваше да се примири.

Трейс носеше пистолет под сакото си и на прасеца на крака си и безшумен, светкавично действащ автоматичен нож. Ориентираше се бързо, както във всяко друго гето по света.

По тесните улички се мотаеха или стояха на групи безработни мъже. Ала нито един не заговори него и Джилиан. Той не вървеше като турист, който се е загубил, нито пък като любопитен фотограф, дошъл да снима бедната част на Казабланка.

Отвсякъде вонеше. Джилиан мълчеше и вървеше до Трейс. Дали и той усещаше миризмата по същия начин? Миришеше на пот, на животни, на разложение. Долавяше се и зловонния дъх на безмилостна омраза и гняв. Тя беше виждала бедни квартали в Ирландия и в Ню Йорк, но с такава мизерия и смрад се срещаше за пръв път.

Наоколо витаеха болести и смърт, която се приемаше като нещо съвсем естествено. Мъжете я гледаха с проницателните си черни очи. Забулените жени не вдигаха поглед от земята.

Трейс се приближи към някаква барака с миниатюрно дворче. Едно дръгливо куче изръмжа, ала отстъпи, тъй като той вървеше без никакво колебание. В дворчето имаше малко зеленчуци в прави оплевени лехи.

Трейс почука, като хвърли бърз поглед към улицата. Онова, което се случваше в квартали като този, обикновено си оставаше там. Макар да ги следяха, Кендеса нямаше да научи за посещението им, ако Трейс не пожелаеше това.

Вратата отвори дребна забулена жена с тъмна рокля. Тя погледна уплашено Трейс.

— Добро утро. Искам да разговарям с мъжа ви — каза той на арабски.

Жената бързо се огледа и отвори по-широко вратата.

— Заповядайте.

За разлика от мръсотията навън, в бараката беше чисто и подредено. Подът и стените бяха излъскани и още миришеше на сапун. По малкото мебели нямаше и прашинка. Сред стаята седеше малко момченце. То се усмихна на Трейс и Джилиан и заудря по пода с дървената лъжица, която държеше.

— Сега ще извикам мъжа ми — жената взе детето на ръце и влезе в съседната стаичка.

Джилиан се наведе и вдигна дървената лъжица.

— Защо се страхува от теб? — обърна се тя към Трейс.

— Защото е по-умна от теб, докторе. Придай си отегчен вид, ако обичаш. Ще свършим бързо.

— Защо дойдохме тук?

— Защото Бакир има нещо за мен. Дойдох да си го взема — той пъхна ръка под сакото си, щом вратата се отвори. Извади я, когато се увери, че мъжът е сам.

Бакир беше нисък, слаб, с тясно лице. Очите му бяха малки и черни. Усмихнеше ли се, зъбите му блестяха. Дългата му сива роба беше мръсна по ръба, а на ръкава му лъщяха две мазни петна. Колко е отвратителен, помисли си Джилиан.

— О, това бил моят стар приятел. Не те очаквах по-рано от утре.

— Понякога неочакваното е за предпочитане.

Говореха на английски и Трейс не имитираше акцент. Джилиан все така мълчеше. Защо не си беше останала в хотела! Тази барака никак не й харесваше.

— Бързаш да завършиш нашата работа ли?

— Бакир, всичко налице ли е? Имам да върша още много неща.

— Знам, знам, че си много зает — той се усмихна на Джилиан и подхвърли нещо на арабски. Трейс го изгледа смразяващо и промърмори нещо в отговор. Бакир кимна и се поклони, после премести масичката, вдигна капака на пода и под него се разкри широко скривалище.

— Помогни ми.

Трейс се наведе и двамата мъже измъкнаха голям дървен сандък. Бекир отвори капака, а Джилиан стисна пръсти, когато Трейс извади първата пушка. Тя беше черна и лъщеше. Трейс я огледа вещо, очевидно не за пръв път държеше такава пушка в ръце. После я отвори с професионален жест.

— Почти като нова е — обади се Бакир.

Трейс мълчеше. Остави пушката и взе друга. Огледа всички пушки една по една.

Джилиан го гледаше и се питаше как може да изглежда толкова различен сред тази барака, заобиколен от сандъка с оръжие. Нима тези същите ръце бяха ръцете на мъжа, който само преди часове я бе прегръщал и галил?

Трейс остана доволен от оръжието и каза:

— Пратката трябва да замине за Сефру. Ето адреса — той подаде листчето на Бекир и добави: — Утре.

Извади от джоба си дебел плик с пари от МСС.

Пликът изчезна в гънките на робата на Бекир.

— Добре, утре. Може би ще ти бъде интересно да узнаеш, че от едно място предложиха голямо възнаграждение за Ил Гато.

— Бакир, ти осигури доставката и не забравяй какво очаква всеки, който се занимава с Ил Гато.

— Паметта ми е отлична.

 

 

Когато излязоха на тясната уличка, Джилиан попита:

— Откъде взе тези пари?

— От данъкоплатците — Трейс дискретно се оглеждаше. — Операцията се финансира от МСС.

— Защо даде пари за оръжието? Нали Адисън уреждаше този въпрос?

— Така е.

— Щом Адисън урежда оръжието, което ще покажеш на Хусад, тогава защо ти плати за него?

— За всеки случай. Ако нещата не потръгнат от страна на Адисън, няма да мога да измъкна брат ти с усмивка и пистолетче в ръка.

Стомахът й се сви от напрежение.

— Значи това оръжие е за теб.

— Точно така, скъпа. Не спирай, а върви. В този квартал не бива да се спира и за миг.

— И всичкото това оръжие… само за теб?

— Нали за това ме нае?

— Е, да — тя прехапа устни. — Да, но…

— Да не си размислила?

Беше размислила и още как. Как да му обясни, че последните няколко дни бяха променили всичко? Как да му каже, че сега беше толкова важен за нея, колкото брат й и племенницата й, които толкова много искаше да спасят час по-скоро? Той сигурно би се изсмял на загрижеността й или пък би се ядосал.

— Вече не знам какво да мисля. Всичко започва да ми се струва някак нереално. В началото знаех точно какво трябва да се направи. Сега съм несигурна…

— Остави на мен мисленето.

Пред тях залиташе мъж с мръсна бяла роба, който подхвърли нещо на Джилиан и Трейс тутакси щракна автоматичния нож. Острието проблесна, мъжът се усмихна извинително, вдигна ръце и се заклатушка в обратна посока.

— Не се обръщай — каза Трейс и я хвана за ръката.

— Пари ли поиска?

Как можеше да е толкова наивна! Той не я заслужаваше, наистина не я заслужаваше.

— Да речем — отвърна той кратко.

— Ужасно място!

— Има и по-ужасни.

Тя го погледна.

— Ти знаеш как да вървиш из тези улички, как да разговаряш, сякаш си един от тези хора тук.

— Професия.

След малко се озоваха в търговския център.

— Сигурно щеше да си доволен, ако беше успял да ме убедиш, че и ти си като Бекир, нали?

— Може би. Ела, ще пием кафе и ще дадем възможност опашките пак да се лепнат за нас.

— Трейс, преградите, които издигаш само за мен ли са, или постъпваш така с всеки, с когото се сближиш?

Не знаеше как да й отговори. А и се боеше да се замисля над толкова сериозен въпрос.

— Снощи май беше повече от сближаване.

— Да. И все пак?

Той седна в близкото улично кафене и Джилиан го последва.

— Имам толкова грижи на главата… — рече Трейс.

— Аз също. Повече, отколкото предполагах — той поръча кафе. Искаше й се да е в хотелската стая, да легне и да затвори очи и да се изолира поне за малко от света. — Имам и друг въпрос.

— Кога ли не си имала?

— За Бекир ти не си Кабо, нали?

— Не. Използвах го преди години.

— Той агент ли е?

Трейс се засмя, изчака да сервират кафето и чак тогава отговори:

— Не, докторе, той е влечуго. Но и от такива има полза.

— Бекир знае кой си. Защо доставя оръжието, вместо да си запази парите и да каже на Хусад кой си?

— Защото знае, че ако Хусад не успее да ме убие, ще се върна и ще му прережа гърлото — той вдигна чашата с кафе и с крайчеца на окото си забеляза, че единият преследвач се навърташе наоколо. — Мръсен бизнес е това, Джилиан.

Тя гледаше кафето. Беше черно и гъсто. Ако го изпиеше, сигурно щеше да се постопли и отпусне, ала не посегна към чашата.

— Възпитана съм да уважавам живота — тихо промълви Джилиан. — Голяма част от работата ми е посветена на това, да правя живота на хората по-добър и по-лек. Вярно е, че науката се занимава и с унищожение, но основната й цел винаги е била напредъкът. Никога и никого не съм обиждала преднамерено. Не че съм светица, обаче все едно пред мен не е имало такава дилема. Когато Адисън ме попита какво ще правя, ако попадна в ръцете на Хусад, аз му казах истината. Знам, че бих могла да убия. И това ме плаши.

— Няма да ти се наложи да стигнеш дотам — Трейс не можа да се въздържи и потупа ръката й.

— Дано. Защото не знам как бих живяла след това. Едно искам да ти кажа — двамата не сме чак толкова различни.

Той извърна поглед. Как му се искаше да й повярва!

— Не разчитай на това.

— Вече разчитам — заяви тя и отпи от кафето.