Елиз Тайтъл
Любовна въртележка (6)

Шеста глава

В два часа и петнайсет минути Майкъл паркираше в тясното пространство пред една новобоядисана в сиво двуфамилна къща на глуха улица. Всички къщи си приличаха като две капки вода, само цветът им бе различен. Отдясно на всяка от тях имаше дълга алея за коли. Но повечето автомобили бяха паркирани на безопасно разстояние на самата улица, наскоро почистена от снега. Само на алеята на семейство Харингтън имаше шест коли, паркирани броня до броня. Задният край на последната, голям син седан, дори се подаваше на улицата.

След няколко опита, накрая Майкъл успя да паркира на малкото свободно място отпред. По челото му бе избила пот, но според нея това не се дължеше на усилието да паркира мощното ламборгини. Тя си пое дъх и сърцето й се сви, докато наблюдаваше как Майкъл си играе с ключовете и потупва волана.

На Тими това му харесваше. Бебешко сините му очи гледаха подскачащите ключове очаровано.

— Виж, Майкъл, ако не си сигурен… — Тя спря за момент, като се надяваше бързо да я опровергае.

Той бавно се извърна и я погледна със загадъчна усмивка.

— Просто… те… ще направят голям въпрос от това. — Той се насили да се усмихне малко по-широко.

— Голям въпрос от какво?

Майкъл въздъхна едва чуто.

— Семейството ми може… да си въобрази, че…

— Аз съм ти… бизнес партньор. Не могат да направят голям въпрос от това, нали?

Майкъл погледна Тими.

— Права си, така е.

— Мислиш, че ще имат нещо против бебето?

— Да имат нещо против ли? На последното преброяване имах пет племенници и племеннички. Никога не знаем, кога ще се появи още едно бебе. Тими чудесно ще се вмести в отделението за бебета. — Той усети как се отпуска малко. Беше смешно, че се чувства толкова напрегнат заради Мади. Тя беше права. Нима могат да направят въпрос от това, че е довел една своя бизнес партньорка? Освен това на Мади щеше да й се отрази добре един следобед, прекаран с веселите любвеобилни и сърдечни Харингтън. А и като си помислеше, че утре трябва да й съобщи, че е избрал „Л’Амур“, надяваше се Мади да не си помисли, че е имало нещо лично в решението му.

Той й се усмихна.

— Готова ли си?

— Сигурен ли си, че няма да си помислят, че се натрапвам? — Тя погледна клина си от камилска вълна. — Може би трябваше да се преоблека. Пола или…

Той се наведе, докосна леко страната й и щипна Тими по пухкавите крачета, който бяха увити в одеяло.

— И двамата изглеждате страхотно, Мади! Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Мади преглътна и успя да уподоби нещо като усмивка.

Майкъл излезе от колата, мина през снега по бордюра и отвори нейната врата. Взе Тими и й помогна да излезе от колата със свободната си ръка. Не пропусна да огледа стройните крака на Мади, обути в клин, докато тя се изкачваше по стълбите, а той я следваше с Тими на ръце.

Мади неочаквано спря на предпоследното стъпало и той едва не се блъсна в нея, унесен в порочни помисли.

— Какво има? — Гласът му потрепери.

— Пакетите! Забрави пакетите в багажника.

— А, да! — Той понечи да се върне.

— Чакай, дай ми Тими.

Майкъл кимна разсеяно и й подаде бебето. Още не бе свикнал да обуздава безумните си фантазии, които изникваха в ума му в най-неподходящи моменти.

Той бързо отиде до колата, а Мади го изчака на стълбите. Погледна предната врата на къщата на госпожа Харингтън и коленете й омекнаха. Бързо отклони очи към Тими, които явно се наслаждаваше на свежия студен въздух и се намръщи, видяла Майкъл да се качва по стълбите.

— Какво има?

— Забравих пелените на Тими!

— Не се безпокой. Лий или Деби имат. И двете имат бебета.

— Чувствам се толкова глупаво.

— Майкъл разбираше нервността й. Той й се усмихна успокояващо.

— Всичко ще бъде наред. Просто не си свикнала.

Мади намести Тими върху гърдите си и отвърна на усмивката му. За момент Майкъл изпита странно чувство.

Ето така си представям моята собствена жена и моето дете, с които пристигаме в къщата на мама за семейно тържество.

Той погледна Мади в очите и усмивката й стана още по-широка. И тогава до тях достигнаха приглушени гласове откъм къщата. Топлото му чувство се изпари веднага. Гърлото му се стегна, стомахът — също. Не, беше сгрешил. Съпруга? Дете? Негови? На Майкъл Харингтън?! Не! В никакъв случай. Ама че глупост! Той изкачи останалите стъпала и прекоси верандата до предната врата. Мади го следваше. Едрата му фигура изпълни рамката на вратата и закри за миг Мади и Тими.

— Хей, блудният син се завръща! Къде сте?

От другия край на коридора с весели писъци се спуснаха няколко малки деца.

— Чичо Майк е дошъл!

— Нана, чичо Майк най-накрая пристигна.

Две момченца и едно момиченце едва не се сблъскаха, състезавайки се кой пръв ще стигне до чичо им. От същата стая, от която бяха излезли децата се показа млада жена.

— По-спокойно, деца! Дайте възможност на бедния си чичо да… — Майкъл се наведе и тя съгледа Мади и Тими. Сякаш някой бе изключил телевизора по средата на гореща екшън сцена. Всички застинаха, децата едва не се строполиха едно върху друго на пода, спирайки рязко. Жената в дъното на коридора стоеше онемяла и не помръдваше. Тишината продължи само няколко секунди, но на Мади й се стори цяла вечност.

— Синди? — извика друг женски глас от стаята. — Какво има? — надникна възрастна жена с посивяла коса и синя карирана престилка върху морскосинята си рокля.

— Майкъл! — Усмихна се тя широко. — Довел си си компания? — Тя извърна глава, така че да я чуят и останалите в стаята. — Той си е довел компания!

Мади направи няколко стъпки напред, за да може да затвори вратата зад себе си. В напрегнатата тишина тя проследи как цяла тълпа се изсипа в коридора.

— Ах, ти, Майк! — Един по-млад и по-набит от Майкъл мъж, с когото много си приличаха, се спусна първи напред. — Не мога да повярвам!

— Какво не можеш да повярваш, Алън? — грубо го сряза Майкъл.

Останалите — на Мади й се струваха стотина, но всъщност бяха малко по-малко от двайсет — явно се окопитиха, чули гласа му. Всички се спуснаха към тях по коридора и Мади едва не се задуши в развълнуваната тълпа.

— Госпожа Харингтън първа стигна до Мади.

— Майкъл… твое ли е? — Гласът й трепереше от очакване, когато погали Тими с голямата си ръка.

— Мое ли?! — Гласът на Майкъл предрезгавя. — Разбира се, че не е мое! — Той погледна множеството лица с ококорени очи.

— Успокойте се. Винаги си въобразявате разни неща.

— Красиво бебе… Красиво е наистина…

— Мамо! — скара й се Майкъл. После грубо сграбчи палтото на Мади и я дръпна напред. — Това е Мади Сарджънт, моя бизнес партньорка. Ние… обсъждахме делови въпроси… тази сутрин и… помислих, че може би ще й е приятно… да ни дойде на гости.

— Какво прекрасно бебе! — възкликна на свой ред привлекателна тъмнокоса жена със същите сини очи като на Майкъл. — Здравей — подаде тя ръка на Мади. — Аз съм Лий.

— Здрасти! — Мади се усмихна нервно.

— Как се казва? — попита жена, която се представи като Деби.

— Тими.

— Нека да го взема — рече госпожа Харингтън. — Майкъл остави пакетите и си съблечете палтата.

Мади се усмихна измъчено на Майкъл, но той отклони поглед към брат си Алън.

— Хайде, не ме гледай така, глупако! Казах ти, че госпожица Сарджънт е бизнес партньор. Нека да опитаме да й покажем, че Харингтънови не са група дърдорещи идиоти.

— Майкъл, не говори така! Която и да е тя, е добре дошла. А също така и сладкото й момченце.

Мади се усмихна.

— О, той не е мой!

— Не е — кимна Майкъл. — Той не е неин.

Прозвучаха неловки смехове.

— Хей, вие двамата! Какви ги говорите? — извика друга синеока жена. — Знаете, че Майкъл не понася да го пекат на бавен огън. Нека да ги оставим да се съвземат. Не трябва ли вече да приготвяме масата, мамо?

Госпожа Харингтън все още се усмихваше на бебето в ръцете си. После погледна осъдително сина си.

— Не е твой… Не е неин… Какво сте направили? Да не сте намерили това сладко бебе в гората?

— Моля ти се, мамо! Внеси Тими вътре и му свали ескимосчето. Сигурно има нужда да му се смени пелената… Ако изобщо тук има някакви пелени. — Той неловко погледна Мади: — Тя забрави да вземе.

— В къщата на баба има много пелени. — Госпожа Харингтън се пресегна и стисна ръката на Мади. — Винаги е така с първото. Забравяш. Веднъж, когато Майкъл беше бебе, отидох в една приятелка и… се прибрах без него. Съвсем забравих, че имам бебе! Бях толкова притеснена, когато приятелката Франсин се обади. Спомняш ли си тази история, Майкъл?

— Разказвала си я толкова пъти, мамо — рече той сухо.

Мади разкопча палтото си и започна да й обяснява за Тими:

— Наистина, госпожо Харингтън…

Но тя така се бе заплеснала да гука на Тими, че изобщо не обърна внимание и пое след другите към стаята. Когато всички се скриха вътре Мади сграбчи Майкъл за ръката.

— Те не ни вярват! Те мислят, че…

— Знам какво мислят — отговори рязко Майкъл. — Мислят, че съм хлътнал по теб. И Тими е мое дете. — Той бавно поклати глава.

— Мога да си тръгна — промърмори Мади.

— Ами „нашият“ син? Мама вече изпълнява ритуалите за приемането му в семейство Харингтън…

— Майкъл, трябва да им обясниш!

— Остави всичко така. Познавам ги прекалено добре. Ако вземеш да им обясняваш, ще си помислят, че наистина има нещо. После ще започнат да се увъртат около теб и да ти дават съвети как да ме хванеш. О, много ги бива в тези неща!

— Не знаеше ли, че ще останат с погрешно впечатление, когато ме покани да дойда?

Майкъл я гледаше мрачно.

— Изобщо не мислех за тях, когато те поканих.

— О… — Тя съблече палтото си и се наведе, за да си събуе ботушите, но се наложи да се хване за ръката на Майкъл, за да не загуби равновесие. Когато го докосна, усети как той се стегна.

— Хайде, Майкъл, можем да ги убедим, че са останали с погрешно впечатление.

Той си съблече палтото и го окачи на закачалката.

— Няма да сме много убедителни, ако останем още малко тук. Готова ли сте, госпожице Сарджънт?

Мади вирна брадичка, изправи рамене и се усмихна.

— Готова съм, господин Харингтън, сър.

Прекараха деня във весели разговори, смях и унищожаване на огромни количества шунка, картофено пюре и други отбрани ястия. След първия несигурен половин час Мади откри, че се забавлява страхотно. Семейството на Майкъл бе сърдечно, възторжено, весело, и я посрещна, сякаш се готвеше да стане негов член. Майкъл обаче мълча почти през целия следобед, чудейки се какво го бе прихванало да я доведе. Всеки път, когато някой се радваше на Тими, или се усмихваше мило на Мади, веждите му се смръщваха и лицето му придобиваше мрачно изражение.

Но Мади бе очарована от семейство Харингтън, очарована от това чудесно чувство на топлота и доверие.

Когато след вечеря взе Тими и го занесе в една от спалните, за да му смени пелената, Синди, най-голямата сестра, дойде с нея.

— Невъзможен е, нали? — отбеляза Синди уж между другото, докато Мади събличаше Тими.

— Мисля, че не трябваше да идвам.

— Глупости! Така и така отдавна е време Майкъл да се отправи към олтара. Всички го предчувствахме и…

— Синди, наистина си останала с погрешно впечатление! Ние не сме близки с Майкъл. И, заклевам се, Тими е бебе на моя братовчедка. Последното нещо, от което имам нужда в този момент, е бебе.

Синди снизходително се усмихна на Мади.

— Забелязах начина, по който те гледа — рече тя.

— Тими ли?

— Майкъл! Мисля, че брат ми си е загубил ума по теб.

— Загубил си е ума по мен? Но това е лудост!

— Когато Майкъл не може да се държи спокойно с някоя жена, повярвай ми, тя му е влязла под кожата. — Сините очи на Синди заблестяха. — Бих казала, че е твой. — Само скорошното им познанство, попречи на Синди да добави, че Мади изглежда също толкова влюбена. Затова се задоволи само с: — Би спечелила с него.

— Синди, срещнах Майкъл едва миналата вечер. Беше невероятна комедия от грешки! Но аз наистина съм само негов бизнес партньор. Потенциален! Майкъл е изключително предпазлив бизнесмен, е сигурно затова има такъв успех.

— О, той е изключителен, съгласна съм с теб.

— Май не си разбрала нищо от това, което ти казах. — Мади се зае да нагласи пелената на Тими, който непрекъснато мърдаше.

— Дай на мен. Имам две деца и вече съм станала професионалистка. — Синди бързо пови бебето и с удивителна скорост го облече. — Ето, готово! — Тя вдигна Тими и се усмихна. — Аз съм по-близка с Майк, отколкото всеки друг от семейството. Познавам го добре и усещам колко е хлътнал по теб. Държи се с теб по същия начин, по които проявява нежността си към всички нас, и жертвите, които прави, колкото и да му костват те. Дори познавам негодуванието, което се опитва да скрие, и гнева заради всички пропуснати възможности. Трябва да се отпусне, за да се забавлява, да спре да възприема живота толкова на сериозно…

Мади седна на ръба на леглото.

— Спомена ми, че е имал мечти, докато растял.

Синди погледна Мади закачливо.

— О, този мой потаен брат! Не е за вярване, че е толкова словоохотлив пред жена, която току-що е срещнал.

— Отказа да сподели какви са били мечтите му.

— Дай му време. Сигурна съм, че ще ти каже. Майкъл беше спортна звезда в гимназията. Особено в баскетбола.

— И е ходил на мачовете на „Селтикс“ с баща ви. — Синди погледна Мади учудено.

— И това ли ти е казал?

— Е, не е кой знае какво! Поговорихме малко за семействата си, за това как сме израснали…

— Но това е прекалено много! Майкъл никога не говори за себе си. А пък за татко изобщо. Смъртта на татко се отрази на всички ни много лошо, но Майкъл бе направо съкрушен. Той се промени за една нощ. Стана толкова потаен, напрегнат… Втълпи си, че трябва да замести татко и сам да се грижи за всички. Дълго време обвиняваше себе си…

— Но защо Майкъл се е чувствал отговорен? Нали е бил в училище, когато това се е случило? Мисля, че можеш да ми се довериш, Синди.

— Майк и татко играха хокей на улицата предния ден. Когато се прибраха за вечеря, татко беше много изпотен и мама му се скара. Прекарваха много време в игра двамата. Предимно баскетбол. Най-голямата мечта на татко — и на Майк — беше, той да играе един ден професионален баскетбол.

Тими започна да нервничи и Мади го взе от Синди, като разсеяно взе да го гали по гърба, за да го успокой.

— Майк каза ли ти, че спечели пълна стипендия от Северозападната баскетболна лига?

Мади поклати глава.

— До този момент аз сигурно съм единствената, на която е казал. Той изгори писмото в деня, когато пристигна, преди мама да се е прибрала от работа.

— Но защо?

— Мама щеше да настоява да отиде, разбира се. Но той дори не каза на другите деца, защото не искаше да му се чувстват задължени, че е направил някакви големи жертви.

— Майкъл ми каза, че нямал пари да учи в колеж. Но щом е спечелил пълна стипендия…

— Мама едва свързваше двата края със заплатата си. Така че Майк дори не помисляше да ходи в колеж. Искаше да си намери постоянна работа и да издържа семейството. Той и сега ни помага много. Кой мислиш изплати ипотеката на тази къща вместо мама? Кой мислиш плати образованието на Алън? А на Кели? Ами сметките за сватбата на Джеси?

— Той е много… добър човек — нежно прошепна Мади.

Синди я наблюдава мълчаливо няколко минути.

— Знам колко се ужасява Майкъл да поема нови отговорности. Когато беше на седемнайсет, се закле, че никога няма да се ожени, нито да се замесва с жена. Но в тази къща няма човек, освен може би ти и Майкъл — който да не разбира, че между вас става нещо. Не би срещнала по-добър мъж от Майкъл Харингтън, Мади! На него му е дадено да бъде съпруг и баща.

— Виж, не ме разбирай погрешно. Мисля, че Майкъл е страхотен. Но всичко, което искам от него сега, е договор за продажба на моята козметична серия от „Баретс“. Не си търся съпруг. И, повярвай ми, не търся баща за неродените си деца. Искам да кажа… че не искам деца. Не искам съпруг. Не искам да се обвързвам с никого. Майкъл и аз? Никога! И двамата сме работохолици. Ръководя бизнес, който изисква пълно отдаване. В живота ми няма място за нищо друго. Съпруг и бебе, изключено!

Синди се усмихна тъжно и Мади раздразнено се изправи, вдигайки Тими.

— По-добре да отидем оттатък. Майка ти може би вече е сервирала десерта.

Синди кимна, като мълчаливо отбеляза нежната усмивка, която озари лицето на Мади, когато Тими се засмя.

На масата в трапезарията вече бяха сервирали кафе, няколко пая, сладки и голям шоколадов кейк. Когато Мади влезе с Тими, Кели грабна бебето и изведе всички деца на предната веранда, за да могат възрастните да си поговорят спокойно.

Майкъл се беше облегнал в ъгъла, никога не се бе чувствал толкова неловко на семейно събиране. Отказа да си вземе кейк и промърмори нещо от рода, че трябва вече да заведе Мади вкъщи.

— О, изглежда много вкусно, госпожо Харингтън! — не отказа Мади.

— Моля те, наричай ме Ан.

Мади се усмихна и долови раздразнението, изписано на лицето на Майкъл. Знаеше, че с нетърпение иска да си тръгне, но тя нямаше да му позволи да й развали деня. Ако съдеше по ядното му изражение, съмняваше се, че ще получи втора покана. Обаче поканата дойде от Джесика, която настоя да дойдат на сватбата й в събота. Всички останали ентусиазирано се присъединиха към поканата.

На връщане в колата Мади погледна Майкъл.

— Щеше да бъде проява на неуважение да им откажа.

— Казал ли съм нещо? — промърмори той.

— Мисля, че беше много мило от страна на Джесика да ме покани на сватбата си.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Всъщност, Мади и Майкъл мълчаха, защото Тими постоянно скимтеше раздразнено. Може би напрежението помежду им му се отразява зле, помисли си Мади, като почти завиждаше на бебето, че може така открито да демонстрира чувствата си. А може би не беше напрежението. Може би обривът се бе подновил. Дотук с мехлема чудо. Майкъл спря пред блока, в който беше нейният апартамент и я погледна.

— Ще можеш ли да се справиш?

— Мога да се справя. Благодаря.

Той посегна да й отвори вратата, но Мади първа хвана дръжката и стъпи навън.

— Почакай! — тихо я спря Майкъл.

Тя се обърна с очакване, като се надяваше на извинение.

— Шалът ти. — Той все още беше в джоба на палтото му.

— Не ми трябва — рече Мади. Ръцете й бяха заети с Тими. — Донеси го утре вечер.

— Но утре вечер…

Очите на Мади се разшириха от гняв. Не можеше да повярва, че ще отмени срещата само защото семейството му я бе приело добре.

— Работата е там, че… — Майкъл потри врат. — … Има още някой неща по договора, които не са уредени. Тази… среща… може би е прибързана. Може ли… да ти се обадя? Заминавам за Ню Йорк за два дни. За да оправя някои неща.

— Разбирам — рече Мади хладно.

— Почакай, дай да ти помогна — скочи той.

— Не ми трябва помощ! — промърмори Мади и успя да се измъкне тромаво. Но Майкъл я хвана за ръката, докато тя се бореше с Тими, с чантата си и плика на бебето.

— Мади…

— Да?

Той погледна Тими, после нея. Лицето му бе непроницаемо.

— Ще ти се обадя. — И без да каже нищо друго, той се обърна и се качи в колата си.