Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gabriel’s Angel, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Бистра Андреева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 88гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава(2010)
- Разпознаване и корекция
- orlinaw(2010)
- Последна корекция
- Еми(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Ангел хранител
ИК „Коломбина прес“, София, 2001
Американска. Първо издание
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954-706-089-9
История
- —Добавяне
Единадесета глава
Лора не можеше да заспи. Спомените и въображението й работеха срещу нея. Съзнанието й я връщаше към отминалите събития и се развихряше пред това, което щеше да се случи на следващия ден. Минала бе почти цяла година откакто избяга от Бостън. Сега, на хиляди километра от там тя избра да отстоява позициите си. Но вече не се налагаше да се бори сама.
Гейб не я изчака да си насрочи час за посещение при адвоката в редовното му приемно време през работния ден. Той му се обади и помоли, по-скоро настоя за среща още същата вечер.
В приемната обсъждаха на чаша кафе и парче кейк нейния живот, детето й, бракът и бъдещето й, докато ниската, рядка мъгла се просмукваше от залива. Първоначално чувството й за неудобство, че ще разискват с напълно непознат човек предишния й живот, първия й брак и грешките й, се усили болезнено, а после изведнъж изчезна. Като че ли се занимаваха със съвсем друг човек. Колкото по-откровен ставаше разговорът им, колкото по-педантично навлизаха в подробности, толкова по-малко се срамуваше тя.
Матю Куотърмейн бе адвокат на семейство Брадли от четиридесет години. Той бе достопочтен и проницателен мъж и въпреки старомодния му външен вид, не беше лесно да го скандализираш. Кимаше, водеше си бележки и задаваше въпроси, докато устните на Лора не пресъхнаха.
Той не съчувстваше и не съдеше, което се оказа ключът към откровения разговор. Изказана простичко и без емоционални залитания, истината по-лесно можеше да се приеме, отколкото да остане скрита. Лора не пожали нито себе си, нито Тони. Накрая тя се изпълни със силно чувство за пречистване.
Най-сетне бе успяла да си каже всичко, да облече в думи цялата си мъка и болка. Изля сърцето и душата си така, както по-рано не беше успявала, защото се срамуваше. Сега, когато всичко бе излязло на бял свят, усети какво означава да се освободиш от спомените си и да започнеш всичко наново.
Куотърмейн не остана доволен от крайното й решение, но тя беше непреклонна. Лора искаше отново да се срещне очи в очи с Лорейн, преди да бъдат подадени или подписани каквито и да било документи.
Гейб лежеше до Лора, без да може да заспи. Той също като нея премисляше отново и отново случилото се в приемната тази вечер. Всяка дума, преповтаряна в съзнанието му, само разгорещяваше гневът му още повече. Тя разказа неща, които никога преди не бе споменавала пред него, навлезе в подробности, които бе премълчала. По-рано Гейб смяташе, че е научил цялата истина за кошмара, през който бе минала. Смяташе също, че и яростта му бе достигнала връхната си точка. Оказа се, че греши.
Не беше му казала, как синината под окото й бе попречила да излезе от къщи цяла седмица. Беше му спестила също, как Лорейн бе разправяла наляво и надясно, че разцепената устна на снаха й се дължи на собствената й непохватност. Лора бе премълчала пиянските му грубости посред нощ, ревнивите му изблици, когато на публични места тя от учтивост трябваше да си каже няколко думи с други мъже. Беше премълчала и заплахите за отмъщение и насилия, които я грозяха, когато най-накрая намери смелост да избяга.
Всичко бе излязло наяве тази вечер с мъчителни подробности.
Когато се приготвяха да си легнат, той не я докосна. Питаше се, как изобщо би могла да търпи да я докосват след всичко това.
Сега му беше пределно ясно, какво е трябвало да претърпи. Как можеше да очаква от нея да загърби всичко, след като не бе убеден, че той самият би могъл да го направи? Въпреки че бе толкова мил и нежен с нея, въпреки че се грижеше за нея, сянката на другия мъж тегнеше помежду им.
Казала му бе, че го обича. Колкото и да му се искаше да повярва, не можеше да разбере, как една жена, минала през този ад, ще е в състояние да повярва някога отново на някой мъж, камо ли да го обича.
Благодарността, привързаността и Майкъл ги свързваха. Гейб можеше да проумее това. Докато лежеше в мрака, той си даде сметка, че това е повече, отколкото много хора получават за цял живот.
Но той желаеше повече, беше на път да повярва, че заедно могат да го постигнат. Така беше, преди да бъдат изречени ония думи там долу, докато тихият пролетен бриз подухваше в пердетата.
Сега тя се обърна към него. Тялото й се притисна о неговото. Той изтръпна.
— Извинявай, събудих ли те?
— Не. — Гейб се измести, така че да не се докосват, но тя се примъкна към него и отпусна глава на рамото му.
Това движение, това елементарно, естествено движение го раздвои. Той хем се нуждаеше от нея, хем се страхуваше да я докосне.
— Аз също не мога да заспя. Чувствам се, сякаш съм прескачала препятствия и тялото ми е изтощено до крайност, а мозъкът ми все още обикаля по пистата.
— Трябва да престанеш да мислиш за утрешния ден.
— Знам. — Лора отметна косата си и се намести по-удобно.
Тя усети как той леко се отмести, как се отдръпна. Със затворени очи се зачуди, дали сега, когато бе научил цялата истина, той не се бе отвратил от нея.
— Няма за какво да се тревожиш. Всичко ще бъде наред.
Дали? Реши да рискува и потърси ръката му в тъмното.
— Лошото е, че в главата ми се въртят разни мисли за това, как ли ще се развият събитията. Представям си, какво ще й кажа аз, какво ще отговори тя. Ако аз не… — Думите й увиснаха във въздуха, защото бебето се разплака. — Явно още някой не може да спи спокойно.
— Аз ще се занимая с него.
Въпреки че вече бе отметнала завивките, Лора се съгласи с предложението на Гейб.
— Добре, ако е гладен, ще го накърмя тук.
Тя седна и сви колената си към гърдите докато наблюдаваше как Гейб си слага халата и се отправя към детската стая. След миг плачът спря, после започна отново. Междувременно чуваше успокоителния глас на Гейб.
Беше му толкова лесно, идваше му някак си отвътре. Чувствителността и нежността му бяха присъщи не по-малко от грубия тон и арогантността. Дали в това не се криеше причината, поради която най-накрая тя му призна, че го обича? Повече нямаше да има отчаяние, подчинение и терор, както беше с Тони. Щеше да го обича, без да трябва да се разкъсва на части.
Не, той не се бе отдръпнал от нея. Не можеше да е напълно сигурна в неговите чувства, но в това бе убедена. Той просто бе също много притеснен, но се чувстваше задължен да се прикрива.
Светлината от детската стая се просмука в антрето. По нея, Лора можеше да следи движещата се сянка на Гейб. Плачът заглъхна за миг, но после се изви в писъци. Тя познаваше този рев много добре. Легна назад, затвори очи и си помисли, че ги чака дълга и трудна нощ.
— Зъбите — прошепна на Гейб, когато той донесе разстроения Майкъл в спалнята. Усмихна му се и светна нощната лампа. Всички се нуждаеха от помощ тази нощ. — Ще го накърмя и дано да помогне.
— Хайде, ето я мама, приятелче. Слагам те на най-доброто място в къщата. — Гейб го положи в обятията на Лора. Ревът се сведе до мрънкане, а после изцяло изчезна, щом като бебето засука. — Слизам долу да си налея чаша уиски. Ти искаш ли нещо?
— Не. Всъщност да, донеси ми някакъв сок. Какъвто има.
С една ръка тя придържаше Майкъл, а с другата си нагласи възглавниците зад гърба. Всичко изглеждаше толкова обикновено, така нормално както всяка друга нощ. Имаше понякога цели нощи, когато Майкъл отказваше да заспи, когато тялото й плачеше за сън, но имаше и други нощи, в които тя благославяше тези полунощни часове. Това бяха случаите, които тя и Гейб щяха да си спомнят години наред, когато Майкъл започнеше да прави първите си крачки, когато тръгнеше на училище, когато подкараше бебешката триколка за първи път в живота си. Тогава те с умиление щяха да си припомнят именно тези нощи. И нищо не можеше да промени това усещане.
Те имаха нужда от това, от тази естественост. Дори и само за няколко часа, сега нямаше да се откажат от нея.
Когато Гейб се върна, той остави чашата й до леглото. Усмихната, тя го докосна по ръката.
— Ще ми позволиш ли да помириша уискито ти? — Развеселен, той вдигна чашата и я поднесе към лицето й.
— Достатъчно ли е?
— Благодаря. Винаги съм харесвала вкусът на уискито в късните часове на нощта. — Тя вдигна чашата със сок и я чукна в неговата за наздраве.
— Наздраве. — Той не легна в леглото, както тя се надяваше да направи, а отиде до прозореца. — Гейб?
— Да?
— Искам да сключа сделка с теб. Ти ще ми кажеш какво се върти в главата ти, ще ме попиташ каквото искаш да знаеш, а аз ще ти кажа цялата истина. После в замяна аз ще ти задам един въпрос, а ти ще ми отговориш. Става ли?
— Не даде ли достатъчно отговори тази вечер?
Значи, това било. Лора остави чашата на шкафчето, преди да обърне Майкъл към другата си гърда.
— Ти си разстроен от това, което чу да разказвам пред господин Куотърмейн.
— Не си очаквала само да свия рамене, нали? — Той се обърна толкова рязко, че течността застрашително се разплиска почти до ръба на чашата. Гейб я надигна и изля в гърлото си половината от съдържанието й, след което нервно се заразхожда из стаята.
— Съжалявам, че трябваше да говорим за това. Знаеш, че самата аз предпочитам да не отварям дума за миналото си.
— Не говоря за това, че сме повдигнали въпроса. — Думите му прозвучаха остро. Той отпи още уиски, но и това не го успокои. — Господи, задушавам се само като се сетя за това, само като си го представя. Страхувам се да те докосна, за да не те върна към спомените ти.
— Гейб, ти самият не спираше да ми повтаряш, че всичко това сега принадлежи към миналото, че днес всичко е различно. Знам, че разказът ми те съсипва. Беше прав, когато каза, че те сравнявам с Тони, но може би не си даваш сметка, че по този начин си помагам да осъзная, че нещата могат да се променят.
Той я погледна само за миг, но достатъчно дълго, за да разбере, че думите й не бяха достатъчни, поне не за момента.
— Всичко е различно сега, но се чудя, как е възможно да не си намразила всички мъже, а най-вече този, който се опитва да те докосне?
— Беше време, когато не позволявах на никой мъж да се доближи на по-малко от три метра от мен, но после започнах да подреждам живота си в перспектива — чрез терапията, като слушах други жени, минали по същия път. — Тя го съзерцаваше как стои изправен в сянката до прозореца, пъхнал ръце в джобовете на халата, свити в юмруци. — Когато ти ме докосваш, когато ме прегръщаш, нищо от миналото не изплува в съзнанието ми. Караш ме да се чувствам така, както винаги съм мечтала да се чувствам и да усещам съпруга си.
— Ако той беше жив — каза Гейб твърдо, — щях да го убия. Възмутен съм, че вече е мъртъв.
— Не си причинявай това. — Лора се пресегна да улови ръката му, но той отметна глава и отиде към прозореца. — Той беше болен човек. Тогава не го осъзнавах. А аз само продължавах агонията му, като не си тръгнах по-рано.
— Било те е страх и си нямала къде да отидеш.
— Това не е достатъчно оправдание. Можех да отида при Джефри. Знаех, че той щеше да ми помогне, но не го направих, защото бях закована там поради собствения си срам и несигурност. Когато най-накрая си тръгнах, го направих заради бебето. Тогава започнах да се оправям и аз. Най-доброто лекарство беше, като те открих, защото ти успя да ме накараш да се чувствам като жена отново.
Гейб остана безмълвен, докато Лора търсеше подходящите думи.
— Гейб, никой от нас не може да промени нещо, което вече се е случило. Не му позволявай да помрачи това, което имаме сега.
Вече по-спокоен, той допи чашата си и се загледа през прозореца.
— Когато днес в галерията заговори, че искаш да се срещаш с адвокати, аз си помислих, че ще искаш развод. Изплаших се до смърт.
— Наистина ли?
— Ти стоеше там, изправена под собствения си портрет и аз не можех да си представя, какво ще правя, ако си отидеш. Може да съм променил живота ти, ангеле мой, но ти не по-малко промени моя.
Ето го Пигмалион. Ако е обикнал изображението, може би ще заобича и модела.
— Няма да си отида. Обичам те, Гейб. Ти и Майкъл сте моя живот.
Тогава той дойде и седна на ръба на леглото. Хвана ръката й.
— Няма да позволя на никого да стори злина на някой от вас двамата.
Пръстите й сграбчиха неговите.
— Искам да знам със сигурност, че всичко, което се налага да направим, ще го направим заедно.
— Заедно сме още от самото начало. — Той се наведе и я целуна, а бебето тихичко продължаваше да суче помежду им. — Нуждая се от теб, Лора, може би прекалено много.
— Не може да е прекалено много.
— Нека сложа Майкъл да спи, после можем да си продължим разговора.
Той пое бебето, но в мига, когато се изправи над леглото Майкъл се разплака.
Редуваха се да го разхождат, люляха го, помагаха му нежно да си чеше венците с гумената халка. Обаче всеки път, когато се опитаха да го сложат самичък в люлката, той се разпищяваше. Замаяна от преумора, Лора се облегна на преградата и започна да го гали и разтрива по гръбчето. Щом като отделеше ръката си от него, започваше мигновено да плаче.
— Май сме го поразглезили — промърмори тя.
Гейб седеше в люлеещия се стол и я наблюдаваше.
— Принудени сме. Освен това през повечето време той спи като пън.
— Знам. Тия зъби ще му вземат здравето. Защо не си легнеш? Няма смисъл и двамата да седим будни.
— Мой ред е. — Гейб стана и откри, че в пет часа призори тялото може да се чувства с години остаряло. — Ти отивай да си легнеш.
— Не. — Собствената й рязкост я учуди. — Заедно сме във всичко, помниш ли?
— Докато смъртта ни раздели.
Тук тя щеше да се разсмее, стига да имаше сили.
— Може би просто ще поседна.
— Знаеш ли, хората ме помнят като човек, който посреща изгрева след тежка пиянска нощ, в игра на карти и… други форми на забавление. — Той започна да разтрива гърба на Майкъл, а Лора се строполи в люлеещия се стол. — Но не си спомням някога да съм се чувствал, сякаш ме е прегазил камион.
— Това е една от радостите на бащинството — отвърна тя, сви краката си и затвори очи. — Всъщност в момента изживяваме едни от най-щастливите мигове в живота си.
— Благодаря ти, че ме уведоми. Той май ще се предаде.
— Защото докосването ти е толкова прекрасно — тихичко каза тя. — Толкова прекрасно.
Сантиметър по сантиметър Гейб успя да изтегли ръката си в невероятно неудобна поза. Ако някой би искал да се отдалечи от тигър, едва ли би го направил по-предпазливо. Едва когато бе вече на един метър от люлката, той за малко щеше да си позволи да си поеме дъх от облекчение. Но реши да не си играе с късмета, задържа дъха си и се обърна към Лора.
Тя беше заспала в невероятно неудобна поза. С надеждата, че силите му няма да го напуснат окончателно само за още пет минути, той отиде да я вземе на ръце. Лора се сви и се притисна към него инстинктивно. Докато я изнасяше от стаята, тя със сетни усилия промълви само:
— Майкъл?
— Мирува засега. — Той я отнесе в спалнята им, но вместо да я сложи на леглото, отиде до прозореца. — Виж, слънцето изгрява.
Лора се размърда и отвори очи. През прозореца видя небесната извивка на изток. Ако се вгледаше по-силно, щеше да съзре водата от залива като мъгла в далечината. Слънцето сякаш трептеше в изгрева си. И като ехо се носеха цветовете: розови, бледоморави, златни. Първоначално меки, защото все още тъмното нощно небе доминираше, цветовете се разпръскваха, а после проясняваха. Розовите се превръщаха в червени, ярки и светещи.
— Понякога картините ти са такива — промълви тя ясно. — Като променящи се, прелитащи ангели, с цялата пъстра палитра от сърцевината до крайните граници. — Лора намести главата си на рамото му, докато наблюдаваха настъпването на новия ден. — Никога не съм виждала по-красив изгрев от този.
Плътта му бе топла под допира й. С ръцете си — силни, здрави и мускулести, я придържаше към тялото си. Тя чуваше мощния, равен ритъм на сърцето му. Лора се извърна към него, когато чу първите песни на птиците. Когато любовта бе толкова достижима, само някой глупак би я поставил под въпрос.
— Желая те, Гейб. — Тя докосна с пръсти бузата му, а устните й се сляха с неговите. — Никога не съм желала някого така, както желая теб.
За миг се почувства известно колебание. Тя го усети, разбра го и го прие. Сега обаче не му беше времето да мисли за вчера и утре. Устните й омекнаха върху неговите, а ръката й се плъзна в косата му.
— Ти беше прав.
— За какво?
— Не мисля за никой друг, освен за теб, когато правим любов.
Той нямаше желание да задава повече въпроси. Откри, че няма повече какво да пита.
Тя бе така красиво отворена за него. Осъзна, че сега е в състояние, дори, че му е по-лесно да остави настрана, да се отърси от онази част от нейния живот, която го вбесяваше и му носеше горчивина. Това обаче нямаше нищо общо с пределите, в които можеха да се озоват само те двамата заедно. Целувайки я страстно, той я отнесе в леглото. Тя го обгърна с ръце, щом той се отпусна до нея. За миг това бе достатъчно.
Сутрешни прегръдки, целувки на изгрев-слънце след дълга, безсънна нощ. Лицето й бе бледо от изтощение, но все още жадуваше за него. Въздишката, която премина от нейните устни към неговите бе мека и сънлива. Тялото й се изви, бавно, тежко под допира на ръцете му.
Утринният ветрец нежно подухваше върху телата им през отворения прозорец. Тя разтвори халата му и го свали от раменете му, за да може тя да му да сгрее кожата. Също толкова бавно той свали нейната нощница. Останаха голи върху смачканите чаршафи и се любиха дълго и разточително.
Никой от двамата не успя да си намери покой. Не бе и нужно. Тук те бяха в синхрон, без думи и желания. Уточненията бяха за други моменти, за нощта, когато страстта бе жарка и настойчива. Когато утринната светлина започваше да се мержелее, желанието бе възхитително обуздано.
Вероятно любовта, която чувстваше към него, най-добре можеше да се изрази именно по този начин. С лекота и привързаност, които оставяха далеч по-дълбоки дири след себе си, отколкото отблясъците на огън. Тя следваше неговите движения, а той — нейните, доставяха си взаимна наслада, което идваше с въздишки и шепот, вместо със задавено дишане и тръпнене.
Лора усети четината по небръснатите му страни, когато спря ръката си там. Той бе истински. Бракът бе нещо повече от пръстена, който носеше на безименния си пръст, нещо много повече от физическото съответствие между двамата в усещанията си един към друг. Бракът означаваше посрещането на всеки следващ ден заедно.
Той беше способен планини да повдига заради нея. Досега пълното многообразие на чувствата му към нея му се изплъзваше някак. Първоначално осъзна влечението си, после любовта, но сега дойде ред и на всеотдайността. Тя бе негова по начин, по който никоя друга жена не можеше да бъде. За пръв път в живота си той пожела да бъде обожаван.
Когато двамата достигнаха връхната точка, стаята бе вече огряна от слънчева светлина. Малко по-късно, все още вплетени един в друг, те заспаха.
— Знам, че съм взела правилното решение. — Тя все още се колебаеше, когато излязоха от асансьора в хотела на Лорейн. — Каквото и да се случи от тук нататък, аз няма да отстъпя. — Хвана се здраво за ръката на Гейб. Липсата на сън я караше да се чувства леко замаяна и готова за действие. — Невероятно съм щастлива, че си тук с мен.
— Казах ти и преди, че не ми е приятно да се срещаш с нея отново и да се разправяте за каквото и да било. Аз мога да уредя нещата сам.
— Знам, че можеш. Но нали ти казах, че изпитвам нужда да го направя, Гейб…
— Какво да направиш?
— Моля те, не се ядосвай. — Тя се засмя като видя как той лекичко повдигна вежда. Нарастващото напрежение у нея намаля. — Излишно е да ме гледаш по този начин. Исках само да ти кажа, че ако някой крещи, на Лорейн няма да й направи никакво впечатление.
— Аз никога не крещя. Може би понякога повишавам тон, за да наблегна на нещо.
— И тъй като явно вече си изяснихме всичко, последното, което остава да направим, е да почукаме на вратата.
Лора почувства познатия пристъп на паника, но успя да се пребори с него и почука на вратата. Лорейн отвори, царствена и самоуверена с морскосиния си костюм.
— Лора. — След възможно най-беглото кимване, на което беше способна, тя се обърна към Гейб. — Господин Брадли. Радвам се да ви видя. Лора не ми спомена, че ще дойдете с нея днес следобед.
— Всичко, което се отнася до Лора и Майкъл, засяга пряко и мен, госпожо Игълтън. — Той влезе, както Лора никога не би постъпила на негово място, без покана.
— Убедена съм, че добре сте обмислили какво вършите, но някои от нещата, които ще разискваме двете с Лора са съвсем лични семейни въпроси. Надявам се, че разбирате какво искам да кажа. — Лорейн затвори вратата с бързо движение.
— Разбирам. — Той срещна надменния й поглед с един от своите специални погледи. — Съпругата ми и синът ми са моето семейство.
Схватката между нейната воля и неговата бе тиха и безмилостна. Лорейн я прекъсна със следващото си кимване.
— Щом настоявате. Моля, седнете. Ще поръчам кафе. Услугите тук не са лоши.
— Не се притеснявайте за нас. — Лора каза това с едва забележимо напрежение в гласа, докато си избираше къде да седне. — Не смятам, че ще останем много дълго.
— Както обичате. — Лорейн седна срещу тях. — Съпругът ми трябваше да бъде тук, но делови задължения му попречиха да дойде. Аз ще говоря от името и на двама ни. — След като каза това, тя спокойно положи ръцете си върху страничните облегалки на стола. — Само ще припомня това, което сме обсъждали вече. Имам намерението да взема сина на Тони в Бостън и да го отглеждам както подобава.
— А аз ще повторя, че не можете да го вземете. — Лора реши да се опита за последен път да говори нормално с Лорейн и се наведе към нея. — Той е бебе, а не някаква наследствена вещ, госпожо Игълтън. Тук той има хубав дом и двама родители, които го обичат. Той е едно здраво, хубаво дете. Вие трябва да сте благодарна за това. Ако искате да обсъдим правото ви на посещения…
— Ще обсъдим правата за посещения, но не моите, а вашите — прекъсна я Лорейн. — Ако това зависи от мен, те ще бъдат кратки и редки, господин Брадли — продължи тя, като отмести погледа си от Лора. — Сигурно вие няма да искате да отглеждате чуждото дете като свое. В неговите жили не тече вашата кръв, а само носи вашето име, защото поради необясними за мен причини сте се оженили за майка му.
Гейб си извади една цигара и спокойно я запали. Лора го бе помолила да не избухва. Въпреки че не беше в състояние да се съобрази с нея, той не възнамеряваше да избързва.
— Вие допускате голяма грешка — отвърна той кратко и ясно.
Тя въздъхна снизходително.
— Разбирам, че имате чувства към Лора. И синът ми имаше.
Първите окови на доброто му поведение се скъсаха. Гневът се четеше в очите му и звучеше във всяка негова старателно и натъртено изговорена дума.
— Никога не смейте да сравнявате моите чувства към Лора с чувствата на сина ви.
Лорейн пребледня, но запази самообладание.
— Нямам представа, какво ви е наговорила…
— Казах му истината. — Преди Гейб да заговори, Лора сложи ръка на рамото му. — Казах му всичко, за което и вие самата знаете, че е истина. Че Тони беше болен, емоционално нестабилен.
Сега Лорейн бе тази, която стана от стола си. Лицето й бе почервеняло и измъчено, но тонът й си остана непроменен.
— Няма да стоя тук и да слушам, как позориш името на сина ми.
— Ще слушате. — Лора впи здраво пръсти в ръката на Гейб, но съумя да продължи. — Ще слушате сега, след като никога не ме чухте, когато имах отчаяна нужда от помощ. Когато и Тони молеше по свой начин за същата тази помощ. Той беше алкохолик. Емоционална развалина, която издевателстваше над по-слабия от самия него. Вие много добре знаехте, че той ме нараняваше, виждахте белезите, но не им обръщахте внимание или намирахте благоприлично оправдание за тях. Знаехте също, че в живота му имаше и други жени. Но вашето мълчание бе за него знак за одобрение.
— Онова, което се случваше между вас с Тони, не беше моя грижа.
— На това му викате — не се меся. Но аз те предупреждавам, Лорейн, че ако повдигнеш похлупака, едва ли ще можеш да се справиш с това, което ще лъсне отдолу.
Лорейн седна отново, ако не за друго, то заради тона на Лора и заради факта, че тя рядко си позволяваше да й говори на ти. Тази промяна ги правеше равни. Това не беше онази изплашена жена, над която можеше да се издевателства лесно само до преди една година.
— Заплахите от човек като теб не ме тревожат. Съдът ще реши дали някаква скитница с пропаднал морал може да получи правата над един Игълтън или той ще бъде оставен на тези, които могат да се погрижат за него както трябва.
— Ако още веднъж си позволите да се държите с жена ми по този начин, ще трябва да се справяте с нещо повече от заплахи — Гейб издуха тънка, дълга струйка дим, — госпожо Игълтън.
— Няма значение. — Лора го стисна за ръката. Тя знаеше, че той всеки момент ще избухне. — Не можеш да ме унижаваш повече, Лорейн, както не можеш да ме заставиш и да ти се моля. Знаеш много добре, че през цялото време аз останах вярна на Тони.
— Знам, че Тони не вярваше в това.
— Тогава, откъде знаете, че детето е негово?
След мига, в който Гейб каза това, в стаята се възцари абсолютна тишина. Лора се опита да каже нещо, но Гейб я спря с поглед. Лорейн се изчерви отново, когато най-сетне намери сили да проговори.
— Нямаше да посмее…
— Мислите ли? Малко странно. Смятате да докажете, че Лора не е била вярна на сина ви, а твърденията ви сочат точно обратното. И в двата случая ще се сблъскате с големи усложнения. Ами ако е имала връзка с някого по това време? С мен например? — Той се засмя и изгаси цигарата си. — Никога ли сте си задавали въпроса, защо се оженихме толкова бързо и защо аз приех детето за свое? — Гейб направи кратка пауза, за да даде възможност на Лорейн да смели чутото. — Ако Лора е била невярна, детето може да е на всекиго. Ако тя не е била невярна, случаят не е за съда.
Лорейн сгъваше и разпускаше пръстите си върху облегалките на стола.
— Двамата със съпруга ми имаме всички основания да предявим иск да се направи проба за бащинство на това дете. Аз едва ли ще приема в дома си нечие копеле.
— Внимавай какво говориш — каза Лора толкова тихо, че думите й сякаш увиснаха във въздуха. — Много внимавай, Лорейн. Знам, че не възприемаш Майкъл като човек.
Докато се бореше да овладее нервите си, което рядко й се случваше, Лорейн продължи.
— Единственото, което ме води тук, е загрижеността ми към сина на Тони.
— Ти никога не се поинтересува от него, как изглежда, дали е добре. Никога не пожела да го видиш, дори и на снимка или да поискаш медицинския му картон. Никога не го назова по име. Ако го беше сторила, ако в някое твое действие бях доловила топлина и обич, щях да се замисля дали да кажа това, което ще чуеш сега. — Смелостта й дойде, без да се насилва. — Свободна си да предявиш иск за попечителство в съда. Двамата с Гейб вече уведомихме адвоката си. Ще се борим и ще спечелим. А междувременно, лично аз ще изляза пред пресата с цялата истина за живота ми при семейство Игълтън в Бостън.
Ноктите на Лорейн се забиха в тапицерията на стола.
— Няма да посмееш да го направиш.
— Не само смелост, а още много неща имам, когато се налага да защитя сина си.
Не й убягна спокойната непоклатима решителност в очите на Лора.
— Дори и да го направиш, никой няма да ти повярва.
— Напротив, всички ще ми повярват. Хората знаят как да различат истината от лъжата.
Лорейн се обърна към Гейб с безжизнено изражение на лицето.
— Имаш ли представа как ще се отрази цялата тази помия върху името на твоето семейство? Готов ли си да рискуваш репутацията на цялата си фамилия, заради някаква жена и дете, което дори не е твое.
— Репутацията ми ще издържи, а ако трябва да бъда откровен, родителите ми се готвят за битката. — В гласа му се прокрадваше неподправено предизвикателство. — В жилите на Майкъл може и да не тече моята кръв, но той е мой син.
— Лорейн. — Лора изчака да застанат очи в очи. — Ти загуби своя син и аз съжалявам за това, но няма да ти позволя да го замениш с моя. Каквото и да ми струва да го защитя, бъди убедена, че ще го платя. А и ти ще си платиш за постъпките.
Гейб се изправи и хвана Лора под ръка, като я притисна до себе си.
— Вашият адвокат може да се свърже с нас, веднага щом вземете решение за бъдещите си действия. Запомнете едно, госпожо Игълтън, сега не сте изправена срещу една безпомощна бременна жена. Срещу вас в момента стои цялата фамилия Брадли.
Щом като излязоха в коридора, Гейб привлече Лора към себе си. Той усети как тя все още трепери, затова я подържа така известно време.
— Ти беше прекрасна. — Гейб нежно я целуна по косата, преди да я отдръпне от себе си. — В интерес на истината, ангеле мой, ти беше невероятна. Лорейн сигурно още не може да осъзнае, какъв удар й беше нанесен.
Приливът на гордост я сгря и създаде у нея чувство на задоволство, каквото никога досега не бе изпитвала.
— Не беше чак толкова лошо, колкото очаквах — каза тя с въздишка, но продължи да държи ръката си в неговата, докато влизаха в асансьора. — Преди толкова се страхувах от нея. Нямах смелост да й кажа нищо. Сега виждам какво представлява тя всъщност — една самотна жена в клопката на собствената си егоистична представа за семейна чест.
Когато вратата на асансьора се отвори, Гейб се изсмя рязко, без капка чувство за хумор.
— Честта няма нищо общо с това.
— Не, но тя възприема така нещата.
— Ще ти кажа нещо. — Той натисна копчето за приземния етаж. — Хайде да забравим Лорейн Игълтън за през остатъка от днешния ден. Всъщност, ние сме на път да я забравим завинаги, но сега ти предлагам да отидем в един ресторант наблизо. Не е особено тихо място, но за сметка на това е много скъпо.
— Рано е да вечеряме.
— Кой говори за вечеря? — Той я прегърна през кръста, като излязоха от асансьора. — Ще седнем на една маса над водата, а аз ще наблюдавам как всички ще зяпат моята прекрасна съпруга, докато пием бутилка шампанско.
Ето, за това тя го обичаше. Сърцето й потръпна, когато той поднесе пръстите й към устните си.
— Не мислиш ли, че трябва да изчакаме с черпенето, докато Лорейн не ни уведоми за решението си?
— Тогава ще празнуваме пак. Сега искам да почерпя, защото станах свидетел на какво е способен един огнедишащ ангел.
Тя се засмя.
— Мога да го направя отново. Да знаеш, че…
— Какво?
Лора го погледна крадешком.
— Май ми хареса.
— Явно ще трябва да бъда нащрек…
— Вероятно. — Лора беше замаяна от постигнатия успех, но въпреки това си остана практична. — Наистина не бива да пия шампанско. Майкъл…
— Ще му хареса много, повярвай ми — я увери Гейб и се огледа за колата си.