Нора Робъртс
Ангел хранител (7)

Седма глава

Лора боядисваше перваза на пода покрай стената с лъскава бяла боя. В другата си ръка държеше парче картон, с който пазеше да не изцапа вече боядисаните в жълто стени.

На пода, в далечния ъгъл свиреше портативно радио, нагласено на музикална станция, по която в момента изпълняваха някакъв бурен рок. Беше намалила звука, за да може да чуе, когато Майкъл се събуди. Радиото беше същото от хижата, което Гейб държеше на плота в кухнята.

Лора не знаеше на какво да се радва повече — на бързо напредващия ремонт в детската стая или на лекотата, с която вече можеше да се навежда и да кляка. Дори използва част от спестените пари, които си беше отделила за разходи в болницата, за да си купи два чифта работни панталони с предишните си размери. На талията все още й стягаха, но Лора бе оптимистка.

Надяваше се, че по същия лесен начин ще се оправят и останалите неща в живота й.

Гейб продължаваше да й се сърди. С отработено движение тя натопи четката в кофата с боя. Неговият характер беше малко странен. Имаше склонност да изпада в разни настроения. Той разбира се, не се и опитваше да ги отрича или да ги прикрива. Истината бе, че тя сгреши, като не му се довери докрай. Затова и му се извини. Не можеше да си позволи да се терзае от неговата постоянна хладина. Но ето, че се тормозеше.

Тук те се бяха отчуждили един от друг, нещо, което в малката хижа в Колорадо никога нямаше да се случи. Не беше заради къщата, въпреки че тя продължаваше да търси вината в нея заради размера и разкоша й. Преди ограниченото пространство ги караше да си делят всичко, да се сближат, да бъдат зависими един от друг. За Лора зависимостта се бе превърнала в нещо важно, дори и тя да се изразяваше само в чаша горещо кафе в подходящото време. Сега, като изключим отговорностите й около Майкъл, тя нямаше почти никаква друга работа. Двамата с Гейб можеха да прекарат цели часове под един и същи покрив, без да разберат, че другият изобщо съществува.

Разликата не беше в повечето прозорци, врати и килими. Беше много по-просто — разликата се криеше в самите тях. Тя все още бе онази Лора Малоун, която беше от бедняшко потекло и цял живот се местеше от къща в къща, без да получи възможността наистина да заживее в нея. Същата жена, която попадаше от семейство в семейство, без да може да почувства принадлежността си към фамилията.

А той бе… Усмивката й се изпълни с копнеж. Той бе Гейбриъл Брадли — мъжът, който бе получил своето място в обществото още с раждането си. Мъжът, който никога нямаше да се събуди и да се запита, дали би могъл да остане на същото място до утре.

Единственото, което тя пожелаваше на Майкъл, бе това. Парите, името, голямата просторна къща с огромните тераси нямаха значение. Само обвързаността с други хора бе от значение. И понеже тя толкова силно мечтаеше за истинско семейство, бе твърдо решена да го даде на Майкъл. За себе си искаше отчасти същото, но не с когото и да било, а само с Гейб.

Малкото случаи, когато се събираха бе щом станеше въпрос за Майкъл. Тя сви устни. Гейб обичаше бебето. Съмнение не можеше да има. Личеше си, когато той присядаше до люлката на земята или внезапно влизаше в стаята в три часа сутринта. Това бе един мъж, способен да дари силна любов и той я даряваше на Майкъл, без да се поколебае. Отнасяше се с интерес към бебето, то го вълнуваше, бе нежен и искаше да взима участие в неговото отглеждане. Във всичко свързано с Майкъл.

Ставаше напечено, щом трябваше да свършат нещо двамата заедно, само двамата.

Не се докосваха. Въпреки че живееха в една къща и спяха в едно легло. Само в много редки случаи допирът бе напълно неангажиращ, в резултат на ежедневното общуване. Като семейство те излизаха, за да избират нещата за Майкъл — детското креватче, плота за повиване, както и другите вещи, необходими за обзавеждането на детската стая: одеялата, чаршафите, плюшените играчки, на които със сигурност Майкъл нямаше да обърне внимание поне през следващите няколко месеца. Дискусиите им за подбора на подходящо високо столче за хранене бяха необременяващи и дори приятни. Лора никога не бе предполагала, че ще може да даде толкова много на детето си.

Но когато се прибираха обратно в къщи, напрежението се завръщаше.

Ама че съм глупачка, си помисли Лора. Получаваше дом, грижи и закрила, и най-вече мил и любящ баща на сина си. По-рано надеждата за нещо повече винаги я бе водила до разочарования.

Лора все още се надяваше, че той пак ще й се усмихне — на нея, не на майката на Майкъл и не на обекта за рисуване.

Може би от друга страна бе по-добре отношенията им да останат такива, каквито са — на добри приятели с общи интереси. Не знаеше как ще реагира, когато дойдеше времето той да погледне на нея като на жена. А времето неизбежно щеше да дойде, той носеше желанието в себе си. Освен това бе мъж в разцвета на силите си, мъж, който не би се съгласил да дели половинчато леглото с жена си.

Нейният опит в секса я бе научил, че мъжете настояват, а жените се подчиняват. Той не бе длъжен да я обича, да има нужда от нея, нито да го интересува дали тя го желае. Господи, никой не знаеше по-добре от нея колко малко взаимност, колко малко вълнение може да има в съпружеското легло. А мъж като Гейб можеше да има много изисквания и тъй като тя го обичаше, щеше да му даде желаното. Тогава цикълът, който тя успя най-накрая да прекъсне, щеше да започне наново.

Гейб я наблюдаваше от антрето. Нещо не беше наред, никак не беше наред. По лицето й се четеше безпокойство, можеше да го види и в стойката й. Като че ли откакто бяха дошли, колкото повече време минаваше, толкова по-напрегната ставаше тя. Умело го прикриваше, но то си беше само преструвка.

Това го вбесяваше и колкото повече се опитваше да се владее, толкова повече се ядосваше. Откакто първия ден й повиши тон, успяваше да потиска гнева си, но тя сякаш непрекъснато едва се сдържаше да не избухне.

Той й бе предоставил независимостта, от която всеки човек има нужда, но това го изтезаваше неимоверно. Необходимостта да спи с нея в едно легло, да я усеща как нощно време се обръща към него и единственото, което ги разделя от пълния допир да бъде ефирната материя на нейната нощница, придаде нов смисъл на думата безсъние.

Посред нощ ходеше да рисува. През деня прекарваше по-голямата част от времето си в ателието или в галерията, все на места, където нямаше да бъде подложен на изкушението да желае нещо повече от това, което така и така му принадлежеше.

Как би могъл да желае повече, след като тя все още бе толкова крехка — физически и емоционално. Какъвто и егоист да е бил винаги или по-скоро за какъвто се смяташе, той не можеше просто ей така да се облагодетелства за нейна сметка. Не можеше и да си позволи да я изплаши, като я остави да разбере колко отчаяно и силно я желае.

И въпреки това у нея имаше страст. Тъмна и избухлива страст. Виждаше я в очите й. Тя го желаеше не по-малко. Но не бе сигурен, дали някой от тях двамата осъзнава докъде може да ги доведе взаимното им желание.

Той можеше да чака. Знаеше, че тялото й се нуждае от време, за да се възстанови. Щеше да й го предостави. Но се страхуваше, че няма да успее да изчака и времето, докато душата й се пречисти.

Искаше му се да отиде при нея, да седне на земята и да зарови ръце в косата й. Искаше да й даде вяра. Нямаше, обаче никаква представа как да стане това и какви думи да използва. Вместо това, той си пъхна ръцете в джобовете.

— Докъде стигна?

Лора се сепна и изля боя върху ръката си. Обърна се и приседна на пети.

— Не съм те чула кога си влязъл.

— Недей да ставаш, знаеш ли каква си картинка? — Той стигна до средата на стаята и огледа слънчевите стени, преди да сведе поглед към нея. Беше обута в чифт стари негови дънки. Беше ги пристегнала на кръста си с въже за пране. Облякла бе и негова блуза, която висеше над бедрата й с разпорен подгъв.

— Тези дрехи май са мои?

— Мислех, че няма да имаш нищо против. — Тя взе едно парцалче, за да избърше ръката си. — По пръските от боя разбирах, че панталонът вече е влизал в подобна употреба.

— Очевидно не намираш разлика между рисуване и — посочвайки с небрежен жест стените — боядисване.

Тъкмо да започне с извиненията и видя, че той се шегуваше. Онова му лошо настроение може би бе отминало. Вероятно бяха отново приятели.

— Съвсем не. Само се надявах твоите панталони да ми дадат малко от твоето вдъхновение.

— Можеше да се обърнеш към източника.

Тя остави четката върху отворената кутия боя. През тялото й премина чувство на облекчение. Без да подозира, Гейб бе избрал най-подходящите думи, с които й вдъхна увереност.

— Никога не бих допуснала, че прославеният Гейбриъл Брадли ще принизи гениалността си дотам, да боядисва первази на стени.

Колко лесно изглеждаше всичко, когато тя се отпускаше както сега, без капка напрежение и със закачливи пламъчета в очите.

— Очевидно конкуренцията те плаши.

Тя се усмихна малко неуверено. Не беше я поглеждал така от доста време. А когато той клекна на земята до нея, тя се дръпна и отново застана на колена.

— О, Гейб, недей. Целият ще се изцапаш, а си толкова хубаво облечен!

Той вече бе взел четката в ръката си.

— Наистина ли?

— Да. — Тя се опита да изкопчи четката от ръката му, но той не й я даде. — Когато ходиш в галерията винаги си толкова елегантен.

— Боже господи. — Неподправеното отвращение, което се изписа на лицето му я разсмя.

— Наистина е така. — Тя потисна желанието си да отметне косата от челото му. — Доста по-различно е от небрежния вид на изпаднал клошар, който имаше в хижата в Колорадо, но и тогава беше много хубав.

Гейб не знаеше да се засмее ли или да й отвърне с някаква иронична забележка.

— Изпаднал клошар, значи.

— Точно така. Панталоните ти от рипсено кадифе и пуловерите, невчесаната коса, небръснатото лице. Джефри ще умре от удоволствие, ако можеше да те снима с брадвата в ръка… — Тя се бе вторачила в него и си го представяше, така както изглеждаше тогава. Внезапно се усети, че ръката й все още държеше неговата, хванала дръжката на четката. Докато я отместваше с усилие, направи опит да си припомни, какво точно искаше да му каже. — Сега не си облечен за работа. Аз, от своя страна, бях достатъчно дълго в модния бизнес, за да мога да различавам скъпите платове. Тези панталони са ленени и ще ги съсипеш.

Той много добре разбираше откъде се яви внезапната й напрегнатост. Познат му бе и този поглед. Не направи нищо. Само вдигна вежди.

— Да не намекваш, че съм мърляв?

— Само, когато рисуваш.

— Търколило се гърнето, намерило си похлупака — измърмори той, като не обърна внимание на нейното трепване, когато прокара пръст по бузата й. Задържа го там, за да обърне внимание на думите си.

Лора сбърчи нос, като видя бялата боя по пръста му. Опита се да не обръща внимание на огъня, който пламна в нея от допира му.

— Аз не съм човек на изкуството. — С парцалчето в едната ръка, тя го хвана с другата за китката, за да почисти боята от пръста му.

Какви красиви ръце има, си помисли. Представи си усещането, когато те се плъзгат по тялото й, бавно, нежно. Да я милват и галят, така, както само един мъж може да го прави, когато много държи и обича жената под кожата, която докосва. Тези нейни помисли я накараха да овлажни устните си, щом като погледът й срещна неговия.

Тя изпусна парцалчето и двамата клекнаха заедно, защото все още държеше ръката му в своята. Усети пулсът му, който биеше като чук. В очите му видя това, което той не й позволяваше да зърне с дни. Желание, чисто и просто. Без да се притеснява тя наведе към него. Парцалът отново падна от ръката й.

И тогава бебето се разплака.

Двамата се сащисаха като деца, уловени да бъркат в буркана със сладко.

— Сигурно е гладен и напишкан — въздъхна Лора, докато се изправяше.

Гейб я хвана за ръката.

— След като оправиш Майкъл бих желал да се върнеш тук.

Тревогата и силният копнеж се преплетоха и това я смути.

— Добре. А за бъркотията тук не се притеснявай. Ще я оправя по-късно.

 

 

Остана повече от час с Майкъл и беше малко разочарована, че Гейб не дойде с нея, както обикновено правеше, за да го погушка, преди да заспи. Това бяха най-прекрасните им мигове заедно. Тогава бяха едно семейство. Докато подпъхваше завивките около Майкъл, тя си даде сметка, че не може да изисква от Гейб да посвещава всяка минута от свободното си време на нея и сина й.

Спокойна, че бебето е нахранено и подсушено тя го остави, за да отиде в банята да се поосвежи. След като изми боята от лицето си, тя видя отражението си в отсрещната огледална стена от глава до пети. Не изглеждаше особено привлекателна в торбестите мъжки дрехи и с коса, вързана на конска опашка. Въпреки това там, в детската стая Гейб за миг се почувства привлечен от нея.

Това ли искаше тя?

Откъде можеше да знае какво точно иска? Захлупи с ръце лицето си и се опита да сложи ред в мислите и чувствата си. Обърканост и още нещо. За миг си представи какво ли ще бъде, ако изцяло се отдаде на Гейб, ако се люби с него. В следващия миг си припомни, как се случваше това преди, когато любовта нямаше нищо общо с усещанията.

Не беше редно постоянно да се оставя спомените да й пречат. Смяташе се за прекалено крехка. Или по-скоро й се искаше да е такава. Вече бе посещавала достатъчно терапевтични курсове, бе говорила с жени в подобно положение, бе получила съветите на психоаналитиците. И понеже постоянно й се налагаше да бяга, не бе имала възможността да остане в някоя група за по-дълго време, но въпреки това срещите й бяха помогнали. Самият факт, че не е единствената жена, с която са се случили подобни трагични събития и знанието, че други жени са се справили и са обърнали живота си в правилната посока, й даваше увереност и сили да продължи напред.

Тя знаеше, че това, което се бе случило с нея е резултат на действията на извратения й бивш съпруг и на нейната собствена неувереност. Но едно беше да го осъзнаваш и съвсем друго да го приемеш и да погледнеш напред, да рискуваш със следващата връзка.

Искаше да бъде нормална. Твърдо бе решила да стане нормална. Това бе основният повик от всички сеанси по различните градове, на които бе присъствала. Успоредно със страха, яростта и отвращението от самата себе си у нея бушуваше неустоимото желание да се превърне отново в една нормална жена.

В действителност се оказа, че е невъобразимо трудно да направи тази стъпка, невероятно плашещата стъпка от миналото към бъдещето. Но тя можеше да я направи, продължаваше да се самоубеждава Лора, докато се взираше в отражението на собствените си очи. С Гейб и чувствата си към него тя имаше тази възможност. Стига да имаше смелостта да се възползва от нея.

Откъде да разбере колко близки можеха да бъдат, колко много можеха да означават един за друг, когато тя не позволяваше да се стигне до интимност между тях.

Лора прехапа долната си устна и се обърна да огледа луксозната баня. Беше голяма колкото стаите, в които бе живяла през целия си живот. Блестящо бяла и чиста, тя предлагаше разкош и човек изпитваше удоволствие да бъде в нея. Можеше да се потопи в топлата и обилна вода във ваната и да остане там, докато кожата й не се размекне и порозовее. Лора още пазеше едно шише от скъпите си парфюми, френски и предизвикателен. Джефри й го бе купил от Париж. Можеше да си сложи малко върху влажната кожа, така че да се просмуче в порите й. И тогава можеше да… Какво?

Тя нямаше никакви хубави женствени дрехи. Единствените неща, с които разполагаше, бе купила от евтините магазини за дрехи втора употреба по време на дългите месеци бягство. И това бяха главно дрехи за бъдещи майки, без да се броят двата чифта работни панталони и няколкото памучни блузи.

И какво от това, дори и да имаше цял гардероб дантелено бельо. Пак нямаше да знае какво да направи или да каже. От толкова отдавна не гледаше на себе си като на жена. Може би и никога не бе го правила. Най-добре щеше да бъде, ако успее да поднови предишното си приятелство с Гейб, преди да се стигне до някаква по-дълбока интимност.

Ако това, разбира се е нещото, което той иска. Което и тя иска.

Обърна гръб на огледалото и тръгна да го търси.

Изненадата й едва ли можеше да бъде по-голяма, когато влезе в детската стая и завари всичко завършено. Кутиите с боя бяха затворени и четките измити. Гейб сгъваше накапаната кърпа.

— Приключил си сам стаята? — смогна тя да пророни.

— Явно успях, без да разруша нищо.

— Станало е много хубаво. Точно както си го представях. — Лора застана в средата и започна мислено да подрежда мебелите. — Трябва да сложим бели пердета, пердетата на точки ми се струват по-момичешки.

— Не мога да преценя, но щом така казваш. Тук е достатъчно топло и затова съм оставил прозорците отворени. — Гейб метна парцалчето на сгъваемата стълба. — Не ми се ще да доведем Майкъл тук, докато боята не се е измирисала.

— Прав си — съгласи се тя с него и се почуди дали люлката ще се побере между двата прозореца.

— Сега, когато сме готови със стаята, искам да ти дам нещо. Подарък за Деня на майката, малко на патерица.

— Е, нали ми подари цветя вече.

От джоба си той извади малка кутийка.

— Тогава нямахме времето и някак си не беше подходящо за нещо повече. Ако си спомняш, живеехме с постоянно стегнати куфари и прекарвахме повечето време в болницата. Освен това цветята бяха от Майкъл. А това е от мен.

Това бе нещо по-различно. По-интимно. Тя отново осъзна, че той силно я привлича и че тя инстинктивно се отдръпва.

— Не е задължително да ми даваш каквото и да било.

Познатата му нервност го облада. С усилия успя да я потисне.

— Ще трябва да се научиш да приемаш подаръците по-благосклонно.

Той беше прав. От нейна страна не беше редно да продължава да го сравнява с Тони, който бе толкова небрежен и въпреки това разточителен в подаръците си. А тези подаръци означаваха толкова малко за нея.

— Благодаря ти. — Тя пое кутията, отвори я и се вцепени.

Сгушен в кадифеното гнездо, пръстенът приличаше на огнен кръг, набразден с диаманти, които блестяха на фона на златото. Инстинктивно прокара пръст по овала му и се озадачи колко е студен.

— Много е хубав. Направо е великолепен, но…

— Нали трябва да има и такъв пръстен.

— Но това е сватбен пръстен, а аз си имам вече един.

Той хвана ръката й, за да огледа безименния пръст.

— Изненадан съм, че пръста ти не е изсъхнал и паднал досега от носенето на подобно нещо.

— Няма му нищо — отвърна тя, като се опита да измъкне ръката си.

— Толкова ли си сантиментална, ангел мой. — Въпреки че гласът му бе нежен, ръката му бе здраво хванала нейната. Сега беше моментът да разбере нещо повече за чувствата й към него. — Наистина ли си толкова привързана към някакво мъничко кръгче метал?

— Досега то ни беше напълно достатъчно. Нямам нужда от нищо друго.

— Този пръстен беше временно решение. Не те карам да го метнеш от прозореца, а само да бъдеш малко по-практична. Ако не си свиваше пръста постоянно, досега отдавна да си го загубила.

— Мога да го стесня.

— Както искаш. — Той го махна от пръста й, за да сложи диамантения. — Просто имай две халки. — Когато й подаде в другата ръка старата халка, Лора здраво я стисна в шепата си. — Новият пръстен носи същото значение.

— Много е красив — и въпреки това сложи стария на показалеца на другата ръка, където й пасваше по-добре. — Благодаря ти, Гейб.

— Вече се разбрахме по въпроса с благодарностите.

Не бе нужно да й го напомня. Спомените я връхлетяха, когато той я взе в обятията си. Чувствата се разбушуваха още по-силно, когато я целуна. Устните му бяха топли, настойчиви и загатваха колко силно е желанието му. При все че ръцете му бяха нежно сключени около нея, а докосването му бе леко и изискваше огромни усилия да се владее, тя усети какъв вулкан се надига у него — едва удържим и тлеещ.

И като че ли за да го успокои, тя се облегна на него и го погали по бузата. В знак на разбиране, на съгласие.

Докосването й дръпна спусъка на нарастващата необходимост у него и ръцете му се вкопчиха в нея, а устните му нахлуха между нейните. Тя му отвърна със стон, който едва ли стигна до ушите му и с потрепване, което той едва ли усети. Напрегнат и жаден, той се превърна в нейна жертва и в жертва на собствените си желания.

И преди му се бе случвало да пожелава някоя жена, и мимолетно, и отчаяно, и във всички други степени в смисъла на тези две понятия. Тогава защо сега имаше чувството, че никога не е изпитвал подобни чувства? И преди е вземал в прегръдките си други жени, добре познаваше тяхната податливост и бе вкусил от тяхната сладост. Но никога не бе срещал мекота и сладост като Лорината.

Устните му поеха дългото и бавно пътешествие по нейното лице, покрай брадичката й, по врата й, поглъщайки всеки сантиметър от нея. Дългите му и умели ръце се плъзнаха под блузата й, а после забродиха нагоре. Първоначално изваяната линия на гърба й го задоволи. Гладката й кожа и тръпките, които предизвикваше бяха всичко, което искаше. Но после желанието му да докосва, да притежава стана неудържимо. И когато устните му отново намериха нейните, той плъзна дланта си отпред и настоятелно обхвана гърдите й.

Първоначалното докосване я накара да затаи дъх. Пое си въздух на малки откъслечни вдишвания, а ги изпусна с дълга трепетна въздишка. Откъде можеше да знае, дори и заслепена от любовта си към него, колко отчаяно се нуждае да усеща ръцете му върху тялото си. Това бе, което искаше — да бъде изцяло негова, по всякакъв начин. Объркаността, двоумението и страховете се изпариха. Когато я държеше в обятията си, спомените й не дръзваха да я обсебват. Шепотът от миналото не можеше да я уязви. Имаше само него и обещанието за нов живот и трайна любов.

Коленете й се подгъваха, така че тя притисна тялото си към неговото с нежния замисъл на подканата, толкова инстинктивен, че само той можа да го долови.

В стаята миришеше на боя. Беше много светло и слънчевите лъчи струяха през отворените прозорци. Беше пусто и тихо. Той си представи как я поваля на земята, как шеметно разсъблича дрехите й, докато се опрат един о друг с голотата на телата си върху полирания дървен под. Виждаше се как я обладава в обляната от слънцето стая, докато и двамата се изтощят и се наситят един на друг.

С друга жена би постъпил точно така, без да го интересува къде или кога ще стане това, а още по-малко, по какъв начин. Но не и с Лора.

С усилие той се отдръпна от нея. Очите й бяха замъглени. Устните й бяха меки и сочни. С въздържаност, което не знаеше, че може да прояви, Гейб ругаеше наум.

— Имам неотложна работа.

Тя се рееше някъде, блуждаеше в мъглата, която бе толкова тънка и прозрачна, че не можеше да се види, а само да се усети. При тези думи, тя смутена пое по обратния път към реалността.

— Какво?

— Имам неотложна работа — повтори той, като се отдръпна внимателно от нея. Ненавиждаше се, че допусна нещата да стигнат толкова далече като знаеше, че тя е още физически прекалено крехка, за да може да понесе неговите напиращи желания. — Ще бъда в студиото, ако имаш нужда от мен.

Ако имаше нужда от него? Лора чу заглушеното ехо от неговите отдалечаващи се стъпки. Не му ли показа само преди броени секунди, колко много се нуждае от него? Не е възможно да не го е усетил, да не го е разбрал. С въздишка тя се обърна и отиде до прозореца. Там приседна на малката, твърда седалка и се загледа през стъклото навън, към току-що разцъфналите цветя.

Къде грешеше? Какво бе това нещо у нея, което караше мъжете да я възприемат като предмет, който може да бъде привличан и отблъскван, когато си пожелаят? Прекалено слаба ли им се струваше или прекалено податлива? Обзе я гняв и инстинктивно сви ръцете си в юмруци. Не беше слаба, във всеки случай вече не бе слаба и като че ли бе минала цяла вечност, откакто за последен път се бе поддала на чувствата си. Вече не бе онова малко момиче, хванато в лъжа. Сега бе жена и майка със собствените си отговорности и амбиции.

Вероятно го обичаше. Не бе изключено този път любовта й да е не по-малко неразумна. Сега обаче, нямаше да позволи да бъде използвана, нито пренебрегвана. Нямаше да позволи и да я моделират.

Лесно е да разправяш разни работи, реши Лора, като подпря брадичка върху сгънатите си колене. Доста по-сложно е да ги направиш. Трябваше да отиде при Гейб и да изясни позицията си. Тя хвърли бърз поглед към вратата и после пак се обърна към прозореца. Не й стигаше смелост да го направи.

Това винаги я затрудняваше. Тя лесно можеше да прецени какво трябва да направи и какво не бива, но когато се стигнеше до действие, винаги предпочиташе пасивността. В живота си бе имала периоди, когато пасивността наистина й бе помагала да се съхрани. Така бе, докато бракът й с Тони не се разпадна окончателно. Тогава пристъпи към действие или по-скоро започна да предприема някакви опити, но бе притисната и позволи да я накарат да се откаже от намеренията си.

Целият й живот протече по този начин. Като дете нямаше избор. Нареждаха й къде и с кого да живее и тя се подчиняваше. Всяко семейство си имаше свои правила и своя ценностна система. Тя бе принудена да се нагажда и да се съобразява. Сега си даде сметка, че е приличала на онези гумени кукли, които могат да се огъват и да се поставят във всякакви пози.

Твърде голяма част от това дете се бе съхранило в жената, докато самата тя не се сдоби с дете.

Единственото действие, което одобряваше в своя живот, бе закрилата, с която даряваше детето си. В това бе успяла, си помисли гордо Лора. Начинанието бе трудно и изтощително, но тя бе непоколебима. Дали пък в дългогодишното кротко подчинение е била затаена онази сила, която тя винаги бе желала да притежава? Сега трябваше да повярва в това и стига да успее, трябва да продължи да я развива.

Любовта й към Гейб не означаваше, че ще седи безучастно, докато той взема решенията вместо нея. Бе настъпило времето да се изяснят нещата.

Тя стана, излезе от празната детска стая и се отправи към другия край на коридора. С всяка следваща стъпка увереността й се изпаряваше малко по малко и тя трябваше да си я наваксва отново. Когато стигна до вратата на ателието му, отново се поколеба и притисна ръце към гърдите си, където се бе загнездила собствената й неувереност. Пое си дъх за последен път, отвори вратата и влезе в стаята.

Гейб стоеше до дългата редица прозорци с четка в ръка и работеше върху една незавършена картина, която Лора бе виждала подпряна на стената на хижата. Тя си я спомни. Представляваше зимен пейзаж, неприветлив и самотен, но същевременно привлекателен. Бялото, в съчетание със студените сини нотки и сребристите отблясъци, внушаваха усещане за предизвикателство.

Лора се зарадва. В момента се нуждаеше точно от предизвикателство.

Задълбочен в работата си, Гейб не я чу да влиза. Този път в картината нямаше разтърсващи тръпки, нито златни отблясъци, а само тиха деликатност. Той добавяше детайлите съвсем леко, толкова отмерено и точно, че тя почти усети вятъра в картината.

— Гейб? — Учудващо бе каква смелост се изискваше, за да произнесе това име.

Той веднага спря да рисува и когато се обърна, на лицето му бе изписано явно недоволство. В тази къща не се проявяваше търпимост към натрапничеството. Докато живееше сам, не му се бе налагало да се съобразява с нищо.

— Какво има? — едва се отрони от устните му.

Гейб не остави четката и не се отдели от картината. Очевидно бе, че има твърдото намерение да продължи работата си в момента, в който тя се махне от там.

— Трябва да говоря с теб.

— Не търпи ли отлагане?

Тя бе готова да отстъпи, но от устата й се отрони кратко и категорично „Не“. Остави вратата отворена, за да чуе ако бебето се разплаче, и застана в средата на стаята. Стомахът й се сви на топка. Брадичката й гордо се вирна нагоре.

— Дори и разговорът да търпи отлагане, аз не искам да чакам.

Гейб учудено повдигна вежди. През седмиците, в които живееха заедно, той нееднократно бе долавял тази нотка в гласа й.

— Добре, но моля те, побързай, защото искам да свърша картината днес.

Твърдостта в гласа й се върна толкова бързо, че самата тя се изненада.

— Ще го кажа с едно изречение. Ако ще бъда твоя жена, искам да се отнасяш с мен като с такава.

— Извинявай, не те разбрах?

Лора бе прекалено ядосана, за да забележи неговото учудване, и прекалено вбесена, за да си даде сметка, колко са неочаквани собствените й думи.

— Не се извинявай, ти никога през живота си не си молил никого за извинение. Не ти и трябва. Правиш това, което ти е удобно. Ако ти е удобно да си учтив — ти можеш да бъдеш най-учтивият мъж, когото съм срещала. Ако ти е удобно да си арогантен, ти си най-арогантният.

Гейб остави четката с небрежен жест.

— Лора, ако в думите ти има някакъв скрит замисъл, то аз не мога да го доловя.

— Ти искаш ли ме или не?

Той само я наблюдаваше. Ако тя продължеше да стои там, в средата на стаята, огряна от слънчевата светлина, с тъмни и настоятелни очи и гордо вдигната, с леко зачервена брадичка, той щеше да капитулира.

— О, значи това било! — отвърна уверено Гейб.

— Първо ми казваш, че ме искаш, после не ми обръщаш внимание. Целуваш ме, а след това си тръгваш. — Тя прокара пръсти през косата си. Когато стигна до панделката, изведнъж я дръпна и косата й се разпиля по раменете, светла и разрошена. — Съзнавам, че основната причина да сме женени е Майкъл, но въпреки това искам да знам къде е моето място. Дали ще бъда гостенка, постоянно насърчавана и след това отблъсквана, или ще бъда твоя съпруга?

— Ти си моя съпруга. — Сега вече и Гейб повиши тон и стана от стола. — Въпросът не е в това, че те избягвам, просто имам много работа за наваксване.

— Не работиш по двайсет и четири часа в денонощието. А през нощта… — Увереността й започна да се изпарява и последните думи й струваха доста усилие. — Защо не искаш да се любиш с мен?

За щастие, той вече бе оставил четката настрана, иначе сигурно щеше да я строши на две.

— Ти какво очакваш, Лора? Представления по поръчка или да съм готов, щом щракнеш с пръсти?

По бузите й изби червенина. Преди време от нея искаха точно това и мисълта, че той би могъл да допусне подобно нещо за нея, я накара да се засрами.

— Не, не исках да прозвучи така. Просто мислех, че е добре да знаеш как се чувствам. — Лора направи крачка назад и се обърна, за да си тръгне. — Ще те оставя да работиш.

— Лора! — Той предпочиташе гневът й пред унижението, на което се бе подложила преди малко. Тръгна след нея.

— Не се извинявай.

— Добре. — В нея все още бушуваше огън и той не беше сигурен, че ще съумее да го потуши. — Ще ти дам просто едно по-честно обяснение.

— Не е нужно. — Тя отново се запъти към вратата, но той успя да я улови за ръката и я обърна към себе си. Видя страхът, който бликаше от очите й.

— По дяволите! Не ме гледай така! Никога не ме поглеждай по този начин. — Без сам да го осъзнава, пръстите му стегнаха обръча около китката й. Едва когато тя примигна, той се усети и я пусна. — Няма тепърва да се променям заради теб. Ще крещя, когато ми се крещи и ще се карам, когато ми се кара. Но ще ти кажа нещо, което съм ти казвал и преди — никога не посягам на жени.

Страхът бе стегнал гърлото й. Тя изчака за момент и едва тогава проговори.

— Не очаквам да се промениш заради мен. Нито аз бих се променила заради теб. Но дори и да можех да го направя, не знам какво очакваш от мен, Гейб. Знам само, че трябва да съм ти много благодарна.

— По дяволите благодарността!

— Трябва да съм ти благодарна — повтори тя, този път вече по-спокойно. — И съм. Но през последната година открих нещо за себе си. Никога няма да позволя да се превърна отново в нечия изтривалка. Дори и в твоя.

— Това ли мислиш, че искам от теб?

— Невъзможно ми е да разбера какво искаш, докато ти самият не го разбереш. — Бе стигнала дотук и бе твърдо решена да отиде докрай. — От самото начало ти поиска от мен да ти вярвам. А след всичко, през което преживяхме заедно, ти самият не си способен да ми повярваш. Ако изобщо някога успеем да накараме този брак да проработи, ще трябва да престанеш да гледаш на отношението си към мен като на благодеяние и да започнеш да ме възприемаш като човек.

— Ти изобщо нямаш представа как те възприемам.

— Може би наистина нямам. — Лора успя да се усмихне. — А може би ако разбера, ще бъде по-лесно и за двама ни. — Тя чу бебето да плаче и погледна към коридора. — Майкъл е нещо неспокоен днес. — Ще го взема. Не може да е огладнял толкова скоро.

— Почакай. — Щом като тя можеше да е откровена с него, защо и той да не й каже направо всичко. Гейб я хвана за рамото, за да я задържи при себе си. — Мисля, че е време да изчистим това недоразумение. Все още не съм се любил с теб, не защото не те желая, а понеже още е прекалено рано за това.

— Прекалено рано?

— За теб.

Тя поклати отрицателно глава. Тогава разбра какво имаше предвид той.

— Гейб, Майкъл е на повече от месец.

— Знам колко е голям. Бях там, когато се роди. — Тя понечи да отговори, но той й направи знак да замълчи. — По дяволите, Лора, видях през какво премина, колко ти беше трудно. Затова каквото и да чувствам към теб, каквито и желания да имам, не мога да си позволя да направя каквото и да било, без да съм сигурен, че си напълно възстановена.

— Та аз родих само едно бебе. Не съм болна от някаква неизличима болест. — Лора въздъхна и си даде сметка, че не се чувства нито угнетена, нито озадачена. По-скоро изпитваше удоволствие. Рядкото и прекрасно удоволствие да знае, че някой се интересува от състоянието й. — Чувствам се добре. Всъщност, чувствам се прекрасно. В интерес на истината едва ли някога съм се чувствала по-добре.

— Няма значение как се чувстваш. Ти съвсем скоро роди и от това, което съм чел по този въпрос…

— Чел си за тези неща?

Думите й леко го смутиха. Широко отворените й очи и искрицата веселост в тях.

— Нямам намерение да те докосна, докато не се уверя, че си се възстановила напълно.

— Какво искаш? Медицинско удостоверение и лекарско разрешение ли?

— Повече или по-малко… — Той я докосна по бузата. — Ще отида да видя Майкъл.

Той я остави права в средата на стаята в пълно недоумение дали това, което изпитва в момента е гняв, почуда или задоволство. Единственото, в което бе убедена, бяха собствените й чувства, а те всички бяха за Гейб.