Нора Робъртс
Без следа (7)

Шеста глава

— Искам да дойда с теб.

Трейс затегна възела на омразната връзка.

— И дума да не става!

— Искам да знам защо не може да дойда… — Джилиан стоеше зад него и намръщеното й лице се отразяваше в огледалото. Той беше толкова елегантен — нямаше нищо общо с онзи тип в кръчмата, когато се срещнаха за пръв път. Интересно, що за драматичен обрат бе претърпяла, та да хареса онзи небръснат и небрежен във всяко отношение мъж пред финия и ухаещ на одеколон Трейс, който стоеше пред нея.

— Няма защо да ти обяснявам. Теб те интересуват резултатите.

И все пак това си беше старият Трейс.

— Обясних ти още в началото, че и аз ще вървя с теб стъпка по стъпка.

— Е, тази стъпка ще я пропуснеш, скъпа — той провери на място ли са златните копчета за ръкавели и добави: — Ти стой тук и гледай лампата да свети — потупа я по бузата и тръгна.

— Приличаш на борсов посредник — промълви тя.

— Може ли да не ме обиждаш? — Трейс взе куфарчето с документи и бележки, които беше подреждал цяла нощ.

— След като имаш среща с Кендеса, аз също трябва да дойда!

— Срещата ни е по бизнес. Ако заведа жена на среща, на която преговаряме за сделка с оръжие, Кендеса има да се чуди защо и не само да се чуди, а и сигурно веднага ще провери коя си. Следователно ще разбере, че си сестрата на най-ценното притежание на „Чук“. Тъй че присъствието ти е изключено.

— Но аз нямам нищо общо с теб — ядосано отвърна Джилиан.

— Те трябва да си мислят, че имаш.

— По-скоро ще умра!

Той я погледна — беше побесняла.

— Ще го запомня. Обаче ти предлагам да напишеш списък с възможните по-добри решения, а? Това може да ти оправи настроението.

Трейс прекрачи прага и вместо да го наругае, тя промълви:

— И да внимаваш…

Как се мразеше за тези думи! Той спря.

— О, загриженост! Трогнат съм.

— Не точно за теб… — ръцете й бяха влажни от пот. — Ако ти се случи нещо, трябва да започна отначало.

Трейс се засмя.

— Докторе, стой тук и не мърдай никъде!

Щом излезе от стаята, той забрави за Трейс О’Хърли. Обичаше своите превъплъщения. Инак щеше да му е трудно да се преобразява — особено за по-дълго време. Андре Кабо беше суетен, понякога превзет, ала притежаваше съвършен вкус и страхотен късмет с жените — доста приятен факт.

Джилиан като че ли не харесваше французите, мислеше си Трейс, докато се качваше в таксито. Май предпочиташе американските учени като Артър Стюард, с който прекарваше доста време в Ню Йорк. Той беше петнайсет години по-възрастен от нея и повече се интересуваше от белите мишки, отколкото от любов. Трейс бе разучил всичко това, защото такива бяха принципите на действие — във всеки случай искаше му се да вярва, че причината не беше друга. Да речем, лична.

Напомни си, че Кабо беше човек, който се интересуваше само от печалбата. Той не би хабил мислите си за Джилиан. Проблемът обаче беше, че Трейс О’Хърли мислеше твърде много за нея.

Тя продължаваше да е загадка за него. А Трейс разшифроваше всяка жена. Стаите им бяха свързани, но Джилиан не го допускаше до себе си. Беше чувствителна, уязвима и решителна. Мислеше логично, ала бе и мечтателка, която усети магията на старините, останали от маите. Говореше неприкрито и непринудено за това, че го привлича. Обаче, когато я целуна, той усети, че тя гори от плам и страст.

Джилиан беше права за едно — Трейс я желаеше болезнено. Но тя не знаеше друго, а и той не можеше да си го обясни — онзи страх, който изпитваше от евентуалните последствия, ако се поддадеше на този свой копнеж.

Таксито спря. Внимателно преброи банкнотите като истински Кабо и ги подаде на шофьора. С подчертано колебание даде и минималния бакшиш. Оправи сакото си и влезе в хотела на Кендеса.

Забеляза единия бодигард, ала без да се колебае се отправи към асансьорите. Беше абсолютно точен. Точността бе присъща на Кабо. Апартаментът на Кендеса беше на последния етаж и обикновено се наемаше от издигнати личности и държавици.

Щом почука, вратата тутакси бе отворена от друг бодигард, облечен в неподходящ за недодялания му вид тъмен елегантен костюм.

— Оръжието ви, мосю — каза той на лош френски.

Трейс извади от вътрешния джоб на сакото си малък пистолет — Кабо носеше такива пистолети, за да не развалят линията на сакото му.

Бодигардът го взе и го покани в хола. На масата имаше отворена бутилка вино, а във вазата — букет рози. Прозорците и вратите бяха изолирани и не се чуваха никакви външни шумове. Трейс забеляза, че вратите към терасата бяха заключени и седна. Кендеса се появи след миг.

Каквито и чувства да го вълнуваха, Кендеса никога не ги показваше. Беше дребен и облечен в костюм с класическа кройка. За разлика от шефа си, той не носеше никакви накити, нито пък се обличаше в ярки цветове. Беше мургав, хубав мъж и приличаше на телевизионен говорител, а походката му беше стегната като на военен.

Кендеса вдъхваше доверие и сигурност, и през последните осемнайсет месеца бе отговорен за премахването на трима политически заложници. Той пипаше и държеше с много меки ръкавици крайните фанатици от „Чук“.

— Мосю Кабо, приятно ми е да ви видя.

— Бизнесът е удоволствие за мен, мосю.

Кендеса седна и погледна Трейс с приятна усмивка.

— Нашият общ приятел спомена, че разполагате със стока, която представлява интерес за мен. Вино? Мисля, че ще ви хареса — той наля две чаши. Трейс реши да изчака и да пие след него.

— Става дума за оръжейна доставка, която, вярвам, ще бъде полезна на вашата организация — отпи глътка вино — беше сухо и леко, по вкуса на Кабо. Кендеса се стараеше.

— Разбрах, че доставката е предназначена за ционистите.

Трейс вдигна рамене доволен, че парите, които бе дал при посещението си в бедния квартал, бяха разумно инвестирани.

— Мосю, аз съм бизнесмен. Мен политиката не ме интересува. А печалбата. Стоката се изпраща там, където цената е най-изгодна, нали?

— Откровен сте. Щатите не са споменали, че тази стока е била… конфискувана. Всъщност би било трудно да се докаже, че тя изобщо е съществувала.

— Аз лично предпочитам да не се разчува за нея, докато сделката не се осъществи — Трейс отвори куфарчето. — Ще ви дам списъка на оръжията. Уверявам ви, че са първо качество. Лично съм проверил.

Кендеса взе документите, но не сваляше очи от Кабо.

— Вашата репутация в такива сделки е безупречна.

— Мерси, мосю.

Кендеса прегледа списъка с вдигнати вежди. Трейс го беше изготвил така, че да го слиса.

— Ами TS-35? Според моите източници това оръжие ще е готово след няколко месеца.

— Преди пет седмици беше готово и изпробвано. Съвършено оръжие. Леко и компактно. Американците си ги бива в някои области — Трейс подаде още няколко листа. — Това са цените. Транспортът също може да бъде организиран.

— Крайната цена е висока.

— Няма как, инфлация… — Трейс разпери ръце по френски маниер. — Разбирате, нали?

— А вие, вярвам, разбирате моята предпазливост. Преди да започнем същинските преговори, бих искал да огледам стоката.

— Естествено, разчитайте на мен. След няколко дни всичко ще бъде уредено. Предпочитам да се видим на препоръчано от вас място. В наши дни подобни сделки са доста деликатни.

— След седмица ще ни осигурите мострите — трябваше му седмица, за да проучи Кабо и доставката. — Генералът се установи в един район източно от Сефру, който нарече ел Хасад. Ще се срещнем в Сефру. Ние ще се погрижим за транспорта.

— Ще говоря с моите хора, ала смятам, че не би имало никакъв проблем. Значи ще се видим след седмица.

Трейс стана. Кендеса също се надигна.

— Още нещо, мосю. Интересували сте се за един учен, който скоро се присъедини към нашата организация. Мога ли да попитам защо?

— Към доктор Фицпатрик проявяват интерес от няколко места. Неговият проект „Хоризонт“ би донесъл огромни печалби.

— Ние не се интересуваме само от парите.

— Мен обаче те ме интересуват — отвърна Трейс с лека усмивка. — Помислете колко би струвал този учен, ако го убедите да довърши проекта. Оръжието, за което преговаряме, може да се окаже просто играчка — той сключи ръце и златните копчета на ръкавелите му проблеснаха. — Ако организацията ви намери подходящ партньор, можете да бъдете не само богати, но и толкова силни политически, колкото всяка развита страна.

— Интересно предложение.

— Само идея, мосю. Е, ако убедите този учен да работи за вас, тогава…

Кендеса имаше опит в установяването на сътрудничество.

— Въпрос на време. Ще говоря с генерала. Вероятно ще можем да го обсъдим. А, и още нещо, господин Кабо. Внимавайте, повече в подбора на помощниците си.

— Моля?

— Става дума за французойката Дезире. Опита се да спечели чрез изнудване. Ала сгреши.

Трейс вдигна едва забележимо едната си вежда, обаче усети ледена буца в стомаха си.

— Колкото е красива, толкова е и алчна.

— А сега е и мъртва. Приятен ден, мосю.

Трейс кимна. Престана да бъде Кабо чак когато се прибра в стаята си. Там изля гнева си в силен удар с юмрук по стената.

— Проклета жена! — не й ли стигнаха лесно спечелените пари, които й бе дал! Сама си бе докарала смъртта. Той не беше виновен за това и все пак усещаше тягостното чувство на вина за още един изгубен живот.

Затвори очи и си представи така мечтаната гледка на своя остров — тих ветрец, южни плодове, топли жени. Веднъж да вземе тия пари и изчезваше завинаги.

Наля си голяма чаша с уиски и проми вкуса на виното. Не му стана по-леко. Остави чашата и отиде в съседната стая, за да съобщи на Джилиан, че бяха направили още една крачка напред.

Тя седеше на леглото със сключени в скута ръце. Погледът й се рееше към късчето небе, което се виждаше от прозореца.

— Да не би още да се цупиш? — уискито не му помогна, но ако излееше част от яда си на нея, може би щеше да се почувства по-добре. — Не знам кое е по-досадно — да те слушам непрекъснато да говориш или да търпя мрачните ти настроения. Хайде, стига вече, защото няма да ти кажа какво разбрах за брат ти!

Джилиан го погледна. В очите й нямаше и следа от гняв или упрек. Само тъга.

— Какво има?

— Обадих се на баща ми… — заговори тихо, толкова тихо, че Трейс се отказа да й се скара, затова, че звъни по несигурна линия. — Исках да го успокоя, че напредваме с откриването на Флин. Исках да му вдъхна надежда. Чувстваше се толкова безпомощен, затова изпрати мен — тя затвори очи и едва намери сили да продължи: — Обади се сестрата, която се грижеше за него. Починал преди три дни… Три дни! А аз не знаех. И не бях там. Погребали го тази сутрин.

Той седна до нея и я прегърна. Джилиан се отпусна на рамото му. Не можеше да плаче. Сякаш цялата бе изтръпнала, без никакви чувства.

— Никой не е имало до него, когато е издъхнал. Никой не трябва да умира сам, Трейс.

— Много ли беше болен?

— Да, той умираше. Знаеше си го и не искаше да живее безпомощен, на легло. Умът, уви, не помага на болестта. Единственото, което искаше, бе да доведа Флин, преди да умре. Вече е късно.

— И все пак, повярвай ми, че ще го заведеш.

— Толкова го обичаше. Аз го разочаровах, ала Флин стана точно такъв, за какъвто татко си мечтаеше. Тревогата покрай него влоши състоянието му. А толкова исках поне да си отиде спокоен от този свят…

— Ти направи всичко, каквото можа. И изпълняваш заръката му.

— Никога не направих онова, което той искаше… — лицето й пламтеше и цялото бе в сълзи, но тя като че ли не забелязваше. — Никога не ми прости затова, че го оставих и заминах за Америка. Не разбра, че имах нужда от въздух, от нов, мой живот. Смяташе, че изоставям и него, и плановете му за мен. А толкова го обичах — Джилиан се разрида. — Не можах да му обясня и никога вече няма да мога! Дори не можах да го видя, преди да почине! Дори това!

Тя не се отдръпна, когато Трейс я залюля в прегръдките си. Той мълчеше, защото разбираше мъката й и гнева от безпомощността, а думите не биха помогнали. Единственият лек беше времето. Придърпа я в обятията си и двамата се отпуснаха на леглото. Джилиан продължаваше да плаче неутешимо.

Трейс разбираше и чувството за вина. Защото неговият баща, който също бе имал планове за него, не го беше разбрал, а и не бе му простил. Чувството за вина подсилваше тъгата много повече, отколкото обичта.

Той докосна слепоочието й с устни и я прегърна още по-силно.

Тя спря да плаче, но Трейс продължаваше да гали косата й. Навън беше още светло. Той понечи да стане, за да дръпне пердетата, ала Джилиан не го пусна.

— Не искам да съм сама.

— Само ще пусна пердетата. За да поспиш.

— Стой до мен… — тя избърса влажното си лице. Едно от нещата, които баща й също не разбираше, беше силно изявената й емоционалност. — Баща ми беше твърд човек. Особено след смъртта на мама… — Джилиан пое дълбоко въздух и притвори отново очи. — Останаха ми само Флин и Кейтлин. Трябва да ги намеря, Трейс. Трябва да ги спасим.

— Вече знам къде са.

— Къде?

Той й разказа за срещата си с Кендеса, но не спомена нищо за Дезире. Така или инак тя му тежеше на съвестта. Джилиан бе склонила глава на рамото му, а ръката й лежеше на гърдите му. Странно, ала Трейс се чувстваше по-силен, когато я държеше в обятията си. Легнал до нея, усещайки косата й до лицето си, той се чувстваше съвсем уверен за трудните моменти, които му предстояха през следващите дни.

— Значи Флин и Кейтлин са при генерал Хусад?

— Да.

— И ще се срещнеш с него след седмица?

— Такъв е планът.

— Но той ще очаква да му покажеш оръжието…

— Ще му го покажа.

Тя отдръпна глава и го погледна.

— Трейс, нищо не разбирам. Нали им съобщи, че ще им осигуриш доставка на американско оръжие, а всъщност не разполагаш със стоката. Как ще им покажеш мостри?

— Ще купя малко М-16 и там още каквото трябва.

— Едва ли ги продават в супермаркетите.

— Има и един друг, черен пазар — той помълча и добави: — Джилиан, време е да уведомя МСС.

— Защо?

— Защото вече действам под прикритие и съм установил контакти. Ще се вбесят, обаче няма да провалят акцията. Ако нещо се издъни, те трябва да имат информация, за да продължат.

— Искаш да кажеш, ако те убият — промълви тя след кратко мълчание.

— Ако изляза от играта, ще мине доста време, докато успеят да намерят брат ти. С помощта на МСС всичко ще бъде по-сигурно.

— Защо смяташ, че може да ти се случи нещо? Нали им продаваш оръжието, което искат…

— Оръжието е едно, а „Хоризонт“ съвсем друго. Тези хора не са бизнесмени, а и съвсем не са манхатънска улична банда, която си играе на чест. Решат ли, че знам много, или че посягам към тяхна територия, веднага ще се отърват от мен, защото така им е изгодно. Всичко е заложено на голям риск. А ти не би искала животът на брат ти да зависи от такъв риск, нали?

Но Джилиан не искаше и животът на Трейс да бъде изложен на опасност. Както лежаха спокойно един до друг, тя изведнъж разбра, че колкото се притесняваше за брат си и племенницата си, толкова се притесняваше и за него. Той вече не представляваше само средство към постигане на целта, този мъж я вълнуваше, гневеше и възбуждаше.

— Добре тогава, щом трябва, уведоми МСС.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — Джилиан седна. Толкова искаше да я прегърне, ала не само от съчувствие… — Колкото повече разсъждавам, толкова повече проумявам, че е лудост да продължаваш сам. С Флин, Кейтлин… и с теб може да се случи какво ли не.

— И преди ми се е налагало да работя сам и ето че съм жив и здрав.

— Но последния път, когато си работил срещу тях, за малко не са те убили.

— Джилиан, ти не вярваш ли в съдбата? — Трейс седна и я хвана за раменете. — Непрекъснато правим разни неща, предпазваме се от злини, ала в крайна сметка става онова, което ни е писано.

— Говориш за късмета в живота.

— Да. Имам ли късмет, ще се измъкна.

— Да не си фаталист?

— Зависи от настроението ми. Но винаги съм реалист. Тази работа е моя поради много причини. Ала здравият разум ми подсказва, че е време за подкрепление.

— Не искам да ти се случи нещо.

Той я погледна изпитателно и хвана брадичката й с ръка.

— Защо?

— Защото… ще се чувствам отговорна.

Не беше разумно да настоява за отговор, но Трейс невинаги беше разумен.

— И още защо?

— Защото ще бъда самотна, а вече свикнах с теб — тя го погали по лицето и добави: — А и защото… — устните й се долепиха до неговите.

Все още беше светло, но на Джилиан й се стори, че изведнъж се смрачи и че предметите в стаята сякаш не бяха на фокус. Както и преди в прегръдките му, на нея й премаля и тя се притисна в него, загубила контрол.

Джилиан беше топла и привлекателна като никоя друга жена. Беше истинска. Трейс винаги бе мечтал за свобода и богатство, но сега, повече от всичко на света искаше нея. Този път обаче разумът надделя и той се отдръпна. Да желаеш нещо толкова силно означава да рискуваш да го загубиш.

Ала ръцете й бяха толкова нежни и успокояващи… Трейс прокара пръсти през косата й и я притисна още по-силно, съзнавайки, че не трябва да го прави. Уханието й го омайваше и обещаваше, че може да я има, и то не само за мига. Внезапно бе завладян от болезненото желание да усети тялото й под ритъма на своето тяло.

Припомни си, че от нея обещание не бе получил, а и той не можеше да й даде. Бе невъзможно…

Успя да се измъкне от прегръдката й, но тя отново протегна ръце към него.

— Виж, Джилиан, не бива да го правим. Знаеш го.

— Не, не знам.

— Тогава не си наред.

Тя знаеше как да реагира на отказ.

— Не ме искаш, така ли?

— Разбира се, че те искам. Защо да не те искам? Ти си красива. Умна и смела. Винаги съм искал жена като теб…

— Тогава?

Трейс я хвана за ръцете и я накара да стане от леглото. Заведе я до огледалото.

— Виж се! Хубава и привлекателна жена. Физик! От богато семейство, учила в най-добрите училища и университети. А аз прекарах голяма част от живота си от един второкласен клуб в друг. Годишно може и да не ми се събира месец в училище. Така и не се научих да живея по правилата. Не съм имал кола, нито къща. Нито съм живял дълго с някоя жена. Искаш ли да знаеш колко хора съм убил за последните дванайсет години? И колко начини има да убиеш човек?

— Млъкни! — Джилиан се отдръпна и заяви: — Опитваш се да ме уплашиш. Няма да стане.

— Ама ти наистина не си наред!

— Може и да не съм. Ала съм честна. А ти защо не си признаеш, че не искаш да се обвържеш? Че не искаш да чувстваш нищо към мен?

Той взе цигара.

— Точно така!

— Обаче чувстваш! И се страхуваш, знам.

Трейс издиша дима. Никога нямаше да признае, че тя бе права, никога.

— Скъпа, хайде да действаме по същество. Не съм от онези, дето ще те затрупат с цветя и нежности. Имаме по-важна задача. В планината на изток от нас. Нека се съсредоточим върху по-важното.

— Не можеш вечно да препускаш, Трейс.

— Ако спра, хиляди пъти ще съжаляваш, че съм го сторил.

Той стана и излезе от стаята.

А Джилиан направи нещо, което не беше правила години наред. Сграбчи първия предмет, който й попадна и го хвърли с всички сили към вратата.