Нора Робъртс
Без следа (6)

Пета глава

Поне не се налагаше да стои в хотелската стая, успокои се Джилиан и огледа шумния задимен нощен клуб, който се тресеше от силната музика. Пиеше вино и разглеждаше посетителите — млади хора, повечето европейци. Макар да пътуваше само по работа, тя реши, че подобно заведение можеше да се намери и в Лондон, и в Париж.

Струваше й се, че през последните две седмици бе видяла много повече, отколкото при всичките си пътувания досега. При други обстоятелства шумният клуб би й допаднал, но сега се наведе към Трейс и повтори:

— Искам да знам за какво разговаряхте.

Той бе избрал този клуб, защото беше много шумен и посетителите се забавляваха, без да обръщат внимание на хората около себе си. Така никой не би могъл да ги подслушва. Пък и гледаше да отложи прибирането в хотела и оставането насаме с нея.

— Ал-Азис е бизнесмен. Кабо — също. Предложих му нещо, свързано с бизнеса.

— Какво общо има Флин с този бизнес?

— Заинтригувах ал-Азис. Ако всичко е наред, той пък ще заинтересува онези от „Чук“. Ще се срещнем и аз ще науча много повече, отколкото знам сега.

— Ще се срещнеш с онези хора?! — кой знае защо, кръвта й замръзна от ужас. Само след миг разбра защо — беше я страх за него. Боеше се за него. — Ала те знаят кой си ти.

Трейс отпи глътка уиски.

— Абдул знае кой съм. Обаче такива като него рядко се забъркват в сделки с оръжие.

— С оръжие? — Джилиан се наведе към него и учудено пошепна: — Оръжие ли ще им продаваш?

— Трябва да си мислят, че е така.

— Но това е лудост! Да лъжеш терористи, че ще им продадеш оръжие. Няма ли друг по-разумен начин?

— Има. Можех да вляза при ал-Азис и да му съобщя, че ти си доктор Джилиан Фицпатрик, че брат ти е отвлечен от „Чук“ и че разчитам на човечността му. И още преди да се зазори, ти също щеше да бъдеш отвлечена. Аз пък — покойник.

Тя го погледна замислено.

— Доста сложен начин си избрал…

— Ти, докторе, си гледай твоите уравнения, аз ще си гледам моите. Само след няколко дни ще разговарям лично с генерала. Имам чувството, че брат ти се намира недалеч от него.

— Наистина ли мислиш така? — Джилиан сграбчи ръката му. — Дано да си прав, дано да е така.

— Компютърът каза „Мароко“. Рори потвърди, че самолетът е отлетял за Казабланка. Едно е сигурно — ако не е тук сега, то той е бил тук. Затова тръгваме оттук.

Трейс изглеждаше напълно убеден в своя план. Толкова много й се искаше да му повярва…

— С ал-Азис се познавате отдавна, нали?

— Да, така е.

— Посредничил ти е за търговия с оръжие ли?

— МСС го използваше. Преди време помогна да се осъществи един преврат — действаше анонимно. Кабо спечели, ал-Азис взе комисионна и демокрацията направи нова крачка напред.

Тя знаеше, че такива неща стават в света. Беше израснала в страна, разделена от непрестанна война. Беше живяла в страна, разкъсвана от тайни сделки и политически машинации.

— Но това ужасно!

— Такъв е светът — ужасен.

— Ти с такива неща ли се занимаваш? Оправяш света, а?

Преди време — сега му се струваше, че оттогава бе изминала вечност — той беше идеалист и вярваше, че светът може наистина да се оправи. Вече не си спомняше кога и как загуби надежда.

— Джилиан, аз си върша работата и толкова. Не се опитвай да ме изкараш герой.

— Не ми е и идвало на ум — отвърна тя с преднамерено рязък тон. — Само се мъча да те разбера.

— Едно трябва да разбереш. Опитвам се да спася брат ти и дъщеря му.

— И после? — какво друго й оставаше, освен деликатно да го попита за бъдещите му планове? — После ще се оттеглиш ли?

— Това е идеята, мила… — виещият се дим около тях беше от скъпи цигари — френски, турски. Музиката гърмеше, уискито не беше лошо. Голяма част от досегашния му живот бе преминал в такива заведения.

— Трейс?

— Да?

Джилиан забеляза, че се бе замислил и въпреки това попита:

— Какво ще правиш, когато се оттеглиш?

— На Канарските острови има едно местенце, където човек може да си бере плодове от дърветата и да спи със знойни жени в хамак. Водата е кристална, рибата сама скача в ръцете ти — отпи дълга глътка и продължи: — Със сто хиляди долара на едно такова местенце ще се чувствам истински цар.

— Ако не умреш от скука.

— Достатъчно съм се забавлявал, за да предпочитам спокойния живот през следващите трийсет-четирийсет години. Мургави жени и плодова диета! — той чукна чашата си в нейната. — Ето това се казва живот!

— Андре!

Трейс се обърна в мига, в който някаква красавица се наведе и прилепи влажните си устни до неговите. Веднага се сети коя бе тя. Познаваше само една жена с мирис на парниково цвете и с целувки на вампир.

— Дезире! — той я погали по ръката, а тя седна в скута му. — Още ли си в Казабланка?

— Ами да! — засмя се хубавицата и отметна назад дългата си коса. — Съсобственичка съм на клуба.

— Значи — светски живот…

— Точно така! — кожата й беше с цвят на магнолия, а сърцето й туптеше твърде коварно. Въпреки всичко Трейс изпитваше особена слабост към нея. — Омъжих се за Амир. Сега е отзад, в кабинета си, инак вече да ти е прерязал гърлото, задето ми пускаш ръка.

— Всичко си е постарому.

— И ти не си се променил — без да обръща никакво внимание на Джилиан, Дезире прокара пръсти по лицето му. — О, Андре, седмици наред те чаках да се върнеш.

— Или часове?

— За дълго ли си тук?

— За няколко дни. Показвам на приятелката си красотите на Северна Африка.

Тя огледа Джилиан и забеляза:

— А едно време моята красота ти стигаше…

— Твоята красота ще стигне за цяла армия, Дезире… — той вдигна чашата си, без да откъсва очи от вратата, която водеше към задната част на клуба. Амир наистина не си поплюваше. — Ma bella, какво ще кажеш, би ли свършила една работа за мен? Все още ли подслушваш тук-там?

— За теб и за малко пари — винаги.

— Флин Фицпатрик. Учен. Ирландец. С малка дъщеря. Колко ще струва да разбера дали са в Казабланка?

— За такъв скъп стар приятел като теб — пет хиляди франка.

Трейс я повдигна от скута си и извади портфейла.

— Ето ти половината. В аванс.

Тя се наведе и пъхна парите в обувката си.

— Андре, срещите ми с теб са били винаги истинско удоволствие.

— Същото бих казал за срещите си с теб, cherie — той стана и леко докосна с устни кокалчетата на пръстите й. — Можеш да не поздравяваш Амир от мен.

Дезире се засмя и изчезна в тълпата.

— Чудни приятелки имаш — подхвърли Джилиан.

— Да. Мисля да подновя приятелството ни. Да тръгваме.

Излязоха на улицата.

— За какво мислиш?

— За едно време.

— Сигурно е било славно време.

— Имаше и приятни моменти — усмихна се Трейс. — Да, Дезире беше жена-плам, с голямо въображение…

— Тя от твоя тип ли е? Предизвикателният?

Той едва потисна смеха си. Покашля се и отвърна:

— Да речем, че е особен тип…

— Така е. И надали е чак толкова привлекателна, ако свалиш трите слоя грим на лицето й.

— Не ревнувай, скъпа. Това е стара история.

— Аз — да ревнувам?! — успя да се възмути доста убедително, ала после съжали. — Как бих могла да ревнувам от жена, която… която…

— Хайде, довърши си мисълта.

Джилиан отблъсна ръката, с която я бе прегърнал през рамо.

— Всъщност няма значение. За какво й плати?

— За да ми събере някои сведения.

— Как би могла една такава жена да се добере до каквито и да е сведения?

Трейс я погледна, забеляза сериозното й изражение и само поклати глава.

— Дипломация, скъпа.

 

 

Тя не можеше да заспи. Енергията, която я беше напуснала напълно преди няколко дни, отново се беше възвърнала. Ето че беше в Африка, за която само беше чела. Сахара беше на юг. Атлантическият океан беше само на няколко крачки, но тук той беше като че ли друг — дори звездите бяха различни.

Джилиан обичаше непознатите места. Като дете все мечтаеше да пътува в далечни страни, ала трябваше да се задоволява с книгите. Решението й да замине за Америка бе свързано с копнежа към нещо ново и да бъде самостоятелна жена — ако останеше в Ирландия с баща си, тя не би могла да има такава самостоятелност. Обаче сега баща й беше болен, а брат й беше отвлечен.

Джилиан облече халата си и отвори вратата към терасата. Дано този мъж, с когото кой знае как се озова чак в Африка, и който сменяше самоличността си за минути, наистина й помогне, и спаси близките й.

Тя въздъхна, облегна се на перилата и се загледа в светлините на Казабланка. Трейс обаче й беше казал, че единственото, в което вярва, е да си върши работата и толкова. Типично за него. Само че чувствата, които изпитваше към него, не бяха типични за нея и това я смущаваше.

Още в първия миг, когато го видя, почувства, че той същевременно я привлича и отблъсква. Нещо в погледа му подсказваше, че можеше да бъде и нежен, и състрадателен. Нямаше да забрави начина, по който я гледаше на върха на Пирамидата на магьосника. В него имаше нещо мечтателно, но и твърде реалистично. Невероятна комбинация.

Джилиан се смущаваше от присъствието и поведението му. Цял живот бе вярвала в доброто и бе ненавиждала злото. Чак когато се запозна с него разбра, че те имат хиляди нюанси. Тогава разбра и че може да харесва мъж, който живее именно сред тези нюанси.

Нямаше съмнение, че го харесваше, че му вярваше и че се осланяше на него. Не можеше да вземе чувствата си и да ги подложи на лабораторен анализ. Може би за пръв се сблъскваше с проблем, който нито логиката, нито опитите биха могли да разрешат. Проблемът се казваше Трейс О’Хърли.

Изпита болезнена ревност, когато онази хубавица седна в скута му, зашепна му на френски и го прегърна. Идеше й да я сграбчи за косата и да я изхвърли навън. Ала това не й бе присъщо. Или поне така смяташе до този момент…

Понякога ревнуваше Флин, но така, както сестрите ревнуват братята си. Обичта й към него винаги надделяваше.

Ревността, която изпита тази вечер, бе неудържима. Тя не ревнуваше заради екзотичния вид на жената или заради гъвкавото й тяло, а заради факта, че се бе притиснала в скута на Трейс и го бе целунала с нескрита сласт.

А на него май му стана приятно…

Джилиан скръсти ръце, загледана в блещукащите светлини на града. Сепна се от някакъв шум и погледна към съседната тераса. Трейс палеше цигара. Кой знае откога стоеше в тъмното и я наблюдаваше.

— Не знаех, че си там. Трудно ми е да заспя — той замълча. — Мислех, че си си легнал.

— Разликата във времето действа отвратително.

— Вероятно затова не мога да спя — тя притисна длани в перилата и си каза, че едва ли само това бе причината за безсънието й. — Ти не си ли свикнал?

— Обичам нощта… — това беше истина. Обаче всъщност Трейс бе на терасата, защото мислеше за нея и не можеше да заспи.

— Понякога излизам на покрива на сградата, в която живея. Само оттам можеш да видиш звездите на Ню Йорк. А в Ирландия са винаги над теб. Това не ти ли липсва?

— Кое?

— Имам предвид дома.

Той дръпна от цигарата и за миг лицето му се освети в червено.

— Нали ти казах, че нямам дом.

Джилиан се приближи към него.

— Значи Канарските острови? Колко дълго може да се живее само с плодове и риба?

— Достатъчно дълго.

Макар нощта да бе хладна, Трейс беше само с широки памучни панталони. Тя си спомни вълнението, което изпита, когато почувства тялото му за пръв път. И объркването, което я обзе, след като той я отблъсна…

— Не мога да си обясня от какво бягаш.

— Не „от“, а „към“. Бягам към охолния живот, скъпа. Кокосово мляко и полуголи жени.

— Съмнявам се доколко би ти допаднал. Дал си толкова много на страната си.

— Точно така! — Трейс потърка белега на гърдите си. — И остатъкът от живота ми си е само мой — ветрецът донесе уханието й.

— Господин Фористър ми каза, че ако си спазвал правилата, сигурно си щял да ръководиш МСС.

— Чарли си въобразяваше какво ли не.

— Много се гордееше с теб.

— Нали той ме завербува. И обучи. Естествено е, че иска да вярва в добре свършената работа.

— Не е само това. Обичта и гордостта невинаги вървят ръка за ръка. Харесваше те като личност, а не само като човек, когото е обучил. Знам, че и ти го обичаш и че правиш всичко това колкото за парите, толкова и за него. Мен тези неща не би трябвало да ме интересуват, но не е така… Трейс?

Той умишлено отбягваше погледа й. Луната я обливаше в лъчи, а уханието й го обгръщаше и Трейс беше вперил очи в улицата.

— Да?

— Вярвам, че Флин и Кейтлин ще бъдат добре. Че ще бъдат спасени, защото ти си тук — да можеше да протегне ръка и да го докосне… — Цял живот не ще мога да ти се отплатя. Толкова съм ти благодарна, че не мога да го изразя с думи.

— За мен това е просто работа — процеди той, макар че нежният й глас го караше да забравя този факт. — Не ме изкарвай рицар на бял кон.

— Не, не съм казала такова нещо, ала вече започвам да разбирам що за човек си — тя се обърна към вратата и добави: — Лека нощ — Трейс не отговори и Джилиан влезе в стаята.

 

 

— Как очакваш да зяпам по витрините като обикновена туристка?

Трейс я обърна към бляскавата витрина.

— Днес ти си точно такава и толкова! Хайде, постарай се, ако обичаш.

— Брат ми и племенницата ми са заложници, а ти ми говориш за старание!

— Северноафриканското изкуство заслужава вниманието на туристите.

— Губим си времето и се мотаем.

— Да не би да имаш някакво предложение? — двамата вървяха ръка за ръка покрай сергиите, покрити с ярко цветни навеси на райета. Изделия от кожа, от метал, далечен мирис на коне. — Сигурно искаш да нападна похитителите на брат ти под дъжд от куршуми, с нож между зъбите?

Държеше се така, че все я изкарваше глупава. Джилиан сви рамене.

— Струва ми се по-разумно, вместо да купуваме сувенирчета и да снимаме из улиците.

— Първо не знам къде го държат. Все пак трябва ми адресът. Второ, ако се втурна като герой от екшън, веднага ще се просна мъртъв, а брат ти ще си остане с онези приятелчета — той се запъти към близкото сенчесто кафене. — Какво те притеснява, кажи…

Тя намести слънчевите си очила.

— О, не знам. Вероятно мисълта, че Флин и Кейтлин са отвлечени… Или просто съм станала накриво.

— Сарказмът не ти подхожда — Трейс поръча две кафета и протегна крака. — Вчера се справи добре с ролята си.

Джилиан се загледа в отблясъците на слънчевите лъчи по златната верижка на часовника си.

— Не можах да заспя. Не ме остави чувството, че нещо не е както трябва и че не мога с нищо да помогна. С нищо.

Погледна го. Опасяваше се, че ще й се присмее.

— Последните няколко дни преживя доста — рече спокойно той, като в тона му нямаше и следа от съчувствие, нито пък подигравка. — Не би могла да спиш като дете, нормално е.

— Да, но се тревожа, защото всъщност не правим нищо.

— Правим — Трейс я потупа по ръката. — Хайде, пий си кафето.

Толкова бързо отдръпна ръката си, че тя долови смущението му.

— Не се чувстваш удобно, когато си внимателен, нали?

— Не съм внимателен — той запали цигара, защото съзнаваше, че ръцете му трябва да са заети.

— Внимателен си — Джилиан отпи глътка кафе. — Искаш да не си, ала не можеш да промениш характера си — кафето беше горещо и силно, точно такова кафе й трябваше. — Можеш да се преобразяваш в други хора, но природата си едва ли можеш да промениш. Каквото и име да използваш, дълбоко в себе си ти винаги ще бъдеш мил.

— Изобщо не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен.

— Работата ми на учен предполага способност да анализирам и наблюдавам, да категоризирам и да правя предположения. Искаш ли да чуеш мнението ми за теб?

— Не.

Тя усети, че напрежението, което я бе измъчвало през нощта, започваше да я напуска.

— Стремиш се към приключения и силни преживявания. Несъмнено си се сблъскал дори с повече, отколкото си очаквал. Вярвал си в свободата и в човешките права и затова си им посветил много години от живота си. Разочаровал си се и за малко не си се простил с живота. Не знам кое те тревожи повече. Не смятам, че си ме излъгал, когато ми каза, че си уморен. Обаче лъжеш всеки път, когато твърдиш, че вече нищо не те интересува.

Джилиан наистина бе прозряла много — много повече от всеки друг. Трейс бе установил, че животът е по-лесен, когато се спазва дистанция. Верен на принципа си, той рече сдържано:

— Аз съм един добре обучен лъжец, крадец, измамник и убиец. В това, което върша, няма нищо красиво. Просто изпълнявам заповеди.

— Въпросът не е толкова какво правиш, а защо го правиш. Но мотивът ти става все по-неясен и затова мечтаеш да се оттеглиш на остров, където няма да мислиш за това.

Трейс загаси цигарата.

— Ти да не си и психиатър?

— Не, ала мисля логично. Има и нещо друго. Държането ти към мен. Аз безспорно те привличам.

— Така ли?

Тя се усмихна. Чувстваше се по-сигурна, когато говореше открито.

— Глупаво е да отричаш наличието на физическо привличане. То е факт. И все пак поведението ти е противоречиво. Всеки път се отдръпваш, сякаш се дразниш или смущаваш.

Не му беше приятно да слуша как правят дисекция на физическото му или каквото било там привличане. Сякаш беше опитна жаба. Изчака келнерът да напълни чашите им с кафе и се наведе към Джилиан.

— Бъди благодарна, че се отдръпвам.

Сърцето й заби учестено, но чувството не бе неприятно.

— Защо, защото си опасен мъж ли?

— Аз съм най-опасният мъж, който някога би срещнала.

Не й се искаше да спори.

— Вече ти казах, че мога да се грижа за себе си.

Тя протегна ръка към кафето и Трейс сграбчи китката й. Заболя я и Джилиан присви очи.

— Докторе, с мен няма да знаеш откъде да започнеш и къде да свършиш. Радвай се на късмета си.

— Близките ми са отвлечени, видях как един мъж умира, нараниха ме с нож. Надали можеш да ме изплашиш — тя дръпна ръката си и с престорено спокойствие вдигна чашата към устните си. Сърцето биеше в гърлото й.

— Грешиш — той се усмихна. — Реша ли да те имам, сама ще се увериш колко много грешиш.

Джилиан остави рязко чашата.

— Тръгвам си!

— Веднага седни! — гласът му не търпеше възражение и тя се подчини. — Пий си кафето и стой спокойно — добави Трейс вече по-внимателно.

— Какво има?

— Някой дойде при ал-Азис… — фотоапаратът бе едно от нещата, които бе получил от МСС и на което много държеше. В обектива застана мъж, който слизаше от спрялата на около двайсетина метра кола. Позна лицето му и отново се усмихна. Кендеса беше дясната ръка на генерала, човек умен и с вкус, който успяваше да тушира фанатизма на шефа си.

— Познаваш ли го?

— Да — по навик направи две снимки.

— И това какво означава?

— Означава, че клъвнаха.

Джилиан навлажни устни и с усилие си наложи да седи спокойно.

— Какво ще правим сега?

Той запали цигара.

— Ще чакаме.

Посетителят стоя в магазинчето двайсетина минути. Когато излезе, Трейс се надигна и тръгна. Кендеса се качи в колата, а Джилиан и Трейс веднага се настаниха в спрялото наблизо такси. Той подаде няколко банкноти на шофьора и му нареди:

— Следвай колата отпред, но на прилично разстояние.

Шофьорът прибра парите и тогава потегли. Джилиан хвана ръката на Трейс.

— Той знае ли къде е Флин?

— Да, знае.

Тя притисна устни с пръстите на другата си ръка.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

— Ами ако…

— Нека видим къде отива — ръката й беше ледена и той не я пусна. Черната кола спря пред един скъп хотел в центъра на града. Кендеса влезе в хотела.

— Ти стой тук — рече Трейс.

— Но аз искам да…

— Стой тук — повтори той и изчезна в тълпата на тротоара. Минутите се нижеха и Джилиан започна да става нетърпелива. Тъкмо се канеше да слезе от колата, когато Трейс се приближи и отвори вратата.

— Къде си тръгнала? — попита той, влезе в таксито и каза на шофьора името на техния хотел.

— Какво стана?

— Тази сутрин е пристигнал. Не е споменал колко дни ще стои. Сигурно докато си свърши работата.

— Няма ли да го питаш къде е Флин?

Трейс я изгледа.

— Вярно бе, защо ли не се кача в стаята му и не го сбия заедно с тримата му бодигарда, та да ми кажат най-сетне истината! После ще отида там, където е брат ти, малко тупаник с охраната и — готово!

— Нали затова ти плащам?

— Плащаш ми да го спася — при това жив и здрав — таксито спря и той плати. — Нека играем по моите правила, а?

Тя съзнаваше, че може да избухне и затова си наложи да мълчи, докато не влязоха в стаите.

— Не е ли крайно време да ме включиш в плана си?

Трейс не й отговори, а се приближи към някакъв специален апарат, който приличаше на портативна стереоуредба.

— Сега не е моментът да слушаме музика. Кажи какво възнамеряваш да правиш. Не ме дръж в изолация!

— Ако обичаш, млъкни! — той превъртя лентата. Дочу се арабски говор. — По дяволите! — Трейс напрегна слух.

— Какво говорят?

— Каквото и да е, много са далеч от микрофона, който поставих вчера.

— Изобщо не съм забелязала да поставяш микрофон.

— Приемам го за комплимент — той отново върна лентата.

— Къде сложи микрофон?

— На едно много видно място. По-лесно се намира онова, което си скрил. Не си ли чела По? Мълчи сега!

Гласовете почти не се чуваха. Трейс позна гласа на ал-Азис. Споменаха името Кабо, после нещо за пари.

— Какво говорят? — отново попита Джилиан.

— Не знам достатъчно арабски и не разбирам.

— О, о… — тя едва прикри разочарованието си. — Надяваше се да говорят на френски или на английски ли?

— Щеше да е по-добре — той взе касетката и я пъхна в джоба си. — Трябва да намерим преводач.

— Познаваш ли някого?

— Срещу известна сума всеки би го превел — погледна часовника си. — По това време в клуба има малко посетители. Ще отида при Дезире.

— Ще дойда и аз.

Щеше да й откаже, но размисли.

— Добре. Тъкмо ще те използвам за прикритие, ако Амир е наоколо. Да не си мисли, че закачам жена му.

— Радвам се, че ще помогна с нещо.

 

 

Дезире беше в апартамента над клуба. Макар да беше ранен следобед, тя бе силно гримирана и с разголена рокля, която се смъкваше на раменете. Очите й заблестяха, когато видя Трейс.

— Андре! Каква приятна изненада! — тя погледна Джилиан и добави на френски, като ги покани с жест: — По-рано идваше сам.

— Ти също беше сама, cherie — той огледа огромния задимен хол с порцеланови статуетки и множество възглавници по диваните. Стаята беше претъпкана с мебели и какви ли не предмети. Дезире явно обичаше вещите.

— Такъв е животът — тя взе цигара и зачака Трейс да й поднесе огънче. — Ако идваш за сведенията, подранил си.

— Всъщност идвам за друго. Мъжът ти тук ли е?

Дезире погледна учудено към Джилиан.

— Защо, ти никога не си бил по груповите игри…

— Нямах това предвид — той взе цигарата й и смукна веднъж. — Тук ли е Амир?

— Няма го. Обикновено е много зает.

— Дезире, твоят арабски винаги е бил съвършен — Трейс извади касетката. — Две хиляди франка за превода на тази касетка и моменталното забравяне на съдържанието й!

Тя се усмихна.

— Две хиляди за превода и три отгоре за забравяне на съдържанието. Жените трябва да припечелват, която, с каквото може.

На времето би се пазарил за цената, ала сега нямаше желание.

— Добре.

— Парите на ръка, скъпи. Сега.

Той й подаде банкнотите и Дезире пусна касетката. Изражението й тутакси се промени и тя спря звука.

— Кендеса! Не ми спомена нищо за Кендеса.

— Не си ме питала. Хайде, скъпа, нали сключихме сделка? Твоето име никъде няма да се чуе.

— Лоша ти е компанията, Андре, много лоша… — Дезире прибра парите в джоба си и започна да превежда: — Кендеса поздравява онази свиня ал-Азис. Пита как е бизнесът. Говорят за теб, за французина Кабо, който има интересно предложение за организацията на Кендеса. Ал-Азис склонява да действа като посредник — тя прослуша няколко реплики и спря уредбата, за да преведе по-нататък. — Кендеса се интересува от твоето предложение. Източниците му потвърдили, че предлагаш изгодна сделка с американско оръжие, предназначена за съюзниците ни в Близкия Изток. Количеството и качеството на предлаганата стока удовлетворяват шефовете на Кендеса. Репутацията ти е добра, но Кендеса предпочита да бъде предпазлив. Разчита на ал-Азис да уреди среща. Обсъждат комисионната. Става по-интересно… Ал-Азис пита за Фицпатрик. Бил дочул някакъв слух. А онзи му отвръща да си гледа магазина и много-много да не приказва.

Дезире щракна копчето и извади касетката.

— Андре, ти от оръжието ли се интересуваш, или от ирландеца?

— Мен ме интересува изгодата. А ти забрави ли вече записа?

— Да, нищо не помня от тази касетка — тя плъзна ръка по гърдите му. — Защо не дойдеш довечера да пийнем? Но сам…

Трейс хвана брадичката й в ръка и я целуна.

— Амир е опасен ревнивец и обича ножовете. Нека запазим спомена от хубавото минало.

— Не беше лошо, да — въздъхна Дезире и го проследи с поглед. Когато стигна до вратата, тя подхвърли: — Ирландецът е бил в Казабланка.

Той рязко спря и стисна ръката на Джилиан, за да й попречи да каже нещо.

— А сега къде е?

— На изток. В планините.

— А детето?

— Момиченцето ли? С него е.

— Забрави и това — нареди й Трейс и остави още няколко банкноти на масичката до вратата. — И приятно прекарване с прекрасния ти съпруг.

Когато излязоха, Дезире помисли миг-два и вдигна телефона.

— Значи бил е тук — рече Джилиан, обзета от ужас, ала и от някакво облекчение. — И двамата са били тук. Трябва да разберем къде са сега. О, Боже, толкова близо са били!

— Успокой се. Имай предвид, че фразата „планините на изток“ не означава нищо конкретно.

— Но все пак е крачка напред. Сега какво ще правим?

— Ще хапнем. И ще чакаме следващия ход на Кендеса.