Нора Робъртс
Ангел хранител (12)

Дванадесета глава

— Изглеждаш уморена — поклати глава Аманда и влезе в къщата.

— На Майкъл му растат зъби. — Извинението прозвуча съвсем задоволително, но не само плачливото бебе имаше вина за безсънието на Лора. — Заспа преди десет минути. Ако имаме късмет, може да остане спокоен за цял час.

— Защо тогава не легнеш и ти?

Аманда влезе в гостната и Лора я последва.

— Защото ти каза, че ще наминеш.

— О! — С лека усмивка Аманда седна и сложи чантата си на масата. — Е, така и направих. Няма да те задържам дълго. Гейб не е вкъщи, нали?

— Не. Каза, че имал някаква работа. — Лора седна на отсрещното кресло и отпусна глава назад. Понякога дребните удоволствия доставят незаменима наслада. — Искаш ли кафе или нещо студено?

— В момента не приличаш на човек, който ще има сили да стане без чужда помощ от стола си. Не, не се притеснявай за мен. Как е Гейб?

— Той също не може да си почива много в последно време.

— Не съм изненадана. Ни вест ни кост от Лорейн Игълтън, а?

— Не, нищо.

— Не вярвам, че ще можеш да приемеш максимата, според която липсата на новини е добра новина.

Лора успя да се усмихне.

— Страхувам се, че няма да мога. Колкото по-дълго продължава това мълчание, толкова повече започвам да си мисля най-лошото.

— Ами ако тя се обърне към съда?

— Тогава ще се борим. — Въпреки преумората, у нея взе връх силата, която тя напоследък откри, че притежава. — Смятам да направя всичко, за което я предупредих.

— Това исках да чуя. — Аманда се облегна и пооправи брошката на ревера си. Тя не сваляше поглед от Лора. Откри, че е малко прекалено бледа и отслабнала. Но като цяло, снаха й беше на висота. — Когато всичко свърши, с Гейб ще имате достатъчно време да си подредите нещата.

Лора се сепна тъкмо преди да задреме.

— Да си подредим нещата?

— Да, някои дребни нещица. От рода на това, какво смятате да правите с живота си по-нататък.

— Не разбирам какво имаш предвид?

— Гейб има своето изкуство, двамата имате Майкъл, а ако решите, може би ще си имате още много деца.

Думите й накараха Лора да се изправи. Още деца. Те никога не бяха разисквали тази възможност. След като Аманда така и така повдигна въпроса, Лора се запита дали Гейб изобщо е искал да има деца. А тя искаше ли? Прокара ръка през вече плоския си корем и се запита, какво ли щеше да е усещането, да носи в утробата си друго дете — дете на Гейб още от първия миг този път. Да, тя искаше. Вдигна поглед и видя, че Аманда я наблюдава най-спокойно и с пълно разбиране.

— Трудно е да се взимат решения, когато имаш такива главоболия.

— Точно така. Но всичко ще отмине, рано или късно. Когато това стане, ти какво смяташ да правиш по-нататък? И тъй като прекарах повече от две десетилетия с Гейб под един покрив, знам, че когато музата му дойде, той е в състояние да се затвори в някоя стая и да не излезе оттам много дълго време.

— Това няма да ми пречи. И как би могло, когато виждам какво постига?

— Жената също има нужда да постигне нещо. Децата могат да бъдат най-голямото й постижение, но… — тя се пресегна към чантата си. Отвори я и извади оттам една визитна картичка. — В града има клиника за малтретирани жени. Съвсем малка и за съжаление, не особено добре финансирана. Все още — прииска й се да се поправи, — там имат нужда от доброволци. Жени, които разбират, които са осъзнали, че могат да водят нормален живот и след като са преминали през ада.

— Аз не съм психотерапевт.

— Няма нужда да си с диплома, за да помагаш.

— Не. — Лора погледна визитната картичка на масата, докато осмисляше казаното. — Де да знам. Аз…

— Само си помисли.

— Аманда, ти ходила ли си в клиниката?

— Да, двамата с Клиф бяхме там вчера. Останахме много развълнувани.

— Защо го направихте?

Аманда повдигна вежди по начина, за който Лора знаеше, че Гейб е наследил от нея.

— Защото познаваме един човек, на когото много държим и двамата. И ни се прииска да го разберем по-добре. Не ставай — каза тя и се изправи. — Ще си тръгна сама, не ме изпращай. Предай цялата ми обич на Гейб и му кажи, че баща му пита, дали някога ще играят покер заедно. Този мъж умира да губи пари.

— Аманда — Лора си изу чехлите, преди да подвие крака под себе си на креслото, — никога не съм имала майка, но образът на истинската майка, който винаги съм си представяла, не е нищо в сравнение с теб. — Тя се усмихна, докато очите й се затваряха. — Изобщо не съм разочарована.

— Аз също — отвърна Аманда и остави Лора да си подремне на креслото.

 

 

Тя все още спеше там, когато Гейб се върна. Само подпря обемистия пакет на стената. Когато тя не се размърда от шума на хартията, той се отправи към канапето. Нямаше сили дори да си помисли за рисуване, когато опъна крака и почти веднага заспа.

Бебето събуди и двамата. Гейб изпъшка и закри лицето си с възглавницата. Напълно объркана, Лора се изправи. Тя замига към Гейб и крачка по крачка се запъти нагоре.

След малко той отиде при нея.

— Умея да улучвам подходящия момент — заяви той, като видя, че Лора сменя поредния памперс.

— Започвам да се чудя, как го правиш. — Но тя вече се смееше, когато вдигна Майкъл над главата си, за да го поразвесели. — Кога се прибра?

— Достатъчно отдавна, за да заваря жена си как се излежава по цял ден, вместо да свърши нещо полезно. — Той взе Майкъл от ръцете й, докато тя се преструваше, че го поглежда свирепо. — Мислиш ли, че ако го държим буден и го изтощим до крайност, ще спи непробудно тази нощ?

— Готова съм да опитам всичко възможно.

Като чу това, Гейб седна на земята и се впусна в бебешки игри — първо полюшка бебето, после го завъртя така, сякаш лети и най-накрая се зае да го гъделичка.

— Толкова хубаво се занимаваш с него. Трудно е да повярва човек, че ти се случва за първи път. — Лора седна на пода при тях.

— По-рано никога не съм мислил, какво е да си баща. Сигурно си има и някакви компенсации. — Гейб сложи Майкъл върху коленете си и се залюля с него.

— Като например да навъртиш за десет минути два километра в два посред нощ.

— И това.

— Гейб, майка ти идва тук днес.

— Трябва ли да бъда изненадан?

Тя се усмихна и се наведе, за да може Майкъл да си поиграе с косата й.

— Остави визитната картичка на една клиника за малтретирани жени.

— Аха, разбирам. — Гейб се наведе да издърпа косата й от здраво стиснатата ръчичка на Майкъл. — Искаш ли да започнеш отново терапията?

— Не… Поне засега нямам такива намерения. — Сега тя го гледаше в очите. Майкъл бясно дъвчеше брадичката му. Цялата терапия, от която се нуждаеше, бе да го вижда пред себе си. — Тя предложи да се запиша като доброволка там.

Той се намръщи, защото Майкъл започна да дъвче ожесточено кокалчето на ръката му.

— И да си припомняш миналото всеки ден?

— Да, особено онова, което успях да превъзмогна.

— Мислех, че ще пожелаеш да се върнеш към модния бизнес.

— Не, нямам никакво желание за това. Мисля, че ще мога да се справя с това предизвикателство, обаче. Знам също, че ще ми достави удоволствие да опитам.

— Ако търсиш моето одобрение, знай, че не ти трябва.

— Въпреки това настоявам да го получа.

— Тогава го имаш, освен ако не забележа, че ти влияе зле. — При тези думи тя се усмихна. В неговите очи явно все още бе онази крехка, безпомощна жена.

— Знаеш ли, мина ми през ума, че след като изживяхме целия този ад, и след всичко, за което трябваше да мислим и да се притесняваме, не ни остана много време да се опознаем един друг истински.

— За теб знам, че прекарваш прекалено дълго време във ваната, а пък аз обичам да спя на отворен прозорец.

Тя взе плюшеното зайче, което Майкъл обичаше да дъвче и го запремята от ръка в ръка.

— Има и други неща.

— Като например?

— Снощи ти казах, че можеш да ме попиташ, за каквото си щеш и че аз ще ти отговоря истината, но че после и аз ще ти задам един въпрос. Помниш ли?

— Да, спомням си.

— Така и не дойде моят ред.

Гейб се премести така, че да подпре по-удобно гърба си на страничната табла на кушетката. В последно време избягваха да говорят за телефонното обаждане, което и двамата очакваха. И двамата го знаеха. Може би така е най-добре, си помисли той, докато бебето продължаваше да дъвче кокалчетата му.

— Искаш да чуеш нещо за пропиляното ми детство, така ли?

Въпреки че се ровеше нервно из ушите на зайчето, Лора успя да се усмихне.

— Имаме ли достатъчно време?

— Ласкаеш ме.

— Всъщност искам да те попитам нещо друго. Преди няколко дни, когато валя големият дъжд, аз влязох в ателието ти, за да затворя прозорците. Тогава разгледах някои от твоите картини. Може би не беше редно да го правя.

— Това не ме притеснява.

— Една от тях ми прикова вниманието. Майкъл. Брат ти. Искам да ми разкажеш за него.

Той остана безмълвен толкова дълго време, че тя едва успя да се пребори с желанието си да му каже, че това няма значение. Обаче имаше значение, и то — голямо. Беше убедена, че смъртта на брат му е причината да замине за Колорадо и че дори след толкова месеци го възпира да направи представителна изложба на творчеството си.

— Гейб. — Тя го докосна по рамото. — Ти ме помоли да се омъжа за теб, за да можеш да ми помогнеш. Искаше да ти имам доверие и аз ти се доверих. Докато и ти не направиш същото, ние ще си останем чужди.

— Престанахме да си бъдем чужди в мига, когато очите ни се срещнаха за първи път, Лора. Щях да ти предложа да се омъжиш за мен със или без твоите притеснения.

Тя онемя. Изненадата я прониза цялата, последвана от неистова надежда.

— Наистина ли го мислиш?

Той вдигна бебето на рамото си.

— Невинаги казвам всичко, за което си мисля, но когато кажа нещо, значи го мисля. — Майкъл захленчи и Гейб се изправи да го разходи малко. — Ти имаше нужда от някой и този някой исках да съм аз. И въпреки че не го осъзнавах докато ти не стана част от моя живот, аз също имах нужда от някого.

Прииска й се да го попита, как точно и защо се нуждае от нея и дали любовта, такава, за каквато тя мечтаеше, по някакъв начин не беше част от тази нужда. Но ако искаха да направят крачка напред, сега трябваше да се върнат много назад в миналото.

— Моля те, разкажи ми за него.

Гейб не беше убеден, че ще може да превъзмогне първо болката, а после и думите. От толкова отдавна не беше говорил за Майкъл.

— Беше с три години по-малък от мен — започна той. — През годините се разбирахме сравнително добре, защото Майкъл имаше благ характер, с изключение на случаите, когато се почувстваше притиснат. Нямахме особено много общи интереси. Един от тях беше бейзбола. Влудяваше ме, че не можех да го надвия. Когато пораснахме, аз се захванах с изкуството, а той с правото. Законите го омайваха.

— Спомням си — промълви тя, — четох нещо такова за него в една статия, която се отнасяше за теб. Не работеше ли във Вашингтон?

— Да, като обществен защитник. Това му решение предизвика доста злите езици. Не го интересуваше корпоративното право, нито големите хонорари. Разбира се, хората си го обясняваха с това, че той и без това не се нуждае от пари. Ако обаче има нещо, което те не разбираха, то бе, че със сигурност щеше да вземе абсолютно същото решение, дори и ако нямаше солидната финансова опора зад гърба си. Той не беше светец. — Гейб постави Майкъл в люлката и нави висящите над нея дрънкулки. — Но той бе най-добрият от всички нас. Най-добрият и най-слънчевият, обичаше баща ми да го нарича.

Лора се изправи, но не бе сигурна, че той иска точно сега тя да е до него.

— Личи си и в портрета. Сигурно много си го обичал.

— Тази обич не е нещо, за което мислиш — обичта между двама братя. Не осъзнаваш има ли я, няма ли я. Не е нещо, за което говориш, защото не смяташ, че е необходимо да се обсъжда. После изведнъж имаш пред себе си цял живот, за да се разкайваш.

— Той сигурно е разбирал, че го обичаш. Необходимо е било само да види портрета.

Гейб пъхна ръце в джобовете си и застана до прозореца. Беше значително по-лесно да говори за него с нея, отколкото предполагаше.

— През годините аз постоянно му вадех душата да ми позира. Превърна се в семейна шега. Спечелих пет пъти на покер с него да ми позира. Склони само три пъти. — Болка изпълни отново сърцето на Гейб, не толкова силна, но все още остра. — Този портрет е от последния път, когато играхме покер заедно.

— Какво стана с него?

— Злополука. Никога не съм вярвал в случайността. Късмет, съдба, провидение — да, но хората го наричат злополука. Тогава той разследваше някакъв случай във Вирджиния и се качил на един малък самолет, който лети по редовните линии до Ню Йорк. Няколко минути след като излетял, самолетът паднал. Майкъл идваше в Ню Йорк заради откриването на моя изложба.

Сърцето й се сви от мъка за него. Този път не се поколеба и отиде до Гейб, за да го прегърне.

— Ти си се обвинявал за случилото се през цялото това време. Не го прави.

— Майкъл идваше на моята изложба. Искаше да бъде до мен. Видях за пръв и последен път в живота си как майка ми рухна напълно. Видях баща ми да ходи напред-назад из собствената си къща, като че ли никога не е стъпвал в нея. Не знаех какво да кажа, нито какво да направя.

Лора го погали по гърба. Нямаше смисъл да му казва, че понякога всичко, което можеш да направиш за някого е, да бъдеш до него.

— Никога не съм губила близък човек, когото да съм обичала, но сега, когато имам теб и Майкъл, мога да си представя колко опустошителна би била подобна загуба. Понякога нещата просто се случват и никой не може да бъде обвиняван за това. Без значение как ще го наречеш — съдба или злополука.

Гейб опря бузата си върху косата й и се загледа в цветята навън, които тя беше посадила.

— Заминах за Колорадо, за да избягам, за да бъда сам и да разбера дали изобщо някога ще мога да рисувам отново. Тук не бях в състояние да го правя. Когато те открих, започнах да се съвземам. Разбрах, че съм в състояние да рисувам и че ми се връща желанието за живот. Но все още нещо много ми липсваше. — Той се отдръпна и обгърна с шепи лицето й. — Ти запълни тези последни празнини.

Лора го стисна за китките.

— Щастлива съм, че съм успяла.

Тя затвори очи, когато той я прегърна. Ще успеят да се справят, си каза Лора. Каквото и да се случи, ще се справят. Понякога е достатъчно, да ти се налага да направиш нещо.

— Гейб — тя отпусна ръце и те потърсиха неговите, — на твоите картини в ателието не им е там мястото. — Стисна ръцете му, преди да отвори уста, за да каже нещо и за да не може да й избяга. — Няма смисъл да ги държиш там с лице към стената и да се правиш, че не съществуват. Ако брат ти е бил толкова горд с теб, за да поиска да бъде тук при откриването на една от изложбите ти, мисля, че е време да откриеш една изложба. Посвети я на него. Може би не си имал възможността да му изкажеш обичта си с думи, но аз мисля, че няма по-подходящ начин да му я покажеш.

Той тъкмо се чудеше как да изрази несъгласието си, как да си намери извинение, но последните й думи удариха право в целта.

— Майкъл щеше да те хареса.

Устните й се свиха.

— Ще го направиш ли?

— Да. — Той я целуна, докато тя все още се усмихваше. — Време е. Усещах го, но не бях в състояние да направя последната крачка. Ще се обадя на Мариан да започне с организацията. — Лора се скова леко, но макар и промяната да бе едва уловима, той я усети и я завъртя към себе си, за да я погледне в лицето. — Имаш ли нещо против?

— Не! Разбира се, че не.

— Ти, ангеле мой, се справяш добре с доста неща, но лъжата не е сред тях.

— Гейб, нищо не е в състояние да ме зарадва повече от вероятността да доведеш всичко докрай. Това е истината.

— Но?

— Нищо. Ох, много ми е приятно да си говорим, но изпускам режима на Майкъл. Трябва да го изкъпя. Време е.

— Той ще изчака малко. — Гейб я задържа при себе си, като не направи нито едно излишно движение. Само я докосна по раменете. — Долавям, че между теб и Мариан съществува напрежение. Вече ти казах, че с нея не ме свързва нищо, освен работата.

— Знам. Аз пък ти казах, какво щях да направя, ако сметна, че е другояче.

— Да, каза ми. — На лицето му се изписа весело изражение. Тя сигурно щеше да си събере багажа и да напусне къщата, но нямаше да направи повече от пет крачки. — Кажи ми, моля те, какво има?

— Няма нищо.

— Предпочитам ти да ми кажеш, вместо да я питам нея.

— И аз. — Лора вирна гордо брадичка. — Не насилвай нещата. Не насилвай и мен.

— Добре, добре. — Тя кимна, а той нежно докосна раменете й. — Много рядко се случва да добиеш това изражение. И всеки път у мен се събужда онова дълбоко затаено желание да те съборя на земята и да те освободя от него. — Червенина изби по страните й, а той се засмя и я прегърна по-силно.

— Не ми се подигравай. — Тя искаше да се отскубне, но той не я пусна.

— Извинявай. Поведението ми е съвсем неуместно в момента. — Първоначално си каза, че деликатността ще е много повече на мястото си, но после се отказа от този ред на мисли. — Искаш да видим, кой е по-по-най ли?

— Не точно в момента.

— Ако не се научиш да лъжеш по-добре, ще трябва да те държим далече от покера — смъмри я той и видя хладния й поглед. — Онзи ден аз чух какво си говорехте с Мариан в галерията.

— Тогава няма защо да ти повтарям разговора дума по дума. Тя мисли, че аз ще те дърпам назад в работата ти, че ще ти попреча да достигнеш пълния си потенциал и затова бе предприела необходимите мерки, да ме спре. Знам, че Игълтън щяха да ни открият съвсем скоро, но никога няма да й простя, че им се обади. Фактът, че ти си свързан с нейната галерия, означава, че ще трябва да се държа вежливо с нея, но нищо повече.

Ръцете му инстинктивно я стиснаха за раменете, а по лицето му не остана и следа от веселото му настроение.

— Искаш да кажеш, че Мариан се е обадила на Игълтън?

— Ти току-що каза, че си дочул какво си говорим…

— Не чак дотам. — Без да бърза Гейб отпусна ръце и направи крачка назад. — Защо не ми го каза по-рано, за да можем да я пратим по дяволите?

— Не мислех, че ти… — Тя се спря и го погледна. — Щеше ли да го направиш?

— За бога, Лора, какво още трябва да направя, за да ти докажа, че съм напълно отдаден на теб и Майкъл?

— Но тя каза…

— Какво значение има какво казва тя? Важното е какво аз казвам, нали?

— Да. — Лора скръсти ръце, но не го изпусна от поглед. Нещата стояха точно така, както той казваше. И нито веднъж не й беше казал, че я обича. — Не исках да ти се меся в работата.

— А пък аз няма да позволя на Мариан да се меси в личния ми живот. Ще уредя този въпрос.

— Как?

Изкаран напълно извън равновесие, Гейб зарови пръсти в косата си.

— Първо говориш за работата ми така, сякаш съм длъжен да дам възможност на човечеството да се докосне до нея, а после се държиш по такъв начин, сякаш трябва да се моля, за да ми приемат картините в друга галерия.

— Нямах това предвид… Ти смяташ да извадиш картините си от галерията на Мариан, така ли?

— Точно така — отвърна той и пое следващата си обиколка на стаята. — Очевидно ще трябва да си поговорим, а може би приказките вече не са това, с което трябва да се занимавам. — Той направи крачка към нея и изруга телефона, който реши да звънне точно в този мит. — Стой тук. — При тези думи Гейб се завъртя на пети и излезе от стаята.

Лора си пое дълбоко дъх. Той току-що й каза, че ще я повали на земята и ще се освободи от нещо. Ето какво се мярна в очите му само преди миг. И какво точно доказваше то?

Лора се приближи до люлката, за да подаде на Майкъл любимото му зайче. Какво доказваше ли? Доказваше, че той я желае и има нужда от нея. В това не се съмняваше. Тогава защо да се чуди, че заради нея той е в състояние да скъса с Мариан? Но всъщност не заради нея, си помисли Лора, като се наведе над бебето. А заради самия себе си. Мариан бе допуснала грешката да се намеси в личния му живот.

Причините сега са без значение, помисли си тя. Важни са резултатите. Този следобед бяха постигнали много. Той най-накрая й се бе доверил за чувствата си към своя брат. Тя бе съумяла да му каже каквото трябва, за да го убеди да покаже творбите си на света и Мариан бе излязла от техния живот.

— Това бе достатъчно за днес — каза тя на Майкъл. Но сърцето й все още кървеше.

Нямаше да се занимава с Игълтън.

— Той има нужда от нас, Майкъл. — И това беше достатъчно. Може би те бяха заели мястото на човека, когото той дълбоко обичаше и бе загубил. Гейб бе засвидетелствал безрезервната си любов към детето. За нея бе отредил обета си за вярност. Това бе повече от всичко, което някога бе притежавала, повече отколкото се беше надявала, че ще постигне някога. Но вече това не бе достатъчно.

— Лора.

Тя се обърна леко раздразнена, защото в този миг се чувстваше сълзливо-сантиментално настроена и обезсърчена.

— Какво има?

— На телефона беше Куотърмейн. — Гейб забеляза първоначалната уплаха на Лора, видя как тя изчезва, за да отстъпи пред нейната решителност. — Всичко свърши — рече той, преди да е успяла да го попита нещо. — Адвокатът на Игълтън току-що му се обадил.

— Свърши? — Тя можеше само да шепти. Силата, която толкова трудно бе наслагвала у себе си пласт по пласт, започна да й се изплъзва.

— Те са се отказали. Няма да има дело за попечителство. Нито сега, нито когато и да било. Не желаят да имат нищо общо с детето.

— Боже господи. — Тя закри лицето си с ръце. Сълзите се стичаха по страните й, но тя не се срамуваше да плаче пред Гейб, дори и когато той се приближи до нея. — Сигурен ли е? Ами ако си променят мнението?

— Убеден е. Чуй ме сега. — Той леко я отдръпна от себе си. Не знаеше как ще приеме остатъка от историята. — Те смятат да заведат дело, за да докажат, че Тони не е биологичният баща на Майкъл. Искат със съдебно решение да осуетят всякакви бъдещи претенции към тяхното наследство.

— Но тя самата не вярва в това.

— Сега иска да повярва.

Лора притвори очи, защото успокоението и съжалението безмилостно се блъскаха в гърдите й.

— Исках да съм докрай почтена с нея. Щях да им позволя да виждат Майкъл. Поне бих искала да вярвам, че щях да го направя.

— Той ще загуби наследството си.

— Парите ли? — Когато отвори очи отново, те бяха мътни и влажни. — Не смятам, че това ще има особено значение за него. За мен няма. Що се отнася до семейството, той го има. Гейб, не знам как да ти благодаря.

— Недей. Ти беше тази, която остана твърда до края.

— Да, останах твърда. — Лора избърса сълзите си и отново се усмихна, когато го прегърна. — Да, направих го. Никой повече няма да ни го отнеме. Сега искам да празнувам. Искам да танцувам, да поканя гости. — Отново се засмя и го стисна още по-силно. — След като проспя една цяла седмица.

— Значи се уговорихме. — Той намери устните й и не отдели своите от тях докато тя не започна да се разтапя. Всичко започва отново, си помисли, но този път щяха да направят своята първа крачка правилно. — Искам да се обадя на нашите и да им кажа.

— Да, хайде, побързай. — Тя се притисна до него за още един миг. — Сега ще изкъпя Майкъл, а после ще слезем долу.

Лора слезе след около час с Майкъл на ръце. Освежено след банята, бебето се чувстваше прекрасно и беше готово за веселба. Понеже измокри дрехите си докато го къпеше, Лора се преоблече с бледо лилава блуза и джинси. Беше си пуснала косата и тя падаше свободно по раменете й. И двамата миришеха на сапун и бебешка пудра. Гейб я пресрещна при стълбите.

— Дай ми го. — Той гушна бебето и го загъделичка по коремчето. — Ти май си готова да излезеш на игрището за крикет и да подадеш няколко ниски топки.

— Ти си готов. — Завистливо, Лора се опита да прикрие прозявката си. — Не си спал повече от мен. Как успяваш да си бодър?

— Три десетилетия природосъобразен живот и тяло, привикнало към денонощен покер.

— На баща ти му се е доиграло на карти. Може и Майкъл да се научи един ден.

— Може би. — Той повдигна с пръсти брадичката й. — Ти май наистина ще заспиш всеки момент.

— Никога не съм се чувствала по-добре.

— А едвам държиш очите си отворени.

— Това не е нищо. Пет часа сън ще оправят нещата.

— Искам да ти покажа нещо. След това защо не се качиш горе да си дремнеш малко. Ние с Майкъл ще се забавляваме тук. — Палецът му проследи извивката на брадичката й. До ерата на Лора той никога не се бе замислял, че ароматът на бебешка пудра и сапун може да бъде толкова възбуждащ. — Като си починеш, ще си направим малко семейно тържество.

— Добре, качвам се горе.

Той се засмя и я улови за ръката, преди да е поела нагоре по стълбите.

— Първо ела да видиш нещо.

— Добре, прекалено съм уморена, за да се съпротивлявам.

— Ще го запомня за по-късно. — С бебето в едната си ръка и обгърнал Лора с другата, той влезе в салона.

И преди бе виждала тази картина. От първия щрих до последния. Въпреки това, сега, тук, закачена над камината, тя изглеждаше някак си по-различна. В галерията я прие като един от неговите шедьоври, като нещо, което си заслужаваше да се показва на студентите, като нещо, чиято гениалност трябва да се обсъжда, оспорва и критикува. Тук, в приемната, в късния следобед картината носеше едно съкровено лично послание, представляваше част от всички тях тримата.

Досега не съзнаваше, колко неприятно й стана, когато я видя закачена в галерията на Мариан. Но и не си даваше сметка, че когато я види тук ще почувства, че картината най-сетне си е дошла у дома.

— Колко е красива — промълви Лора.

Гейб я разбра. Това не бе нито суета, нито самоизтъкване.

— Никога през целия си живот не съм успял да нарисувам нещо, което може да се сравни с това. Съмнявам се, че някога ще успея отново. Седни, моля те.

Нещо в тона му я накара да го погледне, преди да седне на дивана.

— Нямах представа, че искаш да я закачиш в къщи. Знам, че са ти предлагали големи суми за нея.

— Никога не съм имал намерението да я продавам. Още когато я рисувах, знаех, че мястото й е тук. — Той нагласи бебето на хълбока си да го възседне отстрани и се приближи до картината. — Откакто живея тук, така и не съумях да създам или да намеря нещо, което да пожелая да закача на това място. Отново всичко бе въпрос на съдба. Ако не бях отишъл в Колорадо, ако онази вечер не беше завалял сняг, ако ти точно тогава не бягаше. Това, което се беше случило с теб и това, което се случваше тогава с мен, ни събра заедно и е отразено в тази картина.

— Още докато я рисуваше се питах, защо изглеждаш толкова увлечен. Сега разбирам.

— Наистина ли? — Леко усмихнат, той се извърна към нея. — Питам се, какво ли точно разбираш, ангеле мой. Доскоро не си задавах този въпрос, докато не осъзнах, че си нямаш и най-бегла представа за чувствата ми към теб.

— Знам, че имаш нужда от мен. От мен и от Майкъл. И защото минахме заедно през всичко това, знам, че можем да направим нещата по-добри.

— И това ли е всичко? — Запита се дали пак не прекалява с настойчивостта си. Но разбра, че ако не го направи сега, после може да се окаже твърде късно. — Ти каза, че ме обичаш. Знам, че благодарността е в основата на обичта ти, но искам да знам дали все пак не изпитваш нещо повече.

— Не разбирам, какво очакваш да ти кажа.

— Искам да се вгледаш внимателно. — Той посочи портрета. Когато тя не се помръдна, той отиде до нея и я изправи на крака. — Вгледай се в собственото си отражение и ми кажи какво виждаш.

— Себе си.

Явно днес бе денят на окончателните разкрития. Той отнесе бързо спящия Майкъл горе, в детската стая и го сложи в люлката. След което слезе долу и хвана Лора за раменете. И като я придържаше пред себе си, Гейб я накара да се взре в портрета.

— Кажи ми, какво виждаш?

— Виждам себе си през твоя поглед тогава. — Защо сърцето й се разтупка така силно? — Изглеждам прекалено крехка и доста тъжна.

Нетърпението му го накара да я раздруса.

— Не виждаш достатъчно.

— Искам да видя и силата — отвърна тя. — Мисля, че я улавям. Виждам също една жена, готова да защити всичко свое.

— Когато погледнеш в очите й. Виж ги, Лора и ми кажи, какво виждаш в тях?

— Една влюбена жена. — Тя се вцепени. — Значи си разбирал.

— Не. — Гейб не я обърна към себе си. Вместо това я обгърна с ръце, така както си стояха и продължиха заедно да съзерцават портрета. — Не разбирах, защото не спирах да си повтарям, че рисувам това, което исках да бъде истина. Рисувах и собствените си чувства.

Сърцето й подскочи лудо в гърлото й и я задави. Той можеше да нарисува всичко, което усеща. Това бе нейното собствено заключение.

— Ти какво чувстваш?

— Не го ли виждаш?

— Не искам да го видя там. — Лора се извърна и го сграбчи за ризата. — Искам да го чуя.

Той не бе убеден, че разполага с необходимите думи. Думите идват по-трудно от чувствата. Той можеше да нарисува настроенията си, можеше и да ги изкрещи, но му бе трудно да говори спокойно за тях, когато означаваха толкова много за него.

Гейб докосна лицето й, косата й, нейната ръка.

— Още в началото ти така ми повлия, както никога преди някой не ми беше влиял. Сигурен съм, че и никога в бъдеще няма да ми се случи. Мислех, че съм луд. Ти беше бременна, изцяло зависима от мен и невероятно благодарна за помощта ми.

— Тогава ти бях благодарна и винаги ще ти остана благодарна.

— По дяволите. — Само това успя да каже той и се обърна.

— Страшно съжалявам, че съм те накарала да чувстваш така. — Когато я погледна свирепо, тя беше спокойна, напълно и непоклатимо спокойна. Завинаги в съзнанието й неговият образ щеше да се запечата по този начин. С небрежната му прическа, в която следи оставят само собствените му пръсти, със сивата риза с навити до лактите ръкави и с нетърпеливото изражение на лицето му. — Защото възнамерявам да ти бъда благодарна до края на живота си. А това няма нищо общо с намерението ми да те обичам до края на живота си.

— Искам да се убедя в това.

— Бъди сигурен. Ти никога не рисуваш това, което искаш да видиш. Ти рисуваш истината. — Тя направи крачка напред, най-важната крачка в живота си. — Аз ти отдадох истината, Гейб. Сега настоявам за същото. Чувствата ти към мен свързани ли са само с портрета, с образа в него или са резултат от привързаността ти към Майкъл, или тези чувства са лично към мен?

— Да. — Той улови ръцете й в своите. — Влюбен съм в жената, която съм нарисувал, влюбен съм в майката на сина ми, влюбен съм и в теб. Поотделно и заедно. Можехме да се срещнем навсякъде, при всякакви обстоятелства, но аз пак щях да се влюбя в теб. Може би нямаше да стане толкова скоро, може би нямаше да бъде толкова сложно, но щеше да се случи. — Тя се задвижи под ръцете му, но той я задържа. — Когато се ожених за теб, аз го направих поради изцяло егоистични причини. Тогава не правех услуга на теб, а на себе си.

Лора се усмихна.

— Тогава няма да ти бъда благодарна повече.

— Благодаря ти. — Той вдигна ръцете й към устните си, на едната бе старата халка, а на другата блестеше новата. — Искам да те нарисувам отново.

Лора се смееше, когато устните му се приближиха до нея.

— Сега ли?

— Скоро.

Тогава ръцете му се заровиха в косите й и целувката му бе нетърпелива и търсеща. Лора му отговори със същото, когато го прегърна. Към любовта без задръжки добави и своята безразсъдност.

Тя изстена първо от удоволствие, после в знак на протест, докато той я полагаше на земята. Смехът й се превърна във въздишка, докато той разкопчаваше копчетата на блузата й.

— Майкъл…

— Спи. — Той опъна косата й назад, за да разкрие чертите й. Всичко, което искаше да види бе там. — Докато се събуди, ти си моя. Обичам те, Лора. Всеки път, когато поглеждаш портрета, ще го виждаш. Моя си от първия миг, когато те докоснах.

Твоя съм, помисли си тя, докато го придърпваше към себе си. Ангелът на Гейбриъл бе нещо много повече от един портрет. Лора разбра, че най-сетне си е намерила мястото.