Нора Робъртс
Ангел хранител (8)

Осма глава

— Не мога да повярвам, колко бързо расте Майкъл. — С чувството на истинска баба, но и с порядъчно загладена нова прическа Аманда седна с бебето в скута си на изваяния дървен люлеещ се стол в току-що обзаведената детска стая на Майкъл.

— Той наваксва много бързо за недоносено бебе. — Все още не напълно сигурна в чувствата, които хранеше към свекърва си, Лора продължи да сгъва изпраните мънички бебешки дрешки. — Днес на консултацията лекарят каза, че Майкъл е здрав като вол. — Тя допря до бузата си меката пижама на бебето, която бе почти толкова мека, колкото кожата на сина й. Исках да ти благодаря, че ми препоръча доктор Слоун. Тя е прекрасна.

— Това е добре, но на мен никак не ми е необходимо педиатър да ми казва, че бебето е здраво, то си личи. Погледни само колко силно стиска с ръчичките си. — Аманда тържествуваше, че Майкъл се държи за пръстите й, но щом се опита да суче от сапфира на пръстена й, тя веднага го сложи да легне. — Знаеш ли, че той има твоите очи?

— Така ли? — Поласкана, Лора се приближи и застана над тях. Бебето миришеше на бебешка пудра, а Аманда на френски парфюм. — Все още е прекалено рано да се каже, но наистина се надявам да прилича на мен.

— Без съмнение. — Аманда продължи да люлее бебето, докато наблюдаваше снаха си. — А какво стана с твоя преглед? Как си?

— Чувствам се идеално. — Лора се замисли за листа хартия, който бе тикнала в горното чекмедже на скрина.

— Изглеждаш ми леко уморена. — В тона й нямаше и следа от съчувствие, по-скоро тя отбелязваше един факт. — Още нищо ли не си предприела по въпроса с допълнителната помощ тук в къщи?

Гръбнакът на Лора автоматически се изпъна.

— Нямам нужда от помощ.

— Но това, разбира се, е абсурдно. С тази голяма къща и новороденото бебе, а и при наличието на такъв взискателен съпруг, можеш да си позволиш всичката помощ, която може да се намери на света, за да се облекчиш. — Майкъл започна да гука, с което окончателно разтопи Аманда. — Хайде, слънчице, говори на баба. Кажи ми, да, точно така е, както казваш. — Бебето отвърна с още по-силно гукане. — Слушай, сега ще ти кажа нещо. Съвсем скоро ще можеш да ни разказваш дълги истории за себе си. Само внимавай, защото едно от първите неща, които ще кажеш, трябва да бъде „Баба ми е прекрасна“. Ето го най-доброто момче. — И преди да погледне към Лора, Аманда го целуна по челцето. — Трябва да ти кажа, че младият левент май е за подсушаване и че с огромно удоволствие ще предоставя тази работа на теб. — С присъщата на бабите гордост, Аманда подаде подмокреното бебе на Лора. Тя остана на люлеещия се стол и след като Лора пое Майкъл.

Искаше й се да си поговорят за още много неща. Аманда бе свикнала да оповестява на всеослушание вижданията си и ако има нужда, да се налага с аргументите си на всеки, който й се мернеше пред очите. Усилията, които полагаше да се въздържи й струваха доста, но през последните няколко седмици бе чула достатъчно неща за семейство Игълтън и за живота на Лора при тях. С голяма доза предпазливост тя подхвана нова тактика.

— Гейб прекарва доста време в галерията.

— Да. И мисля, че всеки момент ще реши да направи нова самостоятелна изложба. — При тези думи Лора като влюбено момиче се наведе да подуши вратлето на Майкъл.

— Ходила ли си там?

— В галерията ли? Не, не съм.

Аманда забарабани със заобления си, коралов на цвят маникюр по страничните облегалки на стола.

— Мислех, че работата на Гейбриъл те интересува.

— Разбира се, че ме интересува. — Тя повдигна Майкъл над главата си, а той започна да се смее и да гука. — Просто не смятам, че е разумно да водя Майкъл там и да го отвличам от работата му.

На върха на езика й бе да припомни на Лора, че Майкъл си има дядо и баба, които ще се радват да се погрижат за него няколко часа самостоятелно. Аманда отново потисна порива си.

— Сигурна съм, че Гейб няма да има нищо против. Той е толкова привързан към бебето.

— Да, така е. — Лора стегна връзките на светлосините обувчици на Майкъл. — Но също така знам, че Гейб има нужда от достатъчно свободно време, за да организира добре работата си и да се погрижи за кариерата си. — Тя подаде на сина си мъничко плюшено зайче, което той веднага завря радостно в устата си. — Имаш ли случайно някаква представа, защо Гейб толкова дълго време се колебае дали да направи изложба?

— Не си ли го питала?

— Не, аз… Не исках да го притискам да говори за това.

— Именно малко натиск не би му се отразил зле.

Учудена, Лора се обърна към свекърва си.

— Защо?

— Защото има нещо общо с Майкъл. Синът ми Майкъл. Но за останалото по-добре питай самия Гейб.

— Те бяха ли близки?

— Да. — Аманда се усмихна. — Бяха много близки, въпреки че бяха невероятно различни. Гейб се съсипа, когато Майкъл загина. Дълбоко вярвам, че времето, което той прекара в планината, му е помогнало да се върне към изкуството. Също така вярвам, че ти и детето му помогнахте да намери отново сърцето си.

— Ако това е така, радвам се, че съм му помогнала. Той ми подаде ръка в такъв труден момент и никога няма да мога да му се отплатя за стореното.

Аманда погледна Лора укорително.

— Отплащането не е тема за обсъждане между съпруг и съпруга.

— Вероятно не е.

— Ти щастлива ли си с него?

За миг Лора замръзна, но положи бебето в люлката, като нагласи музикалната му играчка така, че то да може да я достига и рита.

— Разбира се, че съм щастлива, защо да не съм?

— Именно това бе следващият ми въпрос.

— Щастлива съм, много съм щастлива. — Тя продължи да сгъва бебешките дрехи. — Много мило от твоя страна, че дойде да ме видиш, Аманда. Знам колко натоварен е графикът ти през деня.

— Недей да си мислиш, че можеш просто ей така вежливо да ми посочиш вратата, преди да съм решила, че е време да си тръгна.

Лора се обърна към Аманда и видя, че на устните й е изписана лека закачлива усмивка. Лошите обноски й бяха достатъчно непривични, за да я накарат да избухне.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Не очаквам от теб да се чувстваш удобно в моята компания. Да ти кажа честно, самата аз не съм убедена все още, че се чувствам удобно в твоята.

Малко по-спокойна, Лора се усмихна в отговор.

— Сигурна съм, че на теб ти е удобно във всякакви компании. Дори ти завиждам за тази ти черта. Извинявай.

Аманда отхвърли извинението и стана да се разходи из стаята. Тя харесваше промените, направени от снаха й. Помещението се бе превърнало в светло и събуждащо радостни чувства място. Не беше прекалено луксозна, а съвсем обикновена, традиционна детска стая, която много й напомняше на детската стая, която самата тя бе подредила преди толкова много години за синовете си. В нея се носеше аромата на бебешка пудра и свежо бебешко бельо.

Прекрасно място, си помисли Аманда. Тя знаеше, че това, което се случи с нейния син е най-доброто, на което човек можеше да се надява за детето си. За нея бе очевидно, че Лора храни безрезервна любов към Гейб.

— Стаята е станала много кокетна. Всеки път, когато влизам тук си го мисля. — Тя потупа по главата еднометровия лилав мечок. — Но не можеш да се криеш тук вечно.

— Не разбирам, за какво намекваш. — А всъщност много добре разбираше.

— Каза, че никога не си идвала в Сан Франциско, а сега, когато си тук, да си отишла в някой музей или на театър? Разходи ли се покрай рибарското пристанище? Вози ли се на рикша? Разгледа ли китайския квартал? Направи ли нещо от това, което всеки новодошъл или турист би направил?

Сега, в своя защита Лора отвърна с хладен тон:

— Не, не съм. Тук съм едва от няколко седмици.

Аманда реши, че е време да спре с увъртанията и да заговори по същество.

— Нека за миг спрем и си поговорим като жена с жена. Абстрахирай се от факта, че съм майката на Гейб. Тук сме сами. Каквото и да си кажем сега в тази стая, няма да излезе извън четирите й стени.

Дланите на Лора започнаха да се потят. Избърса ги в крачолите на панталона си.

— Нямам представа какво искаш да чуеш.

— Каквото трябва да бъде казано. — Когато Лора запази мълчание, Аманда поклати глава и продължи. — Добре, тогава ще започна аз. Знам, че в живота си минала през някои отчайващи периоди, някои от тях са били направо трагични. Гейб ни запозна само в общи линии с нещата около теб, но аз узнах доста повече, защото знам към кого да се обърна и какво да го попитам. — Аманда преметна крак върху крак. Не й убягна пламъкът в очите на Лора. — Изчакай да свърша. Тогава можеш да се чувстваш колкото си искаш засегната.

— Не съм засегната — отвърна Лора непоколебимо. — Но не виждам защо трябва да разискваме миналото.

— Докато не си в състояние да погледнеш право в лицето своето минало, не можеш да погледнеш и към бъдещето. — Аманда се опита да задържи тона си равен, но дори и нейната солидна фасада се разлюля от думите, които последваха. — Знам, че бившият ти съпруг, Тони Игълтън е издевателствал над теб. Знам също, че и родителите му са си затваряли очите за това, което може да се нарече чудовищно, дори криминално поведение спрямо теб. Сърцето ми се къса като се сетя, какво са ти сторили.

— Моля те. — Поклати глава и се задави. — Недей.

— Не позволяваш да проявя никакво съчувствие, дори и като жена към жена, така ли?

Лора отново отметна глава. Страхуваше се да го приеме. Нещо повече, даже да си признае, че се нуждае от съчувствие.

— Не мога да понасям спомените за онова време. Не мога да търпя и някой да ме съжалява.

— Съчувствието и съжалението са две напълно различни неща.

— Всичко това съм успяла да загърбя. То принадлежи към миналото. Сега съм друг, различен човек от това, което бях тогава.

— Няма как да се съглася с теб, защото не съм те познавала тогава. Но едно мога да кажа: всяка жена, която е успяла да отстоява позициите си през всичките изминали месеци, трябва да притежава неизчерпаеми запаси от сили и решимост. Кажи ми, не е ли настъпило вече времето, да използваш тези си качества и да отвърнеш на удара?

— Вече съм го правила.

— Предприела си мерки, може би най-важните. Няма да споря, че дори и бягството изисква кураж и издръжливост. Но безспорно идва и времето, когато трябва да се заеме определена позиция.

Не бе ли си го повтаряла непрекъснато същото това нещо? Не се ли мразеше, именно защото само си го повтаряше? Тя погледна към сина си, който гукаше и се протягаше към шарените птички над главата си.

— И какво да направя? Да ида в съда или във вестниците, където да изкарам цялата помия наяве и да дам повод да ни одумват всички?

— Ако е необходимо, да. — Тонът на гласа й огласи с гордост всяко кътче на стаята. — Семейство Брадли не се страхува от скандали.

— Аз не съм…

— Но сега си — настоя Аманда. — Ти си Брадли, както и детето. Най-вече мисля за бъдещето на Майкъл, но не по-малко и за твоето. Има ли значение, какво си мислят хората и какво знаят за теб? Няма от какво да се срамуваш.

— Грешката ми е, че допуснах това да се случи — отвърна Лора в пристъп на затаен гняв. — И винаги ще се срамувам.

— Милото ми дете. — Без да може да се овладее, Аманда се изправи и прегърна Лора.

След първоначалния шок, Лора усети, че Аманда успява да я предразположи. Вероятно защото топлотата идваше от жена, но то бе достатъчно да разчупи защитната й черупка, както никога досега.

Аманда я остави да се наплаче, тя дори поплака с нея. Фактът, че бе способна на такова нещо, бе далеч по-успокояващ от всички думи, които можеха да бъдат казани. Ръка за ръка, опрени една в друга те преминаха заедно през бурята от емоции. Връзката, която Лора никога не очакваше да възникне, се бе зародила в сълзи. Аманда все още обгръщаше раменете Лора с ръка, когато я отведе да седне на кушетката, покрита с пъстро раирано покривало.

— Това като че ли назряваше от известно време — каза тихо Аманда. Тя извади от джобчето на ризата си дантелена кърпичка и без никакво притеснение избърса очите си.

— Не знам. — Лора използва опакото на ръката си, за да избърше вече засъхващите сълзи. — Предполагам, че е така. Плачът не е нещото, от което имам нужда поне сега. Случва се само, когато поглеждам назад във времето и си припомням живота си.

— Сега, чуй ме внимателно — подхвана Аманда. Нямаше и следа от нежност в гласа й. — Била си много млада и самотна и няма нищо, ама нищо, от което да се срамуваш. Един ден ти ще осъзнаеш това. Но засега е достатъчно да знаеш, че повече не си сама.

— Понякога толкова се ядосвам, като се сетя, че съм била използвана като удобно извинение, като боксова круша или като символ за добро обществено положение. — Лора се запита, как е възможно гневът да й носи спокойствие и да смекчава болката. — Ако има нещо, което знам със сигурност то е, че никога няма да се върна назад, каквото и да ми струва това.

— Щом като гневът ти помага, бъди гневна.

— Но… този гняв, той е нещо много лично. — Тя погледна към люлката в другия край на стаята. — Той се явява, когато нещата опрат до Майкъл и знам, че те ще направят всичко възможно, за да ми го отнемат… Тогава се страхувам.

— Ще им се наложи да се разправят вече не само с теб, нали така?!

Лора се обърна. Лицето на Аманда излъчваше спокойствие и увереност. Очите й блестяха. Ето откъде Гейб бе наследил това войнствено излъчване, си помисли Лора и усети, как я изпълва някакъв нов вид обич. Най-естественото нещо бе да се протегне и да я хване за ръката.

— Да, така е.

И двете чуха как вратата на долния етаж се отвори и затвори. Лора веднага взе да си бърше очите.

— Това трябва да е Гейб, който се връща от галерията. Не желая да ме вижда в този ми вид.

— Ще сляза долу и ще го задържа за малко. — Аманда погледна часовника си. — Имаш ли някакви планове за следобеда?

— Не, само да…

— Добре. Слез долу, след като се пооправиш.

След десет минути Лора се появи долу, за да завари притиснат в ъгъла Гейб с чаша сода в ръка.

— Ето, сега всичко е наред. — Аманда понагласи прическата си с лек жест, доволна от резултата от разговора. — Лора, ти готова ли си?

— Дали съм готова?

— Да. Обясних на Гейб, че ще отидем по магазините. Той е направо възхитен от перспективата за приема, който ще дам във ваша чест, следващата седмица.

Приемът явно е бил измислен, докато е слизала надолу по стълбата.

— По-скоро примирен — поправи той майка си с лека ирония. Усмивката му обаче се изпари, когато погледна към Лора. — Какво е станало?

— Нищо. — Глупаво бе да си мисли, че с едно измиване на лицето и малко грим ще скрие каквото и да било от него. — Двете с майка ти се разнежихме около Майкъл.

— Ако жена ти се нуждае от нещо, то е да излезе малко днес следобед. — Аманда стана и се наведе към Гейб да го целуне.

— Бих те смъмрила, че я държиш толкова дълго време затворена тук, но те обичам прекалено силно, за да го направя.

— Аз никога…

— Никога не съм я насърчавал да излиза — продължи майка му от негово име. — Така че, сега това зависи от мен. Хайде мила, вземи си чантата. Трябва да ти намерим някаква красива рокля за случая. Гейб, смятам, че Лора ще има нужда от твоите кредитни карти.

— О, да, моите. — Изведнъж се почувства като дърво, брулено от силен вятър. Бръкна в портфейла си, за да извади кредитните карти.

— Тия ще свършат работа. — Аманда взе две от картите и ги подаде на Лора. — Готова ли си?

— Добре. Аз… Да, готова съм — отвърна машинално тя. — Току-що нахраних Майкъл и му смених пелените. Не би трябвало да имаш никакви проблеми с него.

— Ще се справя — я увери Гейб, леко раздразнен.

Първо на първо, той самият би я извел на пазар, ако бе пожелала. И второ, въпреки че не му се искаше да си признае, не се чувстваше особено уверен да остава сам с бебето.

Аманда прочете в очите на сина си какво му е на сърцето и го целуна отново.

— Дръж се добре и ние ще ти донесем подарък.

Той не можа да потисне усмивката си.

— Хайде, всички вън — заповяда Гейб.

После сграбчи Лора все така развеселен и я целуна. Учуди се, когато тя отвърна толкова пламенно на прегръдката.

— Не я слушай ако те накара да си купиш разни дрехи с фльонги и финтифлюшки — пошепна й той, — няма да ти отиват. Вземи си нещо, което да е в тон с очите ти.

— Ако не я пуснеш най-сетне, няма да можем да купим каквото и да било — каза Аманда сухо, но бе радостна да види, че синът й наистина е влюбен в жена си.

 

 

Никой нямаше вина, че Майкъл избра точно този следобед да капризничи за постоянно внимание, нещо, което всички бебета понякога правят. Гейб го изведе на разходка, полюля го, подмени му пелените, говореше му, само дето не застана на глава, за да му угоди. От своя страна Майкъл гукаше, блещеше се хитро и се разплакваше жално всеки път, когато Гейб се опитваше да го сложи да легне. Правеше всичко друго, но не и да спи.

Накрая Гейб се отказа окончателно от намерението си да поработи през остатъка от деня и се отдаде изцяло на бебето. Яде пилешка кълка и прегледа вестника с Майкъл на ръце. И тъй като нямаше кой да му се подиграва, обсъди с бебето световната политика и някои от мачовете в националната лига, а през това време то издаваше нечленоразделни звуци и плюеше балончета.

Разходиха се из градината, след като Гейб откри една от детските шапчици, които Лора бе купила на Майкъл, за да го предпазва от пролетния бриз. Достави му неимоверно удоволствие като видя как бузките на бебето порозовяват и как заоглежда с интерес и учудване какво става наоколо.

Гейб установи, че Майкъл има очите на Лора, след като старателно ги проучи. Същата форма, същият цвят, но без сенките, от които нейните очи изглеждаха тъжни, но и прелестни. Очите на Майкъл бяха ясни и недокоснати от тъгата.

Сетне го сложи в малката бебешка люлка. Първоначално бебето се разхленчи, но после реши да се примири със съдбата си. След като го зави добре с одеялото, Гейб седна по турски на земята пред люлката и започна да се разтяга.

Жълтите нарциси бяха навирили жълто-белите си фунии нагоре. Перуниките пронизваха с розовите си цветове и екзотичност. Люляците, въпреки че все още не бяха разцъфнали напълно, излъчваха вече своя аромат. За пръв път след трагедията, която го бе сполетяла, Гейб намери покой. През цялата зима горе в планината той полека-лека бе започнал да се възстановява. Но едва тук, вкъщи, с пропукващата пролет около него, той можа да разбере и да приеме, че животът наистина продължава.

Гейб продължи да люшка бебето с розовите бузи и ясните очи и през цялото време ръчичките му се вдигаха и сваляха с ритъма на люлеенето. Мъничкото му личице вече се беше закръглило и добиваше свое собствено изражение. Крехкостта на новороденото се бе изпарила. Майкъл порастваше.

— Обичам те, Майкъл.

Тези думи той каза на оня Майкъл, които никога вече нямаше да види и на този, когото нежно люлееше пред себе си.

 

 

Тя нямаше намерението да отсъства толкова дълго, но хаотичните няколко часа, прекарани в размотаване по магазините й напомни чувството, което имаше през краткия период от живота си, когато сама се грижеше за себе си и нямаше търпението да вкуси от всичко.

Един-два пъти се почувства гузна, че използва кредитните карти на Гейб така свободно. От друга страна с Аманда бе толкова лесно да се избират покупките. Сега тя бе Лора Брадли.

Лора имаше вродено чувство за съчетанията на цветовете и за хубавата линия, което се бе дооформило през времето, докато работеше като модел. Така че това, което избра не бе нито прекалено екстравагантно, нито натруфено. Тя с нескрито удоволствие отбелязваше, как Аманда поклаща глава одобрително, когато правеше своя избор.

Когато най-сетне застана пред входната врата на къщата с чантите и кутиите с покупки, Лора заключи, че днешният ден е бил крачка напред за нея. Може би тази крачка можеше да направи впечатление само на някоя жена, но така или иначе тя я беше направила вече. Сега Лора отново пое живота си в свои ръце, дори и само като призна, че се нуждае от дрехи — дрехи, които да отговарят на нейния вкус и стил. Тя си тананикаше, когато се качи на горния етаж.

Там ги намери двамата заедно — Гейб изтегнат на леглото, а Майкъл сгушен в сгъвката на ръката му. Съпругът й спеше дълбоко. Синът й беше изритал леката си завивка и размахваше една бебешка дрънкалка към тавана.

Тя тихо остави торбите на земята и се приближи до тях. Гледката, която се разкриваше пред очите й бе типично мъжка. Мъжът, изпружен на кревата с несъбути обувки, отгърнатият шпионски трилър, захлупен с отворените страници върху покривката на леглото, чашата върху старинното нощно шкафче, в която преди известно време е имало разхладителна напитка.

Детето, което сякаш разбираше, че е част от този изцяло мъжки свят, лежеше тихичко, отдадено на собствените си бебешки мисли.

Прищя й се да притежава частица от дарбата на Гейб. Ако я имаше, щеше веднага да ги нарисува така двамата заедно. Тогава обаятелната сцена щеше да бъде увековечена. За миг тя приседна на ръба на леглото и ги загледа.

Помисли си, че да наблюдаваш един мъж докато спи, бе нещо толкова интимно. Прииска й се да отмести русия кичур от челото му, за да може да проследи сурово изсечените черти на лицето му, но се уплаши, че ще го събуди. Тогава от уязвимостта му нямаше да остане и следа, щеше да си отиде и изражението му, което издаваше толкова много за него като личност.

Той бе красив мъж, въпреки че не обичаше да му го казват. Състраданието, което обикновено прикриваше със сарказъм или избухливост, бе дълбоко вкоренено у него. Като го наблюдаваше сега несмущавано без негово знание, можеше да види съвсем ясно, защо се бе влюбила в него.

Когато Майкъл я забеляза и започна да мрънка, тя се наведе и се опита да го вдигне, без да събуди мъжа си. Още при първото движение очите на Гейб се отвориха. Бяха сънливи и много близо до нейните.

— Съжалявам, не исках да те събудя.

Той не отвърна нищо. Все още витаеше в съня си, който тя не можеше да види и в който играеше важна роля, когато я притегли и я целуна. В този миг тя почувства такава нежност, каквато не беше изпитвала от много време, нежност, напомняща обещание.

Тя се нуждаеше точно от това — от обещание, стига той да можеше да й го даде. На обещанието тя бе готова да повярва.

Майкъл, който усети, че майка му е наблизо реши, че е дошло време за хранене.

Лора не остана доволна в желанието си да бъдат поне още за миг заедно и бавно се отпусна назад. Когато Майкъл се замуши около гърдата й, Лора само разкопча две копчета на блузата си и го остави сам да си проправи пътя.

— Той май те е изтощил до крайност?

— Не, просто си дремвахме леко. — Никога не пропускаше да отбележи с възхищение, колко невероятно красива ставаше тя, когато кърмеше бебето. Той вече я бе рисувал така, но само за себе си. — Не бях наясно колко много енергия ти трябва, за да се справиш с толкова мъничко същество.

— Ще става по-лошо. Докато правехме покупките видях една жена с току-що проходило детенце. Тя така и не спря да тича подир него. Майка ти ми каза, че всеки следобед е била на прага на пълното изтощение, преди да успее да те накара да заспиш следобедния си сън.

— Лъже. — Той притегли няколко възглавници зад гърба си и се настани удобно. — Аз съм бил най-послушното дете на света.

— Значи, някое друго дете е надраскало копринените тапети с боичките си.

— Чисто и просто — артистична изява. Бил съм дете чудо.

— Без съмнение.

Той само повдигна вежда. Тогава забеляза торбите насред стаята.

— Щях да те питам, дали прекара добре с майка ми, но отговорът е очевиден.

Тя понечи да се заоправдава, но се сети, че не бива да постъпва така.

— Беше прекрасно да си избирам обувки и да си виждам краката, докато ги меря, а още по-хубаво беше, че можах да си купя рокля с талия.

— Предполагам, че е много неприятно да си развалиш фигурата по време на бременността.

— Напротив. Аз лично се наслаждавах на всяка минута. Особено когато за пръв път не можах да си закопчея панталоните. Бях толкова възторжена. — Тя тъкмо щеше да продължи и спря. Даде си сметка, че той никога няма да се вживее в този период. Първите трепети и страхове, първите движения на бебето. Погледна към Майкъл и осъзна, че с цялото си сърце силно желаеше Гейб да е истинският баща на бебето. — И въпреки това сега съм щастлива, че не изглеждам като самолетоносач.

— По-скоро като дирижабъл.

— Правиш най-милите комплименти.

Той изчака Лора да премести Майкъл на другата си гърда. Изведнъж му се прииска да прокара пръст там, точно над местото, където Майкъл сучеше. Не беше сексуален порив, нито романтичен, а най-вече учудване. Вместо това, завтъкна ръце зад тила си.

— Събрах някакви остатъци от храна. Нямам представа дали стават за ядене.

Лора отново беше на път да се заизвинява. Но само се усмихна.

— Толкова съм гладна, че съм готова на всякакви огризки.

— Добре. — Гейб се наведе напред, но само за да погали Майкъл по главата. — Слез долу като го оправиш. След този следобед имам чувството, че той ще заспи мигновено, веднага щом като си напълни коремчето.

— Няма да се бавя. — Лора изчака, докато Гейб не излезе. После притвори очи с надеждата, че ще има смелостта да осъществи плановете си за остатъка от вечерта.

 

 

Никой не бе поглеждал на нея като на жена от толкова време. Лора стоеше пред огледалната стена в банята, която сега бе изпотена от парата. Изглеждаше като жена. Нощницата й бе бледо синя, почти бяла. Беше избрала този цвят, защото й напомняше на снеговете в планината в Колорадо. Падаше по тялото й на ситни гънки от дантеления корсаж. Тя прокара ръката си по материята, за да я усети. Платът бе много тънък и много мек.

Въпросът бе, как да направи косата си — дали да я върже на кок или да я остави пусната. Но дали това имаше някакво значение?

Какво ли е усещането да бъдеш съпруга на Гейб… Истинска съпруга? Тя притисна с длан корема си, за да се поуспокои. Спомените заплашваха да изплуват на повърхността и тя се постара да ги потисне. Тази вечер тя щеше да се вслуша в съвета на Аманда. Нямаше да мисли за миналото, а за това бъдеще.

Обичаше го толкова много, но не знаеше как да му го каже. Думите трудно излизаха от устата, после пък беше трудно да си върнеш думите назад. И, което бе още по-лошо, тя се страхуваше, че той ще приеме любовта й със същата неотзивчивост и несъгласие, както благодарността й. Но тази вечер… Искрено се надяваше, че тази вечер ще може да му я докаже.

Той тъкмо си събличаше ризата, когато тя отвори вратата към съседната спалня. За миг светлината, която идваше иззад гърба й огря пусната й коса и премина през фината материя на нощницата. Всички движения замряха също като в пиеса, когато се вдига завесата. Стана му горещо и коремът го присви.

Тогава тя загаси лампата в банята. Той си съблече ризата.

— Погледнах Майкъл. — Гейб се изненада, че изобщо може да говори, а и думите му звучаха доста нормално. — Той спи. Мислех да поработя час-два.

— О! — Този път тя успя да се овладее, преди да махне с ръка. Тя бе вече зряла жена. А зрялата жена трябва да е наясно, как да прелъсти съпруга си. — Знам, че днес загуби много време, за да гледаш бебето, докато аз бях навън.

— На мен ми харесва да се грижа за него. — Тя бе толкова стройна, така прекрасно крехка с нейната млечно бяла кожа и тази синьо-бяла нощница. Образът на ангела отново се появи — с руси къдрици, вместо с ореол.

— Ти си чудесен баща, Гейб. — Тя пристъпи към него. Беше започнала да потръпва.

— С Майкъл ми е много лесно.

Лора нямаше представа, че може да се окаже толкова трудно да прекосиш една стая.

— А аз затруднявам ли те в ролята ти на съпруг?

— Не. — Гейб я погали по бузата с опакото на ръката си. Сега очите й бяха доста по-тъмни от копринената дреха, която носеше. Той успя да се отдръпне, като силно се изненада, че успява да се владее. — Сигурно си много уморена.

Лора потисна въздишката си и се обърна на другата страна.

— Очевидно не ме бива много в тези неща. И тъй като явно с прелъстяване нещата няма да станат, дай да опитаме чрез по-обикновен подход.

— Ти това ли правеше? — Искаше му се да го обърне на смях, но мускулите му бяха опънати от напрежение. — Да ме прелъстяваш?

— Некадърно. — Лора отвори чекмеджето и извади някакво малко листче. — Това е заключението на моя лекар. Той твърди, че аз съм нормална, напълно здрава жена. Искаш ли да го прочетеш?

— Помислила си за всякакви варианти, нали? — Устните му се свиха.

— Ти каза, че ме искаш. — Листчето потъна в дланта й. — Помислих си, че наистина ме желаеш.

Той успя да я хване за ръцете, преди да побегне. Очите й бяха сухи, но само с един поглед можа да съзре в тях накърнената й гордост. Бремето, което носеше върху плещите си, сякаш още повече му натежа. Това, което имаше между тях, бе все още твърде ефирно. Ако сега допуснеше грешка, рискуваше то окончателно да изчезне.

— Наистина те желая. Така е от първия ден, в който те срещнах. Да не мислиш, че ми е било лесно да съм с теб, да те искам и да не мога да те докосна.

Тя много предпазливо положи длан на гърдите му и усети как мускулите му се стягат.

— Няма причина да не го направиш сега.

Той плъзна ръце нагоре към раменете й така, че пръстите му пробягаха по нежния плат на нощницата. Ако това бе грешка, нямаше никакъв избор, освен да я направи.

— Няма я вече физическата пречка. Когато те отведа в леглото, можем да бъдем само двамата. Без духове и без спомени. — Тя сведе поглед, но той я притегли по-близо и тъй я накара да вдигне очи отново. — Не трябва да мислиш за никой друг, освен за мен.

Без да мисли дали думите му прозвучаха като заплаха или като обещание, той се наведе и сля устните си с нейните. Ръцете й трепереха от възбуда, но останаха в капана между телата им.

Остана само натискът на устните му върху нейните, но кръвта й започна да бушува. От вълнението, което той умееше да предизвиква толкова лесно у нея, стомахът й се сви на топка и тръпката прониза цялото й тяло много преди ръцете му да се впуснат по нея и дълго преди устните й да успеят да му отвърнат.

Ръцете й бяха оковани, но тя не се почувства застрашена. Устните му не бяха нежни, но това не я изплаши. Докато целувката се задълбочаваше, а интимността им нарастваше, тя не мислеше за никой друг, освен за него.

За първи път се чувстваше зряла и дръзка. С езика си той грабеше от устата й, жаден да вкуси нейния аромат. Вече нямаше връщане назад. Не и когато се отпусна в здравата му преградка и когато светлината бе приглушена. Той чуваше учестеното й дишане и отмереното тиктакане на махалото на часовника в коридора. Беше тъмно и тихо, те бяха сами. Тази вечер той щеше да има съпругата си.

Сърцето й биеше срещу голите му гърди. Той прокара ръце по тялото й, усещайки гладката й кожа и хлъзгавата материя на нощницата, за да вкуси всяко потръпване и всеки стон, който докосването му предизвикаше.

Жадно впи зъби в устната й, когато ръцете му се отправиха надолу по тялото й. Страстта изригваше от него, от нея, като в края на краищата прерасна във внезапен, спиращ дъха бяс. Тогава той почувства, че тялото й отдава на неговото тяло безрезервния дар на доверието. Чувствата, разбудени у него, засилиха желанието му. Нежността, болезнено сладка, по-ценна от най-скъпите диаманти, си намери мястото.

Ръцете й бяха свободни. Листчето, което бе все още в шепата й, полетя на пода, когато тя протегна ръце, за да го прегърне. Все още неуверено. Костите й сякаш се разтапяха, лека-полека, докато най-накрая не се запита, дали просто да не се измъкне изпод ръцете му. Съзнанието й, изпълнено с желанията й, сега бе замъглено от насладата, по-нежна и по-истинска от всичко, което някога си беше представяла.

Лора прокара ръце по тила му, почувства мускулите му, усети силата му. Озадачи се от откритието си, че един толкова силен човек може да бъде същевременно толкова деликатен. Устните му се впиха в нейните, вкусваха от тях, едва ли не я дразнеха, приканваха я да определи темпото. Или може би той просто я предизвикваше.

Страстта взе връх у нея, докато най-накрая не се впи в него. Устните й го търсеха ненаситно и нетърпеливо. И тогава литна в ръцете му. В приглушената светлина тя срещна погледа му, само очите му, зелени, но леко потъмнели от страст. Нейните останаха отворени и не се откъснаха от неговите, докато той нежно я положи на леглото.

Тя очакваше, че той ще бърза, ненаситен до полуда и нетърпелив за върховното удовлетворение. Не беше неподготвена за това. И любовта й нямаше да пострада. Тя усещаше до тялото си допира на неговото — изпънато и стегнато. Обвила ръце около него, тя бе готова да му даде, каквото пожелае.

Но той не бързаше. Ненаситен бе не само да получи, но и да даде. Когато обсипа шията й с целувки, без да бърза и да напира, тя също започна да се старае. Можеше само да продължава да нашепва името му, докато той не спираше бавното пътешествие по раменете й и надолу към извивката на гърдите, после отново нагоре във влудяващ кръговрат. Инстинктивно тя извърна глава да потърси устните, брадичката, слепоочието му, докато през тялото й преминаваха топлите и студените вълни на удоволствието.

Той имаше нужда да бди над нея. При първия допир се ужаси. И преди е била с мъже, бе родила дори дете, но той чувстваше невинността й. Беше я съзерцавал часове наред, докато я рисуваше. Бе я чувствал всеки път, когато я доближеше до себе си. И ако сега му предстоеше да отнеме невинността й, щеше в замяна да я дари с красота.

Тя бе така… отзивчива. Тялото й реагираше на приливи и отливи на неговото докосване. Където й да я вкусеше, кожата й мигновено се сгряваше. И въпреки че му се отдаваше и му се предлагаше, у нея имаше някакъв свян и леко двоумение. Искаше да я отведе отвъд тези чувства.

Бавно, с движения, които наподобяваха тих шепот по кожата, той свали нощницата, като следваше линията на дантелата с устните си. При първия й стон кръвта му забушува. Той нямаше представа, че само един отделен звук може да бъде така пленителен. С леки целувки, без да затваря устата си, той така изостри чувствителността на плътта й, че тялото й започна да потръпва под неговото. Под светлината на лампата тя бе толкова изящна, кожата й бе като мрамор, а косата й сребриста. Очите й бяха изпълнени с желание и същевременно неуверени.

Както преди бе използвал дарбата си, своя усет, за да изрази чувствата й върху бялото платно, така сега използваше същите тези умения, за да я освободи от тях.

Тя никога не бе допускала, че между мъжа и жената биха могли да бъдат толкова чувствителни един към друг. Дори и в пристъпите на наслада и постоянно надигащия се прилив на желание тя успя да усети неговата страст. Никога досега не бе изпитвала такова желание да докосва някой мъж. Тя го преоткриваше с пръсти, с длани, с устни, с език. Импулсът дойде с всичка сила. Само да го задържи за миг по-дълго, да се слее с него в едно.

Тогава, без да я предупреждава, той я издигна до върха, накара я да се извие като дъга и да охка, разтърсена от неописуема наслада. Съзнанието и тялото й се бяха отърсили от всичко друго, освен от усещанията си. За миг тя се изплаши, че е напълно извън контрол. Изкрещя името му докато се издигаше към кулминационната точка, с такава сила, така разгорещено, че в следващия миг се почувства съвсем безволева и замаяна.

— Моля те, не мога… Никога не съм…

— Знам — с неприсъщо смирение той се наведе и я целуна. Искаше да даде всичко от себе си, караше го нещо отвътре, но никога не бе предполагал, че когато даваш, можеш и да получиш толкова много. — Отпусни си, за никъде не бързаме.

— Но ти не…

Той се засмя.

— Смятам да го направя. Време имаме, колкото щеш. Сега искам само да те докосвам. — И отново започна онова бавно, увлекателно пътешествие по тялото й.

Не може да бъде. Преди време тя можеше да се обзаложи, че тялото й никога не би реагирало в отговор на толкова леко, така внимателно докосване. И все пак само след няколко мига тя потръпна от страст и желанието я завладя отново. Езикът му блуждаеше по корема й, после се спусна в извивката към бедрото, докато тя не се заизвива, жертва на собствените си страсти и предвкуси рая, в който той вече я отведе веднъж.

След това по невъзможен, невероятен начин тя отново се разлюля като в открито море. Този път обаче, веднага щом Лора изохка и се сепна, той се плъзна в нея.

Стонът й се сля с неговия.

Мокрите им тела се опряха едно о друго и се задвижиха в общ ритъм. Тя никога не се бе чувствала толкова силна и същевременно така свободна както сега, в такава близост, каквато можеше да има само с Гейб.

Тя бе всичко онова, от което той се нуждаеше, всичко, за което бе мечтал някога. Всичко бе като на сън, с изригванията и сладострастните тръпки, които пронизваха през тялото му. Притиснал лице към гърлото й, той можеше да долови нейния леко предизвикателен аромат, примесен с острото животинско ухание на страстта. Гейб можеше с чиста съвест да си отиде от този свят само със спомена от тази зашеметяваща комбинация.

Дъхът й свистеше учестен и обезумял в ухото му. Тялото й бе също толкова забързано и обезумяло под неговото. Той усещаше как тя, без да осъзнава какво прави, впиваше ноктите си в гърба му.

Гейб щеше да запомни всичко това завинаги.

И тогава той изпадна в пълна забрава и експлодира.