Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (9)

Седма глава

На другата сутрин Лейси се събуди с усещането, че е на път да си припомни нещо от своя минал живот. Опита да се сети онова, което бе толкова ясно и определено в съня й, но сега бързо се замъгляваше и объркваше и бе на път да се изплъзне от съзнанието й.

Затвори очи и за момент видя някаква стая. Спалня. Малка и задръстена с мебели, но в същото време — топла и уютна, сякаш някой бе запълнил грижливо малкото пространство със скъпи за него съкровища, събирани в продължение на цял един живот. Сърцето на младата жена се разтвори от щастие и тя разбра, че тази спалня е била някога нейна. Но кога? В детството? Не, това не бе стая на малко момиченце. Може би…

Образът започна да избледнява, подобно на телевизионен екран, който става черен за момент, преди появата на следващата сцена. При тази загуба радостта й бе изместена от дълбока скръб. Опита да се пребори с нея, като си припомни нещо друго.

Нищо. Другите спомени, които бяха изплували в съня й, бяха потънали отново в подсъзнанието й. Това нямаше значение. Все пак бе успяла да улови един от тях — ярък, сребрист и прекрасен като лунен лъч — и дори да го задържи.

Отметна завивките и се засмя. Лунни лъчи! Засмя се отново. Това бе смешна, чудновата аналогия, но никой не можеше да си представи колко вълнуващо бе да осъзнае, че лекарите са били прави. Паметта й щеше да се възвърне. Може би бавно… сън по сън, но в крайна сметка щеше да се възвърне. Тогава вече щеше да се изправи срещу ужасното зло, което бе причинила на Джес, и тогава може би, само може би…

— Може би нищо — промърмори тя, когато по-пресният спомен за жестоките думи и зловещото предупреждение на Роуз Прайд нахлу с взлом в мислите й. — Кучка — прошепна тя, пъхна босите си крака в пухените чехли и се запъти към банята.

Докато си миеше зъбите и лицето, сърцето й затупка учестено от същия гняв и обида, които бе изживяла предишната нощ. Набърчи нос пред отражението си в огледалото над мивката.

— Идиотка. Мислиш си, че Роуз ще бъде много щастлива да научи за смътните ти спомени за някаква спалня, която дори не знаеш дали е била твоя? Та тя дори не вярва, че амнезията ти е истинска.

— Лейси? — провикна се от другата страна на вратата Джес.

Младата жена преглътна нервно и погледна отражението си в огледалото. Както бе облечена с дългата до земята бяла сатенена нощница, която бе открила в едно от многобройните си чекмеджета с бельо, и със сексапилно разрошени коси, за момент почти повярва, че е все още безупречната красавица, до която се бе събуждал съпругът й през първите месеци от брака им. Докато погледът й не попадна върху фините, но въпреки това забележими пресни белези върху лицето й. Сърцето й се сви от самосъжаление, но само за миг. Вдигна леко брадичка и срещна погледа си гордо и предизвикателно. Какво я интересуваше как изглежда в неговите очи? Очевидно…

Той почука отново и този път, без да се съобразява повече с вида си, му каза да влезе.

Обърна се с отварянето на вратата, подпря хълбоци на мраморния плот до умивалника и сложи длани върху ръба му.

— Съжалявам, да не би да закъснях за закуска, Джес? — попита тя, като се стараеше тонът й да не бъде нито топъл, нито студен, а неутрален.

Той я съзерцаваше, без да отговори, и Лейси усети, че бузите й пламват. Погледът му дори не бяха стигнал до лицето й, а се бе спрял върху ясните очертания на гърдите изпод прозрачната материя на нощницата й. Завъртя се на пети и застана с гръб към него, но осъзна колко безполезно е това, тъй като видя в огледалото как тъмните му очи слизат бавно по цялата дължина на тялото й. Прииска й се да посегне към хавлията, окачена на вратата и едва не се изсмя на абсурдността на подобно смущение. В крайна сметка той й беше съпруг. В добро и лошо. В здраве и болест. Е, сега тя беше болна и със сигурност не можеше да си представи по-лошо положение от настоящите им затруднения. Определено обаче тази гледка не бе нещо ново за него.

Младата жена взе четката и рече:

— Моля те, започвайте без мен. Не съм гладна.

— Не идвам да питам за закуската, Лейси — отвърна съпругът й. — С майка и Дилън вече ядохме. Сибил рядко слиза преди дванайсет по обяд. Вечерята е единственото време през деня, когато майка настоява да се събираме всички заедно.

При споменаването на Роуз Прайд Лейси усети гняв.

— Какво искаш в такъв случай? — попита тя и този път не успя да прикрие горчивината в гласа си.

— Чаках те да станеш — отвърна тихо и спокойно той, като очевидно отказваше да обърне внимание на ядосания й тон. — Помислих, че днес може би ще пожелаеш да те разведа из ранчото. Когато те чух да се движиш…

— Реши, че няма да имам нищо против да ми се натрапиш — захвърли четката върху плота. — В крайна сметка аз съм ти съпруга. Това е твоят дом. Няма значение, че не те познавам изобщо, нито, че ме мразиш или ако щеш дори, че аз може би се чувствам неудобно като гледаш лицето ми така… без… без никакъв грим… о, забрави го.

Закри лице с длани, тъй като сълзите стегнаха гърлото и изпълниха очите й. Не усети движенията му, но внезапно той се озова зад нея. Постави ръце върху раменете й, обърна я с лице към себе си и я притисна към мощната си гръд. Свита в обятията му, тя си поплака на воля. През цялото време той я прегръщаше силно. В този момент Лейси си позволи да помисли, че може би се е излъгала. Роуз я мразеше, в това нямаше съмнение, и бе решила, че Джес също я мрази. Но беше напълно възможно да е просто наранен и разгневен от тайнственото престъпление, което твърдеше, че била извършила? Че заедно с нейния ум се лекуваше и неговото сърце?

Той обаче разби крехките й надежди, тъй като внезапно я сграбчи за ръцете и практически я отблъсна от себе си.

— Извинявай, Лейс. Грешката е моя. Повече няма да ти се натрапвам — обърна се и прекоси с няколко крачки банята. Спря пред вратата, за да добави през рамо: — Ще те чакам долу. Ако решиш в полза на обиколката, сложи дънки и боти и не забравяй шапката си. Трудно е да се каже кое е най-лошото на това време на годината — конските мухи или слънцето.

Прекалено изумена от рязката промяна в него, за да отговори, младата жена стоя неподвижно чак докато, няколко секунди по-късно, го чу да излиза от стаята си. Тогава гневът, разпален предишната нощ от свекърва й, пламна отново.

По-разгорещен.

По-остър.

Отмъстителен.

Наклони глава и се взря в сините очи насреща си, в които блестяха ледени късчета.

— Ето, че откри още нещо, Лейси Прайд. Способна си и да мразиш.

 

 

Сериозното изражение, което не бе напуснало лицето на Джес, откакто бе оставил съпругата си горе преди повече от час, премина в смръщване. Вместо с дънки и боти, както бе наредил, тя бе сложила ябълково червена рокля и сандали с високи токове. И вместо очакваната кисела физиономия, на лицето й бе цъфнала двайсет и четири каратова усмивка.

— Доколкото разбирам си решила да се откажеш от обиколката — произнесе с обичайния си мек тон той, макар да се чудеше как изобщо се въздържаше да не закрещи. Бе прахосал цялата сутрин да я чака. Изруга се наум, че е такъв глупак и посегна към шапката си, окачена на стената. — Ще се видим на вечеря — заяви той и се втурна към изхода на вестибюла.

— Джес, почакай — провикна се тя и ускори стъпка.

— Какво има, Лейси? — попита Роуз, която се появи от дневната. — И без това вече обърка деня на Джес. Каквото и да е желанието ти, сигурна съм, че мога да ти помогна.

Младият мъж нямаше представа, че майка му е наблизо и слуша, готова да се нахвърли върху нищо неподозиращата му съпруга при първата представила се възможност. Трябваше да се досети. Особено след сцената, на която бе станал свидетел снощи. По дяволите, след безчетния брой подобни сцени между двете жени през месеците, през които Лейси бе живяла тук. Побърза да се върне. Не беше толерирал намесите й преди. Определено нямаше да го направи и сега.

— Майко, забравяш, че отсъствах няколко дена. Не смятам, че още един ден, в който няма да се занимавам с „Южна звезда“ ще причини кой знае какъв хаос — усмихна й се, за да смекчи ефекта от сгълчаването. След което се обърна към своята съпруга. — Какво има, Лейси?

Все така с пренебрежително нехаен вид, младата жена махна с ръка към него, като в същото време се надвеси съблазнително над парапета.

— О, върви, Джес. Майка Роуз е абсолютно права. Достатъчно дълго те отделих от каубойските ти задължения в ранчото. И без това исках само да попитам дали мога да взема някоя кола, тъй като полицията в Ел Ей все още не е открила моята — последва същата медена усмивка, която го накара да скръцне безмълвно със зъби. — Освен това, може и да не си спомням абсолютно нищо за семейство Прайд, но вече видях достатъчно, за да разбера кой държи хляба и ножа тук.

Младият мъж не отделяше поглед от своята съпруга, но нямаше как да не забележи, че физиономията на майка му потъмня от гняв. Нямаше никакво съмнение. Злополуката може да бе навредила на паметта на Лейси, но не бе успяла да промени характера й. Вълкът кожата си мени, но нрава си… и въпреки това тя си оставаше единствената равностойна съперница на неукротимата му майка. При други обстоятелства достойният й отпор вероятно щеше да го развесели.

Погледът му се насочи към извивката на гърдите й над ниско изрязаното деколте на лятната й рокля, след което се премести към дългите, добре оформени крака, от които пестеливо скроената й дреха скриваше не повече от десетина сантиметра. Красива и умна бе тази жена, която бе обикнал, а след това бе намразил така изведнъж, че емоциите все още сякаш не бяха успели да се отделят една от друга.

— Не, Лейси, не може да използваш никоя от колите.

Съпругата му премигна и той разбра, че студеният му тон и отказът без обяснения я бяха изненадали. Този път си позволи да се усмихне, като се наслаждаваше на задоволството, което бе изпитвал рядко по време на шестмесечната си връзка с нея. Обърна се към майка си.

— Тази нощ очакват гръмотевични бури. Момчетата свалят добитъка насам. Май ще е най-добре да отида да им помогна — погледът му неволно обгърна отново изкусителната фигура на младата жена, когато добави: — Да изкарам част от… собственото си безсилие.

— Почакай — обади се Лейси.

Джес не й обърна внимание и се запъти отново към задната част на къщата.

— Казах почакай! — почти изкрещя съпругата му.

Това го накара да спре, но вместо него се обади Роуз.

— В този дом не повишаваме тон, Лейси.

— О, така ли? В такъв случай какъв срам за мен. Започва да ми се струва, майко Роуз, че в един или друг момент съм нарушила всички свещени правила на Прайдови, а бас държа, че те са стотици — засмя се, преметна дръжката на дамската си чантичка през рамо и заслиза от последната площадка, където бе стояла досега, до мраморния под на вестибюла. Джес бе влязъл отново в помещението и сега я наблюдаваше, застанал до майка си. Лейси не позволи да я разколебае фактът, че за да стигне до входната врата трябваше да мине край тях. И рече, вървейки: — След като стана дума за правилата на Прайдови и предвид, че съм пълноправен член на семейството, аз също ще поставя няколко мои, като започна със следното: „Не позволявам да ме малтретират — нито съпругът ми, нито свекърва ми, нито който и да било друг.“ Отивам в града, със или без някоя от проклетите ви коли — спря пред входната врата и притисна сламената шапка, която носеше върху главата си. — И знаете ли какво? Бас държа, че няма да се наложи да вървя дълго пеш, тъй като скоро ще срещна някой добър фермер, който ще ме качи. Някой от вас хваща ли се с мен?