Елиз Тайтъл
В името на Пийт (13)

Дванадесета глава

Маргарет сипа кафе в чашата на Джесика и седна срещу нея.

— Най-лошото е, че той се чувства ужасно нещастен — въздъхна Джесика.

— Надявам се, че не обвиняваш себе си за това — подхвърли приятелката й.

— Може би щях да се справя достатъчно добре и сама. Не трябваше да включвам Бен в плановете си.

Маргарет леко се усмихна.

— Да, имам и Бен.

Джесика ядосано я погледна и повтори:

— Да, имаме и Бен!

— През последните дни направо „сияеш“, Джеси.

— Няма по-голям глупак от стария глупак, Маги.

— Ти не си нито толкова стара, нито толкова глупава.

Джесика вдигна вежди.

— Имах предвид теб. Зная точно какво си мислиш и единственият отговор, който мога да ти дам, е този, който вече ти дадох.

— Нямаше да ти изглеждам като глупачка, ако не бе успяла да грабнеш този прекрасен мъж, преди други да са се усетили. За съжаление, той вече е тъй пленен от теб…

— Ти не си само глупачка, Маги, а и фантазьорка! Бен не е хлътнал и аз не съм го „грабнала“. Стигаш прекалено далеч във фантазиите си. Имали сме само няколко срещи, на които сме обсъждали предимно бъдещето на Питър и Елизабет.

Маргарет й се закани с пръст.

— Онази вечер се прибра след полунощ, Джесика Форчън! Не ти ли се струва, че прекалено дълго сте се наслаждавали на нощната панорама?

Джесика усети, че страните й пламват.

— След като разгледахме града, отидохме на ресторант.

— И прекарахте часове наред, говорейки единствено за децата?

— Маги, ти наистина се държиш като наивна ученичка. Бен и аз сме само приятели. Когато утре си тръгна от Чикаго, едва ли повече ще се видим. Е, възможно е да ми изпрати една-две картички…

— Освен ако Питър и Елизабет не се оженят, разбира се. Тогава двамата с Бен ще станете роднини.

Джесика отхвърли мисълта колко приятно щеше да й бъде нещата да се подредят така.

— Работата е там, че те няма да се оженят. Утре Питър се връща с мен в Денвър, а Елизабет отлита за Ню Йорк още тази вечер. — Тя не успя да потисне разочарованието в гласа си.

Сивите очи на Маргарет весело просветнаха.

— В такъв случай нямате много време!

— О, не! Не чу ли какво казах преди малко, Маги? Прекалено много се намесвах до този момент.

Маргарет хитро се усмихна.

— Но явно недостатъчно…

Маргарет още не беше свършила, когато телефонът иззвъня. Тя стана и вдигна слушалката. На лицето й се разля широка усмивка.

— За теб е. Бен.

Джесика за пореден път се изчерви като младо момиче.

— Радвам се, че ми се обади, Бен.

— Исках да се уверя, че ще те видя, преди да заминеш. — Той се поколеба. — Със сигурност ще пътувате утре, така ли?

 

 

Бен и Джесика вървяха по една алея в парка, граничещ с езерото. Беше прекрасен парк с много градинки, тенис кортове, игрище за голф, зоологическа градина и синя лагуна.

— Преговорите на Питър с Опенхаймер приключват утре и той… много настоява да си тръгнем веднага. Мисля, че най-добре ще бъде да пътувам с него. Пийт никога няма да си го признае, но с положителност ще има нужда от рамо, на което да изплаче мъката си.

— Аз вече предложих своето рамо на Елизабет, но тя смята да се справи сама. — Бен спря и посочи пълната с цветя градина пред тях. — Това е „Градината на баба“.

— Навярно е създадена, за да могат старици като мен да убиват времето си в разходки.

За нейна голяма изненада, Бен взе ръката й в своята и нежно я стисна.

— Ти в никакъв случай не си старица, Джесика.

Джесика се изчерви от удоволствие.

— Все пак съм с няколко години по-възрастна от теб, Бен Ейнджъл.

Бен поднесе ръката й към устните си.

— Винаги съм си падал по по-възрастни жени, Джесика.

О, Господи! Това съвсем не беше по план. А отгоре на всичкото й харесваше!

Бен повдигна поглед към нея.

— Колкото до причината, поради която градината е наречена така, то е, защото в нея са засадени само редки видове цветя, които отдавна не се садят в градските паркове.

Джесика се опита да насочи вниманието си върху цветята, но присъствието на Бен я разсейваше. Тя реши да измъкне ръката си от неговата, макар че никак не й се щеше.

Двамата седнаха на една пейка и Бен отново взе ръката й.

— Трябва да ти призная нещо, Джесика.

Тя смутено го погледна.

— Да, Бен?

— Внукът ти Питър не е единственият ударен от мълния.

Сърцето на Джесика подскочи.

— Сигурно си прав.

— От много силна мълния. — Той прокара палец по дланта й.

— И много ненадейна — добави тя.

Те размениха усмивки и не казаха нищо повече, но всеки знаеше какво става в сърцето на другия.

— Бих искала да направим нещо — каза Джесика след кратко мълчание.

— Аз също — отвърна Бен.

Отново се възцари тишина. Накрая Джесика леко се изкашля и уточни:

— За децата.

Бен усети на свой ред да се изчервява.

— О, да! За децата.

— Ако само можехме да ги съберем за последен път, преди да заминат!

— Мислиш, че това ще помогне ли? — замислено изрече Бен.

Джесика се обърна към него.

— Да. А също така съм сигурна, че и те го знаят. Точно затова на всяка цена избягват срещата. Усещат, че ако още веднъж се видят, няма да могат вече да се разделят.

— Искаш от внука си да направи голяма жертва, Джесика. Той се отъждествява с „Форчън Ентърпрайзис“.

— Нима може да се обърне към компанията си, когато е тъжен или самотен? Ще му даде ли неговата компания любовта, нежността и спокойствието, от които Питър се нуждае? Ще може ли да сподели с нея радостите си и ще му достави ли тя топлина и удоволствие, когато нощем се върти буден в леглото?

Бен се усмихна.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш. Често съм си мислил същото за Елизабет. Години наред избягваше всякакви връзки. И ето, че се появи Питър. Тя се превърна в нов човек.

— Не ми се ще да изпуснат този шанс — въздъхна Джесика.

Бен вдигна поглед към ясното небе.

— Ако можеше пак да се разрази някоя неочаквана буря…

— Не е много вероятно, но би било чудесно… — Тя внезапно спря и погледна Бен в очите. — О, Бен! Това е страхотна идея!

Бен изпита желание да я сграбчи в прегръдките си и да я целуне пред очите на всички. Погледът му беше прикован в устните й, но смисълът на думите й му убягна. Той мислеше колко прелестни са тези устни и колко безумни са намеренията му.

— Виж, Бен! — въодушевено извика Джесика и той с мъка откъсна очи от нея. Тя беше вдигнала глава и сочеше нещо високо в небето.

— Балон — каза Бен и се усмихна. Джесика също се усмихваше. Приличаше на момиченце, както беше вперила възторжен поглед в големия жълто-червен балон, който се рееше бавно в безоблачното небе.

— Нагоре и все по-нагоре в прекрасен балон! — затананика тя.

Бен нервно изрече:

— Нали не мислиш, че бихме могли…

— Ние? — изсмя се Джесика. — Не! Предпочитам да ходя по земята. Но познавам един човек, който не би устоял на разходка с балон по въздуха.

— Нещо ми подсказва, че се каниш отново да се намесиш, Джесика — поклати глава Бен.

 

 

В този миг Питър седеше в заседателната зала заедно с Опенхаймер, помощника му Джаспър и една много привлекателна русокоса архитектка — Мелани Харис. Обсъждаха идеите за преобразуването на компанията на Опенхаймер в клон на „Форчън Ентърпрайзис“.

Всъщност, Питър не можеше да мисли. Или по-скоро, мислеше само за Елизабет. В сравнение с моментите, които двамата бяха преживели заедно, тази важна сделка му се струваше безсмислена. Не изпитваше нито радост, нито щастие. Ентусиазмът и удоволствието от работата бяха изчезнали. Новият магазин на „Форчънс“… Какво означаваше това? Просто още една перла в короната на компанията му. Повече тухли, желязо и стъкло… Всичко беше толкова абсурдно и далечно!

Питър почувства нечия ръка на рамото си и се обърна. Опенхаймер разтревожено го гледаше.

— Добре ли си, Питър? Изглеждаш малко блед.

Питър се изкашля.

— Чувствам се превъзходно.

Мелани Харис съчувствено се усмихна.

— Чух, че ви е ударила мълния. Трябва доста да ви е поразтърсила.

Питър въздъхна:

— Да, така е. — Каза си, че трябва да доведе работата докрай и продължи: — Е, докъде бяхме стигнали?

Опенхаймер погледна часовника си.

— Страхувам се, че Рон и аз трябва вече да тръгваме. Имаме и друга среща. Ще ви оставя да уточните архитектурните детайли с Мелани.

Питър разсеяно кимна.

— Няма проблеми.

— Няма проблеми ли? — вдигна вежди хубавата архитектка, след като Опенхаймер и Джаспър излязоха.

— Моля? — погледна я изненадано Питър.

Мелани изключи компютъра си и се наведе към него.

— Може би ще ви се стори, че прехвърлям границите на добрия тон, но ще ви го кажа. Приличате ми на човек с прекалено много проблеми, господин Форчън.

— Нима? — засмя се той.

— Проблеми с работата, вероятно?

— Не, не — трескаво отвърна Питър.

Тя се усмихна.

— И аз така мисля.

— Наистина ли?

— Да кажем, че е женска интуиция — усмихна се Мелани. — Става въпрос за жена, нали?

Питър подхвърли саркастично:

— Не знаех, че съм толкова прозрачен.

— Искрено ли да си говорим или да се съобразя с това, че ми предстои да започна работа при вас?

— Ако се опитвате да ме ласкаете, госпожице Харис, няма да постъпите на работа при мен.

— Добре тогава. Вие сте по-прозрачен и от парче стъкло, господин Форчън.

След кратко колебание Питър каза:

— Името й е Елизабет.

— И вие сте луд по нея — кимна Мелани.

— Да. Но всичко е свършено.

Чу се сигнал откъм интеркома. Мелани натисна копчето.

— Да?

— Има бележка за господин Форчън.

— Бележка ли? Защо не се качите при нас да му я предадете?

Питър се втурна към рецепцията. Искаше му се да вярва, че бележката е от Елизабет и нямаше търпение да дочака секретарката да му я донесе. Но се оказа, че бележката е от баба му. С няколко думи му обясняваше, че е изпаднала в много трудна ситуация в една градинка в парка „Линкълн“ и настояваше Питър незабавно да отиде да й помогне.

 

 

Елизабет хвърли последен поглед на опразнения кабинет. Неочаквано зад гърба й изникна Уенди и попита:

— Трябва ли да направя още нещо?

Елизабет уморено я погледна.

— Не. Всичко е свършено.

Уенди подхвърли:

— Това място ще изглежда странно с нов лекар. Винаги съм го свързвала с вас.

Елизабет почувства, че всеки момент ще се разплаче, а това нямаше да бъде никак професионално. Тя се обърна с гръб към секретарката си.

— Не знам. Искам да кажа, че… В този кабинет сякаш наистина оставям част от себе си.

— Искате ли кафе? — попита Уенди със съчувствие.

— Не, благодаря. Добре съм.

— Винаги е трудно човек да си тръгне отнякъде…

— Да, така е — призна Елизабет. — Всички ще ми липсвате. Ти, доктор Ейнджъл… всички.

Уенди поклати глава. Елизабет седна зад бюрото.

— Предложението на Гослин е невероятен шанс за мен. Щях да съм луда, ако го бях отхвърлила. — Тя си спомни за последната си среща с прочутия Дейвид Гослин и за смелостта си, когато му заяви, че не мисли да приеме мястото в неговата клиника.

— Помислете си за всички важни и интересни хора, с които ще се запознаете в Ню Йорк — добави ентусиазирано Уенди.

Елизабет отново огледа кабинета. Дали беше направила правилния избор? Дали просто не искаше да избяга?

— Доктор Мърчант — прекъсна мислите й Уенди.

Елизабет съвсем беше забравила за секретарката си.

— Да?

— Телефонът. Звъни. Да вдигна ли аз?

Дали не беше Питър? А ако беше той, какво щеше да му каже?

Уенди вдигна слушалката.

— Кабинетът на доктор Мърчант. О, да… Тук е… Разбирам… Да, ще й предам.

Елизабет попиваше всяка дума.

— Кой беше — попита тя веднага, щом Уенди затвори.

— Доктор Ейнджъл.

Елизабет се опита да прикрие разочарованието си.

— Защо не пожела да говори с мен?

— Каза, че в момента не може да говори. И че е изпаднал в голямо затруднение.

— Какво затруднение?

— Не зная, не ми каза. Само настоя да отидете и… да му помогнете.

Елизабет подозрително погледна към секретарката си.

— Сигурна ли си, че е бил Бен?

— Да, разбира се. Поръча да отидете веднага в парка „Линкълн“, до синята лагуна.

— До лагуната ли? Какво, за бога, прави Бен там?!

Уенди сви рамене.

— Не зная.

 

 

Питър бързо крачеше по алеята към лагуната. Чудеше се в какво ли затруднение е изпаднала баба му. Подухна вятър и той предвидливо хвана шапката си с ръка, за да не излети.

И точно в този момент видя един огромен красив балон, кацнал точно до лагуната. Питър се спря и го огледа отдалече, после тръгна към него. В балона нямаше никой. Наоколо също не се мяркаха хора.

Отново го обзе онова радостно чувство, както на влакчето. Чувстваше кръвта му да препуска по вените, усещаше се безгрижен и лек като перце. Изпита силното желание да направи една „разходка над луната“.

Всъщност, не отивам никъде, каза си Питър, докато се покатерваше по плетения кош на балона. Просто щеше да поседи вътре миг-два и да си представи, че се носи в облаците.

 

 

Когато стигна до алеята, водеща към лагуната, Елизабет спря да си поеме дъх. Беше тичала почти през целия път. Тя притисна към гърдите си малкото куфарче, в което бяха всичките й документи. Смяташе да ги използва, ако трябваше да измъква Бен от някаква каша.

Елизабет отново се затича. Изведнъж съгледа огромен балон. Точно до лагуната. Беше толкова красив! Никога не бе виждала такъв балон отблизо. Колко ли е романтично да се носиш във въздуха с него?!

Почувства, че я изпълва възторг. Дори се засмя на глас и бързо се обърна, за да види дали някой не я гледа. Наоколо не се виждаше никой. Тя бързо тръгна към балона. Нямаше да направи нищо чак толкова лошо, ако само се качи в него и си представи, че…

Почти беше стигнала до балона, когато видя, че в него има някой. Елизабет забави крачка и след миг зърна шапката.

— Пийт! — изкрещя тя.

Мъжът се обърна.

— Елизабет?!

Точно тогава балонът започна да се отлепя от земята.

— О, не — изохка Питър.

— Не отлитай без мен, Пийт! — Елизабет захвърли куфарчето в тревата и се спусна към него. Питър протегна ръце. Тя здраво се хвана за тях. Балонът вече се беше издигнал на педя от поляната.

— О, Пийт! — извика Елизабет.

— Дръж се, Елизабет — окуражи я Питър и я изтегли при себе си. В цялата суматоха никой от тях не усети как вятърът отново отнесе шапката.

Елизабет се отпусна в ръцете, на Питър и промълви:

— Какво правим тук, Пийт?

Той я притисна към себе си.

— Не зная, Лизи. Наистина не зная.

Очите на двамата плувнаха в щастливи сълзи и те се усмихнаха. Балонът вече беше високо в небето и продължаваше да се издига.

Загубил си шапката си, Пийт.

— Не, отървах се от нея.

— Обичам те, Пийт.

— Не заминавай за Ню Йорк, Лизи!

— Не искам да заминавам за Ню Йорк.

— Това означава ли, че си съгласна да жертваш кариерата си, за да споделиш остатъка от живота си с мен, Лизи?

— Гослин е надут педант. Няма да бъда щастлива там, Пийт. Нито някъде другаде, ако ти не си до мен.

— О, Лизи. И аз чувствам същото. Без теб всичко губи смисъла си. А когато си край мен, и невъзможното става възможно. — Той се наведе и я целуна. — Омъжи се за мен, Лизи! Направи ме най-богатия мъж на този свят.

— Аз ще бъда тази, която ще е богата, Пийт.

— Това… „да“ ли означава?

— Да! — изкрещя силно Елизабет. Гласът й проехтя над дървесата. — Да, Пийт, ще се омъжа за теб.

Лицето му грейна от щастие.

— Пийт, виж — посочи надолу Елизабет.

Две фигури енергично им махаха и викаха нещо.

— Бен и Джесика! — удивено изрече тя, но учудването й трая само няколко секунди. — Ах, тези подли дяволи!

— Прекрасни дяволи — поправи я Питър. — Какво казват?

— Не мога да разбера, но мога да предположа — широко се усмихна Елизабет.

— Да ги държим ли в напрежение, докато не се приземим?

Очите на Елизабет игриво просветнаха.

— Разбира се! — Изведнъж й хрумна нещо и тя попита: — Имаш ли представа как се приземява това нещо, скъпи?

Питър не беше се замислял върху този въпрос. Той поклати глава.

— Не. Но съм сигурен, че две глави все ще измислят нещо.

Елизабет лукаво го погледна.

— Само главите ли?

Питър се престори на възмутен.

— Но, Елизабет!

Тя вече разкопчаваше ризата му.

 

 

Джесика засенчи очите си с ръка.

— Вече не ги виждам. Мислиш ли, че са добре?

Бен се засмя и я прегърна.

— Сигурен съм, че се чувстват направо чудесно!

Инструкторът на балона, застанал недалеч от тях, добави:

— Сигурен съм, че ще се справят. Оставих в коша указания.

Бен се изкикоти:

— Съмнявам се, че ще им потрябват.

Джесика обхвана лице между дланите си. Отново се беше изчервила.

Е, развеселено си помисли тя, ще трябва да свиквам.