Елиз Тайтъл
Любовна въртележка (11)

Единадесета глава

— Ела в кухнята. — Фелисити хвана дъщеря си за ръка. — Ще ти направя сандвич. Трябва да хапнеш нещо.

Мади се остави майка й да я изведе от спалнята и въпреки мокрото й от сълзи лице, леко се усмихна.

Фелисити видя усмивката й и също се усмихна широко.

— Знам. Звуча точно като майка, нали?

— Харесва ми.

Фелисити се изчерви.

— Знаеш ли какво? И на мен ми харесва.

Мади нежно погали майка си по лицето.

— Гримът ти се е размазал.

— Сигурно изглеждам ужасно?

— И аз също.

Фелисити я прегърна през раменете.

— Кой го е грижа?

Когато минаха покрай гостната, чуха Тими да плаче. Мади незабавно се втурна натам, но Фелисити я спря.

— Ти иди в кухнята и стопли шишето. Аз ще се погрижа за Тими.

— Сигурна ли си?

Фелисити нежно подръпна едното ухо на дъщеря си.

— Някои хора изкарват второ детство. А защо не и второ майчинство?

— Ти ме изненадваш, Фелисити!

Фелисити се замисли.

— Не съм сигурна, че и аз някога съм подозирала. — Тя отвори вратата, като спря за момент и погледна Мади повторно. — Тими е сладко бебе.

— Да, наистина.

Фелисити й махна с ръка да тръгва.

— Не затопляй млякото прекалено много.

— Добре.

След пет минути, докато Мади пълнеше шишето, Фелисити влезе с весело, преоблечено в сухи дрешки, бебе. Мади сложи биберона.

— Трябва да му дам лекарството. Тази сутрин бързах и забравих да ти кажа.

— Болен ли е? — Гласът на Фелисити бе изпълнен с тревога. Тя погледна внимателно Тими. — Изглежда чудесно.

— О, само ушна инфекция.

— И ти имаше едно време.

— Наистина ли?

— Веднъж дори докторът искаше да ти слага в ушите някакви малки тръбички. Звучеше ужасно! Бях уплашена до смърт, въпреки че той се мъчеше да ме убеди, че ти няма да усетиш нищо. Спомням си колко се почувствах облекчена, когато той каза, че всъщност няма да е нужно.

Мади не знаеше какво да каже. Беше много учудена да види и чуе майка си да говори и да се държи като… майка.

Фелисити й подаде Тими, за да му даде лекарството и да го нахрани и тръгна към хладилника.

— Гладна ли си?

— Не, но ти сигурно.

— Какво ще кажеш да си разделим един сандвич. И после… ако искаш… можем да поговорим за случилото се.

Мади веднага се стегна. Не й се говореше за Майкъл. Дори не искаше да мисли за него. Нещо повече, не искаше никога повече да го вижда.

Фелисити усети колебанието й и надникна в хладилника уж да разгледа съдържанието му.

— А, сега да видим — проточи тя, преди Мади да е успяла да каже каквото и да било. — Какво да приготвя?

— Има филе. Хлябът е отгоре в кутията за хляб.

— Прекрасно. — Фелисити извади три пакета, увити в целофан, горчица и една франзела, след което бързо се зае да приготви сандвичи.

Работеше толкова умело, че Мади я изгледа със смесено чувство на учудване и тъга. Не можеше да си спомни някоя сцена от детството си, която макар и малко да прилича на тази. Спомняше си единствено как бе мечтала майка й да й направи някоя кулинарна изненада и да й обещае, че ако си изяде всичко, ще има награда. Винаги за нея се бяха грижили бавачки, икономки или съседи, които й приготвяха обедите. Тя и Фелисити обикновено вечеряха на ресторант, освен ако някой приятел на майка й не ги поканеше на вечеря. Ресторантите не бяха лукс за Фелисити, те се бяха превърнали в традиция.

Фелисити сложи резен филе върху една филия хляб, много горчица, върху друга и ги захлупи, преди да ги разреже на две.

— Можеш ли да ядеш, като държиш Тими?

— Няма проблеми — отвърна дъщеря й.

— Хайде — подкани я Фелисити, — опитай и ми кажи как е.

Мади се усмихна. Ако съдеше по израза на нетърпелива загриженост по лицето на майка си, тя сякаш я караше да опита някой екзотичен специалитет. Като задържа Тими с една ръка, Мади взе сандвича и отхапа.

— Вкусен е — рече, още преди да го е сдъвкала докрай.

— Е, не е като сандвичите на Роси, но не е зле.

Тими изгълта останалата част от млякото си, докато Мади и Фелисити доядоха сандвичите си.

Фелисити се изправи.

— Дай ми Тими. Трябва да се оригне. — Тя се усмихна на изуменото изражение на дъщеря си. — Знам, че сигурно си много изненадана, Маделин, но успявах да те накарам да се оригваш доста силно.

— Не е вярно!

Фелисити опря Тими на едното си рамо, като в последната минута се сети да сложи салфетка, в случай че Тими повърне.

— Учудващо е как си спомням всичко. Като карането на колело е. — Тя спря по средата на потупването. — Не че някога се научих да карам колело. — Продължи ритмично да потупва Тими по гръбчето и се облегна на шкафа, докато гледаше малко тъжно дъщеря си. — Никога не научих всичко, което трябваше да знам като майка. — В гласа й прозвуча съжаление. — Понякога ми се иска да бях по-различна…

— В какъв смисъл различна? — попита Мади нежно.

— И двете сме пропуснали толкова много неща заедно. Никога не отидох да те гледам на училищните състезания и коледните пиески, в които ти тичаше по сцената като ангелче, дори веднъж играеше ролята на единия от мъдреците…

— Никога не бих си помислила, че си спомняш такива подробности.

Фелисити се усмихна тъжно.

— Следях всичките ти участия. Може би си мислиш, че не съм искала да отида на някое от тях, но грешиш. Исках. Но не можех. Бих изредила куп извинения, но няма да го направя. Залагах най-вече на кариерата си, макар да не съжалявам днес. Винаги съм обичала работата си. Бях добра още от самото начало. Но да се грижа за бебе… Бях толкова объркана. Майчинството плаши понякога. Ти беше толкова малка, толкова безпомощна… А аз трябваше да бъда силна, уверена. А не бях такава. Чувствах се уплашена.

Очите на Мади се напълниха със сълзи.

— Чувствах се непоносимо самотна в онези омразни пансиони. Като изоставена. — Думите й прозвучаха толкова яростно, че изненадаха и нея, и Фелисити.

— Иска ми се да бях успяла да съчетая кариерата и майчинството. Самотното майчинство по-точно. Направих каквото можах. Често и аз се чувствах много самотна. Имаше толкова нощи, когато седях в някоя тиха хотелска стая на края на света и се борех с желанието си да позвъня в училището ти и да поискам да те качат на следващия самолет. Времето, което прекарвахме заедно, беше много кратко. Но усещах, че няма да е честно да разрушавам живота ти. Може би не съм била права.

Признанието на майка й намали малко мъката на Мади. Сега вече й вярваше, че се е безпокояла за нея, че я е обичала. А изминалата седмица с Тими и с Майкъл, й бе помогнала да осъзнае колко трудни и болезнени могат да бъдат любовта и майчинството.

— Той е възхитително бебе! — възкликна Мади.

Фелисити погледна дъщеря си и се усмихна нежно.

— Но не толкова възхитително, каквото беше ти. — Тя бързо й даде Тими и отиде в хола да си вземе чантата. Върна се в кухнята, извади портмонето си и потърси припряно нещо.

В едно от джобчетата откри стара оръфана по краищата снимка. Фелисити внимателно я извади и й я подаде.

Мади разгледа снимката мълчаливо, докато майка й стоеше зад гърба й.

— Виждаш ли колко малка си била — продума Фелисити нежно. — Много обичаше да се сгушваш в мен. Когато е правена тази снимка, ти беше колкото Тими. Току-що те бях взела от люлката. Малко ти се спеше, но в момента, в който ме видя да се усмихвам, и ти се усмихна. — Фелисити бръкна в чантата си, извади кърпичка и избърса очи. — Виждаш ли! Беше красиво бебе, Мади. Сладко, красиво, най-чудесното бебе на света! — И тя прегърна дъщеря си.

— Ако съм те научила на нещо, скъпа — рече Фелисити успокоително, — то е, да преследваш упорито мечтите си. Никога не съм искала да се лишаваш от нищо. Не говоря само за кариерата, Мади. Говоря за любовта. Истинската любов. Вечната любов. Любов, за която си заслужава да се бориш. Знам, че Майкъл те е наранил, но може би, когато ти обясни…

— Не! Не искам обясненията му. Не искам нищо от него, никога вече!

Фелисити погали дъщеря си по косата.

— Ще видим — прошепна тя нежно. — Може да промениш решението си.

— Не, няма! — отвърна Мади непреклонно и се изправи. Погледна майка си и я хвана за ръката. — Ти трябва да ми помогнеш, мамо. Ако дойде в петък, не искам да го виждам. Не мога. Ще ми помогнеш, нали?

Фелисити се наведе и целуна дъщеря си.

— Обещавам, Мади. Остави Майкъл Харингтън на мен. — В очите й блестеше майчинска обич и желание да я закриля. — Ти може да не искаш да говориш с него, момичето ми, но, аз имам да му кажа някои неща.

Мади се насили да се усмихне. Тази сутрин може да бе загубила любимия си, но бе намерила майка си.

 

 

Майкъл се приземи в пет часа следобед в петък. Чувстваше се страхотно. Срещите му с Баретс и Епстайн бяха минали по-добре, отколкото бе очаквал. Все още имаше много работа, но вече бе задвижил подготовката на новия договор. Бе доволен от плана си и най-накрая можеше да каже на Мади за „Л’Амур“, защото бе сигурен, че новата оферта ще заличи напълно разочарованието й, че е загубила първата. Той бе твърдо решен да помогне на компанията й.

Майкъл влезе в една телефонна кабина в терминала на летището и се обади на Синди.

— Здравей, сестричке! Слушай, току-що кацнах. В колко часа е вечерята?

— В седем. Защо не дойдеш направо тук, ще пийнеш нещо и ще си починеш, преди да започне тържеството?

Майкъл се засмя и погледна часовника си.

— Хмм… Не, трябва да се отбия на няколко места. Ще дойда в шест и четирийсет и пет.

— Сам ли ще дойдеш?

— Какво?

— Ще доведеш ли Мади?

— Ами… не мисля, че…

— Хайде! Винаги можем да сместим още един човек на масата. Покани я, когато се отбиеш при нея.

— Нищо не пропускаш, нали, сестричке?

— Иска ми се да вярвам, че притежавам някакви свръхестествени ясновидски способности, но истината е, че си прозрачен като кристална чаша.

— Престани, Синди. Мади е страхотна жена. Ние изпитваме… някакви чувства един към друг, но…

— Не искам да слушам, Майкъл. Само си хабиш думите. Не можеш да ме убедиш, че не си хлътнал по нея. Не можеш да избягаш от чувствата си. Повярвай ми. Кажи й го, като я видиш.

— Да, добре. Ще се видим по-късно.

Затвори телефона и постоя замислен. Да се обади ли на Мади оттук и да й каже, че ще се отбие за няколко минути преди семейната вечеря? Надяваше се да се прибере в Бостън по-рано, но не успя. Отново погледна часовника си и реши, че сигурно вече е на път за вкъщи. По-добре да отиде направо в апартамента й.

Но не беше лесно да се измъкнеш от паркинга на летището по време на пиковия час. Отне му доста усилия.

След петнайсет минути той вече караше надолу по пътя. Внезапно усети умора. Последните три дни бяха много напрегнати. Той си призна, че част от изтощението му се дължи на това, че изразходва прекалено много енергия да си представя Мади, главата му постоянно се въртяха разни фантазии и го разконцентрираха. Както когато беше сам, така и при разговорите с Барс и Епстайн, в ресторанта, докато чакаше такси…

Задръстването го задържа повече от половин час, преди да мине през тунела Калахан, но щом излезе на Югоизточното шосе, той умело изпреварваше кола след кола по пътя Стороу и пристигна при Мади точно в шест часа.

По дяволите, помисли си той, като претича през фоайето и нетърпеливо натисна копчето на асансьора. Нямаше да има много време да й обясни всичко. А искаше да се изкъпе и преоблече.

Асансьорът спря на етажа й. Той затича по коридора към апартамента, като се чудеше дали Тими все още е тук, или Линда вече си го е взела. Дребосъчето наистина щеше да му липсва.

Позвъни. Защо се бавеше? Може би още не се бе прибрала? Той отново натисна звънеца.

— Кой е?

Гласът беше женски, но не беше на Мади. Фелисити? Да, точно така.

— Аз съм, Фелисити, Майкъл Харингтън.

Майкъл бе озадачен колко време й отне да отключи и отвори вратата. А имаше и още изненади.

— Мади още ли не се е прибрала? — Той погледна Фелисити. Къде беше изчезнал целият й чар и живост? Лицето й бе стоически сковано, сякаш издялано от гранит.

— Мади си е вкъщи. — Гласът й беше студен и остър като ледена висулка и сякаш преряза веселото му настроение.

— Какво има?

— Мади не иска да ви вижда.

— Какво означава това?

— Господин Харингтън, мисля, че вие прекрасно знаете какво означава това.

— Но как така не иска да ме види?

— Мисля, че прекрасно знаете отговора и на този въпрос.

Тъмните очи на Майкъл се присвиха.

— Не знам какво става, Фелисити…

— Госпожа Сарджънт — поправи го тя.

— Това е лудост! Искам да видя Мади. Каквото и да е станало, искам да го чуя от нея.

— Не, господин Харингтън. Ще го чуете от мен. Истината е, че подло измамихте дъщеря ми. Излъгахте я и си проправихте път до леглото й с долни манипулации. Много лошо, господин Харингтън, че по този начин си проправихте път и към сърцето й. А сърцето на Мади ми е много скъпо. Вие го разбихте. Не, че това означава нещо за човек като вас. За вас, господин Харингтън, любов означава „Л’Амур“, нали? Личното ми мнение е, че това е една никому неизвестна козметична компания. — Тя понечи да затръшне вратата, но Майкъл я задържа.

— Вижте, мога да обясня…

— Въобще не ме интересуват обясненията ви!

У него се надигна гняв.

— Искам да обясня на Мади.

— Без съмнение, сте по-силен от мен, господин Харингтън, и можете да нахълтате, но ви уверявам, Мади няма да говори с вас! Ако продължавате да настоявате, ще се обадя в полицията и ще ги информирам, че сте влезли в жилището със сила.

Майкъл се взря в нея, като все още държеше вратата, но вече не се опитваше да я отвори.

— Не съм искал да я нараня. По дяволите, това е последното нещо, което бих поискал. Не разбирате ли?

— Знам, че Мади е открила у вас нещо, което досега не е видяла у никой друг мъж. — Гласът на Фелисити се смекчи малко. — Това е истинска трагедия за нея! Ако единственото ви престъпление бе в името на бизнеса, Мади щеше да се почувства наранена, но щеше да й мине. Тя е твърда и решителна. Ще й предложат други сделки, при по-добри условия. Но раните, които й причинихте, са много по-дълбоки, господин Харингтън.

— Имам нужда да поговоря с нея, Фели… Госпожо Сарджънт! Добре, трябваше да й кажа веднага за „Л’Амур“. Но… нещата много се усложниха. Не съм се опитвал да я манипулирам. Господи, изобщо не можах да сложа ситуацията под контрол, а това ми се случва рядко. Всичко стана толкова бързо. Никога не съм и мечтал, че… — Той видя, че Фелисити не го слуша — тя вече бе решила, че е виновен. И от нейна гледна точка, изглеждаш логично.

Времето летеше. Дори и да влезеше вътре и да намереше Мади, нямаше да има време да й обясни и да оправи нещата. На слепоочието му лудо пулсираше вена.

— Все едно дали ми вярвате, или не, госпожо Сарджънт, но аз съм на страната на Мади. Казах й, че подготвям нова сделка за нея. И всичко върви добре. Ако можех просто да я видя…

Фелисити не помръдваше от мястото си. Майкъл преглътна объркването си.

— Добре, госпожо Сарджънт, спечелихте тази битка. Но войната още не е приключила. Последната битка предстои.

След като Фелисити затвори вратата, Мади излезе от стаята с Тими на ръце.

— Ще се върне.

Мади повдигна рамене.

— Иска да ти обясни. Каза, че ще ти предложи нова сделка. Може би грешиш относно него.

— Иска ми се никога да не бях го срещала! Не понасям да ме правят на глупачка.

Фелисити се приближи. Под очите на Мади имаше тъмни кръгове.

— Няма нищо глупаво в това да си влюбен.

— Кой споменава нещо за любов? — отвърна бързо Мади.

— Може би трябва да поговориш с него.

— Не!

Тими започна да нервничи в ръцете на Мади и Фелисити го взе.

— Кога каза, че ще дойде Линда? Нали се обади преди малко?

— Около седем. — Мади се вгледа в Тими и поклати глава. — Ако не беше Тими… — Млъкна и преглътна сълзите си.

— Хайде, ще го изкъпем, нахраним и преоблечем, така че, когато Линда се прибере с него, да трябва само да го сложи в креватчето му.

Мади се усмихна леко и отстъпи назад.

— Мисля, че много се привърза към това бебе, мамо.

— Мисля, че си права. — И в нейните очи имаше сълзи. — Ако някога се омъжиш и имаш деца, Мади, мисля, че ще бъда повече от задоволителна баба. А ти, скъпа, ще бъдеш чудесна майка.

— Недей, моля те… — В гласа на Мади прозвуча безпомощност и молба.

— Поговори с него, Мади…

— Не мога! Не искам да бъда наранена още веднъж.

— Това не е единственият възможен изход.

— Напротив, единственият е! — извика Мади толкова силно, че Тими започна да плаче. Но Фелисити го успокои много бързо. — Не се заблуждавай: Не само, че ме излъга за сделката с „Л’Амур“, но още в самото начало ми заяви, че не търси постоянна връзка. Никаква женитба, никакви задължения.

— О, скъпа! Всички казват така в началото.

— Майкъл наистина го мислеше. Ужасно предубеден е към брака и към това да има деца.

Фелисити й напомни да се приготви да изкъпят Тими и започна да го съблича.

— Доколкото си спомням, скъпа — продължи тя спокойно, докато събуваше ританките му, — и ти се чувстваше по същия начин. Винаги си била решена да се оправяш сама.

Мади опита топлата вода.

— Нямам нужда от него. Трябва да престана да се измъчвам. — Толкова бързо се бяха развили събитията. В това бе причината. В един момент имаше Майкъл, големи планове за компанията си, смях, страст, радост… В следващия момент всичко се бе променило. Майкъл си бе отишъл и плановете й бяха пропаднали. Коремът й се сви от болка… Като родилни болки, мярна й се нелепа мисъл. — Уморих се да се оправям сама, Фелисити.

— Мади…

— Нека да променим темата, Фелисити.

Майка й се усмихна разбиращо. Мади не я бе наричала по име от няколко дни. Това, че сега я нарече, ясно показваше, че отчаяно се нуждае от спокойствие. Фелисити бе наясно със състоянието й.

— Хайде — подкани я тя и й подаде Тими, — изкъпи го, а аз ще му приготвя овесената каша.

Мади погледна майка си одобрително и се зае съсредоточено с къпането, докато Тими весело пляскаше с ръчички. Хлапето щеше да й липсва.

 

 

Когато Линда пристигна под ръка със съпруга си Доналд малко след седем, за да вземат Тими, и Мади, и Фелисити й го дадоха малко неохотно. Но се зарадваха, когато видяха, че Доналд прегърна Тими и го целуна топло и любящо. Линда прегърна Мади и сърдечно й благодари, че е дала възможност на нея и на Доналд да оправят отношенията си.

След като сияещите родители си тръгнаха заедно със синчето си, жилището опустя. Мади пусна радиото, но рокът, който гърмеше, ги накара да се почувстват още по-тъжни.

Фелисити крадешком гледаше как Мади се преструва, че чете някакво списание, седнала срещу нея в тихата всекидневна. Накрая Мади захвърли списанието на масичката и скръсти ръце на гърдите си. Фелисити се изправи и отиде до канапето.

— Изглеждаш изтощена, бебчо. Ела, легни малко при мама.

Мади се поколеба за момент, но последва съвета на майка си.

Фелисити нежно я погали по челото и приглади косата й. Мади въздъхна и се отпусна, но все още бе напрегната.

— Пееше ли ми приспивни песнички, когато бях бебе?

Фелисити не отговори веднага.

— Не — въздъхна накрая. — Но ми се иска да ти бях пяла.

Мади кимна и затвори очи.

— Обичам те — прошепна.

 

 

Майкъл изпълни задълженията си на домакин и „баща“ на булката като робот вечерта. Едва докосна вечерята си и пропускаше реплики по време на репетицията за утрешната церемония. Цялото семейство вече знаеше, че нещо не е наред. И причината бе в отсъствието на Мади. Но Майкъл поглеждаше убийствено всеки, който споменеше името й.

Казаното от Фелисити отекваше в ума му през цялата вечер. Не можеше да го забрави, както не можеше да забрави и Мади. Само че сега си я представяше пребледняла от гняв да плаче просната на леглото и да се взира нещастно в празното пространство. Подобни видения измъчваха съзнанието му.

Трябваше да оправи нещата. Ще отиде при нея след семейната вечеря, ще потропа на вратата и ще я помоли за прошка. Ще я прегърне… Той усети как тялото му реагира на мислите.

Фелисити каза, че тя е влюбена. Това само нейно мнение ли беше? Или Мади й бе казала? Никога не му беше говорила за любов. Чувстваше се измамен…

— Майкъл, не бързай толкова. Следвай музиката. Забави малко. Водиш ме към олтара, а не ме спасяваш от горяща сграда — оплака се сестра му Джеси.

— Извинявай — промърмори той.

Опита се да се концентрира, но умът му продължаваше да се бунтува. Нима обичам Мади? Това ли е любовта? Знам, че я желая. Знам, че не мога да я прогоня от мислите си. Знам, че се чувствам дяволски добре с нея, та чак ми идва да запея. Знам, че когато я любя, усещам това вълнуващо чувство на единение. Това любов ли е?

— Хайде, Майкъл. Следвай ритъма на музиката. Почти стигнахме — прошепна сестра му. — Скоро всичко ще свърши и ще си отидем вкъщи.

Следвай ритъма… Сърцето му биеше лудо. Следвай ритъма… Ритъма на сърцето.