Елиз Тайтъл
Любовна въртележка (5)

Пета глава

Тими се събуди още по първи петли. На Мади й трябваше около минута, за да определи откъде идва звукът. С подпухнали от недоспиване очи тя затърси пантофите си, но се отказа и набързо наметна халат, докато вървеше по коридора.

Когато почука на вратата, никой не отговори. Преди да е натиснала дръжката, Майкъл отвори вратата с Тими на ръце. Мади плъзна поглед по голите гърди на Майкъл и с чувство на облекчение и разочарование забеляза, че си е обул панталоните.

Тими продължаваше да реве и да си дърпа ушите.

— Това да не е от обрива?

— Няма и следа от него. Този твой мехлем е истинско чудо! Сигурно е гладен.

— Аз ще го нахраня. — Тя посегна да го вземе.

— Така и така съм станал. — Погледите им се срещнаха и задържаха за момент. Лека червенина плъзна по шията й. Сигурно изглеждаше ужасно… Но бе изненадана колко добре изглежда Майкъл, макар и тъмната му коса да бе разрошена, на устните му грееше сънлива чувствена усмивка, очите му… Никога не бе виждала очи като неговите. Притежаваха необикновена дълбочина и чувственост. Бяха като огледало на душата му.

Усмивката му стана още по-широка, явно не бе ужасен от разрошената й коса, нито пък от бледото лице. Той дори се възхищаваше наум колко кадифена кожа има. От този вид кожа, който те изкушава да я погалиш. Понечи да го стори, но си представи докъде би могло да доведе това и благоразумно притисна Тими до гърдите си.

— Съжалявам, че не можа да се наспиш — каза Мади глухо и гласът й затрепери. — Трябваше да взема Тими в моята стая.

— Свикнал съм да ставам рано — успокой я Майкъл, докато отиваха към кухнята. — Работя сутрин. От дете съм доловил, че има някаква скрита магия в зората, в идването на новия ден.

Мади извади млякото от хладилника и го сложи да се стопли. После сипа в една купа малко от овесената каша на прах, която Линда й бе оставила за Тими, и се усмихна на Майкъл.

— Никога не би ми хрумнало, че си толкова романтичен.

— Не се отдавам често на романтика — остро рече той.

Тя взе да мие шишето, на Тими и промърмори:

— Знам какво имаш предвид. Когато си женен за работата си като нас, нямаш време за нищо, освен за кръв, пот и сълзи.

Майкъл се засмя.

— Старият Барет определено изстиска и трите от мен през годините. Истинската отплата тепърва предстои.

Мади намали котлона и се обърна.

— Каква отплата?

— Джейсън Барет е на шейсет и осем години. Няма деца. Единственият му син почина преди седем години. Мисли да се оттегли, когато стане на седемдесет. И възнамерява да сложи на мястото си един от вицепрезидентите. — Тъмносините очи на Майкъл заблестяха. — Аз съм човекът, който ще го замести, Мади! Живея и дишам за тази компания от четиринайсетгодишен. Знам всичко за бизнеса.

— Той дал ли ти е основание да смяташ, че ти ще поемеш управлението след него?

Майкъл се подсмихна.

— Трябва да познаваш Барет, за да разбереш колко безсмислен е въпросът ти. Старият не дава нищо! Той е закоравял скъперник и обича да държи хората в подчинение. Държи всички нащрек. Ще си играе на изчакване с нас до самия край. Но аз съм му най-близък. Той ме взе под крилото си, още когато започвах. Според него притежавам печелившата комбинация от желание и амбиция. Направи ме шеф на отдел, когато станах на двайсет. Бях най-младият служител, издигнат на ръководна работа. И сега съм най-младият вицепрезидент. Барет ми даваше да разбера през цялото време, че ако продължавам да играя по правилата, ще стигна до върха. Много го обичам. През всичките тези години ми беше като баща.

Мади остави купата с овесените ядки на масата и го погледна.

— Обзалагам се, че ще стигнеш до върха!

— Благодаря за вота на доверие. Докато продължавам да следвам стратегическите си планове за следващите две години, току-виж си се оказала права.

Майкъл държеше Тими в скута си, докато Мади го хранеше с овесена каша. Не можеше да не се трогне от топлата домашна сцена — Мади, по халат, храни бебето, утринните лъчи на слънцето плахо се прокрадват в кухнята, носи се миризмата на изстинала пепел в камината и приглушеният звук на снегорини.

— Да му дам ли сега шишето? — попита Мади, след като Тими изяде и последната лъжица овесена каша.

— Ела във всекидневната. Там е по-удобно.

Майкъл й даде Тими и седна до нея на канапето, тапицирано с кадифе, докато Тими лакомо пиеше млякото си. Мади се усмихна и облегна глава назад на възглавниците. Майкъл я прегърна, за да се чувства по-удобно. Тя застина за момент, но после си позволи да се отпусне. Тя гледаше как Тими пие млякото си, без да съзнава каква топла и доволна усмивка грее на устните й. Погледите им се срещнаха. Нито един от двамата не проговори. Мади затвори очи. След няколко минути, когато отново погледна Майкъл, той бе заспал. Тя се усмихна. Тими, клюмнал главица над празното шише, се бе сгушил на гърдите й.

Мади въздъхна с огромно доволство, сгуши се по-удобно до Майкъл и също заспа.

В стаята струеше слънчева светлина, когато тя се събуди изведнъж. Понечи да се изправя, Майкъл я хвана за раменете.

— Спокойно. Винаги ли се събуждаш така панически?

Само, когато съм заспала в прегръдките на гол до кръста, почти непознат мъж.

— Тими… Къде е Тими? — попита тя разтревожена и погледна ръцете си, като се опасяваше, че докато е спала го е изпуснала.

— Сложих го в люлката му. Спи.

— Защо… не ме събуди?

— Спеше доста дълбоко.

Тя се прозя, потри сънено очи и се опита, доколкото може да приведе в ред косата си.

Майкъл се усмихна.

— Винаги се учудвах на способността на майка ми да гледа всички деца, да се грижи за къщата и да работи по осем часа в банката.

— Била е късметлийка, защото е имала син, който толкова много й е помагал. Обзалагам се, че повечето в твоето положение нямаше да бъдат толкова самопожертвователни.

— О! — Майкъл, се засмя притеснено. — След като баща ми почина, мама нямаше към кой друг да се обърне за помощ. Повярвай ми, и аз не бях очарован, че трябва да изоставя… — Той спря и понижи глас: — … мечтите си.

— Мечти?!

Майкъл вдигна рамене.

— Да… Детски мечти… Справих се чудесно. Не мога да се оплача. — Чертите на лицето му леко се изопнаха. — Както ти казах и преди, платих дълговете си с кръв, пот и сълзи. И освен това, въобще не съм толкова самопожертвувателен. Грижа се за себе си много добре, Мади. Няма нищо, за което да съжалявам в живота си до този момент. — В тъмносините му очи просветна превъзходство, което не можеше да бъде сгрешено с никакво друго чувство.

Мади се изправи, оправи халата си и завърза колана.

— Аз също. Освен ако не видя серията „Сарджънт“ във всеки магазин на „Баретс“ в страната. — Тя видя прикрития поглед, който й хвърли, и съжали, че е заговорила за това. Преговорите с Майкъл трябваше да бъдат съобразени с неговото време, планове и инициатива. Тази констатация я подразни, но Мади бе достатъчно умна, за да разбере, че целта е прекалено важна, за да поведе борба за надмощие. А и не беше сигурна, че ще излезе победител. Не можеше да се подведе по нежната, дори уязвима страна от характера на Майкъл, защото познаваше другата — твърда като стомана, интелигентна и решителна. Може би като своя наставник Барет, Майкъл би дал всичко да задържи управлението до самия край.

— Ще направя кафе.

— Аз ще си взема душ и ще се дооблека. — Майкъл движеше ръка по мускулите на гърдите си, докато говореше. Движението бе едновременно невинно и еротично и възбуди Мади. Трябваха й няколко секунди, за да концентрира вниманието си върху думите му. — Трябва да си взема колата. Днес следобед имаме семейно събиране. Трябва да взема някои неща от хотела за племенниците ми, да се преоблека и разни други такива неща. Слушай, Мади, не прави кафе само за мен.

— Щях да правя за себе си.

— Тогава с удоволствие ще изпия една чаша.

Чертите му бяха изопнати от напрежение. Разумът му казваше да се маха, докато не е станало късно, а сърцето му заповядваше да остане до Мади Сарджънт, колкото се може по-дълго. Той въздъхна.

— Ще се забавя само няколко минути.

 

 

След десет минути Майкъл отново се появи в кухнята, изкъпан и облечен, тъмната му все още мокра коса бе сресана. Мади наля кафе в две чаши.

— Мляко? Захар?

— Чисто, благодаря. Използвах четката ти за коса. И пастата ти за зъби.

Мади отвърна на усмивката му и му подаде едната чаша. Седна на масата срещу него и забеляза, че облечен в костюм, той изведнъж се бе превърнал в студен и чужд човек. Но не само дрехите бяха причина, а изражението, отчужденият поглед в тъмносините му очи. Той отново бе любезният, самоуверен и опитен бизнесмен. Тя изпита внезапно желание да възстанови уютната интимност помежду им, но усети, че той се бе отдалечил от нея. Умът му, без съмнение, вече бе зает с плановете за деня, със семейството му… Може би съжаляваше за интимната нетактичност през изминалата нощ.

Пиеха кафето си мълчаливо. Мади бе препекла филийки, но те останаха недокоснати на масата.

Когато Майкъл изпи своето, той се поколеба, преди да си налее още една чаша. Понечиха да заговорят едновременно. Майкъл се засмя.

— Просто исках да съм сигурна, че срещата ни… Искам да кажа, бизнес срещата ни остава за утре вечер. Знам, че сигурно много си зает през цялата седмица със семейството си и сватбата на сестра ти, както и с всичко останало.

Даваше му възможност да се откаже от вечерята, но Майкъл отвърна сериозно:

— Така е. Но уговорката за утре вечер остава. — Майкъл я наблюдаваше мълчаливо.

— Какво има?

— Просто си мислех… че този крем, който използва за Тими… наистина е чудесен.

Мади се усмихна.

— Трябва да видиш какво прави с кожата на жената. В действителност, не възнамерявах да го предложа на „Баретс“…

Но Майкъл не я слушаше. Мислеше за други неща. Тя реши да играе по неговите правила. Защо пък да не го притисне малко. Поне ще му даде тема за размисъл.

— Но можем да го включим в серията за „Баретс“.

Майкъл допи кафето си.

— Ще… поговорим допълнително за това. — Той се изчерви. — Ами, аз по-добре да тръгвам. Сега не вали, а и снегорините минаха преди малко. Сигурно няма да е трудно да си взема такси.

Мади погледна часовника в кухнята. Беше почти десет.

— По-добре да се облека и да проверя моята кола. Може би ще запали и няма да има нужда от влекач. — После спря, спомнила си за Тими. Не можеше да го остави.

Майкъл сякаш четеше мислите й.

— Имам идея. Защо да не отида да запаля колата ти вместо теб. Ако успея, ще я докарам тук.

Мади не отказа. Дори й хрумна страхотен план.

— Междувременно аз ще се облека и ще приготвя Тими. Ако успееш да докараш колата дотук, ще те закарам, за да си прибереш твоята.

— Не. Прекалено сложно става.

— Хей, дължа ти го! И двамата знаем защо ти вдигнаха колата.

Майкъл се засмя.

— Добре. Сключихме сделката.

Лицето на Мади се озари от усмивка.

— Надявам се това да е първата от поредицата сделки.

Майкъл също се усмихна, но някак неловко.

Мади му обясни с подробности и му даде ключовете, като настоя да вземе един от шаловете й, тъмносин.

— Ще ти позвъня, ако има проблем!

Когато телефонът звънна след двайсет минути, Мади бе сигурна, че Майкъл й се обажда, за да й каже, че не може да подкара колата или още по-лошо, че не може да я открие.

Не беше Майкъл, а асистентката й Лиз.

— Е, как беше? — попита Лиз без предисловие.

— Не питай.

— Лошо ли? — Мади се затрудни да й отговори. — Толкова ли е лошо? — Лиз си пое дъх.

— Ами…

— Мади, хайде! Какво стана?

— Всичко… — Тя млъкна за миг… — … и нищо. Ами… не съвсем. Искам да кажа… нищо относно сделката. Но…

— Но? Какво „но“?

— Той е необикновен мъж!

— Необикновен ли? Искаш да кажеш странен?

— Не. Не е странен.

— Мади, нещо не си на себе си. Говориш глупости.

С телефон в ръка Мади отиде до огледалото в коридора. Огледа се бързо, като се чудеше дали да не си сложи малко грим. За момент забрави, че Лиз й е задала въпрос.

— Мади?

— О, няма нищо, Лиз. — Тя оправи яката на кремавия си пуловер. — Освен ако не броиш бебето, за което трябва да се грижа.

Мади си представи как Лиз зяпва с отворена уста.

— Бебе?! Ти си… бременна? — Лиз си пое малко въздух. — Но, Мади… Дори не знаех, че се срещаш с някого.

— Какво? О, Лиз! Не се срещам с никого, разбира се. И не съм бременна. Просто… ми оставиха това бебе… временно. И нека да ти кажа нещо, да гледаш бебе не е като да си на пикник. Ако не беше Майкъл…

— Майкъл ли? Господи, много бързо преминахте на първо име.

Мади едва се сдържа да не избухне в смях.

— Преминахме бързо и на други неща.

— Мади! Сигурно се шегуваш.

Мади се намръщи.

— Какво означава това? Да не мислиш, че съм… светица или заклета девственица?

— Хайде, Мади. Ти… ами ти винаги си повтаряла, че никога не би си позволила да смесваш бизнеса с удоволствията.

— Не бих казала, че съм ги смесила. А разбъркала леко.

— Какво означава това?

— Ами означава, че… — Мади спря, наведе се и се разгледа по-отблизо в огледалото. — Какво означава ли? — Гласът й прозвуча тревожно. — Не знам какво означава, Лиз. Мисля… че… сгреших. — Тя погледна отражението си в огледалото право в очите. — Лиз, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но снощи наруших… Ами, почти наруших златното правило. Права си. Искам да кажа, че е ужасно глупаво да се смесва работата с удоволствията. Поне Майкъл… господин Харингтън… — Как можеше да го нарича господин Харингтън след като прекара половината сутрин сгушена в прегръдките му! — Майкъл се чувства по същия начин. Той се е посветил на работата си като мен. И не иска да усложнява нещата, като се обвързва емоционално с един от контрагентите си.

— Предложил ти е сделка?

— Не точно. Не още. Но определено харесва нашите продукти. Изпробвах един на Тими и…

— Кой е този Тими?

— Бебето, за което ти казах — рече Мади нетърпеливо. — Майкъл бе удивен колко добре му се отрази…

— Задръж малко, Мади! Да не би да си сгрешила възрастовата група и частта на тялото?

Мади се засмя.

— Но Майкъл наистина бе впечатлен! Сигурна съм, помислил си е, че щом върши такива чудеса с едно бебе, нашият гел би могъл да свърши същата работа и на купувачите на „Баретс“. — Мади чу клаксон отвън. — Виж, сигурно Майкъл ми бибитка. Трябва да вървя. Ще се видим утре сутринта.

Мади затвори, изтича до прозореца на хола и с радост видя, че Майкъл излиза от колата и й маха. Отвори прозореца.

— Побързай! Пак съм спрял на забранено място.

— Идвам веднага. — Мади му махна.

Отне й пет минути да приготви Тими плюс резервна пелена, шише, дрънкалка и дрешки… Докато слизаше с асансьора до фоайето с пищящия Тими на ръце, Мади усети как я заболява глава. Тогава й проработи късметът. На външната врата се появи госпожа Джойсън, която се връщаше от дъщеря си. Мади трябва да е изглеждала много отчаяна, защото без да каже нещо, съседката взе Тими.

— Шшт, шшт! Какво има, миличко? Какво има?

— Мисля, че не му харесва идеята да направи малко пътешествие. Навън е един… приятел и трябва да го откарам.

— Може ли да взема бебето? Ще го гледам, докато те няма.

— Ооо, госпожо Джонсън! Чудесно! Няма да се бавя дълго.

— Дълго или кратко — всичко е наред. Ще се радвам да имам компания. Няма да ходя никъде днес.

— О, няма да се бавя повече от четирийсет и пет минути.

— Няма проблеми.

— Бебето е при мен само до утре — рече Мади.

Тими вече даваше признаци на успокоение. А когато госпожа Джонсън отви одеялцето и разкопча ескимосчето му, той се усмихна.

— Благодаря, госпожо Джонсън! — извика Мади и й подаде плика с нещата му, после изтича през фоайето и отново чу клаксона. Тя с усмивка се вмъкна при Майкъл.

— Запалил си я значи! Очарована съм.

— Къде е Тими? — попита Майкъл разтревожено.

— О, съседката предложи да го гледа, докато…

— Каква съседка?

— Какво има, татенце? Тревожиш се, че няма да се грижи добре за дребосъчето ли?

— Много смешно! — Той рязко запали мотора и колата подскочи.

Известно време пътуваха в мълчание и тя се отдаде на мечти. След няколко минути не издържа и рече:

— Сигурно е много хубаво цялото семейство да се събира време на време и да празнува. Всички са развълнувани, всички участват…

— О, естествено, че всички участват! — Майкъл се засмя сухо. — Няма нищо, което семейство Харингтън да обича повече от сватби. Днес е семейното празненство. Във вторник вечер ще пристигне група роднини от провинцията и ще наемем зала в „Стек&Стейн“. В четвъртък вечерта е неофициалната вечеря роднините на младоженеца. В петък — репетицията на официалната вечеря. — Майкъл се намръщи. — А Джеси е едва четвърт в редицата. Остават още Кели и Алън.

Мади мълчаливо отбеляза, че той изключи себе си от списък на неженените.

— Откъде знаеш, че мислят да се женят?

— Алън вече се оглежда за съпруга. Иска да си намери жена преди да завърши медицина. Или той ще си намери, или майка ми. Той е единственият от нас, който няма нищо против мама да дава името и телефонния му номер на племенничките и дъщерите на приятелките си. — Майкъл се засмя. — Той е синът мечта на всяка майка. А що се отнася до Кели, бебето на семейството, тя вече протестира, че се опитват да я омъжат за момчето, с което, ходи от първи курс. Но сделката включва първо да завърши колежа.

— И с кого е тази сделка?

— С мен — отвърна Майкъл остро. — От всички деца Кели има най-много възможности. Наистина може да успее. Опитвам се да я накарам да отложи малко женитбата и да отиде в университет, за да вземе магистърска степен по бизнес администрация. — Той поклати глава. — Понякога е такова дете!

Мади се усмихна тъжно. Майкъл явно я бе разглезил. Усети завист. Колко хубаво би било да си глезена, защитавана и обожавана от любещ по-голям брат! Колко хубаво би било да си член на голямо задружно семейство…

— Какво има? — попита Майкъл и й хвърли бърз поглед.

— Завиждам ти, Майкъл.

Той кимна и зави по улица Стороу. След една-две минути рече:

— Видях една картичка, която майка ти бе изпратила. От Гърция. С Мистър Вселена. Любопитството ми надделя.

— Забавна е, нали — изрече Мади замислено, без въобще да е разтревожена от признанието му. Всъщност, донякъде й харесваше факта, че проявява любопитство относно нея. — Фелисити е най-самоуверената, независима и доволна от кариерата си жена, която някога съм виждала. Обича да обикаля света, да решава сама, да не се обременява с нищо. О, имала е мъже в живота си, но те винаги са били на второ място. — Спря, като се почуди за момент дали това не я поставя чак на трето място в списъка от приоритети на майка й. Вдигна рамене. Подобен род мисли само я потискаха.

— Най-важният урок, който трябваше да усвоя, е да бъда самостоятелна. Идеята да започна свой бизнес, бе на Фелисити. Тя ме подкрепяше финансово и емоционално. Нямам нищо против да ти кажа, че в началото бях много уплашена. Но тя е страхотна! Едно от качествата на Фелисити е, че знае как да ръководи шоуто. Тя ме научи да бъда решителна, да гледам уверено напред, дори когато вътрешно треперя, и да вярвам в това, което правя. Мисля, че нямаше да се справя дотук без нея. Но най-странното е, че откакто компанията се изправи на крака, точно когато си мислех, че всичко е наред, тя започна… ами, нали прочете картичката?

— Всички майки имат този вроден инстинкт…

— Не и Фелисити! Тя не е като другите майки, повярвай ми! Понякога се чудя дали не ми завижда за успеха. Може би си представя, че един добър мъж ще ме повлече надолу.

— Такава роля ли отреждаш на един мъж в живота ти? — Мади продължи да го наблюдава, дори когато той отново се взря в пътя.

— Не мислиш ли и ти така? Искам да кажа, не се ли тревожиш, че една лична връзка ще те повлече надолу?

— Винаги съществува риск. Но не това ме плаши. Това, което ме тревожи, е, че някой ще изисква повече неща от мен, отколкото мога да му дам, нямам нито времето, нито нагласата. Стига ми старото семейство. През последната година Барет все настоява да се преместя в един от офисите тук, в Бостън. Няма да стане. Тъкмо за да избягам от непрестанните беди, неволи и кавги на Харингтънови, отидох в Ню Йорк.

— Може би сега му е времето да им кажеш, че вече не искаш да играеш ролята на „татко“… Или все още искаш?

Майкъл отвори уста да протестира, но не каза нищо. След минута приближиха паркинга.

Мади се премести на шофьорското място, когато Майкъл слезе. Тя свали прозореца и го попита:

— Да почакам ли, за да се уверя, че всичко е наред?

— Не, няма нужда. Слушай, Мади, благодаря ти за всичко. — Той нервно барабанеше с пръсти.

— Аз трябва да ти благодаря. Имам предвид, че ми помогна с Тими. И че не си помисли, че съм… лекомислена. И че ми даде втори шанс.

Той я наблюдаваше мълчаливо.

— Ще се видим утре вечер.

— Ще бъда там. Приятно прекарване днес, Майкъл!

— Благодаря. Всичко хубаво и на теб. Ще се справиш. Разбра за шишето и повиването, нали? Да… Ще се справиш чудесно.

— Не забравяй да вземеш подаръците за племенниците си.

— Няма да забравя. Хлапетата няма да ми простят, ако старият им чичо се появи с празни ръце. И без това ще ме нападнат. Едно от любимите им занимания е да ме събарят на пода.

Мади се засмя.

— Звучи забавно. — Тя отпусна спирачката. — Аз по-добре да тръгвам… да видя Тими.

Майкъл я погледна още веднъж и пъргаво закрачи към входа на сградата.

 

 

Един час по-късно той караше към хотела си и продължаваше да мисли за Мади, докато си играеше с шала й. Знаеше, че утре вечер ще ходят на вечеря заедно. Знаеше, че е лудост да мисли колко много часове има до утре вечер. Разбира се, той можеше да се отбие и да й върне шала, но би било много прозрачно извинение, след като можеше да й го върне на следващата вечер. Тъкмо наближаваше нейната пряка. Добре де, прозрачно извинение е, но не можеше да измисли по-добро.

Мади тъкмо привършваше едно много професионално преповиване на Тими, когато чу бибиткане отвън. Майкъл, излезе от червената си спортна кола и й помаха с шала. Тя отвори прозореца.

— Забравих да ти го върна!

— Можеше да почакаш до утре вечер. Имам още един — извика тя.

Майкъл скръсти ръце, за да се стопли и я погледна с мрачно изражение, като си помисли, че сигурно е луд.

— Хей, виж, проглуших ти ушите с клана Харингтън. Защо не дойдеш да се запознаеш с тях?

Мади се почувства като ученичка, която е поканена на концерт, точно когато е изгубила всяка надежда, че ще отиде.

— Искаш да дойда на семейната ви сбирка?! — Бе тъй развълнувана и красива.

— Да, защо не?

— Ами… добре… Страхотно! — И опасявайки се, че може да промени решението си, бързо извика: — Добре! Слизам веднага.