Елиз Тайтъл
В името на Пийт (4)

Трета глава

Асансьорът спря на първия етаж. Лаборантът влезе вътре кимна учтиво към двойката, но си помисли, че за първи път вижда лекар, който да е по-блед и разтреперан от пациента си. Самият пациент, застанал на почтително разстояние от лекаря също не изглеждаше много добре.

Пътуваха в мълчание. Лаборантът слезе на четвъртия етаж.

— Много съжалявам — започна Питър веднага, щом вратите се затвориха. — Наистина не зная какво ми стана.

— Това е толкова… необичайно — въздъхна Елизабет. — Сигурно се разболявам от нещо…

За секунда погледите им се срещнаха, после бързо се отместиха встрани и накрая се заковаха в пода на асансьора.

Питър промълви:

— Опенхаймер.

Елизабет разсеяно го погледна и машинално повтори:

— Опенхаймер?

— Той чакаше пред асансьора.

Тя се гордееше с бързата си мисъл, но трябваше да признае, че в този случай не успя да схване за какво й говори Питър. Той отпаднало обясни:

— Наистина оплесках цялата работа. Той никога няма да се съгласи да сключим сделката при тези обстоятелства.

— Кой? — вяло попита Елизабет.

— Опенхаймер — с безразличие повтори Питър. Странно! Не се притесняваше как магнатът ще приеме престоя му в психиатричното отделение и какви изводи ще си направи от мистериозното му изчезване от болничната стая. Опенхаймер имаше всички основания да заключи, че Питър Форчън е луд.

Но мислите на Питър бяха изцяло заети с Елизабет. Доктор Мърчант наистина беше прелестна. И стройна. И зашеметяващо червенокоса… Питър познаваше доста жени, които бяха по-красиви и съблазнителни от нея, а освен това нямаше нужда да ги преследва — те сами идваха при него. Елизабет го беше впечатлила със своя професионализъм, с привързаността към работата си и без съмнение му допадаше. Никога, дори с Лидия, не беше изгубвал изцяло контрола над себе си както в момента, когато целуна Елизабет.

Направи опит да не гледа към нея, но откри, че й се усмихва.

Елизабет отбеляза наум, че усмивката на Питър Форчън е неотразима. Тя бързо отмести поглед встрани и притвори очи.

Ето, че пак се случваше. Сърцето й силно заби, пулсът й се ускори. Това наистина беше лудост. Може би Питър имаше медицинско основание за своето поведение, но какво извинение щеше да намери тя за себе си? Как можеше да се чувства привлечена от един напълно непознат човек, неин пациент при това? И то след като току-що го беше заварила да танцува с разтворена отзад нощница върху болничния дансинг!

Беше работила прекалено много. Сигурно затова се чувстваше и държеше толкова странно. Напоследък напрежението й беше голямо. Трябваше да приключи с много неща в болницата… Дали щеше да успее да се пребори с моментната си лудост?

Гласът на Питър прекъсна мислите й.

— Едно кафе?

Елизабет се стресна. Разбра, че асансьорът е спрял на осмия етаж, където беше кафенето на болницата. Тя кимна. Беше готова на всичко, за да се измъкне навън.

Вече бяха стигнали до бара, когато лекарят в нея се обади:

— Не трябва да пиеш кафе в твоето състояние.

Той заговорнически й смигна:

— Това, което обикновено пия, е чисто уиски, но за ваше успокоение ще си поръчам чай, докторе. Чаят няма да ми навреди, нали?

— Да — съгласи се Елизабет. В този момент и на нея самата й се щеше да пийне нещо по-силно, но се въздържа. Поръча си кутия кондензирано мляко.

Когато се запътиха към касата Питър внезапно спря и сериозно я погледна.

— Много съжалявам…

Елизабет отчаяно отвърна:

— Моля ви, господин Форчън, нека просто се престорим, че нищо не се е случило. Вашето състояние… И онова танцуване, и… Наистина бях… шокирана. Изненадвам се от себе си… Понякога места като… асансьорите, например могат да доведат до… странно усещане. Вие очевидно бяхте изпаднал в паника. Аз, явно… — Тя затърси подходящите думи. — Явно съм в недобро състояние. И ако свържете нещата, може би ще си обясните всичко.

Елизабет беше още по-объркана, отколкото преди обяснението.

Питър се усмихна:

— Аз говоря за парите, Елизабет. Нямам в себе си нито цент.

Елизабет все още се бореше с чувството си на обърканост. Стори й се, че Питър споменава „нерви“ и разсеяно каза:

— О, Питър, не бъди така жесток със себе си! Сигурна съм, че през по-голямата част от времето нервите ти са в ред.

Той продължи да я наблюдава усмихнато.

— Какво толкова смешно има? — нетърпеливо попита тя.

— Парите, Елизабет. Говоря ти не за нерви, а за пари. За долари и центове. С които да платим твоето мляко и моя чай. Нямам нито цент в себе си. — Той посочи към болничния халат, в потвърждение на думите си.

— О! — Елизабет се чувстваше наистина глупаво. Тя разсеяно приглади косата си назад. — О, да, пари… Помислих, че…

— Обикновено объркване — пари, нерви…

— Като сандвич и шапка — предположи Елизабет.

Двамата се засмяха.

— Следващия път трябва да ме оставиш аз да те лекувам — каза Питър.

— Дадено — отвърна Елизабет и си помисли, че следващ път едва ли ще има.

— Знаех си, че ще се появи — отбеляза Питър и сръбна от чашата си. Елизабет въпросително го погледна и той поясни:

— Опенхаймер.

— Опенхаймер ли?

— Това беше той — мъжът, който разговаряше със сестра пред асансьора. С положителност вече е осведомен, че не само съм приет в психиатрията, но и съм успял да избягам оттам. Като си помисля само, че намираше общи черти между нас двамата! И аз бях на същото мнение, докато не ми се случи всичко това. В минутата, когато видях Опенхаймер пред асансьора, разбрах, че шансовете ми да получа компанията му са нулеви.

Нещата започнаха да си идват на мястото. Елизабет си спомни, че когато отиваше да прибере Питър от педиатрията, беше чул възрастният мъж да пита дежурната сестра за пациент на име Питър Форчън.

— Когато го видях насреща си, ме обзе паника. Не можех да си представя, че ще трябва да застана срещу него и да започна да му обяснявам… — продължи да разказва Питър.

Елизабет съчувствено подхвърли:

— Все още можеш да се разбереш с него. Не е казано, че трябва да научи всички подробности.

— Почти съм убеден, че вече си е тръгнал. А и точно сега не съм в състояние да обяснявам на когото и да било.

Елизабет придаде на лицето си сериозно изражение.

— Наистина трябва да се върнеш в леглото, което между другото, изобщо не биваше да напускаш.

Двамата влязоха в асансьора и застанаха достатъчно далеч един от друг. За нещастие малко по-долу към тях се присъедини санитар с носилка и те трябваше да се свият, за да му направят място.

Когато спряха на петия етаж, Елизабет пристъпи навън, но секунда по-късно се втурна обратно в асансьора и притисна Питър към стената. Питър и санитарят я гледаха удивено.

— Опенхаймер — прошепна тя.

— Освободете най-после този асансьор! — обади се плътен мъжки глас. Санитарят инстинктивно натисна бутона за отваряне на вратите.

— О, не — изохка Питър.

Елизабет го дръпна за ръката:

— Качвай се!

— Какво?

— Качвай се на носилката. Бързо! — каза тя и отметна чаршафа.

Чарлс Опенхаймер Трети отстъпи встрани, за да направи място на Елизабет, която избутваше покритата носилка навън. После магнатът влезе в асансьора, без да обръща повече внимание нито на доктора, нито на пациента. Затова пък удостои с поглед санитаря, но само защото изражението на младежа беше някак странно.

 

 

Питър се събуди и усети, че се чувства значително по-добре. Той се усмихна на симпатичната сестра, която внесе пълен поднос в стаята и попита с престорено безразличие:

— Кога ще мине докторът на визитация?

— Тази сутрин — отвърна сестрата и му помогна да седне в леглото. — Как спахте?

— Като пън — усмихна се Питър и блажено се протегна.

Сестрата се засмя:

— Нищо чудно! След онова бясно танцуване…

— Значи сте чули… за това?

— В болницата няма човек, който да не знае.

Питър се изчерви:

— Снощи бях малко… не на себе си. Аз всъщност не съм както сигурно ви е известно.

Сестрата кимна:

— Да. Трябва да ви кажа, че според слуховете сте ударил в земята всички професионални танцьори. Очевидци разправят, че сте правил неповторими движения върху дансинга.

Червенината по лицето на Питър се сгъсти. Можеше да си представи как е изглеждал, понесъл се във вихъра на танца с разтворена на гърба болнична нощница. Сестрата го гледаше с живо любопитство.

— Наистина изглеждате по-добре, отколкото на снимката.

— На снимката?! — трепна Питър. — Нима са ме снимали миналата нощ?

— Не — засмя се тя. — Говоря за снимката от сватбата на брат ви. На нея сте заедно с цялото си семейство. — Тя се приведе към него със замечтано изражение. — Вярно ли е, че брат ви е жертвал богатството в името на любовта?

Питър кимна. Сестрата въздъхна:

— Толкова е романтично!

— Някои хора биха казали, че е ужасно глупаво — отбеляза Питър. Всъщност, имаше предвид Опенхаймер, който беше използвал точно този израз, когато беше научил новината. Не че имаше някакво значение какво мисли Опенхаймер за Адам или за който и да било друг член от семейство Форчън, но… Разбира се, Питър щеше да се свърже с него веднага щом излезеше от болницата, но не хранеше никакви надежди, че старият магнат ще се съгласи да възобнови преговорите.

— А, ето го и доктора — възкликна сестрата.

Питър нетърпеливо се извърна към вратата и нервно приглади косата си с ръка. Дали сега, когато вече беше на себе си щеше да възприеме доктор Елизабет Мърчант в по-различна светлина?

За негова голяма изненада лекарят се оказа беловласо старче около седемдесетте с очила с телени рамки и особена усмивка. Това беше доктор Бенджамин Ейнджъл, шеф на невропсихиатричното отделение.

— Значи това е щастливецът? — каза той с европейски акцент.

— Щастливец ли? — изсмя се сухо Питър. — Мисля, че сте объркали пациента, докторе.

Старчето шеговито му се закани с пръст:

— Мълнията можеше да падне и върху вас, млади приятелю. Затова казвам, че сте щастливец.

Питър се усмихна. Очакваше Елизабет и беше разочарован, че не я видя, но трябваше да признае, че този мъж му допада. Дано само да не е отстранил Елизабет и да се е заел сам със случая. Гласът на лекаря прекъсна мислите му:

— Като изключим това, че пулсът ви е ускорен, всичко е наред. Няма за какво да се притеснявате. — Той се усмихна загадъчно и взе картона му. — Доктор Мърчант сподели с мен, че… доста сте я впечатлили и объркали, приятелю.

— Наистина ли? — възкликна Питър.

Доктор Ейнджъл го погледна над рамките на очилата си.

— Говоря за вашата диагноза.

— О, да, моята диагноза… — Сърцето на Питър лудо биеше.

— Тя поиска и моето мнение — добави лекарят.

— Да, вашето мнение — автоматично повтори Питър.

— Прегледах всички изследвания и заключения и трябва да призная, че доктор Мърчант се е справила блестящо със случая ви. Както винаги. И това е друга причина, поради която можете да се чувствате щастливец. Доктор Мърчант е един от най-добрите ни специалисти. По-точно, един от бившите ни най-добри специалисти, тъй като скоро ще ни напусне.

— О, Господи! — възкликна Питър.

— Успокойте се, млади момко. Тя не умира, а просто заминава.

— Заминава?

— Да. Предложиха й място в неврологичната клиника на доктор Гослин в Ню Йорк. За млад специалист като нея това е голямо признание. Тя е много амбициозна и упорита. И все пак…

Доктор Ейнджъл замълча и се загледа в Питър.

— Все пак какво?

Лекарят премигна и отвърна:

— Все пак, колкото и банално да звучи, човек веднъж е млад.

— Предполагам, че сте прав.

Доктор Ейнджъл смени темата:

— Сега вече се чувствате като самия себе си, нали?

Питър се усмихна:

— Да, така мисля.

— В такъв случай не бихте имали нищо против едно посещение, надявам се.

О, не! Само не Опенхаймер! Не и тук.

За негово голямо облекчение на вратата се появи баба му. Джесика нахлу в стаята и забърза към леглото на внука си:

— Да знаеш как ни уплаши!

— Съжалявам, бабо.

Тя се изкикоти:

— Наркотици! Психоза! Тази доктор Мърчант трябва да е някоя млада и неопитна стажантка.

— О, не, много е опитна. Като лекар, искам да кажа — побърза да уточни Питър.

Джесика замислено го погледна и той се почувства неловко.

— Не трябваше да пропътуваш цялото това разстояние, бабо. Наистина съм добре. Днес следобед ще ме изпишат. Можем тръгнем обратно за Денвър още тази нощ.

— А какво ще стане с преговорите?

— Не знам. Имам чувството, че Опенхаймер е променил мнението си. Той никога не би поверил компанията си на човек, който тръгва за делова среща, а се оказва в психиатрията.

— Не е в твоя стил да се предаваш, Питър — сгълча го Джесика. — В края на краищата ти си жертва на поредица от нещастно стекли се обстоятелства.

Питър потисна усмивката си. Баба му не знаеше и половината от това, което се беше случило в действителност. Той се надяваше тя никога да не научи. Особено за моментната му слабост към червенокосата лекарка. Иначе веднага щеше да забие сватбените камбани.

 

 

— Моля, седнете, госпожо Форчън.

— Доктор Бенджам!

Ейнджъл се надигна от стола си и любезно посочи празното кресло срещу бюрото си.

— Искам да разбера всичко за състоянието на внука си, доктор Ейнджъл — започна Джесика.

— Внукът ви изглежда чудесно, госпожо Форчън. Трябва да призная обаче, че аз самият го видях преди малко за първи път. Все пак искам да ви уверя, че се намира в добри ръце. — Той взе снимката, поставена върху бюрото му, и я обърна с лице към посетителката си.

Джесика вдигна вежди при вида на привлекателната червенокоса са жена. Тя стрелна лекаря с поглед.

— Доктор Мърчант, предполагам.

Той се усмихна.

— Снимката е правена веднага след завършването й на медицинския институт. Беше първенец на випуска. Изключителна млада дама.

— Наистина трябва да е много специална, след като държите снимката й на бюрото си — язвително подхвърли Джесика.

— Харесвате ми, госпожо Форчън.

— Както, очевидно, харесвате и нея.

— Обожавам Елизабет — призна той. — Тя ми е като дъщеря. Или по-скоро като внучка, тъй като е само на трийсет и една, а аз скоро навърших шейсет и девет.

Доктор Ейнджъл погледна към снимката и въздъхна:

— Надявах се един ден да ме замести тук, в болницата. Хранех и други надежди за нея…

Двамата размениха по един поглед, пълен с разбиране.

 

 

— За какво мислиш? — попита Елизабет и побутна салатата си.

Бенджамин Ейнджъл се засмя.

— За един много симпатичен млад мъж.

— Бен — прекъсна го тя. — Бих искала да чуя мнението ти за неговото психическо състояние, а не за външния му вид.

Доктор Ейнджъл сви рамене.

— Той твърди, че се чувства отлично. Никакво главоболие, никакви прилошавания. В резултатите от многократните неврологични изследвания и в рентгеновите му снимки няма нищо обезпокоително.

— А как е… психически? — попита Елизабет.

— Просто е бил слабо дезориентиран и е танцувал няколко минути миналата нощ. Нима в това има нещо ненормално?

— Не беше само това — каза тя и се изчерви.

Доктор Ейнджъл загрижено я погледна.

— Елизабет, ще ми кажеш ли какво става? Забелязах, че си разстроена още тази сутрин, когато ме помоли да го прегледам. — Той взе ръката й. — Но ти трепериш!

— Не спах добре. А и натоварването в болницата не беше малко. Знаеш, че искам да оставя всичко в ред, като замина.

— Работиш прекалено много.

— Това е характерно за лекарите.

— Не — възрази той. — Не всички лекари посвещават цялото си време на своята професия. Повечето имат и личен живот.

— Веднъж вече опитах да имам личен живот и това ми стига — напомни му тя.

— Вярно е, че преживя голямо разочарование с Алън, но забравяй, че и двамата бяхте прекалено млади, неопитни и нетърпеливи да опитате любовта.

— Моля те, Бен. Добре знаеш, че допуснах да ме правят глупачка. Алън Паркър беше голямата грешка в живота ми. Не смятам да я повторя отново.

Елизабет винаги владееше чувствата си. Дори преди шест години, когато Паркър я изостави след едва шестмесечен брак тя не показа, че е особено разстроена.

— Какво те притеснява, Елизабет? Не оставяй това да те измъчва, сподели го.

Елизабет покри с длани лицето си.

— О, Бен. Той ме… целуна.

— Разбирам — засмя се Бен.

— И това ми хареса! — призна тя и срещна погледа му.

Бен успокояващо потупа ръката й:

— Бих се разтревожил, ако ми беше казала, че не ти е харесало — подразни я той. — Наистина много симпатичен млад мъж. Как би могла да не те развълнува целувката му?!

Тя разчувствано го погледна:

— Аз… Аз също го целунах.

— Рефлекс — обясни кратко той.

— О, Бен, толкова се срамувам!

— Винаги си прекалено сурова към себе си, Елизабет. Ти човек като всички останали. Този приятен мъж, който при това и ерген, те е целунал и ти си му отвърнала със същото. Какво толкова ужасно има в това?

— Ужасното е, че този човек е мой пациент. Това противоречи на лекарската етика. Между другото… — Тя с любопитство погледна събеседника си. — Откъде знаеш, че не е женен?

Бен едва се сдържа да не се изсмее:

— Не си ли чувала за семейство Форчън? За веригата от универсални магазини, които са тяхна собственост?

— Не.

— Доскоро аз също не бях чувал — призна той. — Семейството се състои от четиринайсет човека, а Питър Форчън е президент на семейната компания и притежава една трета от акциите.

— Да не би той да ти е разправял тези работи? — подозрително попита Елизабет.

— Не той, баба му. Днес пристигна от Денвър да го види. Поприказвах си с нея…

Елизабет вдигна поглед към тавана:

— Мога да си представя какви ги е наприказвала по мой адрес. Да й кажа, че внукът й е…

— Наркоман?

— Не бях толкова директна. Просто изказах предположението, че е под въздействието на марихуана, кокаин и хашиш.

Бен се изкиска.

— Тя беше много развеселена. Уверявам те, че не те нападаше.

Елизабет промълви:

— Единственото ми успокоение е, че днес имам свободен ден и няма да се наложи да се срещам нито с господин Форчън, нито с баба му. Само мисълта, че мога да се видя с някой от тях… Днес го изписват, нали?

— Да. — Доктор Ейнджъл погледна часовника си. — Всъщност, би трябвало да е вече изписан.

Елизабет облекчено въздъхна. Бен продължи:

— Аз го посъветвах, ако има някакви проблеми… Някакви отклонения от нормалното поведение, да се обърне към теб.

Елизабет подскочи:

— Към мен?! Защо към мен?

— Защото ти си тази, която го лекуваше.

— Аз съм тази, която го целуна! — извика Елизабет и едва тогава се сети, че ресторантът е пълен с хора. Тя се огледа и видя любопитните погледи, насочени към нея.

 

 

— Сигурна ли си, че не искаш да ти запазя апартамент в „Билтмор“? — попита Питър баба си по време на обяда в ресторанта на неговия хотел.

— Нали ти казах, че смятам да посетя приятелката си Маргарет. Докато те изписваха от болницата, аз й позвъних и тя настоя да отседна при нея.

Питър настани баба си в едно такси и понечи да тръгне, но тя го спря:

— Нали запомни? Почувстваш ли някакво неразположение, обади се на лекуващия те лекар. Доктор Мърчант, ако не се лъжа. Да, Елизабет Мърчант.

Питър объркано я погледна:

— Сигурен съм, че няма да ми се наложи.

Джесика се засмя и му махна:

— Късмет, скъпи.

Питър проследи с очи отдалечаващото се такси. Късмет… Смяташе да избягва късмета във всичките му разновидности — добър късмет, лош късмет, шапки, които носят късмет… Неговата съдба и съдбата на цялата компания зависеше само от разума, добрата воля и упоритата работа.

Питър доволно потри ръце. Чувстваше, че възвръща формата си. Нямаше време за губене. На първо място щеше да уговори нова среща с Опенхаймер и да се опита да му обясни историята с психиатрията. Разбира се, щеше да премълчи за танците. А също и за кратката интерлюдия с Елизабет в асансьора.

Второ, може би щеше да отскочи до магазина и да си купи нова шапка.