Нора Робъртс
Ангел хранител (10)

Десета глава

Небето притъмня над главата на Лора. Бе й станало навик да прекарва сутрешните часове в градината, докато бебето спи или седи в люлката на слънце. Откакто се бяха преместили в дома на Гейб, на нея не й се налагаше да се занимава особено много с домакинска работа. Къщата като че ли се грижеше сама за себе си, особено откакто веднъж каза на Гейб, че цапа само когато работи.

Нещо повече, имаше твърде много стаи, с които все още не знаеше какво да прави. Чувстваше се у дома си единствено в детската стая, която сама бе обзавела и в която обичаше да се заседява не само през задължителните часове, прекарвани с Майкъл. Някак чужда й се струваше останалата част от къщата, в която осезателно присъстваше миналото със своите стари красиви килими, с полираните до блясък дървени ламперии, с избелелите вече тапети.

С настъпването на пролетта Лора откри у себе си не само склонност, но и дарба за градинарството. Откри също, че изпитва необходимост от пространство и въздух. Харесваше й слънцето, уханието на цветята и миризмата на пръстта в ръцете й. Тя изяде с кориците цветарските книги, също както преди това книгите за майчинството, за да се запознае по-добре с природата на цветята и храстите, както и с грижите, които изискват.

Лалетата разцъфваха, а азалиите вече бяха обсипани с цветове. Някой някога ги бе засадил, но Лора ги възприе като свои отрочета. Те цъфтяха всяка година наново. Не се чувстваше неудобно, че към общия вид на градината прибави и свой щрих с розите и кученцата.

Правеше планове наесен да засади нови луковици лалета и някои зимни цветя. След края на зимата смяташе да си направи собствен разсад от семена на пролетни цветя. Щеше да ги посее първоначално в отделни мънички саксии, които искаше да постави в слънчевата стая от източната страна на къщата.

— Ще те науча догодина как сам да ги засаждаш — обеща тя на Майкъл.

Вече си представяше как детето тича следващото лято из градината с мъничките си все още нестабилни крачета и как се опитва да лови пеперудите по цветята.

Той щеше да се смее. Щеше да има толкова много неща, които да го разсмиват. Тя щеше да го гушка и да го люлее на ръце, така че да греят очите му, които вече безспорно бяха тъй сини като нейните, а смехът му да оглася въздуха наоколо. Гейб щеше да се подава от прозореца на студиото си и да пита, за какво е цялата тая олелия.

Но това нямаше да го дразни. Той щеше да слиза при тях, за да им каже, че при тоя шум ще забрави за работата тази сутрин. Ще сяда на земята с Майкъл в скута си и така те ще се смеят заедно на разни техни си неща, за които никой друг така и не би могъл да се сети.

Лора стъпи здраво на пети и с опакото на ръкавицата избърса челото си. Мечтите бяха за нея бягство, защитна реакция и начин за оцеляването й. Сега обаче не ставаше въпрос за нито едно от тези неща, защото Лора започваше да вярва, че мечтите могат да се сбъдват.

— Обичам татко ти — каза тя на Майкъл, като не пропускаше да му го напомня поне по веднъж на ден. — Обичам го толкова много, защото това ме кара да вярвам, че всяка история може да има щастлив край.

Когато сянката падна върху нея, тя погледна нагоре и забеляза надвисналите тъмни облаци. Беше готова да не им обърне внимание и сигурно щеше да постъпи точно така, но знаеше, че ще й трябва време да събере всичките си градински инструменти, нещата на Майкъл, а и самото бебе.

— Е, дъждът е полезен за цветята, нали, миличко? — Тя прибра инструментите, торбите с торф и изкуствен тор в малката барака до задния вход и извади Майкъл от плетената люлка. Със сръчни движения, присъщи на майчинството тя внесе бебето, играчките и сгънатата люлка в къщата.

Тъкмо се качваше по стълбите, когато първата гръмотевица стресна и двамата. Майкъл се разплака, а Лора се пребори със собствения си страх от бури и го успокои.

Той се отпусна много по-бързо от нея, спокоен в прегръдката й и заслушан в ласкавите й думи. Въпреки че все още не беше заваляло, Лора можеше да види през прозореца на детската стая как природните стихии беснеят на небето. Гръмотевиците проблясваха, като изменяха светлината от сиво до бледомораво. После отново причерняваше.

Майкъл задряма, но тя продължи да го държи на ръце не само заради неговото, но и за собственото си спокойствие.

— Глупаво, нали? Голяма жена да се страхува гръмотевиците повече от едно малко бебе?! — Когато заваля дъждът, тя остави Майкъл в люлката, за да затвори прозореца.

Поне щеше да се занимава с нещо, си помисли Лора, докато влизаше от стая в стая и затваряше прозорците. Въпреки това всеки път, когато чуеше гръм се стряскаше. Тя тръгна да се връща към детската стая, където смяташе да се свие на кушетката и да почете, докато отмине бурята. Тогава се сети за ателието на Гейб. Мислейки само за работите му, тя се затича по коридора.

Благодарна бе, че от бурята не спря тока. Лора успя да светне лампата. Късметът й проработи. Под перваза на прозореца подът беше мокър. За щастие, Гейб не си бе оставил там нито една от картините си. Тя се забърза да затвори всички прозорци, докато накрая дъждът не остана да чука по стъклата отвън.

Лора се завтече да търси парцал, за да попие водата, когато осъзна, че за пръв път влиза в студиото на Гейб сама. Той никога не я бе молил да не влиза, докато него го няма, но липсата на уединение, с което бе живяла цял живот, я караше да уважава личната свобода на другите. Сега въпреки гръмотевиците и силната крушка, която светеше над главата й, тя се почувства тук уютно, също както в детската стая. По същия начин се чувстваше и в планината.

Установи, че в стаята мирише на него. Лъхна я на онази смесица от боя и терпентин, съчетана с малко креда на прах, която често полепваше по дрехите и ръцете му. Тази миризма безусловно я предразположи, да не говорим, че същото това ухание я и възбуди. Мина й през ума, че също както мъжа, този аромат веднага повлия на чувствата й. Тя го обичаше и можеше да намира спокойствие при него, ала присъствието му бе в състояние и да я развълнува и да я обърка.

Какво искаше той от нея в крайна сметка, се запита тя. И защо? Мислеше си, че отчасти е наясно. Той искаше да почувства стабилността на семейството, да сложи край на самотата си и да открие страстта в леглото си. Навярно бе избрал тъкмо нея за тези неща, защото тя се стремеше да ги даде точно толкова, колкото той желаеше да ги получи.

Може би това бе достатъчно или почти достатъчно. За нея обаче винаги на преден план бе и си оставаше желанието за нещо повече.

Лора реши да избяга от тези свои настроения и се опита да си го представи в стаята сам, както работи вглъбен във въображението си.

В това помещение е била свършена толкова много работа през дългите часове на творчество, изпипване и експерименти, си помисли Лора. Това, което различаваше хората едни от друг бе начинът, по който виждаха света и го изразяваха. Тя отиде до статива и надзърна в незавършената му картина.

Картина на Майкъл. Дълбокото и чисто удоволствие да я съзерцава прикова вниманието й. Суровата скица бе забодена за статива, а портретът върху платното тъкмо започваше да придобива форми. По скицата, която Гейб бе направил преди не повече от седмица тя видя, че Майкъл е пораснал. Благодарение на нея, тя можеше всеки момент да я погледне и да види как е изглеждал в този прекрасен отрязък от времето. Лора се заразхожда из стаята, като все още държеше ръцете си скръстени на гърдите. Чувството бе съвсем различно, когато Гейб го нямаше тук. Не чак толкова драматично, като че ли. Засмя се, като се сети колко неодобрително би се отнесъл той към подобно определение.

Без него помещението изглеждаше голямо, с повече въздух, съвсем празно. По пода си стояха засъхнали капки и петна, може би от седмици или от години. В ъгъла имаше малка мивка. На нея немарливо беше метната кърпа за ръце. Имаше също рафтове и работна маса, върху която бяха разпръснати разни материали. Бои и шишенца, буркани с четки, талерка с ножове, парчета въглен и хвърлени на топка парцалчета. Картините, които нямаха рамки, стояха опрени с лице към стената, също както в Колорадо. По стените не беше закачил нито една картина.

Лора се почуди, защо досега не се беше сетила да попита Гейб, дали няма нещо подходящо, което тя да закачи в стаята на Майкъл. Плакатите, които беше избрала бяха достатъчно пъстри, но една картина на Гейб би означавала много повече. Имайки това предвид тя клекна и се зае да прегледа обърнатите към стената картини.

Колко свободно умееше той да изразява емоциите. Един от пастелните му пейзажи веднага те караше да се замечтаеш. От следващия, по-неспокоен и прекалено реалистичен изглед от някакъв бедняшки квартал, те побиваха тръпки. Имаше и портрети — на грохнал старец, подпрян на бастун, който чакаше на автобусната спирка, на три кикотещи се момичета пред някакъв бутик. Откри и картина с голо тяло на брюнетка, изтегната върху бял сатенен чаршаф. Вместо ревност Лора изпита страхопочитание.

Лора прегледа двадесетина картини, като се питаше, защо ли ги е пъхнал там така небрежно. Повечето без рамки и опрени с лице към стената. Всяка следваща картина я удивляваше все повече, как е възможно да е омъжена за човек, способен да създаде с четка и боя такива невероятни произведения. Нещо повече, всяка картина я доближаваше по-осезаемо до същината на нейния съпруг. Усещаше в какво настроението е бил, когато е рисувал. Веднъж яростно, друг път с чувство за хумор. Печал, нетърпимост, желание, удовлетворение. Всичко, което е усещал, бе изобразено на платното.

Помисли си, че на тези картини мястото им не е тук. Захвърлени в тази стая, където никой не можеше да ги види, да ги оцени и да се развълнува от тях. Подписът му фигурираше в долния ъгъл на всяка една, а под него пишеше и годината. Всички бяха нарисувани преди не повече от две години и преди не по-малко от една.

Лора обърна към себе си последното платно и остана вцепенена. Видя съвсем друг портрет и той бе нарисуван с обич.

Това беше някакъв мъж на не повече от тридесет години, който се усмихваше малко безразсъдно, сякаш разполагаше с цялото време на света, за да постигне всичките си желания. Косата му бе руса, само няколко оттенъка по-светла от косата на Гейб, сресана назад, за да разкрие чертите на едно красиво лице. Беше най-обикновена скица, в цял ръст. Човекът седеше на кресло крак върху крак, но въпреки отпуснатата му поза се долавяше движение и енергия.

Тя разпозна креслото. Намираше се в дневната на голямата къща на Ноб Хил, в която живееше семейство Брадли. По лицето, което беше почти същото като на съпруга й, тя разпозна мъжа от портрета. Това бе братът на Гейб. Портретът бе на Майкъл.

Лора остана дълго седнала с рисунката в ръка. Вече не чуваше бурята отвън. Светлините премигнаха по едно време, но тя не забеляза това.

Откри, че е възможно да тъжиш за човек, който дори не познаваш. Да усещаш загубата му и да скърбиш. Че Гейб бе обичал брат си силно и дълбоко си личеше по всяка изрисувана линия. Не само обич, но и неподправено уважение лъхаше от там. Сега повече от всякога тя си пожела Гейб да й се довери достатъчно, за да й разкаже за Майкъл, за неговия живот и за смъртта му. В скицата, закачена на статива, която Гейб бе направил на бебето, се усещаше същата безрезервна обич. Дали Гейб не използваше бебето, за да надживее загубата на брат си? И ако беше така, тя трябваше ли да проявява недоволство? Това, разбира се не означаваше, че той обича мъничкия Майкъл по-малко. И въпреки това мисълта я огорчи. Докато Гейб не заговореше с нея и не й разкриеше чувствата си, както го правеше в картините, тя никога нямаше да му стане истинска съпруга, нито Майкъл — истински син.

Лора внимателно върна портрета при другите картини и ги обърна, както си бяха.

 

 

Когато дъждът спря, Лора реши да се обади на Аманда. Реши да послуша съвета й да отиде в галерията. Ако наистина искаше Гейб да направи нова крачка към нея, най-напред тя трябваше да направи крачка към него. Досега избягваше да ходи там, но не поради всичките причини, които бе изброила, а защото нямаше да се чувства добре в своята роля като съпруга на известна личност, на виден художник. Знаеше, че би могла да превъзмогне неувереността си само като направи самоуверена стъпка напред, дори и ако тази стъпка изисква цялата смелост, на която е способна.

Лора си напомни, че е зряла жена. През последната година тя се научи не само да бъде силна, а толкова силна, колкото й бе необходимо. Може би, все още не бе достигнала върха, но вече не се бореше да се добере само до опорната точка в основата на стръмнината. Нещата опираха до един обикновен въпрос. След като Аманда отхвърли благодарностите й, Лора затвори телефона и си погледна часовника. Ако Майкъл се придържаше към режима си, щеше да се събуди след час и да поиска да яде. Тя щеше да го заведе у Аманда — първата голяма крачка — после да се отправи към галерията. Погледна изцапаните с боя колене на панталоните си. Първо трябваше да се преоблече.

Звънецът на вратата я хвана насред стълбите. Тъй като беше прекалено оптимистично настроена, за да се подразни, че ще се забави, тя отиде да отвори.

Светът сякаш се срути безшумно в краката й.

— Лора. — Лорейн Игълтън кимна чевръсто и влезе в къщата. Тя стоеше права, небрежно оглеждаше обстановката и се зае да свали ръкавиците си. — Боже мой, тук ти сигурно си си паднала на пъпа. — Тя мушна набързо ръкавиците си в меката си чанта от крокодилска кожа. — Къде е детето?

Лора загуби и ума и дума. Както думите, така и дъхът, който си пое, попаднаха в капана на дробовете й. Те се блъскаха там толкова силно, че гърдите я заболяха. Ръката й, леденостудена, все още държеше топката на бравата, въпреки че паническият ритъм на сърцето й пулсираше в пръстите й. Внезапно изпита ужасна паника при спомена за последната им среща, когато те двете бяха изправени лице в лице. Като че ли току-що бяха разговаряли, Лора си спомни заплахите, настояванията и унижението. Най-сетне гласът й се върна.

— Майкъл спи.

— Още по-добре, защото ще трябва да обсъдим някои въпроси.

Дъждът бе охладил въздуха и бе оставил аромата си в него. Сред водните изпарения слънчевата светлина се прокрадваше през вратата, която Лора все още не беше затворила. Птиците започваха отново оптимистичните си песни. Напълно нормални неща. Животът, припомни си Лора, не спира заради човешките нещастия.

Въпреки че пръстите й не можеха да се успокоят, здраво стиснали топката на бравата, тя успя да задържи погледа си спокоен и да заговори с равен глас.

— Не забравяйте, че сега се намирате в моя дом, госпожо Игълтън.

— Жените като теб винаги съумяват да си намерят богати и наивни съпрузи. — Тя повдигна вежди от удоволствие, че Лора все още стои скована до вратата, напрегната и бледа. — Но това не променя факта коя си и какво представляваш. Нито хитростта ти, която ти е стигнала да накараш Гейбриъл Брадли да се ожени за теб, ще ми попречи да взема това, което си е мое.

— Аз нямам нищо у себе си, което да ти принадлежи. Сега ще се радвам да напуснеш дома ми.

— Сигурно ще се радваш — отвърна Лорейн с усмивка. Тя бе висока, впечатляваща жена с тъмна изваяна коса и лице, незасегнато от времето. — Повярвай ми, нямам нито желанието, нито намерението да се задържам дълго. Дошла съм да взема детето.

Пред погледа на Лора изплува видението, как стои в мъглата с празното одеяло на ръце.

— Не!

Лорейн се отнесе към отказа й със същата небрежност, както би изтупала трошичката от ревера си.

— Аз просто ще си набавя съдебно решение.

Леденият ужас отстъпи пред топлата вълна, която я обля и Лора успя да се раздвижи, макар и доста сковано.

— Набави си го, тогава. Но докато това стане, остави ни на мира, ако обичаш.

Все същата си е, реши Лорейн докато се взираше в лицето на Лора. Сега съска леко, след като е притисната в ъгъла, но все пак се опитва да се измъкне. Лорейн се вбеси отново, както винаги се беше вбесявала щом се сетеше, че нейният син бе заложил на толкова малко, когато можеше да получи много повече. Дори и в гнева си, тази жена никога не повишаваше тон. Привърженичка бе на сарказма, защото го смяташе за по-добро оръжие от крясъците.

— Ти трябваше да приемеш предложението, което ти направихме със съпруга ми. То бе достатъчно щедро и няма да го получиш отново.

— Не можеш да купиш моето дете, както не можеш да откупиш и сина си обратно.

Болка се изписа в очите на Лорейн. Истинска, остра болка, която накара Лора да потърси съчувствени думи. Днес можеха да разговарят, като майка с майка.

— Госпожо Игълтън…

— С теб няма да разговарям за сина си — прекъсна я Лорейн, а мъката й се превърна в жлъч. — Ако ти представляваше това, от което той се нуждаеше, сега нямаше да е мъртъв.

Преди време Лора щеше да се свие при тези обвинения и тихомълком да поеме вината върху себе си. Но сега Лорейн грешеше. Лора не бе вече онази жена.

— Аз не разбрах, ти искаш да вземеш моето дете, за да лекуваш раните си или за да ме накажеш? И в двата случая трябва да знаеш, че няма да стане. Мисля, че е редно да го проумееш.

— Знам, че мога и възнамерявам да докажа, че ти не си способна да се грижиш за това дете. Ще си набавя необходимите документи, че преди да се омъжиш за сина ми, а и по време на брака, ти си имала и други връзки.

— Много добре знаеш, че това не е истина.

Лорейн продължи, сякаш Лора не бе казала нищо.

— И към тях ще прибавя личното ти досие, в което пише, че си живяла в нездравословна семейна среда. Ако се докаже, че детето е на Тони, ще заведем дело за възлагане на попечителски права и ти добре знаеш, кой ще спечели.

— Няма да получиш Майкъл нито с пари, нито с лъжи. — Лора повиши тон и сега се опитваше да се овладее отново.

Избухването нямаше да я доведе доникъде. Тя знаеше много добре, колко лесно Лорейн успява да потуши всякакви изблици на чувства само с един студен, сразяващ поглед. Вярваше, трябваше да повярва, че все още има начин да се разберат.

— Ако си обичала Тони, значи си наясно колко далеч мога да стигна, за да запазя сина си.

— Тогава осъзнаваш също колко далеч съм способна аз да стигна, за да не позволя ти да отглеждаш и възпитаваш член на семейство Игълтън.

Въпреки усилията, които полагаше, гласът й отчайващо се повиши и коленете й затрепериха.

— Той е само едно бебе. Ти не го обичаш.

— Чувствата нямат нищо общо с това. Отседнала съм във Феърмонт. Имаш два дни на разположение да прецениш, дали ще предпочетеш публичния скандал. — Лорейн извади ръкавиците си. Ужасът, изписан върху лицето на Лора я убеди, че риск от публичен скандал няма. — Предполагам, че никой от семейство Брадли няма да се зарадва особено много, като научи за твоето минало. Затова не се съмнявам, че ще бъдеш разумна и няма да изложиш на риск завидната си нова придобивка. — Тя излезе от къщата и слезе по стълбите, където я чакаше сива лимузина.

Без да изчака лимузината да потегли, Лора тръшна вратата и я залости. Задъха се, като че ли беше тичала. В съзнанието й веднага изплува мисълта за бягството. Взе стълбите за секунди през едно стъпало и се запъти право към стаята на Майкъл, където мигновено започна да събира багажа му.

Трябваше да тръгнат по светло. Щеше да вземе само най-необходимото. Преди залез-слънце вече щяха да са достатъчно далеч. Трябва да поемат на север, реши тя бързо. Към Канада. Все още имаше достатъчно пари, които можеха да й осигурят нужната преднина във времето. Тя изпусна дрънкалката, която падна с трясък на пода. Осъзна, колко е безпомощна и се хвърли на кушетката, като зарови лице в ръцете си.

Не можеха да бягат постоянно. Дори и да имаха пари, които да им стигнат за цял живот. Беше несправедливо към Майкъл, към Гейб, че и към самата нея. Тук те имаха живот, какъвто тя винаги бе мечтала да осигури на детето си.

Но как би могла да закриля това дете?

Да не отстъпва. Да отвърне на удара. А не да прекланя глава. Но точно да прекланя глава бе това, което винаги бе правила, Лора се изправи и изчака да й се успокои дишането. Такъв бе начинът, по който разсъждаваше предишната Лора, а именно на това разчиташе Лорейн. В семейство Игълтън знаеха, колко лесно може да бъде манипулирана. Очакваха тя отново да побегне и да използват това й нестабилно поведение, за да й отнемат бебето. От друга страна смятаха, че ако се е уморила да бяга, сега ще жертва детето, за да запази положението си в семейство Брадли.

Просто не я познаваха. Никога не бяха отделяли време и не бяха полагали никакви усилия да я опознаят истински. Този път тя нямаше да се огъне. Нямаше да избяга със сина си. Лора щеше да се пребори с тях.

Гневът я обзе наново и я накара да се почувства чудесно. Яростта бе жарко, съживително усещане, така различно от ледения, вкочанясващ страх. Тя щеше да се остави на яростта си, както я беше посъветвала Аманда, защото яростта я караше не само да се бори, но да се бори грубо и мръсно. Семейство Игълтън го очакваше изненада.

За времето, докато стигне в галерията, Лора се бе овладяла. Майкъл беше на сигурно място при Аманда, а Лора поемаше първата крачка по пътя, който си бе начертала вече, за да осигури на Майкъл пълната безопасност.

Галерия Тръсолт се помещаваше в изящно реставрирана стара сграда. Грижовно отглеждани цветя, все още влажни от току-що падналия дъжд, красяха кокетно главния вход. Свеж аромат на розов цвят и мокри листа я лъхна, докато отваряше вратата.

Вътре стъкленият таван предлагаше щедро изглед към все още облачното небе, докато самата галерия блестеше с осветлението си в нишите по протежение на стените. Тихо бе като в черква. Лора спря, за да се огледа наоколо и да открие, че този храм наистина бе създаден за преклонение пред изкуството. Скулптори от мрамор и дърво, от желязо и бронз бяха подредени с любов. Вместо да се състезават една с друга, те се допълваха. Също както и стилно подредените картини по стените.

Тя разпозна една на Гейб. Представляваше мрачната гледка на прецъфтяла градина. Не беше тъжна, но със сигурност не беше и радостна. Докато я съзерцаваше, се замисли за стенописа, който Гейб бе направил за майка си. Същият този мъж, който силно вярваше в мечтите и правеше всичко възможно, за да ги превърне в реалност, усещаше и реалността, може би дори прекалено осезаемо. И по това си приличаха също.

В този дъждовен следобед в галерията имаше само няколко посетителя. Те имаха достатъчно време да се разхождат, си напомни Лора. А тя нямаше време. В дъното на залата забеляза пазача и се отправи към него.

— Извинете, търся Гейбриъл Брадли.

— Съжалявам, госпожо, но в момента го няма. Ако имате някакви въпроси относно картините му, ще трябва да се обърнете към госпожа Тръсолт.

— Не. Вижте, аз съм…

— Лора. — Мариан се подаде иззад една ниша. Днес беше облечена в пастелни тонове. С дълга, тясна пола в бебешко синьо, която стигаше до глезените й и с къс розов пуловер. Светлите цветове още повече подчертаваха екзотичното й излъчване. — Е, най-сетне се реши да ни посетиш.

— Бих желала да видя Гейб.

— Колко жалко. — Без особена вежливост, тя отпрати с жест пазача. — В момента го няма.

Лора впи пръсти в закопчалката на чантата си.

— Очакваш ли го да се върне скоро?

— В интерес на истината, той трябва да си дойде всеки момент. Имаме уговорена среща на чай — тя погледна часовника си, — след по-малко от половин час.

От погледа и тона на Мариан си личеше, че й се иска Лора да си тръгне, но сега на нея не й беше до игрички.

— В такъв случай ще го почакам.

— Добре си дошла, разбира се, но се страхувам, че двамата с Гейбриъл имаме да говорим за работа. Ще ти бъде скучно.

От досада изпита тъпа болка в тила. В този момент нямаше никакви намерения да си мери силите с нея. Трябваше да си пести силите за далеч по-съществени битки.

— Оценявам загрижеността ти, но нищо свързано с работата на Гейб не може да ми бъде скучно.

— Прозвуча, сякаш сме в Троянската война. — Мариан изпружи глава напред. На лицето й се изписа усмивка, която нямаше нищо общо с приятелския й поглед. — Изглеждаш ми нещо бледа, да не би и в твоя рай да има неприятности?

И Лора осъзна какво е станало. Толкова ясно, като че ли й го беше казала в очите. Разбра, как Лорейн я бе открила.

— Нищо, което не може да се оправи. Ти защо й се обади, Мариан?

Усмивката си остана на мястото, хладна и самоуверена.

— Извинявай, би ли повторила?

— Тя плаща достатъчно пари на детективите, така че пак щяха да ме открият. В най-добрия случай можеше да имам на разположение още седмица или две, не повече.

Мариан се замисли за миг, после се обърна и застана до една картина.

— Винаги съм мислила, че е по-добре човек да си пести времето, отколкото да го разхищава. Колкото по-скоро Лорейн се справи с теб, толкова по-бързо ще мога да изправя Гейб на крака. Ела да ти покажа нещо.

Мариан пресече галерията и мина в следващата зала, където всички стени и подът бяха бели. В дъното се виждаше спираловидна стълба, също в бяло. Горе в кръг бяха подредени балкони. Три орнаментни дървета изникваха изпод стълбата, а насреща им се издигаше черна абаносова скулптура на мъж и жена в страстна и все пак някак отчаяна прегръдка.

Но портретът бе това, което привлече вниманието й, който изникна отзад, привлече вниманието й и го задържа. Това бе нейното собствено изображение, което я наблюдаваше спокойно от стената. Лора разпозна творбата, която Гейб бе рисувал старателно през дългите, тихи дни в Колорадо.

— Наистина е зашеметяващ. — Докато се взираше в картината, Мариан потриваше с пръст устните си. Прииска й се да грабне най-близкия нож и да раздере платното, когато Гейб го разопакова. Но желанието й бързо я напусна. Тя бе всепризната покровителка на изкуството, за да позволи да вземат превес личните й чувства. — Това е една от най-добрите и най-романтични му картини. Тук е едва от три седмици и вече имам шест сериозни предложения за нея.

— Мариан, аз съм виждала вече този портрет.

— Да, но се съмнявам, че го разбираш. Той го нарича „Ангелът на Гейбриъл“. Това трябва да ти говори нещо.

— Ангелът на Гейбриъл — повтори Лора тихичко. Тя се приближи крачка напред и топлината, която излъчваше портретът я заля. — Какво да ми говори?

— Че и той като Пигмалион се е влюбил за малко в модела, който рисува. Това се случва често, дори се насърчава, защото така се раждат гениалните произведения. — Тя чукна с пръст по рамката на портрета. — Но Гейб е прекалено земен, за да остане прекалено дълго подвластен на въображението си. Портретът е завършен, Лора. Той повече не се нуждае от теб.

Лора обърна глава така, че да погледне Мариан право в очите. Това, което тя току-що каза, бе й минавало безброй пъти през ума. Тя й отговори това, което сама си отговаряше всеки път.

— Тогава той лично ще трябва да ми го каже.

— Той е почтен човек. Това е част от привлекателността му. Щом като го проумее, щом като осъзнае грешката си, бъди сигурна, че веднага ще навакса загубеното време. Човек вярва в образа — продължи тя и махна към портрета — само докато образът е неопетнен. Ако се съди по това, което научих от Лорейн, ти наистина нямаш много време.

Лора се пребори с порива си да се обърне и да побегне. Странно, обаче тя откри, че този път не й струваше толкова голямо усилие да се овладее.

— Ако ти вярваш в това, защо полагаш такова старание да ме отстраниш?

— Не ми представлява чак такава трудност. — Тя се засмя пак и махна ръката си от картината. — Приемам го като част от задълженията си. Аз насърчавам Гейб да се съсредоточи върху кариерата си и го предпазвам от подобни обрати, които само могат да го отклонят от правия път. Както вече ти обясних, ангажираността му с теб е неприемлива. Съвсем скоро той самият ще го осъзнае.

Нищо чудно, че се е обадила на Лорейн, си помисли Лора. Те толкова си приличаха.

— Ти обаче пропускаш нещо, Мариан. Майкъл. Независимо какви са чувствата на Гейб към мен, той много обича Майкъл.

— Само някоя особено долнопробна жена би могла да се възползва от детето си за подобно нещо.

— Права си. — Лора я погледна в очите помирително. — Нямаш представа, колко си права. — Като видя, че с отговора си е постигнала своята цел, тя продължи спокойно. — Ще остана тук да изчакам Гейб. Ще съм ти задължена ако го уведомиш, че съм тук, когато се върне.

— За да изтичаш и да се скриеш зад гърба му, така ли?

— Не смятам, че причините, поради които Лора е дошла да ме потърси, са твоя работа.

Гейб говореше, идвайки от фоайето. И двете жени се обърнаха към него. Той прочете всичко по лицата им — гнева на Мариан и мъката на Лора. Видя, че и двете си отдъхнаха, всяка по свой начин. Мариан вдигна вежди и се усмихна. Лора скръсти ръце и вирна брадичка.

— Драги мой, знаеш, че част от задълженията ми е да предпазвам художниците от паникьосаните им съпруги и любовници. — После се приближи до него и собственически сложи ръка на рамото му. — След няколко минути имаме среща с Бриджтънови за онези три картини. Не бих искала да си разсеян и без настроение.

Той я удостои със съвсем бегъл поглед, но дори по него Мариан разбра, че думите й са му дошли в повече.

— Моя си работа, какви са ми настроенията. А сега ако обичаш да ни извиниш.

— Ами Бриджтънови…

— Ако искат, да купуват картините. Ако не, да вървят по дяволите. Остави ни насаме, Мариан.

Тя изгледа злобно Лора, след което се втурна навън. Чу се, как отдалечаващите й се токчета тракат по плочките.

— Съжалявам за случилото се — каза Лора след дълбока въздишка. — Не съм дошла тук да създавам неприятности.

— А защо? Ако се съди по изражението на лицето ти, явно не си дошла и да прекараш няколко часа в преклонение пред изкуството. — Преди да съумее да отговори, той се приближи до нея. — По дяволите, Лора, не желая да ви виждам двете тук, как седите и ме обсъждате, като че ли съм някаква ценност, която ще продадете на най-високата цена, предложена на търга. Мариан е мой бизнес партньор, а ти си ми съпруга. Двете ще трябва да се примирите с този факт.

— Ясно ми е напълно. — Сега гласът й се промени. Стана по-суров, за да вземе връх над неговия. — А ти трябва да разбереш, че ако аз мислех, че между вас съществува нещо повече от това, щях отдавна да съм те напуснала.

Каквото и да имаше намерение да каже, напълно изветря от главата му. Веднага разпозна непоколебимата решителност в това, което тя каза и остана вторачен в нея.

— Просто така?

— Да. Просто така. Вече имах един брак, където верността не означаваше нищо. Няма да претърпя същото повторно.

— А-а-а разбирам. — Отново сравнението, си помисли той. Прииска му се да й викне. Вместо това й заговори меко, твърде меко. — Значи съм предупреден.

Тя се извърна настрани, за да може за миг да затвори очите си. Главата й безжалостно пулсираше. Ако сега не използваше момента да се съвземе малко, щеше да се хвърли в обятията му и да го помоли за помощ.

— Не съм дошла тук да разискваме устоите на брака ни.

— А може би трябваше. Сигурно ни е дошло времето да застанем с открити чела и да си кажем кой какво мисли.

Тя поклати глава и отново се обърна с лице към него.

— Исках да ти кажа, че ще отида при адвокат утре сутринта.

Светът се завъртя пред очите му с пълна скорост. Тя искаше развод. После гневът го обзе със същата бързина, с която се беше почувствал безсилен. За разлика от Лора той бе винаги готов да влезе в бой.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Не мога да отлагам повече. Не мога да се преструвам, че не е редно да го направя. — Наново й се прииска да се хвърли в ръцете му, да усети близостта му и че я закриля. Остана на повече от ръка разстояние от него и продължи да говори. — Не исках да започвам такъв труден, мъчителен и вероятно грозен период от живота си, без да те уведомя за намеренията си.

— Много мило от твоя страна. — Отдръпвайки се той прокара пръсти през косата си. Над него портретът й нежно се усмихваше. Докато стоеше между картината и нея, той се почувства уловен между две различни жени, между две различни необходимости. — Какво, за бога, те накара да стигнеш до такова решение? Как си мислиш, че е възможно сутринта да ме целуваш за довиждане на път за работа и само няколко часа по-късно да ми съобщаваш подобна новина? Ако не си била щастлива с мен, защо просто не си ми казала?

— Не разбирам, за какво говориш Гейб. И двамата знаехме, че рано или късно ще ни дойде до главите. Ти беше този, който ми повтаряше, че все някога ще трябва да се изправя срещу този проблем. Сега съм готова да го направя. Само исках да ти кажа, че ако искаш да останеш извън играта, сега е времето да го направиш, преди да е станало прекалено късно.

Гейб започна да схваща накъде бие тя и се спря. Стана му ясно, че това, което той мислеше за тема на разговора им и това, за което тя говореше всъщност са две напълно различни неща.

— Защо искаш да ходиш утре при адвоката?

— Лорейн Игълтън дойде днес в къщи. Иска да вземе Майкъл.

Това, че тя не искаше развод, не успя да го зарадва. Нямаше място за радост. Усети лека паника, преди гневът да я измести.

— Тя може да си пожелае и луната, но и нея няма да получи. — Пресегна се да я погали по бузата. — Всичко наред ли е?

Тя кимна.

— Не бях добре, но вече съм. Тя ме заплаши, че ще заведе дело за попечителските права.

— Въз основа на какво?

Лора сви устни, но гласът й остана равен.

— Че не съм способна да се грижа добре за него. Каза също, че ще докаже, че аз… Че съм имала и други любовници преди и по време на брака ми с Тони.

— Как ще докаже нещо, което не е истина?

Значи той й вярваше. Толкова ли лесно било? Лора го хвана за ръката.

— Можеш да накараш всекиго да направи или да каже доста неща, стига да му платиш достатъчно. Виждала съм как семейство Игълтън постъпва точно така.

— Тя каза ли ти къде е отседнала?

— Да.

— Значи е дошло времето да си поговоря с нея.

— Недей. — Лора успя да го сграбчи за ръката, преди да тръгне към вратата. — Моля ти се, не искам още да се срещаш с нея. Първо нека да говоря с адвоката, за да се уверя какво може и какво е невъзможно да се направи. Не можем да си позволим лукса да допуснем грешка в гнева си.

— Не ми трябва адвокат, за да ми каже, че тя няма право да нахлува в къщата ми и да заплашва да вземе Майкъл.

— Гейб, моля те. — Тя отново трябваше да го спре. Когато пръстите й се впиха силно в ръцете му, тя усети вибриращия гняв у него. — Послушай ме. Знам, че си ядосан. И аз се ядосах, изплаших се също. Първата ми реакция беше да побягна отново. Дори се качих горе и опаковах багажа ни с Майкъл.

Той си представи, колко щеше да бъде съсипан, ако се бе прибрал у дома и бе заварил къщата празна. Това, което трябваше да разреши с Игълтън се оказа доста по-съществено.

— Защо не го направи?

— Защото нямаше да бъде честно нито спрямо Майкъл, нито спрямо теб и мен. Защото ви обичам и двамата прекалено силно.

Той се спря и прикова с ръце лицето й, като се опита да прочете, какво се крие в очите й.

— Нямаше да стигнеш много далеч.

Докато обвиваше пръсти около китките му, усмивката се върна постепенно на лицето й.

— Сигурно нямаше да стигна много далеч, Гейб. Знам какво трябва да направя. Знам също, че мога да го направя.

Той замлъкна за миг, докато възприемаше думите й. Първо говореше за любов, в следващия момент за това, което трябва да направи тя, а не те двамата заедно.

— Сама?

— Ако е нужно, да. Знам, че си приел Майкъл за свой син, но ако тази жена заведе дело, ще стане много отвратително и това, което ще се избълва по мой адрес, ще засегне теб и твоето семейство. — За миг тя се поколеба дали да му даде правото на избор. — Ако предпочетеш да не се замесваш в това, което ще последва, ще те разбера.

Правото му на избор бе започнало да се стеснява от мига, в който я бе срещнал. То напълно изчезна, когато за пръв път тя му подаде Майкъл в ръцете. И понеже не знаеше как да й го обясни, реши да започне отзад напред.

— Къде е сега Майкъл?

Свят й се зави от облекчението, което изпита при тези думи.

— При майка ти.

— Хайде тогава, да отидем да си го приберем.