Нора Робъртс
Ангел хранител (2)

Втора глава

В съня си Лора беше сама. Това не я уплаши. Голяма част от живота си бе прекарала в самота, така че предпочиташе уединението пред тълпата. Сънят бе мъгляв, неясен, също като морския пейзаж, който видя на стената в хижата на Гейб.

Странно, но можеше дори да чуе шума на морето. Вълните, които проникваха през тишината и се разбиваха някъде далеч. Част от нея съзнаваше, че е в планина. Заслушана във вълните виждаше перлена мъгла. Под ходилата й се движеше пясък, топъл и мек. Почувства се силна и в безопасност и някак си странно необременена. Отдавна не се бе чувствала така свободна и спокойна.

Знаеше, че сънува. И това бе най-хубавото. Ако можеше, щеше да си остане там завинаги — при неясните фантазии. Беше толкова лесно да задържи очите си затворени и да навлезе до дълбоките кътчета на съня.

Тогава бебето се разплака. Ревеше с цяло гърло. Слепоочията й започнаха да пулсират от силните, високи писъци. Започна да се поти и чистата бяла мъгла се замени със сиво-черна. Топлината изчезна и на нейно място студът започна да я пронизва до костите.

Виковете сякаш идваха от всякъде и от никъде. Те отекваха и изчезваха, щом достигнеха до съзнанието й. Задъхана побягна през мъглата, а тя ставаше все по-плътна и отново и отново я обгръщаше. Плачът ставаше все по-силен и по-настоятелен. Сърцето й биеше в гърлото. Дъхът й спря и ръцете й се разтрепериха.

Тогава зърна детската люлка с белия кант и синьо-розовите драперии. Успокоението дойде така внезапно, че коленете й неочаквано престанаха да я държат.

— Всичко е наред — каза тя и взе детето в ръцете си. — Всичко е наред, тук съм при теб. — Усещаше топлия дъх на малкото създание до бузата си и тежестта му, докато спокойно го люшкаше в обятията си. Уханието на детска пудра я омая. Нежно люлееше бебето на ръце, когато внимателно повдигна одеялото от личицето му.

Там нямаше нищо. В ръцете си не държеше нищо, освен едно празно одеяло.

 

 

Гейб седеше на масата за пикник и скицираше лицето й, спокойно потънал в мислите си за нея, когато чу писъците. Виковете бяха така продължителни и толкова отчаяни, че той строши молива на две, преди да успее да скочи и да се затича към спалнята.

— Ей, спокойно — с пълна увереност я хвана за раменете. Тя така се тресеше, че той трябваше да преодолее най-напред собствената си паника, а после и нейната. — Лора, успокой се. Лошо ли те е? Нещо с бебето ли има? Лора, кажи ми какво става?

— Взеха ми бебето! — Гласът й прозвуча истерично, но истерията беше примесена с гняв. — Помогни ми, те ми взеха детето.

— Никой не ти е отнел бебето!

Тя продължаваше да го отблъсква със сила, която направо го смая. Действайки инстинктивно, той я прегърна силно.

— Просто сънуваш, никой не е взел детето ти. Ето виж. — Гейб я хвана за китката и усети как пулсът и бие като пневматичен чук, после намести ръката й върху корема. — В безопасност сте и двамата. Успокой се, преди да си се наранила.

Усетила пулса на живота под дланта си, тя се отпусна в прегръдката му. Бебето беше на сигурно място, все още в корема й, където никой не можеше да го докосне.

— Извинявай, имах лош сън.

— Всичко е наред. — Без да се усеща, той галеше косата й и я люлееше в обятията си, така както тя люлееше бебето в съня си. — Направи ни и на двамата услугата да се успокоиш.

Лора поклати глава с усещането за сигурност и безопасност. Тези чувства бе изпитвала изключително рядко през двадесет и пет годишния си живот.

— Наистина съм добре. Сигурно това е реакция от катастрофата.

Той я отдалечи от тялото си. Почувства, че го прави неохотно. Когато го бе помолила за помощ, той веднага осъзна, че ще направи всичко, за да я предпази, без да си задава въпроса „защо“. Като че ли сънуваше той, а не тя или по-скоро, все едно че беше в съня й.

Снегът продължаваше да се сипе на парцали, а единствената светлина влизаше от хола, през открехнатата врата на стаята. Бе приглушена и слаба, но достатъчна, за да я вижда добре. Искаше да се увери, че и тя го вижда хубаво. Искаше отговори и ги искаше веднага.

— Не ме лъжи повече. При други обстоятелства, можеше да разчиташ на спокойствието си, но точно сега си под моя покрив и един Господ знае колко дълго.

— Не те лъжа. — Гласът й прозвуча толкова спокойно, така равно, че той бе готов да й повярва. — Съжалявам, ако съм те разстроила.

— От кого се криеш, Лора?

Тя не отговори. Бе впила в него големите си тъмносини очи. Той я изруга, но тя не трепна. Гейб понечи да излезе от стаята, но тя не помръдна. Внезапно отново приклекна до леглото и повдигна брадичката й. Лора бе все така неподвижна. Той можеше да се закълне, че за миг бе спряла да диша. Въпреки че беше безумно, стори му се, че усеща как тя освежително, просто изпусна въздишка.

— Знам, че си в беда. Това, което искам да знам, е точно колко голяма е бедата. Кой те преследва и защо?

Лора все така мълчеше. Ръката й инстинктивно се отпусна на корема, като че ли за да предпази детето, което носеше.

И тъй като очевидно то бе източникът на проблемите, трябваше да започне оттам.

— Детето си има баща — проговори той бавно. — От него ли бягаш?

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава от кого?

— Много е сложно.

Многозначително повдигна вежди, поглеждайки към прозореца.

— Тук ще имаме много време. Може да мине седмица, преди да разчистят главните пътища.

— Когато това стане, ще си тръгна веднага. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре и за двама ни.

— Това няма да ти помогне.

За момент той замълча, опитвайки се да подреди мислите си.

— Явно бебето е много важно за теб?

— Нищо не е и не може да бъде по-важно.

— Мислиш ли, че напрежението, което носиш в себе си е добро за него?

В очите й прочете съжаление, притеснение, едва доловимо тя се затваряше в себе си.

— Някои неща не могат да се променят. — Лора си пое дълбоко дъх. — Имаш право да задаваш въпроси.

— Но ти не желаеш да им дадеш отговори.

— Не те познавам. Трябва да мога да ти вярвам, иначе нямам избор. Мога само да те помоля за същото.

Той дръпна ръката си от лицето й.

— Защо да ти вярвам?

Тя стисна устни. Знаеше, че е прав. Но понякога, да си прав не е достатъчно.

— Не съм извършила престъпление, не ме издирват властите. Нямам семейство, нито съпруг, който да ме търси. Това достатъчно ли е?

— Не. Но за тази вечер ще се задоволя с толкова, понеже имаш нужда от сън. Да знаеш, че ще продължим разговора утре сутрин.

Това я облекчи — за кратко, но тя се бе научила да се задоволява с малко. Изчака го да излезе от стаята. Когато той затвори вратата, тъмнината я завладя отново и се отпусна на леглото. Много време мина, преди да заспи.

 

 

Когато Лора се събуди, наоколо бе тихо, абсолютно тихо. Тя отвори очи и изчака за миг, докато паметта й се възстанови. Беше спала и се събуждала в толкова много различни стаи, че вече свикна с объркването рано сутрин.

Спомни си всичко… Гейбриъл Брадли, виелицата, хижата, кошмарите. И усещането да не се събуди в страх, а да се намира в безопасност в прегръдката му. Разбира се, тази безопасност щеше да бъде временна, а обятията му не бяха предназначени за нея. Въздъхна и се обърна към прозореца.

Снегът продължаваше да вали. Не беше за вярване. Тя се отпусна отново на леглото и се загледа навън. Вече не беше така силен, падаше по-бавно, но все така без да спира. Днес нямаше да се тръгва оттук.

Подпря се на лакът и продължи да наблюдава снега. Искаше й се да си пожелае снегът никога да не престане, а времето да спре. Но времето, както доказваше детето, което носеше в себе си, никога не спираше. Изправи се и отвори куфара. Щеше да се пооправи, преди да срещне Гейбриъл отново.

Хижата беше празна. Би трябвало да усети облекчение. Вместо това огънят от камината и лъснатото дърво я накараха да се почувства самотна. Искаше й се той да е там, дори и само като присъствие в съседната стая, да чува движенията му. Където и да беше отишъл, щеше да се върне. Влезе в кухнята, за да види какво може да спретне за закуска.

Видя скиците. Пет-шест от тях бяха разхвърляни на масата. Талантът му не можеше да се отрече, въпреки че бе рисувал само с молив и въглен. Почувства се едновременно неудобно и любопитна да види как изглежда в очите на някой друг — не кой да е, а Гейбриъл Брадли.

Очите й бяха изрисувани огромни и сякаш обитавани от духове. Устата й бе мека и уязвима. Прокара пръст през скицата и се смръщи срещу образа. Бе виждала безброй свои лъскави снимки, направени от най-добрия ъгъл. Облечена в коприни и кожи, окичена с накити. Лицето й бе продало литри парфюми, цели състояния от дрехи и скъпоценности.

Лора Малоун. Почти беше забравила тази жена. Лицето на 90-те години. Жената, която държеше съдбата в ръцете си. Беше изчезнала, изтрита.

Жената от скиците беше по-мека, по-закръглена и безкрайно крехка. И въпреки това изглеждаше силна. Лора взе картината, за да я изучи отблизо. Дали не искаше да преоткрие силата на жената, дали не се нуждаеше отчаяно да я съзре?

Когато входната врата се отвори, тя все още държеше скицата. Целият в сняг, Гейб ритна вратата след себе си. Ръцете му бяха заети с дървата.

— Добро утро, от рано си се захванал с работа.

Той измърмори нещо и изтръска снега от ботушите си. Отправи се към камината, за да сложи дървата в телената кошница под нея, като остави след себе си мокра диря от обувките си.

— Мислех, че ще спиш повече.

— Щях. — Тя докосна корема си. — Но не и бебето. Искаш ли да ти приготвя нещо за закуска?

Гейбриъл свали ръкавиците си и ги метна на каменната плоча под огнището.

— Вече закусих, но ти иди хапни нещо.

Лора изчака да си свали якето. Очевидно, отново бяха станали приятели. Държаха се предпазливо, но дружелюбно.

— Като че ли снегът взе да отслабва?

Той приседна до огнището да свали високите си обувки. Връзките се бяха покрили с лед.

— Натрупало е около метър, а до следобед не вярвам да спре. — Извади цигарите си. — Може да започнеш да се настаняваш като у дома си.

— Явно, вече съм започнала. — Подаде му скицата. — Поласкана съм.

— Красива си — съвсем равнодушно отбеляза той, докато слагаше обувките си да съхнат при ръкавиците. — Рядко мога да устоя, да не нарисувам нещо красиво.

— Ти си щастливец — отвърна тя и хвърли рисунката обратно на масата. — Да можеш да изобразяваш красотата е много по-ценно, отколкото само да я притежаваш.

Гейб повдигна вежди. В тона й долови следа от огорчение.

— Нещо красиво — повтори тя последните му думи. — Странно е, но щом веднъж съзрат у теб красотата, хората продължават да те приемат като неодушевен предмет.

Лора се обърна и се скри в кухнята, като остави намръщения Гейб зад гърба си.

Приготви му ново кафе и запълни времето през остатъка от сутринта с подреждане на кухнята. Гейб я остави на мира. Преди да паднеше нощта, той щеше да получи някои отговори. Но засега, докато беше зает, нейното мотаене наоколо го задоволяваше.

Очевидно, имаше нужда да се занимава с нещо. Мислеше, че жена в нейното положение, по-скоро би предпочела да спи или да си почива или просто да седи и да се занимава с нещо приятно. Реши, че активността й е резултат на нервно напрежение или начин да избегне споровете с него, назрели още предната вечер.

Тя нито му задаваше въпроси, нито му се натрапваше, така че сутринта премина спокойно. По едно време я забеляза да седи на дивана и да чете книга за раждането. По-късно се затвори в кухнята и взе да приготвя нещо, от което се разнесе приятна миризма.

Не каза почти нищо. Гейб знаеше, че тя изчаква. Печелеше време, докато той не подхванеше разговора от предишната нощ. Следобед прецени, че изглежда достатъчно отпочинала и спокойна. Взе си поставката за рисуване и парче въглен и се залови за работа, докато тя седеше срещу него и белеше ябълка.

— Защо избра Денвър?

Единственият знак за нейното безпокойство, бе едно рязко движение с ножа. Тя нито го погледна, нито спря да бели ябълката.

— Защото никога не съм ходила там.

— При тези обстоятелства, няма ли да е по-добре да бъдеш някъде, където всичко ти е по-добре познато?

— Не.

— Защо напусна Далас?

Тя остави ябълката на масата и взе нова.

— Защото му дойде времето.

— Къде е бащата на бебето, Лора?

— Почина. — В гласа й не се появи дори и сянка от някаква емоция.

— Погледни ме.

Ръцете й спряха да се движат и тя бавно вдигна очи към него. Тогава той видя, че това бе самата истина.

— Нямаш ли семейство, което да ти помогне?

— Не.

— А семейството на съпруга ти?

Ръката й трепна отново. Този път острието поряза пръста й. Шурна кръв, а Гейб захвърли рисуването, за да хване ръката й. Тя отново зърна лицето си в удължените линии въглен.

— Ще взема нещо да те превържа.

— Съвсем леко одраскване е — започна да се оправдава тя, но той вече бе скочил и излязъл от стаята.

Върна се и почисти раната със спирт. Лора отново се учуди, че проявява такава загриженост. Болката, както се яви, така изчезна. Докосването му остана нежно.

Той бе коленичил пред нея и внимателно разучаваше порязаното място.

— Дръж ръката си вдигната и за мен ти ще останеш жената с имунитет срещу инциденти.

— А за мен, ти ще си Добрия Самарянин. — Тя се усмихна, когато той я погледна. — И двамата ще грешим.

След като я превърза, Гейб отново седна на мястото си.

— Извий глава малко наляво. — Когато тя се обърна, той взе блока и отгърна чист лист.

— Защо искат да ти вземат бебето?

Тя извърна лице, но той продължи да рисува.

— Искам да те виждам в профил, Лора. — Гласът му бе мек, но заповедническият тон в него се усещаше много ясно. — Обърни се обратно и се опитай да държиш брадичката си изправена. Да, точно така. — Докато оформяше устата й с въглена, той мълчеше. — Семейството на съпруга ти иска да вземе бебето. Искам да знам защо?

— Не съм казвала подобно нещо.

— Напротив, каза го. — Трябваше да побърза, ако държеше да улови гнева в погледа й. — Нека не разискваме това, просто ми кажи защо?

Ръцете й бяха здраво сплетени, но в гласа й, освен гняв се усещаше и страх.

— Не съм длъжна да ти казвам каквото и да било.

— Не. — Усети как го пронизва тръпка на вълнение, а най-невероятното бе, че я пожела за един кратък миг, докато нанасяше последния щрих. Този чувствен порив го учуди. Нещо повече — притесни го. Оставяйки го на заден план, той се съсредоточи да извлече отговори на въпросите си. — Но тъй като нямам намерение да оставя темата недовършена, може би ще трябва да ми отговориш.

И тъй като той знаеше как да гледа и какво да вижда, успя да улови смяната на чувства по лицето й. Страх, гняв, безсилие. Страхът беше това, което го изкарваше от равновесие.

— Мислиш ли, че ще хвърля теб и детето ти в техните ръце? Които и да се те, по дяволите. Използвай мозъка си и ще разбереш, че нямам причина да го правя.

Не мислеше, че ще може да й се разкрещи, но беше готов да се закълне, че бе на крачка да го стори. След което с едно движение, което изненада и двамата, той се пресегна и хвана ръката й. Беше далеч по-изненадан от самата нея, когато усети в дланта си инстинктивно свитият й юмрук. И когато тя го погледна, у него се разбушуваха чувства, на които не смяташе, че е способен.

— Снощи ме помоли да ти помогна.

В очите й имаше благодарност, но гласът й остана суров.

— Не можеш.

— Може би не мога, а може би и няма да ти помогна. — Но колкото и да вървеше срещу тази част от характера си, той осъзнаваше, че би желал да й помогне. — Аз не съм добрият или какъвто и да ме наричаш самарянин, а също така и не желая да прибавям към собствените си проблеми проблемите на някой друг, но истината е, че ти си тук и не желая да тъна в неведение.

Лора беше уморена, уморена да бяга, уморена да се крие, уморена да се справя сама с всичко. Имаше нужда от някого. Когато ръката му лежеше спокойно върху нейната, а очите му се взираха настойчиво и твърдо в нейните, тя бе готова да повярва, че човекът, от когото се нуждаеше, бе той.

— Бащата на бебето е мъртъв — започна тя, като внимателно подбираше думите. Искаше да му каже достатъчно, за да задоволи въпросите му, но разбира се, не всичко. — Родителите му искат да вземат бебето. Те искат… Не знам, може би да запълнят празнината от неговата липса. Да осигурят продължението на рода. Мъчно ми е за тях, но бебето не е тяхно дете. — Отново доби онзи израз на панически ужас и едновременно с това — покровителствен. На животно, готово на всичко, за да спаси малките си. — Бебето е мое.

— Никой не може да го оспорва. Защо трябва да бягаш?

— Семейството му има много пари и власт.

— Е, и?

— И, какво? — Разгневена отново, тя се отдръпна. Контактът, който бе така успокояващ и за двамата, бе нарушен. — Лесно е да го кажеш, когато идваш от същия свят. Ти винаги си бил там. Никога не си живял в недоимък и никога не си бил в неведение. Никой не посяга на хора като теб, Гейб. Не биха посмели. Не знаеш какво е, животът ти да зависи от прищевките на другите.

Очевидно всичко бе ужасно болезнено за нея.

— Да имаш пари не означава, че можеш да притежаваш каквото си поискаш.

— Мислиш ли? — Тя се обърна към него с леденостуден израз на лицето. — Ти имаш нужда от спокойно местенце, където да рисуваш и да бъдеш оставен на мира. Налагало ли ти се е да го обмисляш хиляди пъти, за да го постигнеш? Трябвало ли е да го планираш внимателно, да мислиш за безопасността си или да правиш компромиси или само написа един чек и веднага се нанесе тук?

Очите му бяха присвити, когато я погледна.

— Купуването на хижа в планината е доста по-различно, от това да отнемеш дете от майка му.

— Не за всички. За някои хора частната собственост си е частна собственост.

— Това е нелепо.

— А ти си наивен.

Пролича му, че е изненадан.

— Това — първо, а второ, седни ако обичаш, че се изнервям, като те гледам да сновеш така напред-назад.

— Няма да се прекърша — измърмори тя, но седна на креслото. — Достатъчно съм силна, за да се грижа сама за себе си. Преди да тръгна от Далас, бях на контролен преглед. И аз, и бебето сме добре. Повече от добре. След няколко седмици ще отида да се прегледам в някоя болница в Денвър. След това ще изчезнем.

Той обмисли казаното от нея. Вярваше, че жената, която седеше срещу него, можеше да го постигне. После си спомни колко уплашена и объркана беше предишната вечер. Нямаше смисъл да си припомня напрежението, на което беше подложена и как й се отразяваха обстоятелствата. Но вече знаеше на какво да наблегне.

— Мислиш ли, че е справедливо спрямо бебето да продължаваш да бягаш?

— Не, ужасно е. Ужасно е нечестно. Но още по-страшно е да спра и да ги оставя да го вземат.

— Защо, за бога, си толкова убедена, че ще го направят?

— Защото сами ми го казаха. Обясниха ми какво смятат за най-правилно както за мен, така и за детето. Предложиха ми дори пари. — Черна и горчива жлъч се прокрадна в гласа й. — Предложиха ми пари за детето ми, а когато отказах, просто ме заплашиха, че ще го вземат насила. — Тя не желаеше да си припомня ужасяващата сцена. С усилие успя да я прогони от съзнанието си.

Той почувства внезапно, дълбоко отвращение към тези хора, които въобще не познаваше. С леко движение на главата успя да се отърси от мислите си и продължи да спори с нея.

— Лора, каквото и да искат или да имат намерение да направят, не могат да присвоят нещо, което не е тяхно. Няма такъв съд, който да им присъди правата над детето, освен ако няма основателна причина то да не бъде с майка си.

— Не мога да спечеля в съда сама срещу тях. — За миг тя затвори очи, защото изпитваше крещяща нужда да отпусне главата си и да изтрие оттам всичкия страх и страдание. — Не мога да се боря с тях на тяхна почва, Гейб. Освен това няма да подложа детето си на мизерията на молби за попечителство и съдебни битки, на хорските приказки и на слухове. Децата се нуждаят от дом, любов и сигурност. Ще се погрижа моето дете да има всичко. На всяка цена, където и да се наложи да отида.

— Няма да споря, какво е правилно за теб и бебето, но рано или късно ще трябва да се изправиш срещу това.

— Когато му дойде времето, ще се справя.

Той стана и отиде до камината да запали цигара. Трябваше да се откаже, да остави всичко така — и нея да остави, сама да следва пътя си. Не беше негова работа. Нито негов проблем. В оня миг обаче, когато тя протегна ръката си да го хване, за да пресече заледения път, Лора бе станала негова работа.

— Имаш ли достатъчно пари?

— Имам, колкото да платя лекаря, че и малко отгоре.

Търсеше си белята. Знаеше го. Но за пръв път от година може би, неговият живот доби смисъл. Седейки на плочата до огнището, той издуха кълбо дим и продължи да я разучава.

— Искам да те нарисувам — каза внезапно. — Ще ти платя стандартната сума за модел, плюс това ще ти дам подслон и храна.

— Не мога да взема пари от теб.

— Защо не? Нали и без това смяташ, че имам предостатъчно.

Червенина плъзна по лицето й от срам.

— Нямах предвид това — не и по този начин.

Той не обърна внимание на думите й.

— Каквото и да си имала предвид, фактът е, че искам да те нарисувам. Работя със свои темпове, така че ще трябва да бъдеш търпелива. Не съм добър в правенето на компромиси, но имайки предвид състоянието ти ще съм готов на някои изключения, за да си почиваш, когато си уморена.

Беше примамливо. Много примамливо. Опита се да пренебрегне спомена, че и преди бе продавала външния си вид и се съсредоточи върху допълнителните пари за бебето.

— Бих се съгласила, но истината е, че твоите работи са много известни. Ако портретът излезе на бял свят, ще ме разпознаят.

— Така е, но това не означава, че съм длъжен да казвам на когото и да било кога и къде сме се видели. Можеш да имаш думата ми, че никой няма да те проследи чрез мен.

За миг тя замълча и прехвърли в главата си възможностите.

— Би ли дошъл тук за момент?

Гейб се поколеба се за секунда, но загаси цигарата в огъня. Изправи се, прекоси стаята и застана пред нейния стол.

— Имам ли думата ти? — попита тя.

— Да.

Някои рискове си струваха да се поемат. Тя му подаде и двете си ръце, като изцяло му дари вярата си.

 

 

Поради продължителния снеговалеж, денят бе лишен от изгрев, залез и сумрак. Беше мрачно от сутринта, а после нощта дойде неусетно. И снегът спря.

Лора можеше и да не забележи това, ако не бе отишла до прозореца. Снежинките не падаха като преди, нито по-слабо, а като че ли някой с магическа пръчка ги бе спрял. Почувства леко разочарование, същото, което си спомняше, че усещаше като малко момиче, когато бурите отминаваха.

Внезапно й се прииска да излезе. Обу обувките си, наметна си якето и отиде на верандата.

Въпреки че Гейб на два пъти през деня бе разчиствал снега, нагази до колене. Ботушите й потънаха в него и изчезнаха. Имаше чувството, че е погълната от мек, благ облак. Тя скръсти ръце пред гърдите си и дълбоко вдъхна от пронизващия, студен въздух.

Звезди нямаше. Луна също. Светлината на верандата се прокрадваше едва на около метър. Всичко, което се виждаше, бе една безкрайна белота. Всичко, което се чуваше — тишина. За някои дебелият сняг бе затвор, нещо, срещу което трябва да се съпротивляваш. За Лора бе крепост.

Реши да повярва отново на някой друг човек, различен от самата нея. Стоейки тук, потънала в абсолютната тъмнина и тишина, тя осъзнаваше, че е взела правилното решение.

Той не беше нежен, нито особено изтънчен, но беше внимателен и тя бе убедена, че ще държи на думата си. Ако двамата съумееха да се възползват един от друг, тя от него за закрила, той от нея за изкуството, сигурно размяната щеше да е честна. Трябваше да си почине. Бог й беше свидетел, че имаше нужда да открадне колкото може повече време, за да си почине и да се възстанови.

Не беше му казала, колко изморена се чувства. Колко усилия й струваше да бъде на крака почти през цялото време досега. Физически, Лора караше лека бременност. Беше силна и здрава. Иначе отдавна щеше да се е пречупила. Но последните месеци бяха изсмукали до последната капка всичките й емоционални и психически запаси. Хижата, планината, мъжът щяха да й помогнат да навакса изразходените резерви.

Щеше да има нужда от тях.

Той никога нямаше да проумее на какво бяха способни фамилия Игълтън. Какво можеха да постигнат с парите и властта си. Бе видяла с очите си какви са техните възможности. Не бяха ли плащали и преиначавали истината, за да покрият прегрешенията на сина си? Не бяха ли успели с няколко телефонни обаждания да представят по свой начин дори смъртта му, както и смъртта на жената, пътувала с него, превръщайки зловещата загуба в трагичен инцидент?

В пресата така и не се спомена нищо за алкохола и прелюбодеянието. За обществото Антъни Игълтън, наследник на фамилия Игълтън, загина поради лошите обстоятелства на пътя и грешка в шофирането. А не от безразсъдното си каране пиян. Жената, която загина с него, от негова любовница, се превърна в негова секретарка.

Процедурата по развода, която Лора бе започнала, мигновено бе прекратена, дълбоко законспирирана, анулирана. Не допуснаха и сянка на съмнение да падне върху паметта на Антъни или да се опетни името на семейството им. Бе принудена почти насила да изиграе ролята на потресената и дълбоко скърбяща вдовица.

Наистина бе потресена. Беше й и мъчно. Но не от неговата загуба — загубата на един човек, някъде по безлюдния път към Бостън, а заради това, с което се прости много скоро след първата брачна нощ.

Нямаше смисъл да се връща назад във времето, си помисли Лора. Сега вече не, точно сега не, сега трябваше да гледа напред. Каквото и да се беше случило между нея и Тони, те бяха създали един нов живот. И тя бе длъжна да пази и защитава този живот.

Дебелият девствен пролетен сняг работеше в нейна полза.

— За какво си мислиш?

Сепна се и с лека усмивка се обърна към Гейб.

— Не те чух.

— Защото не ме слушаше. — Той дръпна и затвори вратата след себе си. — Студено е тук навън.

— Да, но е прекрасно. Колко мислиш е натрупало вече?

— Към осемдесет сантиметра, а може би и метър.

— Никога не съм виждала толкова много сняг. Не мога да си представя, че ще се стопи и отдолу ще поникне трева.

Гейб беше без ръкавици и пъхна ръцете си в джобовете на якето.

— Тук съм от ноември и вече имаше сняг. Не съм виждал това място по никакъв друг начин.

Опита да си представи какво е да живееш някъде, където снегът никога не се топи. Не, помисли си тя, няма начин да не почувства нуждата от пролетта, от цветята, зеленината, обещанията, които тя носи.

— Колко време смяташ да останеш тук?

— Не знам. Не съм мислил.

Лора отново се усмихна, въпреки че малко я хвана яд на безгрижността му.

— Всичките тези картини. Ще трябва да ги покажеш някога, на някоя изложба.

— Рано или късно и това ще стане. — Той сви рамене, някак нервно. Сан Франциско, семейството му, спомените, всичко изглеждаше толкова далеч във времето. — Няма за какво да се бърза.

— Изкуството трябва да се показва и оценява — разсъждаваше тя на висок глас. — Не бива да се крие тук.

— А хората е редно да се крият тук, така ли?

— Имаш предвид мен или и ти се криеш от някого или от нещо?

— Аз работя тук — отвърна той с равен глас.

— Човек като теб може да работи навсякъде. Поне така мисля. Просто трябва да се изолираш от хората.

Гейб се засмя.

— Може и така да е, но се нуждая от лична свобода. Пък и когато човек си създаде име в обществото, не спират да си врат носа в живота му.

— Все едно. Поради каквато и причина да си тук, аз се радвам. — И отметна назад кичур коса от лицето си. — Трябва да влизам обратно вътре, но така не ми се ще. — Тя се усмихваше, докато стоеше облегната на пощенската кутия.

Очите му се присвиха. Когато взе в дланите си лицето й, пръстите му бяха леденостудени.

— Има нещо в очите ти — започна той, докато извръщаше лицето й към светлината. — Те казват всичко, което един мъж иска да чуе от някоя жена. Имаш очи на старица, Лора. Стари, тъжни очи.

Тя не отвърна нищо. Не защото не можеше да измисли някакъв отговор, а защото в нея изведнъж забушуваха толкова много неща, толкова мисли, толкова желания. Не можеше да повярва, че отново е способна да изпита подобни чувства, дори най-нормалното, чисто женско желание — да притежава даден мъж. При тази мисъл кожата й пламна, въпреки че допирът му беше лишен от топлина, незаинтересован.

Сексуалната тръпка я изненада, дори се засрами. Но този чувствен импулс я завладя бавно, силно и вцепеняващо. Накара я да притихне.

— Чудя се, какво ли си видяла от този живот?

Като че ли по свое собствено желание, пръстите му повдигнаха брадичката й. Те бяха дълги, деликатни, артистични, но здрави и силни. По този начин той сякаш опознаваше формата на нейното лице, мекотата на кожата й. Както художникът се запознава с модела си.

Желанието бушуваше в нея. Онова глупаво и невъзможно желание да бъде обичана, прегърната, желана не заради външността, която мъжът вижда насреща си, а заради жената в нея.

— Уморена съм — каза тя, успявайки да задържи гласа си равен. — Мисля, че ще ида да си легна.

Той не се отдръпна веднага. Само ръката му трепна. Не можеше да обясни какво го кара да седи така, вторачил поглед в нея, изучавайки невероятните й очи. След миг направи крачка назад и й отвори вратата.

— Лека нощ, Гейб.

— Лека нощ.

Той остана вън на студа. Чудеше се какво става с него. Само за миг, по дяволите, за един много дълъг миг, той усети, че я желае. Изпълнен с отвращение към себе си, запали цигара. Човек трябва много да е изпаднал, за да пожелае да прави любов с жена, която е в седми месец бременна от друг мъж.

Отне му доста време, преди да успее да си втълпи, че само така му се е сторило.