Елиз Тайтъл
Любовна въртележка (12)

Дванадесета глава

Мади нямаше нищо против, че Фелисити настоя да остане с нея петък вечерта, вместо да се прибере в апартамента си в „Риц“. Не искаше да е сама. А и присъствието на майка й беше голяма утеха за нея.

На следващата сутрин, когато Мади се събуди малко след десет, Фелисити вече бе в кухнята.

— Искаш ли кафе?

Мади кимна още сънена и седна на масата, а Фелисити донесе кана с димящо кафе.

— Не е от кафеварката — учуди се Мади, когато отпи.

— Не ми е вкусно кафето от машина — каза тихо Фелисити.

— Просто съм учудена, че знаеш как се приготвя кафе.

— Знам. Несъмнено си мислиш, че мога да правя само резервации. Или да звъня на румсървиса.

— Ами…

— Права си. Но ако човек реши да се приспособи към нов начин на живот, може да постигне учудващи резултати.

— Май успяхме да стигнем от правенето на кафе до такива обобщения, мамо.

— Не трябва ли да си на сватба този следобед?

— Снощи ти казах, че няма да ходя при така създалите се обстоятелства. — Тя погледна часовника в кухнята. — Трябва да се обадя на госпожа Харингтън и да й кажа, но ще го направя малко по-късно…

Фелисити внимателно наблюдаваше дъщеря си.

— Изглеждаш ужасно, скъпа.

Мади се засмя сухо.

— Още една причина да не ходя на сватбата.

— Няма да се почувстваш по-добре, докато не разрешиш този въпрос.

— Моля те, не прекалявай с майчинските съвети. Вече съм голямо момиче. — Веднага щом изрече тези думи, съжали за тях и докосна майка си по ръката. — Съжалявам. Извинявай.

Фелисити погледна Мади замислено.

— Мисля, че наистина малко прекалявам. През всичките тези години, докато растеше, никога не съм си и помисляла, че може да имаш нужда от съвет. Истината е, че вече изпитвах страхопочитание към теб.

— Страхопочитание?! И защо, за бога?

— Ами, ти винаги изглеждаше толкова независима и самоуверена… Винаги контролираше всичко. Сякаш никога нямаше нужда от нещо… или от някого.

— Но… аз винаги съм виждала теб в такава светлина. Аз просто те следвах. Но никога не постигнах успехи като твоите.

— Добре играеше.

— Твоето изпълнение беше по-добро. Искаше ми се и аз да бъда толкова добра един ден.

— Това не е цел, която трябва да преследваш, скъпа, повярвай ми. Хубаво е да повярваш в себе си, да преследваш мечтите си, да се чувстваш добър в работата си. Но ние винаги имаме нужда от някого. Само че някои имат повече късмет в намирането на приятели.

— Да, някои нямат късмет. — И добави с лека усмивка: — Поне се намерихме с теб.

Фелисити се усмихна и стисна ръката на дъщеря си. После огледа разсеяно кухнята.

— Чудя се какво ли прави Тими в своя дом.

— Да — въздъхна Мади. — Апартаментът не е същият без него. — Отпи от кафето си и се изправи. — Ще отида да взема един душ и да се облека. — Тя се поколеба. — После ще се обадя на госпожа Харингтън.

Беше почти единайсет, когато на вратата се позвъни. Мади се обличаше в стаята си. Фелисити, все още по халат, отиде да отвори.

— Кой е?

— Майкъл. Няма да си тръгна, докато не видя Мади, госпожо Сарджънт. Можете да се обадите в полицията. По дяволите, обадете се, ако искате и на армията! Но аз трябва да я видя.

Фелисити въздъхна и отвори вратата.

— Ооо… — възкликна тя, когато го видя да стои там облечен безупречно. Бе виждала мъже, които изглеждат превъзходно в смокинг, но Майкъл Харингтън направо ги засенчваше. Той беше великолепен.

— В случай, че Мади е забравила да ти спомене, днес следобед сме канени на сватба. Дойдох да я взема. — Той мина покрай нея.

— Почакай, Майкъл. Влез в кухнята и си сипи кафе. Аз ще поговоря с Мади.

— Всичко това ме подлудява. Мади ме вбесява. Не мога да спя. Нямам апетит. Вече не мога и да мисля. — Той млъкна за миг. — Добре, ще си сипя кафе.

Когато Майкъл тръгна към кухнята, Фелисити решително се отправи към стаята на Мади.

— Кой беше? — попита дъщеря й и облече пуловера си.

— Скъпа, мисля, че това не става.

Мади погледна вълнените си чорапи, грубия си гащеризон и любимият си вълнен пуловер.

— Не става за какво?

— За сватба, разбира се!

Мади отстъпи назад и седна на леглото.

— Значи е бил Майкъл. — Сърцето на Мади биеше до пръсване. — Ти го отпрати, нали? Кажи ми, че го отпрати!

— Не, той е в кухнята и пие кафе.

— В кухнята? В моята кухня? И пие кафе?

— Да, от кафето, което аз сварих. О, скъпа, то сигурно вече е изстинало.

— Какво ти става, мамо? Как можеш в такъв момент да ми говориш, че кафето било изстинало?

— Наистина, скъпа, повече ме е грижа какво ще облечеш в сватбата на сестрата на Майкъл. — Тя се усмихна още по-широко. — Той изглежда направо ослепително в смокинг, Мади! И трябва да бъдеш също толкова прекрасна.

Мади се бореше с напиращите сълзи.

— Защо правиш това? Каза, че ще ми помогнеш!

Фелисити се усмихна нежно.

— Правя каквото мога, скъпа. Той те обича, Мади…

— Той ли ти каза това? — Погледна майка си невярващо.

— Ами… не с толкова думи.

— О, мамо, не ми причинявай това!

— Всички симптоми са налице, скъпа.

— О, не! Говориш като Лиз. Симптоми! Ще ви кажа какво направите и двете с вашите симптоми!

— Така вече е по-добре — рече Фелисити невъзмутимо. — Ядосвай се! По-добре е, отколкото да си нещастна. Ето, се страните ти придобиха цвят. — Тя отиде до гардероба. — Какво смяташ да облечеш?

— Няма да ходя на никаква сватба!

— Боя се, че Майкъл е решил на всяка цена да те заведе. Не ми се ще да го оставя да те закара там в този вид. Няма ли да се притесниш?

— Той не би го направил.

— Искаш ли да се обзаложим?

Мади мълчеше.

— О, една прекрасна червена рокля! О, не, това е тази, която са съсипали в химическото чистене. Ццц, ццц… Много се е свила, нали?

Мади неохотно се изправи, с ръце на хълбоците.

— Добре, ако това ще те направи щастлива, ще облека нещо прилично и ще отида на сватбата. Но само защото знам, че си способна да убедиш Майкъл да ме закара в този вид. Как така изведнъж взе неговата страна? Майкъл не е влюбен в мен. Никога не е казвал и думичка за любов. Никога не е намеквал, че иска от мен нещо повече от обикновена връзка.

Тя отиде до гардероба и извади зелена шифонена рокля.

— Ще ти кажа защо ще отида на тази сватба. За да докажа на теб, на Майкъл и на себе си, че мога да се справям чудесно и без него.

— Да, скъпа.

— Наистина ще го направя!

— Имаш ли нужда от помощ?

— О, ти направи вече достатъчно.

— Ами, тогава ще те оставя. — Тя тръгна към вратата. — Ще правя компания на Майкъл.

— Непременно.

Фелисити хвана дръжката.

— В чантата си имам чудесна златна брошка, която прекрасно ще отива на роклята.

Мади остана в стаята си няколко минути, след като се бе облякла и приготвила. Проблемът беше, че душевно не беше готова. Не бе готова да се изправи срещу Майкъл. Бе се надявала да има повече време, повече сила и кураж…

Мълчаливо изрепетира това, което щеше да му каже. Това само засили вълнението й. Когато отвори вратата на спалнята, дланите й бяха изпотени. Докато прекосяваше хола, краката й трепереха.

Майкъл сигурно я бе чул и излезе да я посрещне от кухнята. Когато го видя, дъхът й секна. Контрастът между бронзовия тен на суровото лице и изискания добре ушит черен смокинг беше поразителен. Грубата мъжественост, която той излъчваше, толкова силна, че Мади заби нокти в дланите си, за да не изгуби контрол над себе си.

Разстоянието между тях, не повече от три метра, сякаш се наелектризира. Тъмните очи на Майкъл се заковаха на лицето й, после обгърнаха зелената мекота на шифонената рокля, очаровани от съвършената й простота. Той отново върна очи на лицето й. Забеляза как поруменява. Беше толкова красива! Дори от разстояние можеше да усети слабото подканващо ухание на цветя.

— Хубав ден за сватба — рече Мади и усети лъжлива веселост в гласа си, която не заблуди нито един от двамата.

Внезапно осъзна, че стои като вкаменена на едно място и се страхува да направи и крачка към Майкъл. Почувства, че може припадне всеки момент.

Фелисити подаде глава от кухнята и се усмихна.

— Каква красива рокля, Мади! Прекрасна е, нали, Майкъл?

— Прекрасна си — едва успя да промърмори.

— Вие двамата по-добре тръгвайте. Нали знаете онази стара песен „Заведи ме навреме в църквата“.

Мади подложи волята си на изпитание, докато се насили направи първо една крачка, после още една… Добре! Направо чудесно!

Майкъл се усмихна, доловил концентрацията й и се отпусна малко. Пристъпи към нея. Да, беше по-добре.

Бяха на около метър един от друг. Фелисити дискретно се скри в кухнята и започна да тропа с чиниите и тенджерите.

Мади се усмихна на старанието й да покаже колко е заета и без да съзнава, отправи усмивката си към Майкъл.

Той намираше, че усмивката й е ослепителна.

— Наистина изглеждаш прекрасно, Мади!

Тя се усмихна още по-лъчезарно.

— Благодаря. Ти също.

— Виж, Мади…

— Не, Майкъл. Не сега. Нека просто да отидем на сватба и… — Тя тъкмо се канеше да каже „Да свършим с нея“, като осъзна, колко ужасно щеше да прозвучи.

Майкъл се усмихна и Мади разбра, че отчасти е прочел мислите й. За нея това бе своеобразно изпитание.

 

 

След около час Мади се смути, когато откри, че сватбата много по-голямо изпитание, отколкото бе очаквала. Докато гледаше как Майкъл, който трябваше да предаде булката на бъдещия й съпруг, върви по пътеката със сестра си Джесика, се наложи Мади да се пребори с налудничавото си усещане, че това е нейният сватбен ден. Беше като халюцинация. Виждаше се в сватбената рокля на Джесика, под ръка с Майкъл. Само че той не предаваше булката. Той се женеше за нея.

Уханието на всички цветя, които украсяваха параклиса и тези от букетите на булката, момиченцето с кошничката портокалов цвят и шаферките, оказаха зашеметяващ ефект върху Мади. Тя впери поглед в Майкъл, когато се приближи до пейката. Изглеждаше толкова горд, величествен, удивително красив. От него щеше да излезе страхотен… младоженец.

Майкъл като младоженец. Тя се стресна. Напълно ли бе откачила? Лудостта й продължи, когато погледът й срещна този на Майкъл. Той се усмихна и Мади можеше да се закълне, че устните му помръднаха и той й прошепна нещо. Изглеждаше като… „Да.“ Сърцето й заби лудо. Гърлото й пресъхна. Тя силно сграбчи пейката и кокалчетата на ръцете й побеляха.

Булката, облечена отгоре до долу със сатен и дантела, влезе с шумолене на полите на кралската си рокля. След нея влязоха момичето с кошничката портокалов цвят и шаферките. Всички носеха гардении. Главата на Мади се замая. Очите й се замъглиха.

Обстановката беше прекалено идеална, а фантазията прекалено истинска. Образът на Майкъл, който отиваше към олтара в смокинг, й оказваше поразително въздействие.

Докато гледаше церемонията, се мъчеше да не заплаче. Хората винаги плачеха на сватби, но Мади се боеше, че ако започне, няма да може да спре.

Майкъл стоеше до булката и младоженеца. Мади се опитваше да не го гледа.

Свещеникът пееше монотонно. Майкъл го слушаше с половин ухо. Докато гледаше Джесика и мъжът, който скоро щеше да му стане зет, мислите му бяха далеч. Не можеше да разбере сърдечните си мъки. Наслояваха се в него цяла сутрин, но когато наближи Мади, докато вървеше по пътеката със сестра си, внезапно под булчинското було… видя лицето на Мади и тя му се усмихваше топло, нежно. Трябваше да премигне няколко пъти, за да премахне видението.

И Мади и Майкъл чуха като в мъгла свещеника да провъзгласява щастливата двойка за съпруг и съпруга. Сълзи изпълниха очите на Мади, когато се целунаха.

А когато двойката тръгна обратно по пътеката, погледът на Майкъл отново срещна този на Мади. Дъхът й спря.

О, Майкъл, иска ми се това да бе нашата сватба. Иска ми се ние да минавахме по тази пътека, ръка за ръка и да сияем, както винаги сияят булките и младоженците на сватбения си ден. О, Майкъл…

Тя призова на помощ цялата си сила и се усмихна поздравяващо, като се молеше Майкъл да не е прочел мислите й.

Той се усмихваше загадъчно. За какво ли мислеше, чудеше се тя. Какво ли чувстваше?

След церемонията Мади стоеше настрани, докато се правеха семейните снимки. На една от снимките госпожа Харингтън я придърпа при другите, като настоя Майкъл, когото постави до нея, да я прегърне. И да се усмихне.

Приемането на поздравленията бе в приземния етаж на църквата. Повече от стотината гости се почерпваха от студения бюфет, а след това прегръщаха, целуваха и поздравяваха булката, младоженеца и всеки член на семейството. Преди съставът да започне да свири танцова музика, Джесика събра всички неомъжени жени зад себе си за хвърлянето на букета.

Мади се вмъкна в една групичка от мъже и жени на средна възраст. По никакъв начин нямаше да се присъедини към този старомоден обичай.

За нещастие госпожа Харингтън я забеляза и енергично я задърпа да се присъедини към другите. Нямаше измъкване. Мади се изчерви, когато Майкъл забеляза как се опитва да стои в края на групичката. Тя го погледна, когато той весело поклати глава.

Мади решително държеше ръце встрани от тялото си, когато Джесика се усмихна весело на всички момичета, после се обърна и хвърли букета.

Мади гледаше нещастно букета, който летеше право към нея. Бог да благослови агресивната и може би отчаяна млада жена от лявата й страна. В последния момент тя протегна ръка и сграбчи букета, като удари Мади, без да иска.

— О, съжалявам. Не исках да ви удрям. Просто това е петата сватба, на която присъствам тази година. И… наистина бих искала шестата да е моята.

Мади се усмихна.

— Желая ви всичко най-хубаво.

След минута Майкъл беше зад нея.

— Близо беше.

— Сигурна съм, че сестра ти има очи и на гърба — каза Мади, като се опитваше да изглежда весела.

— Ти определено не искаше да го хванеш. Суеверна ли си?

Мади направи всичко възможно да остане спокойна.

— Не. Просто не исках да проваля шанса на някой, който настина го желаеше.

— Разбирам.

За една ужасна секунда Мади си помисли, че той ще я целуне. Какво щеше да стане тогава със спокойствието и контрола й? Щяха да изчезнат незабавно.

Той не я целуна. Вместо това я попита дали иска да танцува с него. Усмихваше се, но в погледа му имаше загадъчност.

Той обви кръста й с ръка. Усети, че тя се стегна.

— Това е само един танц, Мади.

Искаше да откаже. Не беше сигурна, че може да понесе дори един танц с Майкъл. Да усеща ръцете му, топлият му дъх в косата си, стройното му мускулесто тяло, притиснато в нейното… беше повече отколкото можеше да понесе.

— Добре. Един танц. После си тръгвам.

Той я придърпа към себе си, когато състава засвири стар сантиментален фокстрот.

— Никога не сме танцували заедно.

Тя преглътна. Бяха пропуснали обичайните неща, като покоряване на сърцето, вечери, танци, ухажване. Желаеха се прекалено много. Не искаха да си губят времето в игрички. И дори сега Мади усещаше това ненаситно желание. И на него ли му е било толкова приятно? Усетил ли е нежността й, както тя неговата? Щеше ли да му бъде толкова трудно да я забрави, както на нея?

Мади се отблъсна от него, веднага щом свърши танца.

— Трябва да вървя.

— Ще те откарам.

— Не. Не, ти не трябва да си ходиш.

— Ще се върна. Семейството ми ще разбере.

— Не. Ще си взема такси.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?

Мади поклати глава.

Той я хвана за китката и я отведе в един тих ъгъл на стаята.

— Знам, че трябваше да ти кажа за „Л’Амур“ веднага.

— Недей, Майкъл. Така става в бизнеса. Предполагам, че бях прекалено наивна да си мисля, че… — Тя спря. — Това ми помогна да порасна. Вече съм голямо момиче, Майкъл. Козметиката „Сарджънт“ ще оцелее и без „Баретс“. Когато се появи след нашата сделка, ще бъда много по-мъдра, уверявам те.

— Опитвам се да ти кажа за следващата сделка, по дяволите, но ти не ми даваш шанс. А аз не искам да говорим тук. Хайде да се видим утре. Виж, не съм толкова голям мръсник, за какъвто ме мислиш. Дай ми шанс, Мади.

— Майкъл, имахме кратка връзка. И сега ти можеш да си отидеш с мисълта, че си ме научил на повече страст и бизнес от… — Тя стисна устни, като се опитваше да се успокои. — Повече отколкото исках да науча. — С тези думи, тя се освободи от него и премина през веселата тълпа сватбари.

 

 

Майкъл трябваше да се върне в Ню Йорк в понеделник. Обаждаше се на Мади в работата и вкъщи всеки ден, но винаги попадаше или на секретарката, или на телефонния секретар. Оставяше съобщения, като настояваше да му даде шанс да й обясни новата многообещаваща сделка. Оставяше й телефоните си в офиса и вкъщи, но Мади не му се обаждаше.

Беше решила да не приема трохичките, които Майкъл искаше да й подхвърли и затова упорито пренебрегваше съобщенията му.

Беше петък, ясен мразовит ден и Мади реши да се поразходи малко през обедната почивка. Тръгна по улица Нюберн, стара оживена улица с малко магазинчета за подаръци, художествени галерии и бутици. Мади разсеяно разглеждаше витрините, не й се пазаруваше, докато не стигна до един малък магазин за играчки. Тя гледаше изложените кукли, камиончета, плюшени животни и импулсивно влезе и купи един голям пухкав мечок.

Излезе по-рано от работа, като позвъни на Линда, за да й каже, че ще мине да ги види с Тими. Линда беше очарована.

Мади пристигна у Линда малко след четири. Чувстваше се малко глупаво с гигантския пухкав мечок, но знаеше, че на Тими ще му хареса.

— Здравей. Днес сигурно е щастливият ден на Тими. Двама посетители с подаръци. А не е Коледа.

— Двама… — Мади не довърши въпроса си. Когато спря на прага, видя Майкъл Харингтън да седи в дневната и весело да друса Тими на коляното си.

Първоначално искаше да избяга, но Майкъл и Тими вече я бяха видели. Когато я видя Тими се засмя весело. Отговорът на Майкъл не беше толкова явен, усмивката му беше малко скована, но очарователно момчешка, което имаше поразителен ефект върху Мади.

Тя стоеше там, без да може да го погледне в очите.

— Влизай. Майкъл отново те хвалеше. Продължава да ми разказва колко страхотна си била с Тими. Не, че аз изпитвах някак съмнения.

— Отново ли? — повтори Мади и най-накрая погледна Майкъл. — Идвал ли си преди?

Майкъл стоеше на ръце с Тими.

— Отбих се още веднъж когато бях в града за един ден. Само за да видя как е. Дали му е минала ушната инфекция. — Той се усмихна странно, а по врата му изби червенина. — Предполагам, че малко се привързах към него…

Мади кимна. Не знаеше какво да каже.

— Защо не го вземеш? Или отново си нервна?

Мади се засмя нежно.

— Не. Сигурна съм, че е като карането на колело. — Тя показа на Тими подаръка си. Той сграбчи мечока и Мади ги прегърна и двамата. Отиде до кушетката и когато седна на нея с Тими, забеляза още един мечок, който удивително много приличаше на този, който тя подари на бебето.

Майкъл се усмихна и седна на стола до нея.

— Предполагам, че вкусовете ни съвпадат.

— Хей, вие двамата, мога ли да ви помоля, за една голяма услуга? Трябва да отида до магазина за мляко. Връщам се след пет минути. Може ли да наглеждате Тим вместо мен?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие.

Когато Линда излезе, Мади съсредоточено започна да си играе с Тими.

— Не отговори на нито едно от обажданията ми, Мади.

Тя погледна Майкъл за секунда.

— Мислех, че си схванал намека. Не искам да работя с теб, Майкъл. Или да правя каквото и да било друго. Имахме кратка връзка. Без задължения, без обещания, спомняш ли си? Ами… тя свърши.

— Не е свършила, Мади. — Той отиде до нея, взе Тими и я погледна право в очите.

Въпреки гнева и болката си, тя не може да възпре тръпката на желание, която премина през нея.

— Линда ще се върне всеки момент, Майкъл. Сега не му е нито времето, нито мястото.

— Добре, тогава, да отидем в твоя апартамент, щом Линда се върне.

Мади срещна погледа му. Едва сега забеляза, че има уморен вид. Значи и за него седмицата не е бил лека, помисли си тя.

— Добре. Ще поговорим в моя апартамент.