Нора Робъртс
Без следа (10)

Девета глава

Джилиан си мислеше, че сега, в Сефру, разстоянието между нея и Флин най-сетне бе скъсено. Гледаше непознатите улици и планини и сякаш чувстваше близостта му.

Не плачеше нощем. Сълзите не биха му помогнали. Понякога сънуваше ужасни кошмари. Но не споделяше за тях с Трейс, защото не искаше да смята, че е толкова слаба, та се разстройва от лоши сънища. Той трябваше да вярва, че тя е силна и решителна. Инак може би щеше да се откаже да помогне на Флин.

Вече познаваше Трейс много добре. В хотелската стая бе тихо и Джилиан опитваше да си представи как ще освободят Флин. Често не успяваше и затова прехвърляше мислите си върху Трейс — кой беше той и какви ли тайни криеше в сърцето си.

Трейс не говореше много, ала тя бе прозряла същността му. Представяше си как биха се срещнали в Ню Йорк при нормални обстоятелства и после — вечеря, театър, коктейл. Където и да се бяха срещнали, щяха да станат любовници, само че всичко щеше да се случи доста по-бавно и много по-предпазливо.

Това е то съдбата. Не беше размишлявала за нея, преди да го срещне. А сега като него вярваше, че някои неща е било писано да станат. Било им е писано да се срещнат. Джилиан се питаше докога ли той щеше да се бори с чувствата у себе си, които тя усещаше всеки път, когато я докоснеше. От такъв мъж трудно биха били изтръгнати думи на нежност. Причината сигурно беше неговото семейство.

Но Джилиан беше свикнала със сдържаните мъже. Щеше да го изчака, докато разкрие душата си. Вярваше, че той ще го направи.

Беше много влюбена. Тя се облегна на рамката на прозореца и въздъхна. Цял живот бе мечтала за това усещане, от което ти се завива свят, сърцето тупти до пръсване и всичко наоколо се възприема много по-ярко и по-осезателно. Не беше очаквала да срещне истинската любов точно когато беше най-тежкият момент в живота й, ала ето че й се случи точно това.

Трябваше търпеливо да изчака времето, когато щеше спокойно да разговаря за тези напрегнати дни и дори да се смее при спомена за чувствата им. Не беше чакала толкова време да се влюби, за да не може никога да изрази своите чувства.

Един ден, когато Флин и Кейтлин щяха да бъдат свободни, и когато насилието и страхът щяха да бъдат спомен, тогава вече можеше да се посвети на Трейс. За цял живот. Джилиан не се съмняваше в това. От всичко, което се случи през последните дни, тя разбра, че щастието трябва да се държи здраво с две ръце и да се пази ревностно.

А сега трябваше спокойно да изчака хода на съдбата.

Но къде се бавеше Трейс? Не й се стоеше сама.

Разбираше, че той има работа. Нито Джилиан Фицпатрик, нито любовницата на Кабо имаха място на сутрешната среща между Флин и човека на МСС в източно Мароко. Агентът на МСС щеше да се погрижи Кабо да получи оръжейната доставка така, както Бакир имаше грижата Ил Гато да получи неговата доставка.

Не й оставаше нищо друго, освен да чака мъжа, когото обичаше, да влезе в гнездото на осите.

Чувстваше се много напрегната и затова реши да прави нещо, за да се разсейва. Вече три пъти беше пренареждала дрехите си. Куфарът на Трейс беше отворен, но все още неразопакован и тя реши да нареди дрехите му.

Беше й приятно да разглежда ризите му. Къде ли беше купил тази, или пък онази, и как ли изглеждаше в тях? От дрехите му се долавяше неговият мирис. А те бяха подбирани и от разпродажби, и от скъпи бутици, от спортни до най-елегантни облекла.

В колко ли мъже се превъплъщаваше с тези облекла? Джилиан сгъна една фланелка, която беше протрита от носене. Дали не му се налагаше понякога да спре, за да се замисли кой всъщност е…

Под една тънка копринена риза тя намери завита в мек плат флейта, която лъщеше, ала беше стара и доста употребявана. Джилиан свирна и приятният нежен звук я накара да се усмихне.

Семейството му си изкарваше прехраната с музика. Колкото и да се преструваше, че бе оставил миналото зад гърба си, той съвсем не беше приключил с него. Представи си го как свири самотен в някоя далечна страна. Така вероятно си спомняше за дома, който твърдеше, че няма и за семейството, което бе решил да не вижда години наред.

Тя изсвири няколко ноти. Обичаше музиката. Но баща й реши, че физиката е по-важна от уроците по пиано, които се бе надявала, че ще се съгласи да взима. Може би Трейс щеше да я научи да свири някоя сантиментална мелодия от онази страна, която бе напуснала.

Остави флейтата на леглото и разгледа книгите му.

Йейтс, Шоу, Уайлд. Редом с оръжието този суров мъж носеше и Йейтс… Джилиан беше усетила тази противоречивост у него, макар за пръв път да се сблъскваше с доказателство. Беше се влюбила в многостранната загадка Трейс О’Хърли.

Обладана от необичайно спокойствие, тя остави книгите на нощната масичка. Затананика си и тъкмо да затвори куфара, когато видя бележник в един от джобовете му. Без да се замисля, извади и него и го остави на тоалетката. Прибра куфара в гардероба, погледна дали панталоните са сгънати по ръба и се запъти към прозореца. Без да иска, блъсна бележника и той падна на пода. Наведе се да го вдигне и видя ноти и текстове.

„Слънцето залязва с моята мечта.

Дълга нощ ме чака по пътя към дома.“

Тя седна и се зачете.

 

 

Трейс не беше работил с Брайнц от няколко години. Тогава бяха свършили заедно една работа в Шри Ланка, ала като всички в техния бранш, след това не бяха поддържали връзки. Брайнц се беше променил. Косата му беше оредяла, под очите му се виеха бръчки и му придаваха израз на тъжно куче. На ухото му имаше малко сапфирче-обица. Беше облечен с дълга арабска роба.

След като поговориха около час, Трейс се успокои. Въпреки промяната във външността си, Брайнц си беше същият супер агент, с когото бе работил преди.

— Беше решено пратката да не пристигне по обичайния път — Брайнц говореше английски малко насечено, но и с някаква особена мелодичност, която допадаше на Трейс. — За да не бъде проследена от друга терористична група или пък някой старателен митничар да ни създаде проблеми. Използвах връзки и доставката ще кацне с частен самолет на пистата, която се намира на няколко километра оттук. Платено е, на когото трябва.

Трейс кимна. Той запали една от турските цигари на Брайнц в тъмното сепаре на почти празния ресторант. Долавяше се мирис на печено месо.

Щом пристигне, задвижвам нещата. Всичко трябва да приключи за седмица.

— С помощта на боговете.

— Още ли си суеверен?

— От някои неща не можеш да избягаш — присви устни Брайнц и направи три кръгчета с дима от цигарата. — Аз не вярвам в съветите, а в информацията. Разбираш ли?

— Да.

— Тогава ще я чуеш, макар, предполагам, да си вече запознат с нея. Четвърта година работя с терористите в тази част на света. Някои са фанатично вярващи, други — амбициозни в политиката, трети са заслепени от ярост. Всичко това в комбинация с незачитане на човешкия живот е твърде опасно и трудно за контролиране. И затова, стари приятелю, терористичните организации не зачитат „Чук“. Религията, политиката и гневът са недопустими дори, и за най-радикалните организации, когато се ръководят от лудост. Хусад е луд — умен е и завладяващ, ама е луд. Разкрие ли измамата ти, ще те убие по доста неприятен начин. Ако не я разкрие, пак ще те убие.

Трейс всмукна от турската цигара.

— Прав си, че всичко това вече го знам. Щом измъкна учения и дъщеря му, ще убия Хусад.

— Всички предишни опити са пропадали. За всеобщо разочарование.

— Този път опитът ще бъде успешен.

Брайнц разпери ръце.

— На твое разположение съм.

Трейс кимна и стана.

— Ще поддържаме връзка.

Той знаеше, че разполага с няколко дни преди окончателното решение. И беше доволен, че има тези няколко дни. Още когато прие първата си задача към МСС, той осъзна, че може да бъде убит при изпълнението на всяка една акция. Въпросът не опираше до това дали ще живее или ще умре. Винаги беше предпочитал живота. Въпросът беше до преценката на риска и до осигуряването на заплащането. Но през последните няколко дни надделяваше стремежът да остане жив.

Не беше променил мнението за себе си и за Джилиан, обаче трябваше да приеме факта, че иска да прекарва повече време с нея. Да я чува да се смее, да я гледа как забравя поне миг-два за непрекъснатото напрежение, в което живееха, да се надява, че ще се вълнува за него толкова, колкото се притесняваше и за семейството си.

Глупави мисли. Ала беше безпомощен да ги прогони от главата си.

Ще освободи брат й и племенницата й, чието име тя понякога мълвеше на сън и тогава ще прекара една цяла нощ с нея. Цяла нощ без страхове и съмнения. Искаше да я дари със спокойствие и радост.

Джилиан не настояваше за съчувствие и затова Трейс не й го предлагаше. Но пък изпитваше такъв силен болезнен копнеж да й даде повече и да вземе повече от онова, което получаваше. Да обещава и да получава обещания.

Не беше способен на всичко това. Ала тази нощ щеше да бъде само тяхна. А след това трябваше да изчезне от живота й. Но за да стигне дотам, първо трябваше да внимава да не бъде убит.

Човекът на Кендеса, който вървеше след него, го изостави във фоайето. Трейс се чувстваше спокоен, че Кендеса се грижи за него. Добре беше, че и срещата му с Брайнц беше забелязана. Той тръгна към стаята си, като очакваше с нетърпение най-сетне да се отърве от сакото и връзката.

Джилиан го погледна с искрящи очи и с усмивка.

— Трейс! Колко се радвам, че се върна. Песните ти са чудесни. Прочетох ги два пъти и не мога да реша коя харесвам най-много. Трябва да ми ги изсвириш, за да мога да…

— Кой ти разреши да ми ровиш из нещата?

Тя го гледаше с отворена уста. Той грабна бележника от скута й. Усети колко е ядосан и не помръдна.

— Не ти ли мина през ум, че макар да работя за теб и макар да спя с теб, все пак имам право на свой личен живот?

Джилиан пребледня.

— Извинявай, нямах какво да правя и реших да ти разопаковам багажа. Видях флейтата и бележника и…

— И не си помисли, че това, което пише в бележника, може да е нещо лично… — Трейс стоеше с бележника в ръка. Никога не се бе чувствал толкова смутен. Онова, което бе написал, беше много интимно и не искаше да го споделя с никой друг.

— Извинявай — повтори тя. Понечи да му каже, че бележникът беше паднал и се беше отворил, ала се отказа, защото това всъщност нямаше значение. — Прав си. Не е моя работа да разглеждам личните ти вещи.

Извинението му я смути още повече. Той отвори едно чекмедже, хвърли бележника вътре и го затръшна.

— Следващия път, когато нямаш какво да правиш, чети книга!

Джилиан стана.

— Пак ти казвам, че много съжалявам и че това няма да се повтори.

Трейс уви флейтата в мекия плат. Тя очевидно не искаше да се карат. Но в погледа й се четеше дълбока обида.

— Било, каквото било — рече той и прибра флейтата в чекмеджето с бележника. — Срещата с Брайнц мина по план. Оръжието е тук. Кендеса ще се обади вероятно утре или най-късно вдругиден.

— Добре — Джилиан сключи ръце. — Значи скоро всичко ще свърши.

— Надявам се — така искаше да я прегърне и да й се извини за идиотското си държане. — Да излезем да обядваме, а? Няма кой знае какво за разглеждане, ала поне да излезеш за малко от стаята.

— Предпочитам да легна и да си почина. Чувствах се изтощена от напрежение, но сега, като се върна, съм по-спокойна.

— Ще ти донеса нещо за ядене.

— Може би плодове. Когато пътувам, обикновено нямам апетит.

— Няма да се бавя.

— Не бързай, не съм гладна.

Тя легна и се сви на топка — това я успокояваше. Затвори очи и опита да не мисли за нищо и да не дава воля на чувствата си.

 

 

Трейс не яде нищо. И не изпи уискито, което си поръча. За пръв път срещаше жена, която да го изкара такъв глупак, макар виновната да бе тя. Песните беше писал само за себе си. Те изразяваха най-дълбоките му емоции и мечти, които толкова рядко го обземаха. Не беше сигурен, че ще може да се дистанцира от нея, когато вече знаеше, че се бе докоснала до най-съкровените му мисли.

Не трябваше да е груб с нея. Само глупавите обиждат безпомощните.

Джилиан спеше. Искаше да се събуди, за да й се извини. Нали беше израснал с жени, знаеше, че те прощават бързо, като че ли неразумното поведение на мъжете бе нещо съвсем естествено.

Беше се свила на кълбо, сякаш за да се предпази от удар. Трейс я зави и понечи да спусне щорите, те изтракаха и тя промълви:

— Кейтлин…

Той седна на ръба на леглото и я погали по косата.

— Всичко ще бъде наред, Джилиан. Само още няколко дни.

Тя потрепери в съня си. Студена пот изби на челото й. Сънуваше страшен сън. Пребледня и тогава Трейс я хвана за раменете и я разтресе.

— Събуди се, Джилиан! — тя отвори широко очи. — Добре ли си?

— О, да, добре съм — тя продължаваше да трепери. — Извинявай…

— Защо? Защото сънуваш кошмар ли?

— Не, защото постъпих глупаво.

— Искаш ли вода?

— Да, сега ще стана.

— Седни. Аз ще ти донеса — той наля чаша вода. Джилиан седеше на леглото и едва се сдържаше да не се разплаче, а стомахът й бе свит на топка. — Пийни малко и се успокой.

Ръцете й трепереха и тя разплиска водата.

— Изви…

— Ако още веднъж се извиниш, ще те натупам! — Трейс седна до нея толкова смутен, колкото никога не се беше чувствал с никоя жена, и я прегърна. — Разкажи ми съня си. Сигурно ще ти олекне.

Джилиан искаше да склони глава на рамото му. Искаше да я прегърне силно и да й прошепне някаква глупост, за да забрави за кошмара.

— Неприятен сън като всички останали неприятни сънища. Нищо особено.

— И какви са останалите неприятни сънища? Често ли сънуваш кошмари?

— Подсъзнанието… Нали знаеш…

— И защо не си ми казала?

— Няма смисъл.

Той забеляза, че тя пребледня още повече. Наведе главата й между коленете и каза:

— Дишай дълбоко. Ще ти мине след минутка. Хайде, мила, дишай дълбоко!

Джилиан усети, че ще се разплаче.

— Остави ме на мира, моля те…

Трейс прокара бавно ръка по гърба й и дишането й постепенно се успокои. Прегърна я и двамата легнаха един до друг.

— Не очаквам да се държиш като супер жена. Ясно ми е какво преживяваш. Дори силните хора като теб имат нужда от отдушник. Нека ти помогна.

Тя го притисна в обятията си. Сълзите й се стичаха, ала вече се чувстваше по-спокойна.

— Нуждая се от теб. Опитвах се да не се страхувам и си повтарях, че всичко ще бъде наред. Но тези кошмари… Те ме объркват.

— Следващия път, когато сънуваш някакъв ужас, помни, че съм до теб и че ще ти помогна.

Той я погали по косата, докосна с устни слепоочието й и Джилиан си каза, че може би на този свят стават и чудеса.

— Не искам да те загубя — тя го погледна в очакване на отговор.

— Канарските острови ме зоват, ала преди това няма да те изоставя, Джилиан.

— Ще бъде ли много нахално, ако дойда при теб за няколко дни?

В този миг чашата на нощната масичка затрака и леглото се разтресе.

— Какво е това?

— Земен трус — Трейс я прегърна по-силно и добави: — Няма страшно. В Мароко често се случва.

— Това ли беше? — въздъхна тя, когато трусът премина. — Мога да те осведомя научно за земетресенията, но никога не съм преживявала такова бедствие.

— Доста е забавно.

— По-скоро бих го пропуснала.

— Джилиан…

— Да?

— Искам да ти кажа, че не биваше да избухвам така…

— Аз пък не помислих какво правя. А това е грешка, нали?

— Невинаги. Не биваше да реагирам така за нещо, което не си заслужава.

— Песните ти обаче заслужават — той пъхна ръка под косата й и я прегърна. Толкова силно я притискаше, когато земята се разлюля. Изпитваше необходимост да я закриля. Но колко ли време му трябваше, за да го осъзнае? — Въпреки всичко не съжалявам, че ги прочетох. Прекрасни са.

— Те са само… Наистина ли мислиш така?

Колко трогателно беше, че и Трейс понякога не беше напълно уверен в себе си се нуждаеше от окуражителна дума.

— От време на време, макар и в спонтанна изява, откривам твоята дълбока чувствителност. Притежаваш дарбата да виждаш и усещаш нещата. Много харесах мъжа, писал тези песни. След като ги прочетох, го чувствам по-близък.

Той се размърда неспокойно.

— Отново ме изкарваш такъв, какъвто не съм.

— Не, само твърдя, че ти съвсем не си едностранна личност — тя го целуна нежно, докосвайки и мъжа, който Трейс бе и мъжа, който трябваше да бъде.

Джилиан погали най-съкровените струни на душата му. Той се поотдръпна и рече:

— Трябва да те разочаровам.

— Как? Искам те такъв, какъвто си.

— Нали не трябва да ти напомням, че правиш грешка?

— Не, не правя грешка — заяви тя и прилепи устните си в неговите.

За пръв път я целуваше така — спокойно и нежно, сякаш целият живот беше пред тях. Страстта и умелите ласки, които толкова я възбуждаха, бяха някак сдържани. Ала любовта, която Трейс излъчваше и й даваше, беше точно онази любов, за която си бе мечтала, но мислеше, че никога няма да получи. А в този миг отчаяно се нуждаеше именно от такава любов. Въздишката й на доволство отекна в стаята.

Съблече я бавно, без да бърза, най-сетне давайки воля на силните си, трудно удържими чувства.

За него бъдещето винаги беше много близо до настоящето. Не можеше да си позволи да мисли какво ще стане след няколко месеца, камо ли пък години. Дори сега, с тръпнещата и любвеобилна Джилиан в обятията си, той не можеше да мисли за следващите дни. Само мигът беше безкраен и техен и Трейс щеше да го запомни завинаги.

Ръцете му докосваха като ръце на музикант. Умело, ала и много чувствено. Тя вече познаваше тялото му и когато той я съблече, Джилиан знаеше как да го докосне и къде да задържи ласките си. Толкова се вълнуваше, защото забеляза как мускулите му се стягат от възбуда.

Прегръщаше я някак различно, но още по-омайващо. Докосната от дълбоки чувства, страстта възприема вълшебен облик. Трейс промълви името й и от неговите устни то прозвуча като песен.

Той я обичаше. Искаше й се да го извика от радост, ала тя знаеше, че първо Трейс трябва да произнесе тези думи — по негов собствен начин и в подходящия миг.

Какво търпение… Джилиан не бе предполагала, че той бе способен да прояви такова търпение към жена. Към нея. Чувстваше, че разцъфтява в ръцете му. Цялата бе негова.

Каква щедрост… Трейс не познаваше друга толкова щедра жена. Никога не бе очаквал, че ще може да се радва на такава безгранична и толкова щедро дарявана любов. Всичко, което притежаваше и което можеше да даде, бе нейно. Само нейно.

Двамата се увериха, че чудесата са наистина възможни.

 

 

Стаята тънеше в мрак и дори прокрадващата се отвън светлина не можеше да прогони сенките на нощта. За пръв път в живота си Трейс се чувстваше толкова спокоен. Бяха поспали само няколко минути, но той бе обзет от сила и бодрост. Легна до нея. Единственото, което желаеше, бе отново да се любят.

— Помниш ли онзи ден, когато се беше вбесила и заедно взехме душ?

— Не се бях вбесила, а съвсем основателно ядосала!

— За мен беше вбесена. И много ми хареса — топла и мокра, и гневна.

— Да не би да си намислил пак да ме ядосаш?

Тя започна да разтрива мускулите на врата му.

— Защо не? Може ли малко по-надолу, докторе? Да, точно там — добави Трейс, когато Джилиан плъзна ръка по гръбнака му.

— Може и да се съглася да вземем душ — тя целуна рамото му, а после проследи с устни местата, където пръстите й го масажираха.

— Май няма да се наложи дълго да те убеждавам.

— Така ли? Господин О’Хърли, да не би да искате да кажете, че много лесно се съгласявам?

— А, не — усмихна се той. — Искам да кажа, че мен много ме бива.

— Що за нахалство! Може би трябва да… — Джилиан изведнъж млъкна и след малко попита: — Трейс, какъв е този татуиран бръмбар на хълбока ти?

— Скорпион!

— Моля?

— Това е скорпион.

Тя се вгледа и след кратка пауза настоя:

— Не е светло, но това е бръмбар! При това смачкан бръмбар — Джилиан целуна татуировката и добави: — Повярвай ми, аз съм учен, нали знаеш.

— Това е скорпион. Символ на бързо ужилване.

Тя притисна устни, за да не прихне.

— Ясно. Много подходящо. И все пак държа да знаеш, че на задните ти части е изрисуван смачкан бръмбар!

— Не е на фокус — промълви той, напълно отпуснат в гальовните ласки на ръцете й. — Онзи, който ме татуира, беше пиян.

Джилиан седна и опря ръка на бедрото му.

— Да не би да искаш да кажеш, че си се оставил на някакъв пияница да татуира тази нежна част на тялото ти?

Трейс се обърна светкавично и тя в миг се озова под него.

— Аз също бях пиян. Как мислиш, ако бях трезвен, бих ли позволил на някой с игла да ме доближи?

— Ти си луд!

— Да. Бях на двайсет и две. Лекувах разбитото си сърце и изкълчено рамо.

— О, разбито сърце? Хубава ли беше?

— Страхотна — отвърна той, макар вече да не си я спомняше ясно. — И тялото, и въображението й бяха повече от прекрасни.

— Наистина ли?

— Ако не е наистина, то е трябвало да бъде наистина. Във всеки случай рамото ми беше изкълчено.

— Аха. Да не те сполети пак? — закани се Джилиан и го сграбчи за рамото.

— Заплашваш ме, така ли? Добре… Защо ми се струва, че ревнуваш?

— Не разбирам за какво говориш. Никога не бих ревнувала!

— Да не би пак да се ядосваш с основание?

— Може и да се ядосвам. Лежа с теб в леглото, а ти ми разказваш за друга жена.

Трейс стана и я преметна през рамо.

— Ама какво правиш? — опита тя да се възпротиви.

— Щом съм те вбесил, веднага те вкарвам под душа.

Джилиан го ощипа и се засмя.

— Ама че си мръсник!

— Обичам, когато говориш неприлични думи.

Заливайки се от смях, той я понесе към банята.