Елиз Тайтъл
В името на Пийт (10)

Девета глава

Питър отново облече деловия си костюм. Беше се оставил Тру да го уговори да се качат в бара на последния етаж на хотела, за да пийнат по нещо. Помещението беше почти пълно.

— Ето тук — посочи Тру една маса за двама. Питър кимна и тръгна след брат си, макар да не беше в добро настроение. Отстъпи пред настояванията на Тру само защото смяташе да му покаже, че не е побъркан.

Ха! Тру все още не беше убеден, че Питър е напълно в ред.

— Ще премине, Пийт. Повярвай ми.

Питър злъчно се усмихна. Тру, разбира се, намекваше за Елизабет Мърчант.

— Сигурен съм, че ако не беше сделката с Опенхаймер, нямаше да имаш нищо против „състоянието“ ми да си остане непроменено.

— Не се надявам да получа пари и от твоя дял, Пийт. Това, което имам, ми е предостатъчно.

— Няма за какво да се притесняваш, Тру. Увлечението все още не значи женитба. Това… с Елизабет…

— Да, знам. Това е „заобикаляне“. Също така знам, че преди известно време лично аз те посъветвах да се отпуснеш и да се поразсееш. Само запомни, Пийт, че подобни „заобикаляния“ могат да продължат по-дълго, отколкото си възнамерявал в началото и могат да те накарат да загубиш ориентация.

Сервитьорката пристигна и Тру си поръча водка. Жената се обърна към Питър, който разсеяно гледаше през прозореца.

— А вие?

— Моля? — Питър се обърна и едва сдържа вика си. Сервитьорката беше хубава и червенокоса. Той за момент помисли, че вижда пред себе си Елизабет. Тру внимателно го наблюдаваше.

— Същото като неговото — промърмори Питър. Сервитьорката се усмихна и се оттегли. Питър я проследи с поглед.

Тру се захили.

— Не изглежда зле това момиче. — Питър объркано кимна Тру развеселено продължи. — Наистина трябва да си претърпял обръщане на триста и шейсет градуса, големи братко. Не беше много отдавна времето, когато цял рояк хубавици можеха да минат край теб, без въобще да им обърнеш внимание.

— Не давам пет пари за твоите хубавици, Тру. Нека да променим темата. Наистина си мисля, че трябва да има някакво медицинско обяснение на моите… необясними действия през последните дни. Добре, че вече се чувствам съвсем добре. Пак съм аз.

— Значи смяташ, че можеш да оправиш нещата с Опенхаймер така ли?

— Да — уверено каза Питър. — И няма да се наложи да ме вкарвате в лудница заради това.

— Добре де, добре. Беше само идея.

Сервитьорката се появи с двете напитки и усмихнато попита:

— Ще поръчате ли още нещо?

Пийт прикова поглед в устните й. Та това беше Елизабет! Лиз със съблазнителните устни. Тя му се усмихваше…

Докато Тру обясняваше на сервитьорката, че засега са приключили с поръчките, Питър долови няколко думи от разговора между двойката на съседната маса. Мъжът попита:

— Ще си поръчаш ли нещо? Може би един сандвич?

А един плътен женски глас отвърна:

— Не знам.

Питър рязко се обърна. Ръката му бутна чашата и водката се разля. Но Пийт не забеляза. Жената, която току-що се беше обадила, също приличаше на Елизабет.

— Пийт? Добре ли си? — разтревожено извика Тру, хвана брат си за раменете и силно го разтърси. — Пийт? Какво ти е? Да не би да изпадаш отново в… някое от твоите състояния? Да извикам ли лекар?

Питър бавно се извърна. На лицето му грееше широка лъчезарна усмивка.

— Точно така. Това трябва да се направи. Да се извика лекар.

Питър скочи от мястото си и без повече обяснения се втурна навън.

 

 

Елизабет се върна у дома уверена, че е успяла да преодолее чувствата и тревогите си. Отново беше поела по утъпкания коловоз на живота.

Тя изгаси осветлението в дневната и се отправи към спалнята. Когато зърна отражението си в огледалото, не можа да повярва на очите си.

— Какви дрехи! — отвратено промълви тя, но не отмести поглед от огледалото. Дори пристъпи още по-близо. Първото й неприятно впечатление започна да се променя. Елизабет се усмихна. Изглеждаше някак… мила. Даже дръзка. И стилна. Тя разкопча широката жилетка и я остави да се смъкне на пода. Остана по яркожълтата разгърдена тениска и по клина във весели цветове. Елизабет с изненада установи, че има прекрасно тяло. Чудесни извивки, закръглени гърди, тънка талия, стройни крака…

Тя въздъхна и се опита да приглади разрошената си коса. Неуспешно. Косата отказваше да й се подчини. Също както и сърцето й.

— Вижте, доктор Гослин. Това беше един пациент… Един твърде необичаен пациент… — Тя се опита да затъкне немирен кичур коса зад ухото си. — Ударен от гръм. Намирал се е съвсем близо до мястото, където е паднала мълнията.

Елизабет смръщи вежди. Сигурно е заради това облекло, каза си тя. Как можеше да мисли като психиатър, когато приличаше на лекомислена тийнейджърка. Трябваше да махне тези дрехи, да си вземе душ и да пропъди от главата си всякакви еротични мисли.

По дяволите! Като че ли можеше да спре да мисли за Питър дори за секунда! Беше толкова привлекателен в тези къси джинси и зеленикава спортна риза…

 

 

Под душа беше още по-зле. Сега вече не си представяше Питър в небрежния му екип. Представяше си го гол. Под душа, с нея. Сякаш отново усещаше как пръстите му се плъзват по тялото й. Почти чувстваше топлия му дъх и чуваше нежните слова, които я подлудяваха. Сапунът се изплъзна от ръката й и падна на плочките.

Елизабет с укор си каза, че горещият душ не е най-подходящото нещо за човек в нейното душевно състояние. Тя посегна към кърпата.

В този миг откъм входната врата се разнесе настоятелен звън. Елизабет не се изненада. Беше сигурна, че е той.

Тя бързо уви хавлията около тялото си и тръгна към вратата. За момент се спря пред шпионката, за да се увери, че интуицията й не я е подвела и отвори. Кърпата се свлече в краката й.

Питър застина на прага. Беше очаквал всичко друго, но не и да я завари гола.

— Лизи… — промълви той.

— О, Пийт!

Един съсед отвори вратата си с намерение да излезе, но при вида на голата жена отсреща бързо отстъпи назад. Питър бързо прикри Елизабет с тялото си и затвори вратата, преди съседът да е надникнал отново.

— О, Пийт! — отново възкликна Елизабет, свали сакото му и се зае с вратовръзката. — Опитвах се да те забравя.

— Накъдето и да погледнех, виждах само теб. — Той се отдръпна, за да се наслади на голото й тяло.

— Какво виждаш, Пийт? — попита тя, обзета от възбуда и нетърпение.

— Съвършенството. Самото съвършенство.

— Сега е мой ред — каза Елизабет с дързост, на каквато не предполагаше, че е способна. Тя започна бавно да смъква дрехите от гърба му и да ги хвърля в безпорядък из стаята. Когато останаха само шортите, тя спря и настойчиво го погледна в очите.

— Брат ти няма да дойде да те търси тук, нали?

— Ще барикадираме вратата, ако се опита. Сега времето е само наше, Лизи.

Усмивката й беше искряща и предизвикателна. Тя смъкна и последната част от облеклото му и се отдалечи на няколко стъпки, за да огледа Питър по-добре. За нейна голяма изненада, Питър направи грациозен пирует.

— Сестрите бяха прави, Пийт. Страхотен си.

— Нали? На колко ме оценяваш?

Елизабет отново се засмя и му махна да я последва. После се запъти към спалнята. Питър спря само за миг, за да вземе от джоба на сакото си няколко тънки пакетчета. Пътьом се беше отбил в една аптека. Не беше дошъл неподготвен.

 

 

Всичко, което Елизабет чувстваше, беше нарастващо нетърпение. Тя усещаше Питър върху себе си, търсеше устните му и го целуваше ненаситно. Той страстно отвръщаше на целувките й.

Ръцете му бавно проучваха тялото й. Искаше му се да я погали навсякъде. Елизабет следваше движенията му. Пръстите й докосваха гърба на Питър и се спускаха между бедрата му.

Той тръпнеше от удоволствие и с нарастваща страст я целуваше.

— О, Пийт! Искам те! — извика тя. — Не знам какво да правя.

— Аз ще ти помогна, Лизи — прошепна Питър. Устата му беше пресъхнала, устните и езикът му жадно попиваха капчиците пот по кожата й. И тогава, когато Елизабет вече си мислеше, че няма да издържи нито миг повече, той бавно и уверено проникна в нея.

— О, да… Пийт! Да! — задъхваше се тя. Тялото й се изви и се сля с неговото. Движенията им станаха по-бързи и ритмични. Елизабет изпита страх да не би Питър да спре или просто да се превърне в пара и да изчезне. Беше забравила колко прекрасен може да бъде този интимен акт на сливане. По-точно, никога не го беше изпитвала истински.

Думите на Питър сякаш отразяваха собствените й мисли.

— Лизи, никога не съм изпитвал нещо подобно. С никоя… Само с теб. Само… с теб…

Триумфът и възторгът ги завладяха напълно и двамата се понесоха в бурния вихър на удоволствието.

Елизабет изпитваше невероятна лекота. Беше дала и получила толкова много наслада! Тя отвори очи и погледна омагьосана Питър.

Той погали лицето й, влажната й коса, шията й. Никога не беше се любил така. Това, което се беше случило, не беше просто обикновено задоволяване на физиологични потребности, а нещо по-могъщо, по-възвишено. Сякаш той и Елизабет бяха две части на едно идеално и неповторимо цяло.

— Права ли бях, Пийт? — наруши дългото блажено мълчание Елизабет.

— За какво? — попита той и отслаби прегръдката си. Дланта му погали копринената й кожа.

— Че това е по-вълнуващо дори от влакчето в увеселителния парк — усмихна се тя.

— Определено. — Питър я целуна и плъзна ръце по гърдите й. — Абсолютно!

Дланите му се спуснаха към корема й и устните му ги последваха. Елизабет почувства как нова вълна от страст я залива. Тялото й потръпна в отговор. Беше изумена, че толкова скоро може да го поиска отново.

— Още! — неволно извика тя.

И Питър беше щастлив да задоволи желанието й.

— Пийт, чувствам се така, сякаш… ми е за първи път. Не звучи ли глупаво от устата на разведена жена? — Елизабет се притисна към него.

— Разведена? — Питър отчетливо произнесе думата. Не знаеше да вярва ли на ушите си.

— От доста отдавна.

— Била си… омъжена?

— Да, бях омъжена. Как иначе щях да се разведа? — подразни го тя. — За кратко. Говоря за женитбата. Разводът ми ще трае вечно. — Не съм ли споменавала досега?

— Не, не си. — Той се поколеба. — Не че е трябвало да ми го кажеш…

Тя сложи пръст на устните му.

— Казваше се Алън. Карахме си стажа заедно. Бракът ни трая едва шест месеца. Отношенията ни бяха вечно обтегнати. И двамата искахме да сме номер едно. В края на краищата Алън май се оказа по-умен от мен — смени ме за една малка симпатична сестра от рецепцията, чиято единствена амбиция беше да се омъжи за лекар. — Елизабет нежно целуна Питър. — Той ми направи голяма услуга. Бракът ми с него беше огромна грешка. Никога няма да допусна тази грешка да се повтори, така че можеш да бъдеш спокоен.

— Какво искаш да кажеш?

— Зная всичко за тонтината, Пийт.

— Така ли?

— Бен ми показа една статия за четиримата братя Форчън. Споменаваше се нещо и в онази статия, със снимката.

Питър се намръщи.

— Не знам. Дори не прочетох историята. Снимката беше напълно достатъчна.

— Това… притеснява ли те? Имам предвид тонтината.

— Да ме притеснява? Точно обратното, успокоява ме. Аз никога няма да се омъжа отново, Пийт.

Тя видя облекчението, което се изписа върху лицето му и неочаквано се подразни. Нима искаше и той да постъпи като женения си брат, да се откаже от всичко в името на любовта?

— Коя е причината за пропадането на брат ти? На този, който се е оженил.

— Адам ли? — засмя се Питър. — Мога да ти отговоря с две думи. Джесика Форчън.

— Баба ти?

— Тя беше мозъкът на интригата. Начерта целия план, а после привлече нас тримата да й помагаме в осъществяването му.

— Не бяха ли достатъчно големи дяловете ви? — възрази Елизабет.

— Не беше това. Единствено Джесика вярваше, че нейната хитрина ще доведе до женитба. Братята ми и аз бяхме убедени, че Адам никога няма да се предаде. Всичко беше като на шега — да докажем на баба, че греши. Само че… тя се оказа права.

— Тя е знаела, че са създадени един за друг?

— Баба твърди, че има шесто чувство за сърдечните работи. Мисля, че в случая с Адам просто извади късмет. Освен това твърдо възнамеряваше да се сдобие най-малко с един правнук.

— Дали ще се задоволи само с един?

— Правнук ли?

— Внук — уточни Елизабет.

— Разбирам какво имаш предвид. Мисля, че ще бъде доволна да ни види всички до един бедни, но щастливо задомени. Тя вярва, че с подходяща жена до себе си всеки от нас може да се изяви блестящо на професионалното поприще.

— Това важи ли и за Адам?

— Той и Ева създадоха посредническа фирма, но кой знае?

— В статията, която Бен ми даде, се казваше, че баща ти е имал четири неуспешни брака. Кое е карало баба ти да вярва, че внуците й ще се справят по-добре?

— Тя е убедена, че може да предскаже дали един брак ще бъде щастлив, или не. В интерес на истината, баба ми не одобряваше нито една от съпругите на баща ми. Включително и майка ми. — Питър внезапно спря.

— Какво има? Да не би да е нещо, свързано с майка ти?

Той объркано я погледна.

— Просто си мислех, че всичко може да е заради гените…

— Гените на майка ти? — попита Елизабет.

Питър се усмихна.

— Майка ми беше… непредсказуема. Доста непредсказуема. Дежурната тема за разговор в семейството беше колко не приличам на нея. Тя беше цигуларка в денвърската филхармония. След кратката си женитба с баща ми реши, че е получила просветление и се оттегли в манастир. — Очите на Елизабет се разшириха от изненада. Питър продължи. — Всъщност, тя не остана там за дълго. Появи се онзи градинар…

— В манастира? — Елизабет беше шокирана.

— Двамата нямаха никакви плътски отношения, докато майка ми не напусна манастира. Спомням си деня, в който получих една прекрасна цветна картичка от Мексико…

— От Мексико?!

— Градинарят беше мексиканец. Той я отведе в неговото село. Планираха голяма сватба, но предполагам, майка ми в последния момент е решила, че не й приляга много да бъде „сеньора“.

Елизабет изглеждаше напълно погълната от историята.

— И какво стана по-нататък?

— Отиде в Швейцария. След развода с баща ми получи доста добра сума, вложена в една швейцарска банка. Отново се хвана с цигулката. И с един изпълнител на тиролски песни.

Елизабет беше сигурна, че Питър се шегува.

— О, хайде, Пийт!

— Не, не. Наистина е вярно. Беше много добър певец. Веднъж майка ми ми изпрати запис.

— Бил е добър? Какво се е случило с него?

В погледа на Питър се появи съжаление.

— Той много обичаше да се разхожда из планините с раница на гръб и да си пее…

— Ти ме дразниш. — Елизабет сви юмрук и закачливо го тупна в гърдите.

Питър я повали по гръб и я притисна здраво към леглото. После фалшиво извиси глас в тиролски трели. Елизабет избухна в смях.

— Едно е сигурно. Не си се метнал на онзи певец.

— Но може би съм се метнал на майка си. — Изражението му стана сериозно. — Какво мислите по този въпрос, докторе?

Тя преценяващо го погледна.

— Може да си наследил нейната непредсказуемост, но със сигурност ти липсва непостоянството й.

Питър се поколеба.

— Веднъж вече бях женен, Елизабет.

— В статията не се споменаваше нищо за… съпруга. Казваш се, че всички сте ергени.

— В известен смисъл е така.

— Но теб щяха да те упоменат като „разведения брат“. Ние не бяхме разведени.

Елизабет опря гръб в таблетката на леглото и прикри голите си гърди със завивката.

— Тя… починала ли е?

— Не, все още е жива и здрава. Бяхме заедно едва няколко седмици. Семейният адвокат и баща ми дискретно ме освободиха, като анулираха брака ни. Бях твърде млад. Току-що бях постъпил в „Харвард“. Влюбих се в нея и тя ми предложи женитба. Казах „да“. След няколко дни осъзнах грешката си.

— Разбирам — промълви Елизабет.

— Лидия беше свободна, без задръжки… Тя не беше подходяща за мен, нито аз — за нея.

— Така ли мислеше и баба ти? — В гласа на Елизабет се прокрадна острота. Тя вдигна поглед към него. Питър се усмихваше.

— Тя беше най-големия противник на тази връзка. Знаеше, че не означавам за Лидия нищо повече от развлечения и голяма тлъста сметка в банката. Както се и оказа…

— Какво означаваше тя за теб? — Елизабет разсеяно започна да мачка края на одеялото.

— Кратко увлечение — отвърна Питър меко. Досещаше се какъв ще бъде следващият въпрос и се надяваше Елизабет да не го зададе.

Но тя го зададе.

— А какво означавам аз за теб, Пийт?

Очите им се срещнаха.

— Не знам — промълви той и направи неуспешен опит да се усмихне. От очите на Елизабет рукнаха сълзи. Питър почувства огромната й болка и я притегли към себе си.

— Не е вярно, Елизабет. Зная какво означаваш за мен. Обичам те. Наистина те обичам, Елизабет!

Той зарови лице в косите й. Елизабет заплака по-силно.

 

 

Беше доволна, че Питър не прекара нощта при нея. След обяснението му в любов и нейните сълзи настъпи непоносимо мълчание. Елизабет беше сигурна, че Питър едновременно очаква и се страхува от нейното признание. Но тя нищо не каза. Не беше в състояние да го каже. Отговорът сякаш заседна в гърлото й.

Това нямаше нищо общо с чувствата й. Елизабет знаеше, че е влюбена в Питър. Беше го разбрала още в онази нощ, когато го откри да танцува с развята нощница на дансинга в детското отделение. Но й се струваше някак страшно да му го каже. „Обичам те.“ „Ти ме обичаш.“ Дотук добре. Но по-нататък?

Ако нещата продължаваха така, тя щеше напълно да изгуби контрол над себе си и… С нея щеше да бъде свършено.