Нора Робъртс
Без следа (1)

Пролог

— Хайде, Трейси, по-живо, бавиш темпото!

Франк О’Хърли бе застанал в пълна готовност. Трите спектакъла в Тер От не бяха върхът на кариерата му, нито пък мечтата на мечтите му, но публиката в никакъв случай не биваше да съжалява за парите, които бе дала. Всяко представление беше генерална репетиция за голямото шоу.

Той коригира ритъма и започна новия номер с ентусиазъм — Франк беше на четирийсет, ала краката му бяха пъргави като на шестнайсетгодишно момче.

Беше измислил номера сам и горещо се надяваше, че ще се прочуе като „Номера на О’Хърли“. На пианото най-голямото му дете и единствен син опитваше да вдъхне живот на мелодията, която беше свирил вече безброй пъти, мислейки си за други места и за други неща.

Майка му също излезе на сцената. Колко представления бяха изиграли, колко театри бяха обиколили и въпреки това Трейс винаги им се радваше. Но и изпитваше едно особено чувство на раздвоение…

Винаги ли щеше да свири второкласни мелодийки на това второкачествено пиано, за да угоди на големите, ала нереални мечти на баща си?

Както бе правила винаги, Моли влезе в тон със стъпките на съпруга си. Но мислите й не бяха толкова заети с номера — можеше да танцува дори със завързани очи — колкото със сина й.

Момчето не беше щастливо… Пък и вече не беше дете. Възмъжаваше и скоро щеше да поеме своя път. Франк се плашеше от този факт дотолкова, че дори избягваше да го споменава.

Двамата спореха все по-разгорещено и някой ден, мислеше си майката, надали би могла да спре бурята, която щеше да последва.

Подскок, завъртане и трите им дъщери излязоха на сцената. Мери чувстваше как Франк сияе от гордост. В никакъв случай не би искала той да загуби гордостта или надеждите си, които го поддържаха все така млад и изпълнен с мечти, какъвто беше, когато се влюби в него.

Моли и Франк се въртяха на сцената и скоро дойде ред за първата песен. Трите сестри близначки О’Хърли — Шантел, Аби и Мади — запяха в унисон, сякаш се бяха родили с песен на уста.

Моли си мислеше, че и те като Трейси вече не са деца. Шантел използваше остроумието и хубостта си и очароваше младите мъже от публиката. Аби беше по-уравновесена и спокойна. А Мади се променяше с всеки изминал ден. Жалко, тя имаше толкова талант, за да го погубва в обикаляща трупа артисти.

И все пак майката се тревожеше най-много за Трейс. Той седеше на очуканото пиано в невзрачния клуб, а мислите му се рееха надалеч. Беше видяла брошурите, които събираше — за Занзибар, Нова Гвинея, Мазалтан. Той все говореше за джамиите, пещерите и планините, които мечтаеше да види.

Ала заговореше ли, Франк го отрязваше — той си знаеше своето.

— Браво, милички — прегърна Франк дъщерите си. — Трейс, умът ти не е в нотите! Дай малко живот!

— В тази песен отдавна няма никакъв живот.

Преди няколко месеца Франк сигурно щеше да се засмее и да го погали по главата, но сега долови критичния тон на сина си — забележка, отправена от мъж към мъж.

— Екстра си е песента — вирна брадичка той. — Ама ти не свириш както трябва. Само се цупиш над клавишите.

Аби реши да се намеси. Вече няколко седмици всички в семейството бяха доста изнервени.

— Хайде да починем малко — предложи тя.

— Аби, нямам нужда от адвокат — сряза я Трейс. — Освен това не се цупя.

— Тъй ли! — Франк отмести ръката на Моли и пристъпи. Колко е висок, помисли той, когато синът му се изправи до него. — Откакто ти заявих, че моят син няма работа в Хонконг или не знам къде другаде по света, само се мръщиш! Твоето място е при семейството ти! Имаш задължения към нашата трупа!

— Ами! Задължения!

Франк присви очи.

— Внимавай с какъв тон ми говориш! Не се мисли за толкова голям.

— Някога някой все трябва да ти заговори с този тон. Докога ще пеем тия посредствени песнички в някакви си мизерни клубчета, а!

— Трейс, недей — умоляващо промълви Моли.

— Защо да не му кажа истината? Вие трите и ти, мамо, само мълчите и му я спестявате!

— Ама че мразя разправиите — заяви Шантел, без да дава воля на раздразнението си. — Хайде да сложим точка.

— Не! Искам да чуя какво имате да ми кажете! — избухна Франк.

— Омръзна ми този автобус, с който ни мъкнеш от град на град, година подир година.

— Мъкна ви?! Така ли?

— Не — намеси се Моли. — Ние никога не сме имали нищо против пътуванията. А ако някой има, нека го каже, обаче не така грубо.

— Но той не чува! — викна Трейс. — Не го интересува какво искам или какво не искам! Всеки път ми опява едно и също — че семейството трябва да е единно, че съвсем скоро ще направим големия удар, ала това скоро все не идва!

— Ти си неблагодарен егоист! Цял живот работя за вас. За да имате един ден повече възможности. Ама все не е достатъчно.

— Не, не е достатъчно, защото твоите „възможности“ мен не ме вълнуват. Колкото повече ме караш да преследвам твоите мечти, толкова повече те намразвам.

— Тогава си свободен да гониш собствените си мечти — с треперещ глас рече Франк. — Но не се връщай. Не се връщай, когато се разочароваш.

Бащата излезе, а Аби хвана Трейс за ръката.

— Той не искаше да го каже, нали разбираш…

— И двамата ги наговориха едни — промълви Мади и погледна безпомощно майка си.

— Трябва малко да се поуспокоим — реши Шантел, която имаше склонност към драмите, ала все пак й дойде твърде много. — Хайде, Трейс, отиваме на разходка.

— Не, вие, момичета, отидете да се разходите, а аз ще поговоря с Трейс — възрази Моли.

Тя седна до него пред пианото и подзе:

— Знам, че не си щастлив и че едва се въздържаш да не излееш яда си. Трябваше да се намеся, но…

— Ти нямаш вина.

— Колкото има той, толкова имам и аз. Твоите думи много го засегнаха. В тях имаше и много истина. Така е, ще го намразиш, ако не те пусне да заминеш.

— Мамо…

— Знам колко много искаш да заминеш.

— Трябва да замина.

— Тогава замини! — тя стана и постави ръце на раменете му. — И то веднага. Защото може да ти стане съвестно или той да те придума да останеш. Тръгни по своя път. Винаги можеш да ни намериш, нали така…

— Обичам те!

— Знам. И искам винаги да бъде така.

Моли целуна сина си и бързо се отдалечи, за да прикрие сълзите си.

 

 

Същата вечер Трейс приготви багажа си — дрехи, хармоника, брошури. Остави бележка:

„Ще ви пиша.“

С триста двайсет и седем долара в джоба той застана на шосето пред мотела и вдигна ръка за автостоп.