Нора Робъртс
Ангел хранител (3)

Трета глава

Чудеше се за какво ли си мисли тя. Изглеждаше толкова спокойна, тъй доволна. Бледорозовият й пуловер с висока яка обгръщаше нежно шията. Косата й блестеше, разпиляна по раменете. Отново нямаше никакви бижута, нищо, което да отвлече вниманието от самата нея, но и нищо, което да привлича вниманието към нея.

Гейб рядко използваше модели в работата си. Не за друго, а защото дори и да останеха неподвижни достатъчно дълго в позата, която изискваше от тях, рано или късно започваха да изглеждат отегчени и неспокойни. Лора сякаш можеше да седи безкрайно дълго, все с тази лека усмивка на лицето си.

Първото, което му се искаше да улови в портрета, бе онази вродена търпимост, която бе усетил у нея, благосклонното й отношение към изтеклото досега време и към онова, което предстоеше. Той самият никога не се бе отличавал с особено търпение. Нито към хората около себе си, нито към работата си, нито към самия себе си. Тази нейна черта будеше възхищението му, без да има желание да я развива у себе си.

И въпреки това, имаше нещо повече. Нещо, извън чисто женската красота и характерното за Мадоната спокойствие. От време на време той съзираше онази свирепост, типична за решителността на войника. Разбираше, че тази жена ще стори, каквото е необходимо, за да предпази това, което й принадлежи. И като изхождаше от разказаната от нея история всичко, което смяташе за свое, бе детето в утробата й.

Тя имаше още за разказване и докато прокарваше молива по листа, той реши, че ще й се наложи да се впусне в повече подробности. Беше му дала цялата тази откъслечна информация, за да се предпази от допълнителни въпроси. Той така и не попита повече. Не бе в неговия стил. Щом като при цялата му настойчивост бе получил толкова оскъдни отговори, не можеше повече да настоява за цялата истина, след като очевидно дори и това й струваше много.

Имаше време. Радиото продължаваше да повтаря за затворени пътища и сняг, който се очакваше да вали. Скалистите планини можеха да бъдат доста коварни през пролетта. Гейб пресметна грубо, че ще минат две, а може би и три седмици, преди да успее да мръдне от хижата, без да се излага на опасност.

Странно, но мислеше, че насила натрапената му компания ще му досади. Вместо това откри, че е доволен от нарушаването на наложената от самия него изолация. Бе минало много време, откакто за последен път беше рисувал портрет. Може би прекалено дълго време. Но не беше в състояние да гледа плът, откакто Майкъл…

В хижата, откъснат от спомени, той бе започнал малко по малко да се съвзема. В Сан Франциско не бе в състояние да докосне четката. Тъгата не само го бе направила слаб, нанесла му бе много по-големи поражения. За известно време го бе превърнала в… слепец.

Но тук, усамотен, уединен той можеше да рисува пейзажи, натюрморти, полузапомнени сънища и морски пейзажи в стила на старите картини. Това му стигаше. Но когато се появи Лора, отново му се прииска да рисува човешки лица.

Някога вярваше в съдбата. В предначертания още преди раждането живот, от който човек не може да избяга. Смъртта на Майкъл промени всичко. Гейб трябваше да вини някого, нещо. Най-лесно, но най-болезнено бе да обвини себе си. Сега, докато рисуваше Лора, той се замисли отново върху непредвидимите обстоятелства, които я докараха в неговия живот и се зачуди отново.

И пак се запита за какво ли си мисли тя сега?

— Уморена ли си?

— Не — отговори му тя, без да се помръдне. Гейб бе настанил Лора на стол до прозореца, така че хем да бъде с лице към него, хем да може да си гледа навън. Светлината падаше върху нея, без да хвърля никаква сянка.

— Харесва ми да гледам снега. Забелязах някакви следи по него. Чудя се какви ли са тези животни, които са минали от тук, без да ги усетим. Виждам и планините. Изглеждат толкова стари и разгневени. На изток са като че ли по-благи, по-добронамерени.

С отсъстващ поглед, разглеждайки рисунката, той измърмори нещо в знак на съгласие. Беше станал добър портрет, но не верен. Прииска му се да започне отново. Той сложи дъската настрана и я погледна намръщено. Тя отвърна на погледа му като че ли някак учудено.

— Можеш ли да облечеш нещо друго? Нещо по-отворено, например?

Удивлението й сега се забелязваше видимо.

— Съжалявам, но в момента гардеробът ми е доста ограничен.

Той се изправи и отиде към камината, после към прозореца и се върна на масата. Когато застана до нея, тя услужливо го остави да обхване с длани лицето й, за да го нагласи както трябва. След тридневно позиране, беше свикнала. Чувстваше се като икебана, която час по час трябваше да се пренарежда или като купа с плодове. Сякаш онзи миг усещане на верандата, никога не се бе случвал. Вече бе успяла да се убеди, че погледът, който прочете в очите му тогава бе плод на въображението й. Нещо повече, той не бе забелязал отговора в нейните очи.

Той бе художникът. А тя — глината. Бяха я третирали като глина и преди.

— Имаш невероятно женствено лице — започна той, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Съблазнително и същевременно улегнало. Меко, въпреки костеливите форми и скулите. Не излъчва заплаха и е невероятно привлекателно. Тази… — Пръстът му леко докосна плътната й долна устна. — Нашепва секс, докато погледът ти обещава любов и вярност. А фактът, че си толкова узряла…

— Узряла? — Тя се разсмя, а ръцете, които до преди малко бяха сплетени в скута й, сега се отпуснаха.

— Бременността не е ли точно това? Тя е само едно допълнение към цялата ти привлекателност. Има нещо обещаващо и реално и, въпреки образованието и прогреса, жената, която носи в себе си нов живот, е забулена мистерия. Като ангел.

— Как?

Докато говореше, той започна да си играе с косата й — да я отхвърля назад, да я изправя нагоре и после отново да я пуска да падне.

— Смятаме ангелите за неземни, мистични създания, които са над човешките желания и пориви, но истината е, че някога и те са били хора.

Думите му я докоснаха дълбоко и тя се усмихна.

— Вярваш ли в ангели?

Ръката му още си играеше с косата й, но той беше забравил първоначалната причина за действията си.

— Животът не би си струвал, ако не вярваш в ангелите.

Тя притежаваше ангелска коса — платинено руса, мека като кадифе. Изведнъж се почувства неловко и отдръпна ръката си, като я пъхна в джоба на развлачения си гащеризон.

— Искаш ли да си починеш? — го попита тя. Ръцете й отново бяха на топка в скута.

— Да. Да си починем малко. Трябва ми време да премисля всичко. — След като се изправи, той машинално се дръпна назад. Когато не работеше, внимаваше да не влиза във физически контакт с нея. Беше невероятно колко много му се искаше да я докосва. — Вдигни си краката на високо. — Когато тя учудено повдигна вежди, той с неудобство продължи. — Препоръчват го в книгата, която ти оставяш тук от време на време. Мислех си, че при тези обстоятелства не е зле да й хвърля един поглед.

— Много мило от твоя страна.

— Заради собствената си сигурност. — Нещо ставаше с него, когато тя се усмихнеше по този начин. Нещо, което отказваше да си признае. — Колкото по-добре се грижиш за себе си, толкова вероятността да родиш, преди да са изчистили пътищата, е по-малка.

— Има повече от месец дотогава — напомни му тя. — Но оценявам грижата ти за мен… За нас.

— Вдигни си краката — повтори той. — Ще ти донеса малко мляко.

— Но…

— Днес си изпила само една чаша. — Той й помогна припряно да се настани на дивана и отиде в кухнята.

С лека въздишка Лора пъхна възглавниците зад гърба си. Да си вдигне краката не беше толкова лесно, както някога. Тя успя да ги подпре на ъгъла на масата за кафе. Топлината от камината идваше право към нея и й се прииска да се свие на земята пред огъня. Ако сега го направя, си помисли налудничаво тя, ще трябва да викат кран, за да ме изправят.

Гейб е толкова мил, помисли си Лора и извърна глава към кухнята, откъдето се чуваха движенията му. Не му харесваше тя да му го напомня постоянно, но действително се държеше внимателно. Никой никога не се бе отнасял с нея така — като с равен и същевременно покровителствено. Като приятел, който не съставя списък със задължения, които по-късно трябва да му бъдат изплатени. Независимо дали той щеше да направи подобен списък или не, тя се закле, че един ден, когато има възможност за това, ще му се отблагодари. Някой ден в бъдеще.

Можа да надзърне в бъдещето, като затвори очи и спокойно се замисли. Ще си купи малък апартамент в някой град. Който и да е град. Ще има отделна стая за бебето в искрящи жълти цветове, премесени с ослепително бяло. По стените ще има сценки от приказки. Ще си има свой люлеещ се стол, в който ще седи с бебето в скута си през дългите, тихи нощи, докато останалият свят спи.

И няма да бъде вече сама.

Когато отвори очи, видя Гейб, изправен над нея. Силно й се прииска да посегне нагоре, да хване ръцете му и да черпи от силите и увереността, които излъчваше. По-скоро искаше той отново да прокара бавно палеца си по долната й устна, но заради жената Лора, а не заради модела за рисуване Лора.

Вместо това тя протегна ръка и взе чашата.

— След като бебето се роди и престана да го кърмя, никога няма да сложа капчица мляко в устата си.

— Това е последното. От утре минаваш на мляко на прах и на пастьоризирано от консерва.

— О, де такъв късмет. — С известно отвращение тя преполови чашата. — Представям си, че пия кафе — силно, черно кафе. — Отпи отново. — Или, че безразсъдно държа в ръката си кристална чаша с шампанско.

— Лошо. Нямам подходяща чаша за вино, за да помогна на въображението ти. Гладна ли си?

— Бременните се хранели за двама. Всичко това е мит. Ако кача още няколко килограма, ще започна да муча. — Доволна тя се настани обратно на дивана. — Тази картина от Париж… Тук ли я рисува?

Той погледна платното. Значи е била там, си помисли. Това бе едно меланхолично, почти сюрреалистично изображение на Булонския лес.

— Да, по памет и по стари рисунки. Ти кога си ходила там?

— Никога не съм казвала, че съм била в Париж.

— Иначе не би я разпознала. — Той пое празната чаша от ръката й и я остави настрана. — Колкото си по-потайна, Лора, толкова повече ме караш да любопитствам.

— Преди около година — отвърна тя примирено. — За две седмици.

— Хареса ли ти?

— Париж ли? — Наложи си да бъде спокойна. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност. Толкова отдавна, като че ли се бе случило не с нея, а с някой друг. — Прекрасен град! Прилича на стара, много стара жена, която все още знае как да флиртува. Цъфтяха безброй цветя и миришеха невероятно. Все валеше, цели три дни не спря. Човек можеше да седи и да наблюдава забързаните черни чадъри по улиците с часове, а после цветовете.

Инстинктивно той сложи ръката си върху нейната, за да спре барабаненето на пръстите й.

— Ти не си била щастлива там.

— В Париж през пролетта? — Тя се съсредоточи, за да накара ръцете си да се отпуснат. — Само глупак може да не е щастлив там.

— Бащата на бебето… Той беше ли там с теб?

— Какво значение има?

Не би трябвало да има никакво значение. Но сега, щом погледнеше към картината, той се сещаше за нея. И продължи да любопитства.

— Обичаше ли го?

Дали го е обичала? Лора погледна пак към огъня, но всички отговори се криеха не другаде, а в нея. Дали бе обичала Тони? Устните й леко се свиха. Да, тя бе обичала не истинския Тони, а онзи от въображението й.

— Да, обичах го, много го обичах.

— От кога си сама?

— Не съм сама. — Тя сложи ръка върху корема си. Усетила движението вътре, устата й сама се усмихна. Тогава хвана ръката на Гейбриъл и я положи на корема си. — Усещаш ли? Неописуемо е, нали? Там вътре има някой.

Той усети движението под дланта си, отначало нежно, а после внезапно силно, което го изненада. Инстинктивно пристъпи към нея.

— Това беше силен удар. Сякаш се бори, за да излезе навън. — Той добре познаваше това чувство. Нетърпението, ужасът от усещането, че си в капана на един свят, докато отчаяно желаеш да отидеш в друг. — Как ли се чувства от другата страна?

— Живо. — Смеейки се, тя сложи ръката си върху неговата. — В Далас ми сложиха нещо като микрофон върху корема и можах да чуя как бие сърцето на бебето. Биеше толкова бързо, така нетърпеливо. Никоя музика на света не звучи по-хубаво от музиката на сърдечния ритъм. И мисля…

Но сега той я гледаше внимателно, настойчиво, целеустремено. Ръцете им още бяха сплетени — телата им допрени. Както ритмично пулсираше животът в нея, така биеше и пулсът във вените й. Топлината и интимността на мига я завладяха, като оставиха зад себе си желанията и затаения й дъх.

Неудържимо му се прииска да я прегърне. Нуждата да я притисне към себе си бе толкова остра, така настойчива, че го заболя. Всяка нощ я сънуваше, докато се въртеше на пода в съседната стая в отчаяните си опити да заспи. В сънищата му спяха заедно, с вплетени тела. Усещаше топлия й дъх на бузата си и разпръснатата коса в ръцете си. И когато се събуждаше си повтаряше, че е луд. Сега си го каза отново и се отдръпна от нея.

Въпреки че повече не я докосваше, успя да долови нейната дълбока дълга въздишка.

— Бих желал да поработя още малко, стига да можеш.

— Разбира се.

Искаше й се да заплаче. Но това беше нормално, се успокои тя. Бременните жени често плачат. Емоциите им рязко се променят.

— Имам нещо предвид. Изчакай ме малко.

И тя зачака, все още седнала, докато той изтича в другата стая. След малко се върна и в ръцете си носеше синя моряшка блуза.

— Моля те, облечи това. Мисля, че отговорът се крие в контраста между мъжката блуза и лицето ти.

— Добре.

Лора отиде в спалнята и съблече големия си розов пуловер. Промуши ръка през ръкава на моряшката блуза и тогава долови аромата му. Неговият аромат, просмукал се дълбоко в памучния плат. Дъхът на мъжа. Не можа да устои и потърка бузата си в плата. Материята бе мека. Усещането за него обаче бе натрапчиво, но някак си дори само неговият мирис я успокои. И въпреки това, колкото и глупаво да изглежда, през тялото й премина онази тръпка на страстно желание, която я накара да изпита срам.

Такъв грях ли бе, че се поддаде на женското желание да притежава определен мъж, да пожелае Гейб като мъж, докато бе в такова положение и носеше съответните отговорности? Но когато бе близо до него, желанията й не изглеждаха толкова греховни. Той също водеше своите вътрешни борби. Това не можеше да й убегне, усещаше го. Може би поради общото помежду им, заради съвместната им изолация. Чувстваше го близък, сякаш го познаваше от много отдавна и през цялото време се е грижила за него.

С въздишка тя навлече блузата. Какво можеше да каже за собствените си чувства? Първият и единствен път, когато им се беше поддала, те я предадоха и й донесоха само страдания. Каквито и чувства да предизвика в нея, Гейбриъл, тя щеше да прояви достатъчно мъдрост и да ги задържи на дистанция.

Когато се върна в голямата стая, той разглеждаше скиците си. Преценяваше, отхвърляше, други приемаше. Гейб вдигна поглед и осъзна, че начинът, по който възприемаше Лора, е много близък до изражението от скиците.

Тя приличаше на ангела, за когото говореше — илюзорна, слънчева и в същото време свързана със земята. Предпочиташе да гледа на нея като на илюзия, отколкото като на жена, която така силно му влияе.

— Това е видът, който целях — каза той като едвам успяваше да задържи гласа си равнодушен. — Този цвят ти отива и мъжествената стилна линия дава хубав контраст.

— Може и да не получиш скоро блузата си обратно. Страшно е удобна.

— Подарявам ти я.

Когато Лора седна на креслото и зае същата поза, която Гейб искаше от нея преди почивката, той се приближи до нея. Не за първи път се почуди, дали не бе позирала и преди. Но това беше отделен въпрос. Въпрос за друго време.

— Нека опитаме нещо различно. — Той я обърна леко, като си мърмореше нещо под носа.

Лора се усмихна. Отново се бе превърнала в купа, пълна с плодове.

— По дяволите, де да имахме малко цветя. Една роза поне. Само едничка.

— Можеш да си я представиш.

— Мога. — Той внимателно наклони главата й леко наляво, преди да се върне на мястото си. — Всичко е както трябва, така че ще започна да рисувам на платно. Загубих достатъчно време със скиците.

— Цели три дни.

— Когато всичко си дойде на място, свършвам с рисуването за половината време.

Лора го наблюдаваше. Седнал на високия стол пред статива, работеше увлечено, с навъсени вежди и притворил очи, докато дългите му фини пръсти творяха.

— Тук има доста незавършени картини.

— Смяна на настроенията. — С премерени движения той нанасяше с молив основните линии върху платното. — Ти довършваш ли докрай всичко започнато?

Тя се замисли за малко.

— Вероятно не, но хората твърдят, че трябва.

— Когато още от самото начало си усетила, че нещо не е редно, защо да го довеждаш до горчивия му край?

— Понякога обещаваме разни работи — измърмори тя, мислейки за брачната си клетва.

И понеже я наблюдаваше отблизо, той успя да долови съжалението в погледа й. Както винаги, въпреки че се стараеше да не го показва, нейните емоции го засегнаха дълбоко.

— Понякога не успяваме да спазим обещанията си.

— А би трябвало — отвърна тихичко тя и потъна в мълчание.

Гейб работи близо час. Отсяваше, подобряваше, изпипваше. Лора му осигуряваше желаните настроения — беше ту замислена, ту спокойна, ту чувствена. Още преди да хване четката, знаеше, че тази ще е една от най-добрите му творби. Може би и най-добрата. Също толкова добре знаеше, че ще я рисува отново и отново, в различни пози и различни настроения.

Но това щеше да остане за утре. Днес трябваше да улови излъчването на мига, усещането, естествеността. Всичко зависеше от линиите на молива и от щрихите. Черно срещу бяло и няколко преливащи тона сиви сенки. Утре ще започне да прецизира, да добавя цветовете, да оформя. Когато завършеше, щеше да я притежава изцяло върху платното си, да я познава така, както никой досега и никой може би и в бъдеще.

— Ще ми разрешиш ли да погледна?

— Какво?

— Картината. — Лора не помръдна главата си, а само отклони поглед от прозореца към него. — Знам, че художниците не обичат да показват работите си, преди окончателно да са ги завършили.

— Аз не съм от тях. — Той подканващо й хвърли поглед, за да я прикани към словесна схватка.

— Личи си. — Макар да успяваше стоически да говори равнодушно, той усети нейното учудване. — Е, ще ми дадеш ли да погледна?

— За мен няма значение. Стига да разбираш, че дори и да видиш нещо, което да не харесаш, аз няма да го променя.

Този път тя се засмя по-свободно, като даде воля на чувствата си. Пръстите му стиснаха молива.

— Имаш предвид, ако видя нещо, което да засегне суетата ми? Не бива да се притесняваш за това. Не съм суетна.

— Всички красиви жени са суетни. В кръвта им е.

— Хората са суетни само ако много държат на външния си вид.

Този път той се засмя. Но смехът му бе по-скоро циничен. Остави молива настрана.

— А твоят външен вид няма значение за теб, така ли?

— Нищо не съм направила, за да го постигна, не мислиш ли? Той е плод на съдбата или по-вероятно щастливо стечение на обстоятелствата. Ако бях изключително умна или талантлива в някаква сфера, видът ми дори щеше да ми пречи, защото тогава хората щяха да обръщат повече внимание на него, отколкото на другите ми качества. — Тя повдигна небрежно рамене и съвсем умело зае предишната поза. — А тъй като не съм надарена нито с едното, нито с другото, се научих да възприемам външния си вид по определен начин… Не знам, мисля, че красотата е даденост, която компенсира липсата на други качества.

— За какво би заменила хубостта си?

— За много неща. Но замяната също не означава да постигнеш нещо със собствени усилия, така че не се брои. Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Зависи. — Той извади някаква кърпа от задния си джоб и избърса ръцете си.

— Към какво си по-суетен — към външния си вид или към работата си?

Той метна кърпата настрана. Странно бе, че можеше да изглежда толкова тъжна, така сериозна и все пак да го разсмива.

— Никой никога не ме е смятал за красив, така че не може да става въпрос за сравнение — и заобръща статива. Тя се опита да стане, но той я спря. — Не ставай. Погледни оттам и ми кажи какво мислиш?

Лора се отпусна и се загледа. Картината бе все още само скица, доста по-неконкретна и незавършена от много други. Лицето и торсът й. Дясната ръка лежеше спокойно на корема. И поради някаква неясна причина, цялата поза излъчваше по-скоро закрила и предпазливост, а не нерешителност.

Беше се оказал прав за блузата. Придаваше й много повече женственост, отколкото всякакви копринени платове и дантели. Дългата коса падаше свободно на тежки и разбъркани къдрици, които само подсилваха изразителността на позата. Не очакваше да види нищо ново в изражението на лицето си, но докато разглеждаше неговото схващане за себе си, се почувства неудобно.

— Не съм толкова тъжна, колкото си ме нарисувал.

— Вече те предупредих, че няма да променям нищо.

— Свободен си да рисуваш, каквото си искаш. Само ти казвам, че си се объркал.

Изненада се от нацупената нотка в гласа й. Той завъртя статива обратно, но не си даде труда да погледне в работата си.

— Не мисля.

— Рядко съм печална.

— Печална? — Той се завъртя на пети. — В жената на картината няма нищо печално. Точната дума е героична.

На тези думи тя се усмихна и се повдигна от стола.

— Не съм и героична, но картината си е твоя.

— За това и се споразумяхме.

— Гейб!

Лора сочеше развълнувано навън. Настойчивостта в тона й го накара за миг да прекоси стаята и да грабна ръката й.

— Какво става?

— Гледай, виж там. — Тя се обърна към него и със свободната си ръка посочи нещо навън.

Нищо особено не се бе случило, осъзна той. Изкушаваше се да потисне внезапния й порив. Порив, породен от един самотен елен на по-малко от два метра от прозореца. Стоеше в дълбокия сняг, с вдигната нагоре глава, вдишвайки чистия въздух. Арогантен, напет, без капчица страх, той ги наблюдаваше през стъклото.

— Прекрасен е. Никога не съм виждала толкова голям елен, толкова отблизо.

Беше лесно да сподели радостта й. Свободните елени, сърни, лисици, ястреби му бяха помогнали да преодолее мъката.

— Преди няколко седмици се разхождах по течението на реката, на около три километра оттук. Видях цяло семейство елени. За щастие, бях по посока на вятъра и успях да нахвърля три бързи скици, преди кошутата да ме надуши.

— Цялото това място тук му принадлежи. Представяш ли си? От край до край. Сигурно го разбира и се наслаждава, иначе не би изглеждал толкова самоуверен. — Лора се засмя пак и се пресегна към заскрежения прозорец. — Виждаш ли, сякаш сме животни в зоологическата градина и той минава покрай нас, за да ни разгледа.

Еленът наведе муцуна към снега. Може би, за да потърси останалата дълбоко отдолу трева или пък, за да надуши следите на друго животно. Движеше се спокойно, самоуверено в уединението си. Около него дърветата бяха покрити със сняг и лед.

Внезапно вдигна глава нагоре. Короната му от рога се извиси към небето. На големи, грациозни скокове той премина през снега и изчезна в гората под склона.

Лора се смееше и се обърна към Гейб, когато изведнъж забрави за всичко.

Не беше усетила, кога се бяха доближили толкова близо един до друг. Нито пък той. Ръцете им все още се докосваха. Зад тях слънцето грееше в прозореца с оранжевите си тонове, които предвещаваха настъпването на вечерта. Хижата, както гората наоколо, бе потънала в тишина.

Той я докосна. Не знаеше, че ще го направи, но щом пръстите му пропълзяха покрай бузата й той осъзна, че се нуждае от това. Тя не се отдръпна. Вероятно щеше да я разбере, ако го бе сторила. Искаше му се да вярва, че щеше да го приеме. Но тя не помръдваше.

Побиха я тръпки. Усети ги по ръката, която потрепваше в неговата. През него също пролазваха искрици. За него това бе ново усещане. Как можеше да я докосва, след като ясно съзнаваше, че не му е работа да го прави? Как да устои, къде бяха се дянали разумът и волята му, за да го накарат да устои?

Кожата й бе топла под допира му. Истинска. Не портретът, а истинската жена. Каквото и да се бе случило преди в живота й, каквото и да я бе превърнало в жената, която беше, то бе останало в миналото. Сега тя принадлежеше на настоящето. В очите й, спрени върху неговите, се четеше нещо повече от страх. Тя не помръдваше. Изчакваше.

Не спираше да се самообвинява дори и когато се наведе и бавно я целуна по устните.

Лудост бе да го допусне до себе си. Още по-голяма лудост бе да го желае. Но дори и преди да се бе случило, тя знаеше, че ще му се отдаде. Не знаеше какво да очаква нито от себе си, нито от него.

Беше първата й подобна целувка. Това бе едничката и единствена мисъл, която се въртеше в главата й, когато той докосна устните й. Не само първата с него, а първата изобщо в живота й. Никой никога не бе я целувал така. Тя познаваше добре страстта, бързия, почти болезнен копнеж, който идваше от разпаления огън на желанието, познаваше необходимостта. На някои можеше да отвърне, на други — не. Познаваше яростта и мъжката жажда за жена. Но никога не бе познала, не бе си и представяла, че съществува подобно преклонение.

Но въпреки всички тези нови чувства, в основата се таеше тъмното желание, окованото в железни окови желание, което направи прегръдката още по-възбуждаща, още по-всеотдайна. Ръцете му ровеха из косата й, изучаваха я, изследваха я, търсеха, докато устните му играеха с нейните. Светът около нея се завъртя и изкриви, но тя инстинктивно усещаше, че той е до нея, за да му върне правилните форми.

Трябваше да спре. А не можеше. Сърцето му плачеше за още. Като че ли беше празен, без да го осъзнава, а сега — невероятно, внезапно, застрашително се запълваше.

Ръцете й някак неуверени, невинно се плъзнаха по раменете му. Когато се отдръпна от него все още се усещаше онази изненадваща свенливост на поканата. Той вкусваше пролетта, въпреки, че бе дълбоко заровена под снега, можеше да я усети в косата й, по кожата й. Дори димът от изгорелите дърва, който винаги се просмукваше в хижата не можеше да го засенчи. Пъновете пукаха в камината и вятърът, който бе дошъл с настъпването на вечерта, се блъскаше в прозорците. Топлата, отдадена уста на Лора въздъхна под устните му.

Той желаеше да изпълни мечтите си. Искаше да я притегли в обятията си и да я заведе до леглото. Да легне с нея, да свали блузата си от нея и да усети голата й кожа. Да се остави да го докосва, да се притисне в него. Да му повярва.

Борбата в него продължаваше. Тя не беше просто жена, а жена, която носеше дете в утробата си. И това дете растеше в нея, детето на друг мъж, на мъжа, когото тя обичаше.

Лора не му принадлежеше, за да я обича. Той не бе неин, за да му се довери. И въпреки това му разкриваше тайната си, очите й казваха много повече от думите й. Красотата, която тя явно не разбираше, разкриваше много повече от чисто физическата форма и красота на лицето й.

Така че той трябваше да се обуздае, докато излезеше наясно със себе си какво точно желае и докато тя му повярваше достатъчно, за да му разкаже цялата истина.

Той искаше да я отдръпне от себе си, но тя притисна лицето си към рамото му.

— Моля те, не казвай нищо. Постой така само минутка.

В гласа й се долавяха сълзи. Те го разтърсиха много повече от целувката. Борбата в него се засили, а ръката му се насочи отново към косата й. Бебето се обърна, раздвижи се в корема й, а през него докосна и Гейб. Той се зачуди, какво, за бога, щеше да предприеме сега.

— Извинявай. — Гласът й бе отново овладян. Лора не го пускаше. Откъде можеше да знае колко много се нуждае да бъде прегърната, когато през целия й живот никой не се бе интересувал от желанията й. — Не искам да ти досаждам.

— Не ми досаждаш.

— Добре. — И като застана здраво на краката си, тя се отдръпна. По лицето й нямаше сълзи, но очите й трудно успяваха да ги задържат. — Знам, че щеше да ми се извиниш, че не си имал намерение да се случва точно това, но искам да ти кажа, че всичко е наред. Не се притеснявай.

— Наистина нямах намерение — отвърна той равно, — но това не е извинение.

— Разбира се — малко неуверено тя се подпря на гърба на стола. — Това, което исках да кажа е, че не желая да те карам да се чувстваш… Не искам да си мислиш… По дяволите. — Тя се предаде и седна. — Опитвам се да ти кажа, че не съм засегната, задето ме целуна и че разбирам всичко.

— Радвам се. — Той се почувства по-добре, много по-добре, отколкото очакваше. Спокойно придърпа друг стол срещу нея и го възседна. — Какво разбираш, Лора?

Тя си мислеше, че с това въпросът е приключил, че е избрал лесната развръзка. Опита се да му обясни как се чувства, без да говори много.

— Това, че ми съчувстваш, че изпитваш някаква отговорност за мен, заради положението, в което сме, заради картината също. — Защо не можеше да се успокои? И защо той я наблюдаваше по този начин? — Не искам да си мислиш, че съм приела нещата погрешно. Не бих си и помислила, че ти… — Земята под нея се тресеше. Беше готова да замълчи завинаги, но той вдигна вежди и махна с ръце, подканвайки я, почти задължавайки я да завърши изречението си. — Знам, че не можеш да ме харесаш физически, поради обстоятелствата. И не искам да си мислиш, че съм приела това, което току-що се случи за нещо различно от обикновено внимание и мил жест от твоя страна.

— Това е смешно. — Докато обмисляше какво да каже, Гейб се почеса по брадата. — Ти не изглеждаш глупава. Харесвам те, Лора и голяма част от това харесване е много, дори прекалено много физическо. Да правя любов с теб, може би не е възможно, поради обстоятелствата, но това не означава, че нямам желание да го направя.

Тя отвори уста, като че ли искаше да каже нещо, но успя само да вдигне ръцете си и после да ги остави да паднат отново.

— Фактът, че си бременна е само част от причината, поради която не мога да се любя с теб. Другата, неочевидната е не по-малко важна. Искам да чуя твоята история, Лора. Цялата.

— Не мога.

— Страхуваш ли се?

Тя поклати отрицателно глава. Очите й примигнаха, а брадичката й се повдигна.

— Срамувам се.

Той би приел всяка друга причина за извинение.

— Защо? Защото не си била омъжена за бащата на детето?

— Не. Моля те, не ме питай повече.

Той искаше да спори с нея, но успя да се спре. Изглеждаше бледа и уморена и много изтощена.

— Добре, засега няма да ти задавам повече въпроси. Но добре помисли върху това. Аз изпитвам чувства към теб и те растат много по-бързо, отколкото и двамата бихме желали. Проклет да съм, ако знаех какво да правя сега.

Когато той се изправи, тя се пресегна и докосна ръката му.

— Гейб, нищо не може да се направи. Не мога да ти опиша, колко бих желала да не е така.

— Животът е такъв, какъвто си го направиш, ангеле мой. — Докосна косата й и отстъпи назад. — Трябват ни още дърва.

Лора остана в празната къща и повече от всичко друго й се искаше да е дала най-доброто от себе си.