Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baby, It’s You, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Незабравка Светозарова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Desi_Zh(2009)
- Последна корекция
- sonnni(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Елиз Тайлър. Любовна въртележка. В името на Пийт
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
Американска. Първо издание
Редактор:Саша Попова
ISBN: 954-11-0308-1
История
- —Добавяне
Първа глава
Мади Сарджънт стискаше телефонната слушалка, разтреперана и пребледняла от яд.
— Да! Правилно разбрахте. Роклята се е свила.
Колкото повече слушаше обясненията на служителя отсреща, толкова повече побесняваше.
— И слон да бях глътнала за обяд, нямаше да ми е толкова тясна. Да не говорим, че изобщо не я бях дала на химическо чистене, а на парно гладене. Беше съвсем нова. Не я бях обличала нито веднъж. Просто се беше измачкала. Специално я купих за важната делова среща довечера… — По средата на тирадата й на вратата се позвъни. Мади отиде да отвори. — О, има ли смисъл? — промърмори тя в слушалката. — Сега нямам време да подавам жалби.
Погледна през шпионката и отвори вратата със свободната си ръка. Беше млада леко закръглена дама. Тя огледа развеселено тоалета на Мади, а последната ядосано се върна обратно в хола, без да спира да говори:
— … Не, в понеделник сутринта, държа да се видя с шефа на вашата фирма за химическо чистене. Може да го уведомите, че роклята ми струва двеста трийсет и четири долара и искам пълно обезщетение.
Мади затвори телефона, погледна роклята си, след това своята сътрудничка Лиз и гневът й премина в отчаяние.
— Свила се е, значи — рече Лиз с подигравателна гримаса.
— Знам, че ще прозвучи суеверно, но предусещах, че ще се случи нещо лошо — въздъхна нещастно Мади.
— Не се разстройвай — засмя се Лиз. — Между другото, посъбрах някои интересни сведения за господин Харингтън.
— Добре — вяло се усмихна Мади. — Хайде, разказвай, докато намеря нещо друго, което да мога да облека.
Мади влезе в спалнята и съблече червената копринена рокля, която преди й беше по мярка, но сега можеше да стане на някоя хилава госпожичка.
Лиз я последва, като я гледаше под око как вади рокля след рокля от гардероба си и сърдито ги прибира обратно.
— Защо не облечеш онази черната, с която беше на последното коледно тържество?
— Онази, която злополучният ни дерматолог Кевин Глисън заля с пунш?
Мади припряно облече рокля от сив крепдешин, погледна се в огледалото и тутакси я съблече. Лиз продължи да следи с усмивка своята прелестна русокоса шефка.
— Успокой се, Мади. Много си напрегната. Каквото и да облечеш, изглеждаш страхотно. Всичко ще мине чудесно…
— Едва ли трябва да ти напомням, Лиз Купър, колко решаваща е за нас тази сделка! Ако спечелим офертата за новата козметична серия на луксозна верига като „Баретс“, не само ще увеличим славата на марката „Сарджънт“, но ще решим финансовите проблемите на компанията, както и проблема за реинвестициите.
— Слушай, Мади, аз най-добре знам колко усилия си вложила в създаването и превръщането на „Сарджънт“ в една от най-бързо проспериращите тукашни компании. Ти си само на двайсет и осем, а виж колко много си постигнала! Е, вярно, нашата компания е с малък капацитет на производство, но ние имаме утвърдена марка и неуморен предан персонал, за който всички биха ни завидели. „Баретс“ се обърнаха към нас с предложение за изключителни права върху продажбите, а не ние. Обзалагам се на каквото пожелаеш, че е пристигнал за сериозен делови разговор.
— Права си — усмихна се Мади. — Трябва да гледам по-оптимистично на нещата. — Тя разгърна рокля в кафеникав цвят.
— Бива си я — кимна Лиз одобрително.
— Само ще я поизгладя малко. Хайде, разкажи ми за този Харингтън.
Лиз извади бележник от чантата си.
— Така-а-а… Харингтън, Майкъл. Трийсет и три годишен. Ерген. В „Баретс“ се е издигнал благодарение на способностите си и на упорит труд до поста вицепрезидент, завеждащ отдела по маркетинг и разработка на нови производства. Разправят, че започнал като продавач в магазина на „Баретс“ в Бостън. — Тя обърна делово следващата страница. — Между другото, израснал е тук, в Бинтаун, Саут Енд. Най-голямото дете в многодетно семейство. Има сестра в колежа „Уелзли“ и брат, студент в „Тафтс“. Има три омъжени сестри. И още една, която ще се омъжва следващата неделя в Уотъртаун. Харингтън ще остане в града цялата седмица, заради сватбената церемония.
— И как успя да изровиш всичко това само за два дни?
— Един приятел работи в тукашния магазин на „Баретс“.
— Какво ли щях да правя без теб? — усмихна й се благодарно Мади. — А къде е учил този… Харингтън?
— Никога не е следвал. Обзалагам се, че е единственият изпълнителен директор в „Баретс“ без респектираща търговска диплома от някой престижен университет. Издигнал се е до вицепрезидентсвото само с труд и ум.
Мади изхвърли едната черна обувка по средата на стаята и продължи да търси другата в шкафчето.
— По-добре обуй ботуши, защото заваля сняг — рече Лиз.
— Чудесно!
— Между другото, прогнозите са за снежна буря довечера.
— Направо прекрасно! Харингтън е избрал ресторант „Симеони“ на другия край на града.
— Е, поне има охраняем паркинг.
— Ако, разбира се, изобщо успея да запаля колата. И тя като мен мрази лошото време — въздъхна тя и си погледна часовника. — Ако не побързам, наистина ще закъснея.
— Аз те оставям. Снаха ми е поканила гости за бебето.
— Кое по ред беше? Третото ли?
— Не — разсмя се Лиз. — Четвъртото!
— А аз се вайкам колко съм претоварена — поклати глава Мади.
Лиз грабна якето си и тръгна към вратата.
— Желая ти успех. Утре ще ти се обадя.
— Благодаря ти още веднъж, Лиз. — Мади я изпрати и отиде с роклята в кухнята да разпъне дъската за гладене. Остави ютията да се загрее и отиде в банята да изтрие лицето си с любимия си лосион „Сарджънт“, да си сложи светъл фон дьо тен от същата марка, зелени сенки и червило в прасковен цвят.
След малко се върна в кухнята и докато се ядосваше, че ютията все още е студена, на вратата настойчиво се позвъни.
— Добре де! Идвам — извика тя, остави ядосано ютията и тръгна към вратата. Дочу тропане и сподавени хълцания.
— Какво, по дяволите… — надникна през шпионката тя и бързо отвори вратата. Отвън стоеше нейната братовчедка Линда с бебето си Тими на ръце. То се задушаваше от рев, но сълзи се стичаха и по бледите страни на майката…
— За бога, Линда, какво, се е случило? — Мади се опита да накара разстроената си братовчедка да влезе, но тя не помръдваше.
— Доналд… Той си отиде.
— Отишъл си е? — Мади я погледна изумено.
— Напусна ме. Остави и мен, и Тими… — едва успя да довърши Линда и безутешно заплака като сина си.
— О, Линда! Това е ужасно!
— Замина за Вейл, щата Колорадо, на някаква конференция на инженери. Трябваше да си дойде днес сутринта. Но се обади и каза, че иска да се разделим за известно време. Заради Тими… Напрежението от бащинството му се отразява много зле… Всичко се обърка, откакто се появи бебето…
Плачът на Тими почти заглушаваше думите й.
— Хайде, влез и седни за малко, макар че бързам за среща. Дори вече закъснявам! Ти обаче ме изчакай да се върна и ще си поговорим.
Линда упорито продължаваше да стои на вратата.
— Трябва да отида при него и да се опитам да спася брака ни! — И без да дочака отговор, тя пъхна в ръцете на своята братовчедка малкия ревльо. — Оставям ти Тими само за два дни! Няма към кого друг да се обърна.
— Но… Аз не мога — заекна Мади, ала гласът й се изгуби в бебешките крясъци, засилили се веднага щом Тими усети неумелата прегръдка на чужд човек. Понечи да й го върне, но в това време майка му се бе навела, за да вземе торбата с детски дрешки и карираното походно креватче.
— Това са дрехите на Тими, шишетата с храна, малко пелени и креватчето — изреди тя задъхано и стовари багажа в краката на Мади. — О, ти си моето спасение! Толкова много го обичам, Мади! А и Тим има нужда от баща. — Тя бързо прегърна братовчедка си. — Връщам се в понеделник сутринта. После ще се реванширам някак. Ще побързам, защото изпускам самолета!
Линда целуна припряно Тими и Мади за довиждане и изчезна.
Мади смаяно проследи как вратата се затръшна зад гърба й.
Спусна се да я догони, ала асансьорът потегли. Тя погледна празното антре, после — ревящото бебе. Обзе я паника. Нищо не знаеше за бебетата! А и сега не бе най-подходящото време да го научи.
— Не, това е просто невероятно! Сигурно е кошмар.
Горкият Тими също не изглеждаше особено доволен от положението. Извиваше се и се задавяше от плач.
— Моля те, престани… — умоляваше го Мади. — Пречиш ми да мисля. Какво да правя?
Тя закрачи ядосано из коридора, понесла истеричното бебе, като недоумяваше с какво бе заслужила подобна участ.
— Първо ще се обадя в ресторанта — измърмори Мади — и ще съобщя на Харингтън, че съм закъсала с колата, но няма да се бавя. Така… После ще реша какво да правя с теб. — Тя се вторачи в малкия вързоп.
— Не си мисли, че аз съм доволна, малкия — каза Мади, като изтри няколко сълзи от лицето му.
Запъти се към телефона с кресльото на ръце, но с влизането в стаята я лъхна неприятна миризма. Уж развалената ютия, оставена небрежно върху роклята, бе проработила!
— О, не! Защо все на мен? — изстена тя при вида на огромната прогоряла дупка отпред на роклята.
Уплахата й подейства успокояващо на Тими и той спря да плаче, зяпна я и изгука усмихнато.
— Ясно… Този господинчо обича да се присмива на чуждото нещастие. — Мади присви устни. — Добре, малкия! Задръж така, докато се обадя по телефона.
Но явно искаше прекалено много. В момента, в който се свърза с оберкелнера на „При Симеони“, Тими пак започна да реве. Предаде съобщението, но не чу отговора. Разбира се, веднага щом затвори телефона, бебето престана да плаче.
— Ще ме разиграваш, значи! Имаш ли представа как ще се изложа като закъснея за срещата? А сега трябва да ти поръчам бавачка, а и да си намеря друга рокля. И ако това не е най-отвратителната ми вечер…
Тими изгука.
Мади въздъхна и използва моментното затишие, за да се обади на Лиз за помощ! След десетина позвънявания реши, че сътрудничката й е отишла на тържеството у снаха си.
— Няма изход. Мисли, Мади! — говореше си тя, докато се чудеше на кого от съседите в жилищната кооперация да позвъни. Те се поздравяваха единствено, когато се срещнеха по стълбите, и не можеше да ги моли да гледат чуждо дете. След като потърси всички приятели, които или не си бяха вкъщи, или се готвеха да излизат, тя все пак бе принудена да позвъни на съседите.
Откри единствено госпожа Джонсън от първия етаж. Тя тъкмо отиваше на гости при племенницата си в Марбълхед, но успя да й даде полезен съвет. Дъщеря й понякога използвала услугите на служба за гледане на деца.
— Чакай, да се сетя. Как се казваше… „Любов за малките“… Ах, да, сетих се! „Грижа за малките“ — каква прелест, нали? — Госпожа Джонсън се засмя и Мади също се насили да се засмее. — Имат филиали из цялата област. Както и да е — продължи съседката, — в указателя има доста такива служби. Предполагам, че всички притежават нужната правоспособност и професионализъм. Сигурно ще намерите някоя симпатична бавачка за детето ви. Ах, да, то не е ваше, нали? Значи ви е братовчед? Не, не, племенник. Точно така! Хайде, скъпа, желая ви късмет. Аз ще слизам, защото племенницата ми натиска клаксона отвън. Съжалявам, че не можах да ви помогна. Нали съседите сме затова, да си помагаме, но… Заповядайте някой път на чай у дома!
Оказа се, че в района на Бостън има седем служби за гледане на деца. Агенцията „Грижа за детето“ беше последна в указателя.
Мади се прекръсти и набра номера.
Докато Майкъл Харингтън караше по улица Стороу, върху предното стъкло на колата му неспирно се гонеха снежинки. Температурата рязко бе спаднала и пътят бе хлъзгав. Колите отпред занасяха във всички посоки. Затова пък Майкъл ловко маневрираше със своето ламборгини и лъскавата спортна кола уверено се движеше по пътя. Беше пристигнал с нея от Ню Йорк в Бостън, после я бе оставил пред дома на майка си и бе отлетял до Палм Бийч за една седмица. Въпреки че никой не я бе карал толкова дълго време, двигателят мъркаше като доволен тигър. Майкъл спря пред изхода на правителствения център и нежно погали волана.
Когато пристигна пред „Симеони“, към него тутакси се спусна младеж с чадър в ръка, облечен в синьо яке с емблемата на ресторанта. Майкъл пъргаво излезе от колата и отказа предложения му чадър. Младежът се усмихна одобрително към ламборгинито и го подкара към паркинга.
Портиер на средна възраст с официална ливрея отвори тежката врата от стъкло и месинг и го поздрави по име. На гардероба една симпатична брюнетка му се усмихна лъчезарно:
— Радвам се отново да ви видя, господин Харингтън! Отдавна не сте идвали.
— Да, нямаше ме известно време — усмихна се Харингтън и съблече италианското си черно кашмирено палто.
— И откъде се сдобихте с този божествен тен? — попита тя, загледана в загорялото му мъжествено лице, което бе по-скоро сурово, отколкото красиво, с широката си челюст, волева брадичка и прав нос, тъмни вежди и мигли, обрамчващи очи с цвят на среднощно небе. Тези тъмносини очи бяха в състояние да накарат една жена да повярва, че е единствена на земята.
— Имах малко работа миналата седмица в Палм Бийч — отвърна Майкъл и небрежно приглади коса.
— Ах, че късметлия!
Харингтън се усмихна уморено. Командировката в Палм Бийч бе доста изтощителна. Бе прекарал цяла седмица в анализиране, оценка и проучване възможностите на козметичната компания „Амур“ — една от двете компании между които се колебаеше, при избора на нова козметична серия за „Баретс“. На тръгване от Палм Бийч той вече бе направил избора си. Тъкмо поради това предстоящата му среща с Маделин Сарджънт от козметичната компания „Сарджънт“ беше излишна. Реши все пак да спази уговорката си, единствено от коректност и уважение към усилията на госпожица Сарджънт, която му бе изпратила подробна оферта за възможностите на своята компания. Не гореше от нетърпение да й съобщи решението си. Но, такъв е животът! Най-малкото, което можеше да направи за нея, бе да я покани на една хубава вечеря.
— О, господин Харингтън! Радвам се да ви видя — поздрави го сърдечно оберкелнерът.
— И аз се радвам, Чарлз. Как е семейството ти?
— Чудесно. Синът ми тъкмо го приеха в университета в Анеаполис, затова пък дъщерята… Е, тя е още малка и умът й хвърчи. Не знам какво да ви кажа. Според жена ми всички тийнейджъри минават през този период.
— Позната история — отвърна Майкъл. — С шест по-малки братя и сестри съм виждал всевъзможни вариации.
Двамата си размениха разбиращи усмивки.
— Да ви заведа ли до масата или предпочитате да се отбиете на бара преди това. Госпожица Сарджънт, вашата гостенка, съобщи, че имала проблем с колата и ще се забави.
Майкъл поглади брадичка замислено. Накрая реши да отиде до бара. Ще изчака да дойде. По-добре още сега да решат въпроса.
— Откъм крайбрежието се задава силна буря — подхвърли барманът и остави пред Майкъл чаша уиски.
— Да, набира скорост. Пътищата са заледени.
Повъртя чашата известно време и накрая реши да се обади на Мади Сарджънт. Ако я намери, ще й предложи да отиде да я вземе. Секретарката му прилежно бе записала адреса и телефонния й номер в бележника му за срещи. Намери номера и завъртя два пъти, но даваше заето. Допи бързо чашата си, остави бакшиш и каза на излизане на Чарлз, че отива да докара госпожицата. Ако е тръгнала и пристигне преди него ще се срещнат в ресторанта.
Мади се вбесяваше все повече и повече. Агенцията „Грижа за малките“ нямаше свободни бавачки. Същото се отнасяше и за „Най-доброто за детето“, „Мери Попинз“ и „Дребосъчетата и Гуси Гандър“. Последната й надежда бе „Хюс Плюс“. Беше им въртяла два пъти, но все даваше заето. Когато най-сетне се свързах тях, я оставиха да чака на фона на детски приспивни песнички. Тя седна на канапето, като стискаше палци, а Тими кротко пъшкаше и си играеше в скута й. По едно време се сети, че на горкото дете сигурно му е много горещо във всичките дрехи, с който го бе навлякла Линда, и бързо го разсъблече. В отговор последва блажена тишина.
Мади още се чудеше на мимолетното си щастие, когато не щеш ли, скутът й се подмокри внезапно. Естествено, вече бе облякла роклята, която Лиз й препоръча, като реши, че петната от пунш няма да личат. Сега не само щяха да личат, но и да ухаят приятно. Тя изруга под нос, ала Тими продължаваше да гука щастливо.
— Добър вечер! Тук е „Хюс Плюс“. Можем ли да ви помогнем с нещо?
— Надявам се да можете — отвърна Мади с такова отчаяние в гласа, че жената отсреща леко се разсмя. — Трябва ми бавачка и то веднага! Много е важно. Само за два часа.
— Веднага ли? — Последва пауза. — Събота вечер винаги е, най-натоварено. Мисля, че всичките ни служители са заети…
— Моля ви, намерете някого!
Докато чакаше, Тими отново заплака. Мади доближи слушалката до ухото му. Може пък на него да му харесва повече електронния вариант на популярната приспивна песничка. Позна.
— Поне разбираш от музика — въздъхна тя. Похвалата му подейства точно както и музиката.
— Хайде, Тими, ако имам късмет, сега ще пристигне една леличка от „Хюс Плюс“, за да ни отърве и двамата от мъки. — Тя внимателно вдигна пикльото, стиснала слушалката между рамото и брадичката си. — Знам, че пелената ти е за сменяне. Щом свърша разговора, ще се погрижа за теб. Но не очаквай кой знае какво. Досега не ми се е случвало да сменям пелени.
Думите й не прозвучаха утешително. Тими не престана да плаче, докато не видя сребърното й колие. Очарован, той притихна точно преди да спре музиката. Мади затаи дъх.
— Имате късмет. Някой се е отказал. На разположение е един от най-добрите ни мъже-детегледачи. Нали нямате нищо против, че е мъж?
— Не, не, добре е! Чудесно! — прекъсна я Мади и бързо й каза името и адреса си. — За колко време може да дойде?
— Ами бурята се засилва. Той обаче живее наблизо. Сигурно ще успее да дойде до петнайсет минути. Но първо, ще ви помоля за малко информация.
Мади й каза името на Тими и че е на шест месеца. Освен това изтъкна, че е в добро здраве.
— Достатъчно. Оставете на детегледача временния си адрес и телефон, координатите на втори човек, в случай на нужда, и тези на лекаря на бебето…
— Добре, ще направя каквото мога.
— В такъв случай въпросът е уреден.
— Благодаря! Безкрайно съм ви задължена.
— Надявам се да станете наш редовен клиент.
Мади се усмихна кисело. Как ли пък не! Веднага щом затвори телефона, тя вдигна Тими от скута си й извади от торбата една пелена.
— Страхотно. Майка ти май няма много вяра на памперсите за еднократна употреба от рекламите — отбеляза Мади, мрачно загледана в грамадната пелена. — Е, бебчо, вече ти казах да не очакваш от мен чудеса.
Мади го сложи на канапето, но се сети, че е забравила да подложи нещо отдолу. Тими се въртеше, но Мади успя да съблече мокрите му дрешки. Той пак загука и реши, че тъкмо сега му е времето да се облекчи повторно. Мади извика, отскочи назад и това се стори много забавно на Тими.
— Майка ти споменавала ли ти е, че имаш страхотно чувство за хумор? Но аз ще си го върна някой ден — измърмори тя, като набързо и неумело закопча новата пелена. — След осемнайсетина години, когато седиш с приятелката си на някое семейно тържество и се правиш на нахакан, ще разкажа какво направи току-що. Смей се сега, ако още искаш!
Той се смя до момента, в който тя го остави на одеялото и отиде да се преоблече отново. Извади от гардероба една копринена рокля в бледи пастелни цветове и го погледна въпросително.
— Как ти се вижда, малкия?
Последва оригване.
— Е, роклята поне е чиста и суха. Това все пак е нещо.
Но не кой знае какво, според Тими. В момента, в които я облече, той яростно започна да изпробва гласните си струни.
— Ей, ти за експерт по модата ли се имаш?
Когато след двайсетина минути се звънна на вратата, Мади се втурна да отвори, вече облякла палтото си, с ключовете от колата в едната ръка и ревящото бебе в другата. Междувременно, Тими отново се подмокри, но сега вече щеше да го преоблича професионалист. Отвори вратата и буквално хвърли Тими в ръцете на мъжа насреща.
— Слава богу! Вече съвсем се бях отчаяла — изговори тя и се завтече към отворената врата на асансьора. — Нещата му са в хола, на канапето. Няма да се бавя.
— Ей, чакайте! Спрете за малко…
— Не мога! Закъснявам — извика тя от асансьора.
Мъжът хукна подире й с бебето, обаче вратата хлопна точно под носа му.
Мади пристигна в ресторанта с половин час закъснение, с ужасно главоболие и премръзнали крака — парното в колата бе решило да се счупи тъкмо сега. Злите орисници не просто бяха против нея, те бяха решили да я унищожат. В кафявите й очи проблесна решителност. Нямаше да се даде току-така, въпреки гардероба, пълен със съсипани рокли, обгорялата ютия, повреденото парно, и на всичкото отгоре, истеричното неконтролируемо бебе! Така поне си мислеше, докато гардеробиерката прибираше палтото й.
Оправи косата си, пое си дълбоко дъх, за да дойде на себе си и се насочи към оберкелнера.
— Аз съм Мади Сарджънт, поканена съм от господин Харингтън.
— Господинът с вас ли е? — погледна оберкелнера зад нея.
— Не. Още ли го няма?
— Скоро ще се върне — отговори той и взе две менюта. — Да ви покажа ли масата или ще почакате на бара?
— Заведете ме до масата, ако обичате.
Любезно усмихнат, той я поведе през осветения от свещи салон. За пръв път идваше тук, макар да знаеше, че ресторантът е от най-изисканите в Бостън. Но сега беше прекалено изнервена, за да се наслаждава на изящната обстановка и пикантните аромати, които се носеха от околните маси.
Оберкелнерът спря пред една красиво подредена махагонова маса и настани Мади на сиво плюшено канапе.
— Струва ми се казахте, че господин Харингтън скоро ще се върне.
— Точно така.
— Това значи ли, че вече е бил тук?
— Да, в осем — отвърна оберкелнерът и застана изпънато до масата. — Ще поръчате ли коктейл, докато чакате?
— Сигурен ли сте, че ще се върне? Получи ли съобщението ми?
— О, да, предадох му го лично. Ставаше дума за някакъв проблем с колата, ако не се лъжа.
— Да — намръщи се Мади.
— Всъщност, господин Харингтън излезе с намерението да ви докара, но явно сте се разминали по пътя.
— Тръгнал, за да ме докара ли?
— Не се тревожете. Ще се върне, като види, че ви няма. Коктейл ли ще предпочетете или вино?
— Вино — рече тя разсеяно и усети как коремът й се сви на топка. Да не би човекът, който дойде да гледа Тими… Но той бе дошъл заради него? Това беше детегледачът от „Хюс Плюс“. А дали пък не беше…
— Извинете, госпожице, червено или бяло вино желаете? Има леко бяло бургундско и…
— Какво? — В погледа й нямаше и следа от предишната решителност. — Не може да бъде! — прошепна тя. Не може преди малко да е хвърлила хлапето в ръцете на самия Харингтън. Помъчи се да си спомни външния му вид и облекло. Но всичко й беше като в мъгла.
— Госпожице, червено или бяло вино?
— Моля… бяло. — Ами ако наистина е бил той? Малко ли беди й се случиха днес. Невъзможно, отсече тя. Поне щеше да каже нещо. Нали веднага бе затръшнала вратата на асансьора. Просто изчакай малко, успокояваше се Мади. Не насилвай нещата! Напълно възможно е Харингтън да е пристигнал след нейното заминаване и детегледачът да му е казал, че е тръгнала. Сигурно щеше да се появи всеки момент.
Мади бавно отпи от изстуденото бяло вино. След двайсетина минути още го нямаше. Загледана безизразно в празната чаша, по едно време тя чу гласа на оберкелнера.
— Извинете, но господин Харингън току-що се обади. Моли да го извините. Опитвал се да звънне по-рано, но линията била блокирана заради бурята. Срещата се проваля. Задържало го нещо непредвидено.
— Непредвидено ли?
— Може да е закъсал по пътя.
— Закъсал?! Ясно…
Измина почти цял час, преди Мади да успее да се прибере вкъщи. Колата й затъна дълбоко още на втория километър. Останалите пет преки тя извървя пеша в снежната виелица. Забравила студа и измръзналите си крака, Мади изпитваше страшно безпокойство. Дали мъжът, който така лекомислено бе взела за детегледач, не бе самият Майкъл Харингтън?
Бъдещето й беше в неговите ръце.
Нейното бъдеще… и на едно вечно подмокрено ревливо бебе.