Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите О’Хърли (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Without a Trace, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Абаджиева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 96гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- maxin(2008)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Нора Робъртс. Без следа
ИК „Коломбина прес“, София, 1996
Американска. Първо издание
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-008-2
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Казабланка. Богарт и Бергман. Пирати и интриги. Летища, мъгла и слънчеви плажове. Името говореше за романтика и за опасности. Джилиан бе решила да избегне първото и да приеме второто.
Трейс бе запазил две съседни свързани стаи в скъп хотел близо до Площада на Обединените нации. Тя мълчеше, а той разговаряше с администраторката на чудесен френски, представяйки се като господин Кабо.
Андре Кабо пишеше и в паспорта, който използваше сега. Беше облечен в строг костюм, а обувките му блестяха като огледало. Косата му беше боядисана в кафяво и малко разрошена от отворения прозорец на колата. Беше гладко избръснат. Дори стойката му беше различна — стегната и изправена, сякаш беше завършил военна академия. Цялата му личност се беше променила. Изведнъж бе възприел маниерите на делови и малко нетърпелив френски бизнесмен. Джилиан имаше чувството, че някъде по пътя бе загубила Трейс О’Хърли и сега до нея стоеше друг човек.
За втори път имаше усещането, че бе оставила живота си в ръцете на един непознат.
Само очите му бяха същите. Тя се сепна, когато той внезапно се обърна и я погледна с онази изразителна настойчивост, с която постепенно започваше да свиква.
Джилиан мълчеше и когато Трейс я хвана под ръка и я поведе към асансьорите. Все още носеше перука, но вече не беше с онази грозна рокля, а с елегантен копринен костюм, който подхождаше повече на любовницата на господин Кабо. Стаите бяха на двайсетия етаж. Той мълчеше. Подаде няколко банкноти на момчето с багажа — направи го бавно, като човек, който знае и брои франковете си.
Тя очакваше, че щом затворят вратата, Кабо щеше да се изпари, ала Трейс заговори на английски със слаб френски акцент.
— На тази цена чаршафите трябва да са със златна нишка.
— Моля?
— Cherie, виж дали барът е зареден… — той обикаляше стаята, оглеждаше лампите, сваляше картините от стената и проверяваше зад тях. Само веднъж я погледна предупредително. — Преди да съблека прекрасното ти тяло, бих пийнал един вермут — Трейс вдигна телефона, отвъртя микрофона, бързо го огледа и пак го постави на мястото му. — Ти ще пийнеш ли?
Джилиан разбра, че играта продължаваше. Той искаше да се убеди, че не ги подслушват. Не й беше приятно, но прие да играе ролята на негова любовница. Тя отвори вратичката на шкафа с напитки.
— С удоволствие ще ти приготвя питието, скъпи. Обаче колкото до останалото, доста съм уморена след полета.
— Тогава ще се постарая да възвърна енергията ти.
Трейс бе доволен, че първата стая беше „чиста“. Приближи до Джилиан, помълча и взе чашата от ръцете й.
— Да отидем в другата стая — промълви той. — Може би не си толкова уморена, колкото мислиш.
Трейс започна да оглежда стаята, а тя седна на леглото.
— Пътувахме дълго.
— Тогава трябва да си починеш. Нека да ти помогна. Съблечи се, така ще ти бъде по-приятно.
Той прокара дългите си пръсти по рамката и гърба на картината над леглото.
Джилиан събу обувките и заразтрива ходилата си.
— Ти все за това мислиш.
— Насаме с теб всеки мъж би бил глупак, ако мисли за друго.
Тя се усмихна. Дали пък да не хареса този Андре Кабо? Бавно отпи глътка от неговата чаша.
— Така ли? Защо?
Трейс се беше приближил да огледа рамката на кревата. Джилиан му се усмихна предизвикателно, сякаш искаш да каже: „Хайде да те видя сега!“. Ала само след миг съжали.
— Защото кожата ти е като на бяла роза и когато те докосвам, става още по-нежна… — ръката му се плъзна по бедрото й и тя подскочи. — Защото косата ти е огнена и когато те целувам, ma belle, устните ти са също от пламък.
Джилиан затаи дъх — ръката му галеше шията й. Той се наведе и тя почувства дъха му на устните си.
— Защото когато те докосвам, чувствам колко силно ме желаеш. И когато те погледна, виждам, че се страхуваш.
Джилиан не можеше да отмести очи настрани, нито да се помръдне.
— Не се страхувам от теб.
Ала Трейс я очароваше. Който и да беше, той беше очарователен.
— Така ли? А трябва да се страхуваш.
Тя не забеляза, че гласът му се бе променил, това отново беше предишният Трейс. Устните му се сляха с нейните със същата жар и копнеж, както и в Мексико. Само веднъж ли се бяха целували преди? Тялото й стана сякаш безтегловно и се отпусна под него на леглото. Без да мисли за последствията, Джилиан го обгърна с ръце.
Устните му бяха твърди и горещи, а ръцете му съвсем не се колебаеха. И въпреки това всичко стана съвсем естествено. Като че ли и уханието, и тялото му й бяха добре познати от преди.
Познаваше го само от няколко дни. Но имаше чувството, че го бе познавала през целия си живот.
Той се запита за миг какво всъщност прави. Сякаш тя винаги го бе чакала и винаги щеше да го чака. Това тяло под неговото като че ли не беше тялото, на която и да е друга жена, а на единствената жена. Още преди да чуе въздишката й, сякаш вече я беше чувал, сякаш и пръстите му вече бяха галили лицето му…
И въпреки това познато усещане, Трейс бе като замаян.
Чувстваше пулса си все по-силен и по-силен. Мълвеше името й и покриваше с целувки лицето и шията й. Обзе го такова силно желание да я има, каквото никога досега не бе изпитвал с друга жена.
Искаше я цялата — ум, душа, тяло, всичко. Сега и завинаги.
Ето тази шокираща мисъл го спря. Какво значеше завинаги? В неговата професия животът беше изложен на непрекъснат риск. Беше се научил да живее за момента. Утрото беше под въпрос.
Трябваше някак да сложи край на онова, което изпитваше към нея. Ако искаше да вземе стоте хиляди долара.
С неимоверно усилие той рязко се претърколи и легна до нея. Джилиан сякаш онемя.
— Стаята е „чиста“ — заяви Трейс и изпи вермута на един дъх. Искаше му се да не бе вермут, а уиски.
Тя дишаше неравномерно и нямаше сили да стане. Желанието още владееше тялото й. С нескрита омраза процеди:
— Ти си един отвратителен тип!
— Сама си го търсеше, мила… — той взе цигара и опита да се съсредоточи върху онова, което го очакваше, а не върху онова, което току-що се беше случило. — Имам да свърша някои неща. Защо не си подремнеш?
Джилиан бавно се надигна и го погледна. Трейс беше виждал този поглед и преди. Добре, че пистолетът му не беше наблизо.
И преди я бяха унижавали. И преди я бяха отблъсквали. Ала повече никога нямаше да позволи да я докосне.
— Само да си ме пипнал! Ще изтърпя някак грубите ти маниери, защото нямам избор, но да не си посмял повече да ме докосваш!
Той не знаеше какво го накара да се пресегне и въпреки че тя се дърпаше, да я целуне отново. Вероятно гневът бе причина за действието му. Този път Джилиан беше огън и жупел, дори беше опасна. За миг му хрумна да я притисне в прегръдките си на леглото и да укроти буйството й. Ала преди да направи тази поредна грешка, Трейс я пусна.
— Джилиан, аз не се подчинявам на заповеди. Запомни го веднъж завинаги.
Тя сви ръцете си в юмруци. Знаеше, че ще загуби и затова успя някак да се овладее.
— Ще дойде време, когато ще си платиш за това!
— Сигурно. А сега излизам. Ти стой тук!
Той затвори вратата след себе си и Джилиан си достави малкото удоволствие да го изругае.
Нямаше го само час. Казабланка си беше същата, каквато я помнеше. Малките магазинчета покрай булевард „Ханзали“, пристанището с кораби от Европа. Трейс мина през някогашния стар арабски град, все така заобиколен от крепостни стени. Но той не беше излязъл да разглежда забележителностите. Неговият човек в бедния квартал близо до търговския център се зарадва, когато го видя. След като получи малка сума, мъжът му разказа за слуховете за отвлечен американски самолет с боеприпаси.
Трейс се върна в хотела, доволен от полученото сведение. В стаите нямаше никого. В първия миг не се уплаши. Беше трениран да използва светкавично ума си така, както използваше ръцете си при изпълнение на задача.
Откопча пистолета от кобура, извади го и бавно обиколи стаите и баните. Балконските врати бяха заключени отвътре, ала пердетата бяха дръпнати. Беше извадила дрехите си от куфара му и ги беше наредила в чекмеджетата и гардероба. Гримовете, които беше купила, бяха пред огледалото в банята. Също кутия с бледосин шампоан за вана и къса хавлия в по-тъмносин цвят на закачалката на вратата.
Чантата я нямаше, както и бележките в нея. Туптенето в тила му се засили.
Нямаше следи от борба. Не можеше да си представи, че Джилиан би се подчинила на някого без борба. Но също не можеше да си представи, че някой ги беше открил толкова бързо.
Къде, по дяволите, беше тази жена? Той усети, че го обзема паника. Прокара ръка по косата си и опита да мисли спокойно. Ако я бяха отвлекли…
Не можеше да мисли спокойно, защото бе видял как Абдул я дърпа за косата. А после кръвта й обагри ръцете му.
Когато чу, че се отключва, Трейс светкавично застана зад вратата с насочен пистолет, целият нащрек. Вратата се отвори и той сграбчи китката й на дръжката. Дръпна я рязко и след миг Джилиан бе насред стаята. Прегърна я, но и двамата не бяха на себе си.
— Къде беше? Къде? Добре ли си?
Тя едва бе сдържала вика си. Успя да кимне, ала усети колко бе напрегнат и побърза да го успокои.
— Добре съм… — погали го по гърба. — Нямаше ме само няколко минути.
А за тези няколко минути въображението му беше къде ли не. Трейс се ядоса и на себе си, и на нея.
— Нали ти казах да не мърдаш оттук! Защо ми правиш такива номера? — той я отблъсна от прегръдката си. — Да не съм ти бавачка! Наредя ли нещо, трябва да го изпълняваш!
Джилиан бе трогната от загрижеността му. Но само след миг чувството я напусна и тя заяви:
— Наех те да намериш брат ми, а не да ми крещиш!
— Ако се държиш разумно, няма да се налага да крещя. Веднъж вече те нараниха, мила — надяваше се, че като й го припомни, ще я сплаши. — Не забравяй! А също не забравяй, че следващия път може и да не съм наблизо, за да ти помогна.
— Ти не си ми бодигард. Освен това не ми каза къде отиваш и колко ще се бавиш.
Трейс не искаше да си спомня защо се наложи да излезе толкова внезапно.
— Виж какво, ти си с мен тук, за да ми помогнеш да намерим брат ти. Ако те хванат, от теб няма да има никаква полза.
— Никой не ме притежава, ясно ли е! — Джилиан хвърли чантата си на леглото. — Пък и ето ме, тук съм!
Той не обичаше да спори с логиката.
— Казах ти никъде да не излизаш. Ако не изпълняваш нарежданията ми, ще те кача на първия самолет за Ню Йорк.
— Ходя, където и когато си поискам! — тя седна на леглото. Почти се надяваше, че отново ще я прегърне. — За твое сведение не съм излизала навън.
— Така ли? А защо тогава преди малко те вкарах в стаята?
— Да, наистина ме вкара и почти ми извади рамото от ставата — Джилиан извади шишенце от чантата си. — Аспирин, господине. От фоайето в хотела. Боли ме главата и слязох да си купя. Извинявай, ала се налага да отида до банята, за да глътна няколко хапчета.
Тя затръшна вратата на банята. Жени, въздъхна Трейс и закрачи из стаята. Рядко му се случваше да се пита дали си заслужава да се вживява в някоя жена, но Джилиан беше изключение.
След дванайсет години активна дейност беше чудо, че бе още жив. Ето защо му се искаше да се оттегли. Той вярваше в съдбата и в късмета си. А те рано или късно ни изоставят. Както се случи с Чарли.
Запали цигара и се загледа през прозореца към Казабланка. Последния път, когато беше тук, преследваше контрабандисти. За малко да му прережат гърлото, ала късметът не му изневери. Тогава също беше Кабо френски бизнесмен, който нямаше нищо против съмнителните сделки, стига да бяха изгодни.
В МСС бяха изпипали до най-малката подробност действията му под прикритие и Трейс беше спокоен. Щеше всякак да издържи, стига да помнеше едно — че жената в съседната стая не беше нищо повече от средство за постигане на целта му.
Чу водата в банята й и погледна часовника си. Даваше й един час. А после ги чакаше работа.
Ядосаше ли се, на Джилиан не й минаваше бързо. Иначе знаеше как да сдържа гнева си и да се владее. В момента беше на ръба на търпението, но това състояние я зареждаше с огромна енергия и блокираше страха й.
Повтори си, че изобщо не я интересува какво става в съседната стая и облече пола и блуза.
Той вероятно смяташе да я заключи в стаята и да й поръча вечеря. Обаче тя нямаше да позволи да я заключват като в клетка. Не знаеше какво би могла да направи, за да помогне за освобождаването на Флин и Кейтлин, ала от нея сигурно би имало някаква полза. Трейс трябваше да приеме факта, че тя бе част от цялата тази история.
Джилиан открехна вратата между двете стаи и почти се блъсна в него.
— Тъкмо идвах, за да видя дали още се цупиш.
— Аз никога не се цупя.
— О, цупиш се, но вече май ти е минало. Хайде, тръгваме.
Тя отвори уста и веднага я затвори.
— Къде отиваме?
— Да видим един приятел — той направи крачка назад и присви очи. — Така ли ще излезеш?
Джилиан погледна блузата и широката си набрана пола.
— Защо? Какво ми е на дрехите?
— Нищо. Обаче ако си тръгнала на чай в университета… — Трейс се наведе и бързо разкопча две копчета на блузата й, а тя успя да плесне ръката му. Той я погледна и кимна. — Така си по-добре.
— Нямам намерение да се разголвам пред теб!
— На мен ми е безразлично с какво си облечена, но не забравяй за ролята си. Нямаш ли някакви по-големи обици?
— Не.
— Ще ти купим. И по-тъмно червило — погледна я още веднъж и добави: — А нещо с очите си не можеш ли да направиш?
— Какво им е на очите ми? — женската суета надделя.
Той я последва в банята.
— Любовницата на Кабо не идва от манастир.
— Какво трябва да направя?
— Гримирай се повече, разкопчай блузата и стига с тази порядъчност — Трейс взе зелените сенки, огледа ги и каза: — Опитай се да заприличаш на лека жена, а?
— На лека жена?! — ирландката Джилиан бе потресена. — Добре ли чух? Допускаш, че ще се гримирам, за да ме показваш като някаква…
— Нямах пред вид точно това. Имах пред вид — мацка. Трябва да изглеждаш като лекомислена мацка — той пръсна малко от парфюма й — миризмата му беше по-приятна на кожата й. Побърза да се отдръпне на крачка-две от нея и забеляза: — Доста е дискретен. Друг парфюм нямаш ли?
— Нямам! — процеди тя през стиснатите си устни.
— Е, тогава ще минем с него.
Напръска я и погледна критично перуката.
— Какво ще правим с косата?
— Какво й е на косата?
— Придай й малко по-небрежен вид. Този, с когото ще се срещна, очаква да види една хубава, глуповата и много сексапилна жена. Такъв е вкусът на Кабо.
Този път Джилиан присви очи.
— Така ли?
— Така. Трябва да изпълняваш ролята си. Нямаш ли някакъв по-елегантен тоалет?
— Не, нямам. Не съм имала пред вид, че ще ходя по гости.
— Не може да нямаш нещо по-така…
Ако погледите можеха да убиват, Трейс сигурно щеше да е вече мъртъв.
— Като казвам, че нямам, значи нямам!
Той отново посегна към блузата й.
— Ами тогава да разкопчеем още едно копче, а?
— Не! — тя сложи ръка на гърдите си. — Няма да се показвам полугола, за да допълвам образа ти — Джилиан грабна сенките от ръката му и добави: — Хайде, изчезвай, не обичам да ме гледат.
— Давам ти пет минути — заяви Трейс и излезе от банята с ръце в джобовете на панталоните.
Тя се бави десет минути, ала той реши да не я притеснява. На бузите си беше сложила руж, на клепачите — сенки, а около тях — очна линия с молив, така че очите й изглеждаха огромни и гледаха премрежено.
— Достатъчно ли съм лекомислена, мосю Кабо?
— Горе-долу. Хайде, тръгваме.
Джилиан се чувстваше — а вероятно и изглеждаше — като глупачка. Но тя не можеше да стои настрани, докато Трейс полагаше усилия да намери Флин. Пое дъх и си каза, че щом трябва да изпълнява тази роля, по-добре ще бъде да я изпълнява както трябва.
Излязоха от хотела и Джилиан го хвана под ръка. Облегна се на него, а той я погледна въпросително. Тя се усмихна.
— Нали трябва да съм луда по теб?
— Поне по парите ми.
— Богат ли си?
— Много богат.
Докато сядаше в колата, Джилиан го погледна през рамо.
— Тогава защо нямам никакви бижута?
Умно, умно, каза си Трейс и плъзна ръка по ханша й.
— Още не си ги заслужила, мила моя.
Гримът не можа да скрие възмущението й. Той каза адреса на шофьора и се обърна към нея.
— Знаеш ли малко френски?
— Колкото да си поръчам телешки мозък или пиле в ресторанта.
— Добре. Остави на мен да говоря, ти мълчи. Предполага се, че не си особено умна.
Много често й повтаряше, че трябва да мълчи и това я дразнеше.
— Вече разбрах, че предпочиташ лъскавите жени с две измерения от списанията за мъже.
— Стига да не приказват много. Живяла си достатъчно дълго в Ню Йорк, за да преодолееш ирландското у себе си, нали?
Излязоха от търговския център и от района с хотелите. Приближаваха стария арабски град, заобиколен със стени — истински лабиринт от тесни улички. При други обстоятелства тя би го разгледала с любопитство, ала сега гледаше на него само като на източник на информация.
Трейс — или по-скоро Кабо — плати на таксиметровия шофьор. Джилиан слезе от колата и се загледа в малките магазинчета, около които се разхождаха тълпи туристи.
Арабската екзотика бе запазена. Миризмите, цветовете, пазарите, мъжете в дълги роби. Централната улица бе сенчеста, а витрините — претъпкани със сувенири и коприни. Повечето жени бяха облечени по европейски, с панталони и не носеха було. Вятърът носеше мирис на подправки и на престояли отпадъци.
— Колко е различно… — тя се оглеждаше, хванала Трейс под ръка. — Искам да кажа от описанията в книгите. Няма сравнение с онова, което виждаш.
Той си помисли за бедния квартал, където беше ходил следобеда. Бараките и мизерията само на няколко крачки от луксозните магазини и бляскави улици. Бордеят си е бордей навсякъде по света.
— Стигнахме — обяви Трейс и спря пред бижутерийния магазин със златни и сребърни накити на витрините и с искрящи скъпоценни камъни. — Усмихни се и се постарай да изглеждаш глупаво.
Джилиан вдигна вежди.
— Не съм сигурна, че съм толкова талантлива, но ще се постарая.
Камбанките на вратата звъннаха. Зад тезгяха стоеше мъж с мургаво лице и стърчаща, побеляваща на кичури коса. Той ги погледна, ала без да се издава, че позна влезлия мъж, отново заговори с клиентите, които избираха гривна. Трейс скръсти ръце на гърба си и спокойно заоглежда витрините.
Магазинчето беше малко, а задната му част бе преградена със завеса от мъниста. Дочуваше се музика — флейта, може би кавал, мелодия, която напомняше за овчари и стада. Ухаеше екзотично — на джинджифил и карамфил, а вентилаторът се въртеше бавно и мързеливо.
Подът беше стар и дървен. Накитите блестяха, но не и стъклата на витрините, по които личаха множество отпечатъци от пръсти. Тя си спомни за ролята си и се спря пред пъстрите огърлици в червено и синьо. Въздъхна, защото си представи колко много би се зарадвала Кейтлин на такъв гердан.
— Bon soir! — продавачът бе приключил с клиентите. — Отдавна не съм те виждал, приятелю — продължи той на френски. — Не те очаквах.
— Не бих могъл да дойда в Казабланка и да не посетя скъпия си стар приятел ал-Азис.
Чудейки се дали от тази среща би имал някаква изгода, продавачът услужливо кимна и попита:
— По работа ли си тук?
— Да, нещо такова… — Трейс махна с ръка към Джилиан и добави: — Малко работа, малко удоволствие.
— Както винаги, проявяваш отличен вкус.
— Хубава е нали? И не особено умна, за да задава излишни въпроси.
— Ще й вземеш ли някое бижу?
— Ще видим. Имам и друга задача.
Джилиан се дразнеше, че бе изключена от разговора и се приближи към двамата мъже. Обви врата му с ръка, като се надяваше, че жестът е напълно подходящ. Заговори с нюйоркския акцент на секретарката си в института.
— Ако ще говорите на френски, по-добре да си бях останала в хотела…
— Хиляди извинения, мадмоазел — превключи ал-Азис на чудесен английски.
— Няма нужда да се извиняваш — рече Трейс с лек ирландски акцент, който никой друг не би забелязал и потупа Джилиан по бузата. — Cherie, избери си нещо хубаво.
Идеше й да го заплюе в лицето, ала попита кокетно:
— Каквото и да е то?
— Разбира се. Важното е да ти харесва.
Тя се наведе над витрината и си каза, че на всяка цена ще избере скъпо и красиво бижу.
— Можем да говорим спокойно — обърна се Трейс към мъжа. — Приятелката ми не разбира френски. Предполагам… връзката е още налице?
— Да.
— Преди няколко години направихме взаимноизгодна сделка. Сега съм дошъл за следващата.
— Винаги с удоволствие разговарям за бизнес.
— Разполагам с подобна пратка. От нашите приятели капиталисти. Бих предпочел да не я държа дълго на склад. Чувам, че една организация се е преместила в Мароко. Тя вероятно ще прояви интерес — разбира се, на пазарната цена.
— Предполагам знаеш, че организацията, за която става дума, е също така опасна, както и доставката, която имаш предвид.
— Ако има изгода, това не ме засяга. Ще ми бъдеш ли посредник?
— За стандартните десет процента комисионна?
— Естествено.
— Може би ще ти помогна. Дай ми два дни. Къде да те намеря?
— Аз ще мина — Трейс прокара пръст по брадичката си, което бе типичен жест на Кабо. — Чух нещо интересно. Организацията отвлякла известен учен… Ако се сдобия с информация по случая, процентът може да стане и двайсет.
Ал-Азис отвърна с равен тон и непроницаемо изражение:
— Слуховете са често само празни приказки.
— Ала лесно могат да придобият друга форма… — Трейс извади пачка банкноти и му подаде няколко. Те изчезнаха като с магическа пръчка в диплите на арабското наметало.
— Това не е невъзможно.
— Скъпи, какво ще кажеш? — Джилиан дръпна Трейс за ръкава и му посочи огромни златни обици с червени камъни. — Рубини — въздъхна тя, макар чудесно да знаеше, че бяха боядисани камъни. — Всички ще ми завиждат. Ще ми ги вземеш ли?
— За госпожицата ще направя отстъпка.
— Моля те, скъпи, толкова ми харесват!
Трейс си беше скроил сам тази клопка и кимна на ал-Азис.
— Веднага ще си ги сложа! — възкликна Джилиан, а Трейс даде още няколко банкноти на ал-Азис.
— Ще се видим след два дни — приключи Трейс на френски.
— Доведи и дамата. Има добър вкус.
Когато излязоха на улицата, той процеди:
— Можеше да си избереш стъклен гердан.
Тя докосна едната обица и я залюля.
— Жена като мен никога не би носила стъклен гердан, но пък е съвсем естествено да се заблуди, като вземе боядисаните камъчета за рубини. Исках да съм непринудена.
— И успя.
Джилиан тутакси спря.
— Чакай да си поема дъх след този комплимент!
— Чакам…
— Е, сега съм малко по-добре. Ще ми кажеш ли за какво разговаря с бижутера?
— Хайде да се поразходим.