Нора Робъртс
Ангел хранител (4)

Четвърта глава

През нощта наваля нов сняг. В сравнение с това, което бе паднало преди, този валеж изглеждаше като ситен прах. Новите сантиметри покриваха като насипи и преспи предишната покривка. На места вятърът ги издухваше. На други — снегът достигаше човешки бой. Миниатюрни снежни планинки полепваха нежно по прозорците и при най-лекия вятър се разместваха.

Слънцето вече топеше новия сняг и като се заслуша, Лора чу ромоленето на топящата се вода по капчуците на покрива. Звукът беше приятен и я караше да си представя как пие топъл чай край камината, как чете някоя хубава книга в мързелив следобеден час и как се отпуска в кратка дрямка на дивана привечер.

Но беше сутрин. Само час-два бяха изтекли. Както обикновено, по това време на деня, тя разполагаше с хижата изцяло за себе си.

Гейб сечеше дърва. От кухнята, където в момента тя стопляше мляко с шоколад, се чуваха ритмичните удари на брадвата. Знаеше, че щайгата за дърва е пълна и купчината пънове отвън зад вратата продължаваше да расте. Запасите от дървен материал можеха да им стигнат до юли. Художник или не, той бе як мъж и имаше нужда от силови упражнения, за да изразходва енергията си.

Изглеждаше толкова… Нормално, помисли си Лора. Тя готви в кухнята, Гейб цепи дърва, ледените шушулки по стрехата растат. Техният малък свят бе така добре устроен, толкова се допълваха. Всяка сутрин бе едно и също. Когато станеше, тя установяваше, че той вече е навън и изрива снега, цепи дърва и ги подрежда.

Тя правеше топло кафе или сгряваше оставеното от него в каната. Портативното радио й донасяше новини от външния свят, но те никога не бяха особено съществени. След малко той влизаше вътре. Изтръскваше снега и пиеше топлото кафе, което тя му поднасяше. Всичко вървеше по обичайния начин, когато той заемаше мястото си зад статива и Лора сядаше на дивана до прозореца.

Понякога разговаряха. Друг път не.

Независимо от вече създадените навици, тя усещаше някаква припряност от негова страна, което не можеше да си обясни. Беше в състояние да рисува с часове, като движенията му бяха точни и премерени, но изглеждаше някак нетърпелив да завърши работата си. Истината бе, че портретът ставаше много по-бързо, отколкото си беше представяла, платното или по-точно — жената, която той виждаше, когато погледнеше към нея, добиваше все по-завършен вид. Лора не можеше да разбере, защо той бе решил, че тя трябва да изглежда като извънземна, сякаш от някакъв сън. Тя принадлежеше до крайност на този свят. Детето, което носеше в утробата си я приземяваше.

Беше се научила да не протестира, защото той не я слушаше.

Правеше нейни скици, някои в цял ръст, някои само на лицето. Лора си повтаряше, че му е задължена, особено ако това бе единственият начин да му се отплати за покрива над главата си. Някои от скиците я накараха да се чувства неудобно, също като онази, която бе нарисувал, когато бе заспала на дивана един следобед. Изглеждаше толкова… беззащитна. Почувства се беззащитна, когато откри, че той я бе наблюдавал и рисувал, без да подозира.

Не че се страхуваше от него. Лора разбърка вяло сместа от мляко на прах, вода и шоколад. Той бе много по-мил с нея, отколкото тя имаше право да очаква. И въпреки че беше лаконичен и се държеше безцеремонно, Гейб бе най-внимателният мъж, когото бе срещала.

Може би я харесваше. Повечето мъжете се заглеждаха одобрително в лицето й. Но независимо дали я харесваше или не, той се отнасяше внимателно и с уважение към нея. Беше свикнала да не очаква подобно отношение, когато мъжете я харесваха.

Тя сви рамене и наля течността в голяма чаша. Сега не му беше времето да се занимава с чувствата, които Гейб хранеше или не хранеше към нея. Тя трябваше сама да се грижи за себе си. Докато се опитваше да се абстрахира от гъстата течност в чашата, тя я надигна и изпи половината. Направи физиономия, въздъхна, а после допи останалото. Въпрос на дни бе да се отправи отново към Денвър.

Внезапна болка я накара да се хване здраво за плота. Тя стисна зъби и победи инстинктивното си желание да извика Гейб на помощ. Това не е нищо, започна да се убеждава сама, когато болката я поотпусна. Движеше се внимателно и се запъти към стаята. Гейб спря да цепи дърва. В тишината тя чу друг звук. Мотор? Паниката я обзе моментално и също толкова бързо я напусна. Не са я открили. Глупаво бе даже да си го помисля. Но побърза безшумно да отиде до прозореца, за да погледне навън.

Снегорин. Лъскавият му вид и приликата му с играчка можеше да я зарадва и учуди, ако не беше униформеният полицай в него. Готова на всичко, тя се приближи до вратата и леко я открехна.

Гейб се бе загрял и изпотил от физическата работа. Той обичаше да стои навън, обичаше чистия въздух, ритъма на работата си. Не можеше да твърди, че това отклоняваше мислите му от Лора. Нищо не беше в състояние да ги отклони достатъчно. Но му помагаше да погледне нещата отстрани.

Тя се нуждаеше от помощ. Той щеше да й помогне.

Сещаше се за един човек, който го познаваше много добре и щеше да се изненада от решението му. Не че хората можеха да го обвинят в нечувствителност. Чувствителността в картините му беше ярко доказателство за способността му да изпитва страсти и състрадание. Обаче малцина бяха тези, които подозираха у него безусловно великодушие. Майкъл бе великодушен.

Гейб бе много по-затворен или по-точно казано, погълнат от изкуството си, призван да изобразява живота с всичките му радости и болки. Майкъл бе просто прегърнал живота.

Сега го нямаше. Гейб стовари брадвата на земята. Дъхът му се процеждаше през зъбите и излизаше на бели кълбета в студения въздух. Липсата на Майкъл бе оставила такава голяма празнина, че Гейб не бе сигурен дали някога ще може да я запълни.

Той чу мотора, когато брадвата беше във връхната точка на замаха му. Стресна се и я изпусна, така че острието й се заби в дървата. Стърготините се разпиляха, за да се присъединят към другите по белия сняг. Хвърли бърз поглед към прозореца на кухнята и закрачи, за да посрещне посетителя.

Не бе решил специално да защити жената в къщата. Не му се и налагаше. Това бе най-естественото нещо.

— Как я карате? — Ченгето със зачервените бузи от студа и вятъра изключи машината и поздрави с кимване Гейб.

— Добре, засега. — Той прецени, че полицаят не е на повече от двадесет и пет години и беше почти замръзнал. — Как е пътят?

След като се усмихна леко, полицаят слезе от снегорина.

— Дано да нямате някакви спешни срещи.

— Нищо неотложно.

— Това е добре. — И подаде ръката си с дебела ръкавица. — Скот Бийчъм.

— Гейб Брадли.

— Чух, че някой е купил старата къща на Мак Кембъл. — С ръце на кръста Бийчъм заоглежда хижата. — Ужасно време сте избрали, за да се нанесете. Минаваме оттук, за да проверим всички по хълма, дали някой няма нужди от провизии или от лекар.

— В деня на бурята заредих всичко.

— Добре си направил. — И посочи към джипа. — Поне имаш шанса да се пребориш на четири колела. Проверяваме за един малък, икономичен шевролет, производство осемдесет и четвърта година. Размазал се е в мантинелата на около километър оттук. Изоставен е. Шофьорът сигурно е тръгнал нанякъде и се е изгубил в бурята.

— Съпругата ми — отвърна Гейб. На прага Лора се облещи. — Притеснила се, че нещо ми се е случило и решила да дойде дотук. — Той извади цигара. — По дяволите, едва не ме блъсна. В крайна сметка реших, че е най-добре да зарежем колата й и да се върнем тук. Не можехме да отидем пак дотам, за да видим какви са пораженията.

— Не толкова страшни, на каквито се нагледах последните няколко дни. Тя ранена ли е?

— Не. Само дето съкрати живота и на двама ни с по десет години.

— Бас ловя, че е така. Страхувам се, че ще се наложи да извлечем колата на буксир, господин Брадли. — Той хвърли поглед към къщата. Гласът му бе спокоен, но иначе беше нащрек. — Жена ви ли казахте?

— Точно така?

— Регистрационният номер беше на името Малоун, Лора Малоун.

— Моминското име на жена ми — отвърна Гейб спокойно.

В този миг Лора отвори вратата.

— Гейб?

И двамата мъже се обърнаха към нея. Полицаят си свали шапката. Гейб едва забележимо се намръщи.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — усмихна се тя, — но си помислих, че господинът ще иска да изпие чаша горещо кафе?

Полицаят върна шапката си на главата.

— Много е съблазнително, мадам, оценявам жеста, но трябва да продължавам. Съжалявам за колата ви.

— Моя си беше грешката. Можете ли да ни кажете, кога ще бъде разчистен пътя?

— Съпругът ви може и да е в състояние да изгази до града. До ден-два — отвърна Бийчъм. — Не бих препоръчал същото и на вас обаче, за известно време.

— Не, разбира се — усмихна му се тя и скръсти ръце. — Не мисля, че ще предприема пътуване още доста време.

— Е, ще тръгвам. — Бийчъм се качи в снегорина отново. — Имате ли радиостанция, господин Брадли?

— Не.

— Не е зле да си вземете следващия път, когато стигнете до града. По-независим сте с нея, отколкото с телефона. Кога трябва да се роди бебето?

За миг Гейб онемя. Въпросът го завари неподготвен.

— До четири-пет седмици.

— Значи имате достатъчно време. — Бийчъм запали машината. — Първото ли ви е?

— Да — измърмори Гейб — Първото.

— Усещането е несравнимо. Аз имам две дъщери. Втората реши да се роди в Деня на благодарността. Едва си бях отхапал от тиквения пай, когато трябваше да подкарам колата към болницата. Жена ми още продължава да вини пълнежа, който направи майка ми. Причинил й бил контракции. — Той махна с ръка. — Пазете се, госпожо Брадли.

Те проследиха как снегоринът си проправя път по алеята, всеки от своето място — Гейб от двора, Лора от верандата. После останаха сами.

Докато кашляше, Гейб се изкачи по стъпалата. Лора не каза нищо, а само се отдръпна от вратата и я затвори зад гърба му. Тя изчака той да седне на каменната плоча до камината и да си развърже обувките.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че каза на полицая, че съм ти жена.

Все още намръщен, той си изхлузи с усилие обувката.

— Така е по-лесно.

— За мен — се съгласи Лора, — но не и за теб.

Той само сви рамене, след което се изправи и се запъти към кухнята.

— Има ли кафе?

— Да. — Тя чу звука от допира на чашата до кафеника. Той бе излъгал, заради нея. Бе я защитил, а всичко, което тя правеше, бе да взима от него. — Гейб? — Молейки се съзнанието и инстинктите й да не са я подвели, тя застана на прага на кухнята.

— Какво, по дяволите, е това? — В ръцете си той държеше тенджерата, която тя бе използвала, за да стопли млякото.

За миг напрежението спадна.

— Ако толкова ти се пие, това е топъл шоколад.

— Прилича на… Добре де, няма значение на какво прилича. — Той го върна обратно на печката. — Тази течност има вкус на помия, не мислиш ли?

— Трудно е да се оспорва истината.

— Утре ще се опитам да стигна до града.

— Ако ходиш дотам, можеш ли… — засрамена тя остави думите си недовършени.

— Какво искаш?

— Нищо. Глупаво е. Слушай, можем ли да седнем за малко?

Той улови ръката й, преди тя да успее да се отдръпне.

— Какво искаш да ти донеса от града, Лора?

— Сладки от бяла ружа, за печене на камината. Казах ти, че е глупаво — промърмори тя и се опита да изтръгне ръката си.

Колко силно желаеше, Господ му е свидетел колко силно желаеше, да я задържи в обятията си!

— Наистина ли ти се яде това или е въпрос на прищявка?

— Не знам, но щом като погледна към камината пред погледа ми изникват сладки от бяла ружа. — И тъй като той не й се подиграваше, сега й беше лесно да се усмихне. — Понякога дори ги помирисвам.

— Сладки от бяла ружа значи, не искаш ли още нещо, като хрян например?

Тя му направи гримаса.

— Поредната измислица за бременните.

— Разбиваш всичките ми предубеждения. — Не беше сигурен кога точно бе вдигнал ръката й до устните си, но след като усети нежния допир на кожата й, я пусна отново. — И си забравила да облечеш синята ми блуза.

Въпреки че вече бе пуснал ръката й, все още усещаше нейната топлина и мекота.

— О-о! — Тя си пое дълбоко дъх. Той мислеше за картината си, а не за нея. Той бе отново художникът, а тя моделът. — Ей сега ще се преоблека.

— Добре. — Разтърсен от силното си желание към нея, той се върна при плота с кафето.

Решението дойде от само себе си бързо или вероятно се бе формирало в мига, когато го чу да лъже, за да я предпази.

— Гейб, знам, че искаш да работиш точно сега, но бих желала… Мисля, че трябва… Искам да ти разкажа всичко, ако все още желаеш да чуеш цялата история.

Той се обърна. Очите му блестяха чисти и доброжелателни.

— Защо?

— Защото не е правилно да не ти вярвам. — Тя отново се задъха. — И защото се нуждая от подкрепа. И двамата се нуждаем.

— Сядай — отвърна той простичко и я заведе до канапето.

— Не знам откъде да започна.

Най-лесно бе да започне от далечното минало, си помисли той, докато хвърляше поредното дърво в огъня.

— Откъде си? — я попита той, като седна до нея на дивана.

— Живяла съм на много места. Ню Йорк, Пенсилвания, Мериленд. Леля ми имаше малка ферма на източния бряг. С нея живях най-дълго.

— Ами родителите ти?

— Майка ми е била много млада, когато съм се родила. Не е била омъжена. Тя… Отидох да живея при леля… Докато и за нея нещата не се усложниха. След това последваха домове за сираци. Но това не е най-важното.

— Така ли?

Лора си пое дълбоко дъх.

— Не искам да ме съжаляваш. Не ти разказвам всичко това, за да изпитваш съжаление към мен.

Гордостта й бе очевидна. Стойката й го доказваше. Гласът — също. Точно тази нейна тиха гордост той се бе опитал да запечата на платното. Засърбяха го ръцете да хване блока за рисуване. По същия начин го сърбяха, да я докосне.

— Съгласен съм, няма да те съжалявам.

С лек жест на отрицание тя продължи.

— Малкото, което знам за майка си, ме кара да мисля, че животът й е бил много тежък. Дори и без това, което знаех, беше достатъчно лесно да си го представя. Тя самата била още дете. Сигурно е искала да ме задържи, но е било напълно невъзможно. Леля ми беше по-възрастна, но си имаше свои деца. В действителност бях още едно гърло за хранене и когато това стана трудно и за нея, бях изпратена в приют.

— Колко годишна беше тогава?

— Първият път — на около шест години. Кой знае защо от това също не излезе нищо. Отивах някъде за година, после ме местеха на друго място за две и така. Яд ме беше, че не успявах да стана част от нещо стабилно, от нещо, което всички останали притежаваха. Когато навърших дванадесет се върнах при леля ми за известно време. Тогава обаче съпругът й си имаше свои проблеми и не можех да остана дълго.

Той долови нещо в гласа й, нещо, което го накара да наостри уши.

— Какви по-точно?

— Няма значение. — Тя поклати глава и понечи да стане, но Гейб решително сложи ръката си върху нейната.

— Лора, ти сама започна да ми разказваш. Моля те, довърши.

— Пиеше много — каза тя припряно. — Когато пиеше, ставаше лош.

— Лош? Искаш да кажеш, че упражняваше насилие?

— Да. Когато беше трезвен, все мърмореше. Пиян се ожесточаваше. — Тя потърка рамото си, сякаш разтрива стара травма. — Леля ми беше постоянната му мишена, но често погваше и децата.

— Теб биеше ли те?

— Само ако не успеех да се махна от пътя му достатъчно бързо. — Тук Лора успя да изобрази някакво подобие на усмивка. — И така се научих да съм бърза. Звучи доста по-лошо, отколкото беше.

Той се усъмни.

— Продължавай.

— Социалните служби ме поеха отново и ме настаниха в поредния приют. Сякаш бях оставена на изчакване. Помня, когато навършвах шестнадесет. Броях дните до мига, когато щях да мога да стъпя на собствените си крака. Да взимам… Не знам, да взимам сама решенията в живота си. И най-сетне ги навърших. Преместих се в Пенсилвания и си намерих работа. Заемах чиновническа служба в един универсален магазин във Филаделфия. Имах една редовна клиентка, която идваше често при мен. Станахме приятелки. Един ден тя дойде с някакъв мъж. Беше нисък и плешив. Приличаше на булдог. Той кимна на жената и й каза, че била абсолютно права. Тогава ми подаде своята визитна картичка и ми каза да отида в студиото му на следващия ден. Разбира се, нямах никакво намерение да ходя там. Помислих си… Това е положението, ще трябва да свикна с мъжете.

— Представям си — каза Гейб сухо.

Все още се срамуваше, но като видя, че Гейб приема лесно разказа й, реши да не се колебае.

— И така, аз оставих визитната му картичка настрана и най-вероятно отдавна щях да съм забравила за нея, когато една от колежките ми я видя и се ядоса. Тя ми каза кой е притежателят й. Името му може да ти е познато. Джефри Райт.

Гейб погледна учудено. Райт бе сред най-уважаваните модни фотографи в този бизнес, ако не и най-известният. Той не разбираше много от мода, но името Джефри Райт бе световноизвестно.

— Просветна ми.

— Когато разбрах, че той е професионалист и прочут фотограф, реших да се пробвам и отидох да го видя. Всичко стана много бързо. Той не се церемони много с мен и преди да се опомня и да намисля някакво извинение, той вече ме бе нагласил гримирана под прожекторите. Ужасно се притеснявах, но той като че ли не забелязваше. Ръмжеше някакви нареждания — стани, седни, легни, обърни се. В склада си имаше кожено палто от самур до петите. Той го извади и го метна на раменете ми. Мислех, че сънувам. Кой знае как съм изглеждала, защото докато снимаше постоянно се смееше и ми повтаряше, че до една година ще имам точно такова кожено палто и ще си го обличам още от сутринта.

Гейб не каза нищо, само се отпусна. С притворени очи си я представи, цялата опакована в кожи. Коремът му се присви при мисълта, че е можела да стане една от младите държанки на Райт, които постоянно му бяха на разположение.

— Не беше минало и месец, когато се появих на корицата на списание „Моуд“. След това се снимах за „Хър“ и за „Чарм“. Беше невероятно. До вчера продавах долно бельо, а днес вечерях с известни дизайнери.

— Ами Райт?

— Никой дотогава не се бе отнасял толкова добре с мен. Разбира се, съзнавах, че в мен той вижда своя стока, но от друга страна възприе ролята на мой покровител. Имаше планове, които сподели с мен. Да не се излагам на показ прекалено много. И така, само след две години в западния свят нямаше да има човек, който да не разпознае лицето ми. Звучеше възхитително. През по-голямата част от живота си бях останала напълно неизвестна. Това му хареса. Че произхождам от нищото, че идвам от никъде. Знам, че повечето му модели го възприемаха като студен човек. И често беше такъв. Но за мен той най-много се доближаваше до представата, която си бях изградила за бащата.

— Така ли го възприемаше?

— Да, така мисля. И тогава, след всичко, което направи за мен, след всичкото това време, което вложи в мен, аз го предадох. — Лора отново се изправи, но Гейб я спря.

— Къде отиваш?

— Искам малко вода.

— Седни. Ще ти донеса.

Лора използва паузата, за да се съсредоточи. Бе разказала само половината от историята. Предстоеше втората, далеч по-болезнена част. Гейб й донесе чаша вода с бучици лед. Тя отпи две глътки и продължи.

— Заминахме за Париж. Сякаш бях Пепеляшка и не трябваше да дочаквам полунощ. Планът бе да отседнем там за около месец. И понеже Джефри искаше да улови френската атмосфера в снимките си, трябваше да позирам на какви ли не места из града. Една вечер бяхме канени на гости. Бе една от онези омайващи пролетни нощи, когато всички жени са красиви, а мъжете — привлекателни. Там се запознах с Тони.

Той долови как гласът й секна и сянката на болка се мярна в очите й. Разбра, че говори за бащата на детето си.

— Тони беше толкова галантен, тъй очарователен. Принцът на Пепеляшка. През следващите две седмици, когато не работех, бях с него. Танцувахме, вечеряхме в малки ресторантчета, разхождахме се из парковете. Не можех да се отърва от мисълта, че той бе всичко, което някога съм желала и което никога не можех да имам. Отнасяше се с мен като с рядка и скъпоценна диамантена огърлица. В онзи момент мислех, че това е истинската любов.

За миг тя замълча. В това й беше грешката, нейното прегрешение, празноглавието й. Дори и сега, година по-късно, спомените я прерязваха.

— Джефри мърмореше и ми обясняваше какво представляват младите богати нехранимайковци, излезли на лов за красавици, но аз не го послушах. Исках да бъда обичана, толкова силно желаех някой да се грижи за мен, да ме желае. И когато Тони ми предложи да се омъжа за него, не се подвоумих.

— И се омъжи за него?

— Да. — Тя отново го погледна. — Знам, че те подведох да си помислиш, че не съм женена за бащата на бебето. Мислех, че така ще е по-лесно.

— Защо не носиш халка?

Тя се изчерви. От срам.

— Защото я продадох.

— Сега разбирам. — В думите му нямаше укор, но въпреки това, тя го усети.

— Останахме в Париж за медения ни месец. Исках да се върнем в Америка и да се запозная с родителите му, но той настоя да останем там, където се чувстваме щастливи. Решението му ми се стори правилно. Джефри бе ужасно вбесен от мен, крещеше и ми натякваше, че по този начин се погубвам. По това време мислех, че Джефри има предвид кариерата ми и не му обръщах внимание. Малко по-късно разбрах, че е говорел за целия ми живот.

Тя подскочи, когато една цепеница се повали с трясък в огъня. Откри, че й е по-лесно да продължи разказа си, гледайки в пламъците.

— Мислех, че съм открила всичко, за което някога съм мечтала. Когато се връщам назад, осъзнавам, че седмиците, които прекарах в Париж, са били като някаква магия. Като нещо, което не е съвсем истинско, но ти му вярваш, понеже не си достатъчно разумен, за да прозреш илюзията. И тогава дойде време да се приберем вкъщи.

Тя скръсти ръце и започна да се върти нервно. Той веднага разбра, че това е признак на вътрешно вълнение. Макар че изпита силно желание да вземе ръцете й в своите и да я успокои, не го направи.

— Вечерта, преди да отпътуваме Тони излезе, като ми каза, че трябвало да свърши някаква работа. Чаках го и ми беше мъчно, че мъжът ми ще ме остави да прекарам последната вечер в Париж сама. Ставаше все по-късно и престанах да се самосъжалявам, но започна да ме хваща страх. Когато той се прибра минаваше три. Бях ядосана и огорчена.

Лора отново замлъкна. Гейб издърпа завивката от облегалката на дивана и я наметна с нея.

— Скарахте ли се?

— Да. Той беше пиян и бесен. Никога дотогава не го бях виждала такъв, но предстоеше да ми се случва често. Попитах го, къде е ходил, а той отвърна нещо, чийто смисъл беше, че не е моя работа. Започнахме да се надвикваме и в един момент той заяви, че е бил с друга жена. От начало си помислих, че го казва, само за да ме нарани, но после осъзнах, че това е голата истина. Разплаках се.

Това бе най-лошото, си помисли Лора. Спомни си как загуби почвата под краката си и как плака.

— Това само го вбеси още повече. Мяташе и чупеше разни неща из хотелската стая, както правят малките момченца, когато ги прихваща. Той избълва ужасна помия, но основното бе, че ще ми се наложи да свикна с живота, който е водил досега и че нямам право да протестирам, след като самата аз съм била курвата на Джефри.

Гласът й сякаш се пречупи, след последната дума и тя надигна чашата, за да охлади леко гърлото си.

— Това ме засегна най-много — едва успя да продума тя. — За мен Джефри бе като баща. Никога нищо друго. И Тони много добре знаеше, че преди първата ни брачна нощ не бях имала друг мъж. Толкова се ядосах тогава, че се изправих и взех да му крещя. Дори не помня, какво съм му казала, но той престана да се владее. И…

Пръстите й се впиха в мекото одеяло. Гейб проследи усилието, което й струваше, за да се отпусне. Благодарение на силната си воля той успя да запази самообладание и да заговори спокойно.

— Удари ли те, Лора?

Тя не му отговори и явно не беше в състояние да каже нищо повече. Тогава той я докосна по бузата и завъртя лицето й към себе си. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Беше много по-зле, отколкото с чичо ми, защото не можех да се измъкна. Той бе значително по-силен и доста по-бърз. Чичо ми просто удряше този, който му се изпречеше на пътя. В начина, по който Тони искаше да ме нарани имаше някаква нагла ожесточеност. После той… — но не успя да се застави да довърши, какво е последвало.

Измина известно време, преди да продължи разказа си. Гейб седеше в мълчание, а гневът му растеше ли растеше и по едно време си помисли, че ще се пръсне. Знаеше какво означава лош нрав, самият той понякога беше като буреносен облак. Но не можеше да приеме насилието, под каквато и форма да е, особено когато някой го упражнява върху по-малък и по-слаб човек.

— Когато всичко свърши — продължи тя, вече по-спокойна, — той просто си легна да спи. Аз лежах в леглото и не знаех какво да правя. Странно, но по-късно, когато говорих с жени, изстрадали същото, осъзнах, че човек често е в състояние да търси вината у себе си. На следващата сутрин той се разкая и ми се извини. Обеща, че подобно нещо никога няма да се повтори. В крайна сметка този начин на живот се превърна в стереотип на нашите взаимоотношения.

— И ти остана при него?

Червенината отново изби по лицето й, вероятно от срам.

— Бяхме женени и се надявах, че мога да оправя нещата. После отидохме в къщата на родителите му. Те ме намразиха още в самото начало. Техният син, наследникът на трона, се бе омъжил зад гърба им за едно обикновено момиче. Заживяхме с тях и въпреки, че често ставаше дума да се отделим в собствена къща, така и никой не предприе нищо. Човек можеше да седи на една маса с тях, да води разговор и същевременно да бъде напълно изолиран. Тези хора бяха невероятни. Тони стана още по-лош. Взе да се среща с различни жени, като изобщо не се стараеше да се крие. Те знаеха много добре какво прави сина им, а още по-добре виждаха, как се отразява това на мен. Кръгът ставаше все по-порочен, докато накрая взех решение да се махна. Казах им, че искам развод. Това, като че ли го стресна за известно време. Започна наново с обещанията, закле се, че ще се подложи на лечение, че ще си запише час за брачна консултация и ще направи всичко, което искам от него. Дори започнахме да си търсим къща. Трябва да призная, че по това време вече бях престанала да го обичам. От моя страна беше погрешно да започвам каквото и да било с него, самата аз да давам обещания. Това, което не знаех бе, че неговите родители задкулисно му дърпат конците. Те държаха силни козове, защото ние бяхме финансово зависими от тях. Създаваха всевъзможни пречки и все не можехме да се изнесем. Тогава разбрах, че съм бременна.

Тя докосна корема си.

— На Тони хем му се искаше, хем не му се щеше да става баща. Родителите му бяха във възторг. Майка му веднага започна да обзавежда детска стая. Купи легълце с антикварна стойност, люлки, сребърни лъжички. И въпреки, че ме изнервяше начинът, по който тя взе всичко в свои ръце, ме караше да се надявам, че бебето ще ни сближи. Но те не гледаха на мен като майката на детето, а още по-малко, като на съпругата на сина им. Бебето бе техният внук, тяхното наследство, тяхното безсмъртие. Спряхме да търсим къща и Тони започна да пие отново. Напуснах го в нощта, когато се прибра и ме удари.

Лора си пое дълбоко дъх и продължи да се взира в огъня.

— Вече не удряше само мен. Удряше и детето. В това се състоеше разликата. В интерес на истината, така ме улесни да си тръгна. Загърбих достойнството си и се обадих на Джефри. Помолих го за заем. Даде ми две хиляди долара и с тях успях да си наема жилище. Започнах работа и подадох молба за развод. След десет дни Тони загина.

Болката я завладя, тъпа и пронизваща. Лора притвори очи.

— Майка му дойде да ме види. Помоли ме да прекратя развода и да дойда на погребението, като неговата вдовица. Репутацията му, неговата памет бяха всичко, което сега бе от значение за тях. Направих, каквото ме помоли, защото все още си спомнях онези първи дни в Париж. След погребението отидох в къщата им. Казаха ми, че трябвало да поговорим за някои неща. Тогава ми разкриха желанията си и какво точно искат да получат. Казаха, че ще поемат всичките ми разходи по раждането, че ще се погрижат за мен по възможно най-добрия начин и че след като се роди бебето, ще ми дадат сто хиляди долара, за да се оттегля. Когато им отказах, когато проявих смелостта да се опълча срещу намеренията им, те просто ме уведомиха, че ако не им съдействам, ще вземат бебето насила. Бебето на Тони. Дадоха ми да разбера, че имат достатъчно пари и власт, за да спечелят делото за попечителство. Щяха да извадят на бял свят „истината“, че съм любовница на Джефри и че получавам пари от него. Проучили били миналото ми и щели да докажат, че вследствие тежкото детство, което съм имала, представлявам заплаха за детето. И че те, като баба и дядо, могат да му осигурят по-добри условия за живот. Дадоха ми двадесет и четири часа да размисля. И тогава аз избягах.

Той мълча няколко минути. Това, което беше, че остави горчив вкус в устата му. Сам я бе помолил да му разкаже историята си. Нещо повече, бе настоял. Сега, след като я чу, нямаше никаква представа как би могъл да постъпи.

— Лора, независимо какво са ти казали и как са те заплашили, не мога да допусна, че те са в състояние да вземат детето.

— Това не е ли достатъчно? Не разбираш ли? Дори и рискът да е малък не мога да го поема. Никога няма да мога да се преборя с тях. Нямам парите, нито връзките им.

— Кои са те? — Когато тя се поколеба, той взе ръката й в своята. — Дотук ти ми се довери, нали така?

— Игълтън — отвърна тя. — Томас и Лорейн Игълтън от Бостън.

Веждите му се сбърчиха. Името му беше познато. На кого ли не беше известно? Но поради семейното му положение, това беше нещо повече от само едно име, от един образ.

— Била си омъжена за Антъни Игълтън?

— Да. — Тя се обърна към него. — Ти си го познавал, така ли?

— Не съвсем отблизо. Бегло. Той бе по-скоро… — По-скоро връстник на Майкъл, понечи да каже. — По-млад. Виждал съм го един-два пъти, когато е идвал до Западния бряг. — Това, което беше видял, не бе достатъчно, за да си състави впечатление. — Четох, че е загинал в автомобилна катастрофа. Ставаше дума и за някаква жена, но не обърнах достатъчно внимание, защото последната година беше доста тежка за самия мен. Семейството ми общуваше с Игълтън от време на време, но не са много близки.

— Тогава, сигурно знаеш, че те са стара, много солидна фамилия със стари, много солидни финанси. Те възприемат детето като част от техните капиталовложения. Платили са да ме следят из цялата страна. Всеки път, когато спирах някъде за ден-два, откривах, че детективите душат наоколо. Не мога, няма да допусна да ме открият.

Гейб стана да се раздвижи, да запали цигара, да се опита да организира мислите си и най-вече чувствата си.

— Бих искал да те попитам нещо.

Тя уморено въздъхна.

— Добре.

— Като те попитах, дали не те е страх, ти ми каза, че не те е страх, а те е срам. Искам да знам защо?

— Не се съпротивлявах и не се опитах с достатъчна твърдост да оправя нещата, които бяха объркани. Допуснах да ме сполети какво ли не. Не можеш да си представиш колко ми е трудно да седя сега тук и да признавам, че се оставях да бъда използвана, да бъда удряна, че позволих да ме унижават до такава степен и че се примирявах.

— Все още ли се чувстваш така?

— Не. — Тя гордо вирна брадичка. — Никога няма да позволя, на когото да било да се разпорежда с живота ми.

— Правилно. — Той седна пред камината. Димът от цигарата му изчезваше в комина. — Животът ти е бил кошмарен, ангел мой, много по-лош, отколкото някой би заслужил. Без значение, дали и ти си допринесла за това, според твоята философия, или всичко е било просто лошо стечение на обстоятелствата. Всичко свърши.

— Не е толкова просто, Гейб. Не става въпрос само за някакво си притеснение.

— Докъде смяташ да стигнеш в борбата си с тях?

— Нали ти казах, че не мога…

Той я прекъсна, като махна с ръка.

— Ако приемем, че имаш такова намерение. До къде би стигнала?

— До края. Бих минала през всичко. Каквото и да означава това, и колкото и време да ми отнеме. Но сега не говорим на тази тема, защото просто нямам такива намерения.

Той дръпна от цигарата си, изучавайки я с дълбок интерес, след което я хвърли в огъня.

— Щеше да имаш, ако беше омъжена за мен.