Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (6)

Четвърта глава

Когато наближиха сградата, младата жена си наложи да отдели поглед от тучните земи наоколо. Сърцето биеше лудо в гърдите й. Дъхът й секна, когато видя по-отблизо къщата, в която бе живяла със своя съпруг и неговото семейство.

Червеният керемиден покрив контрастираше с бялата, гипсова постройка, която сякаш излизаше от неравния терен, дотолкова се сливаше с особеностите на мястото, сякаш бе част от околните хълмове. Прозорците и вратите бяха покрити с ковано желязо, същото, което обграждаше и многобройните балкони.

Внушителен брой дървета и цъфтящи растения освежаваха иначе строгата простота на сградата и накараха Лейси да затаи дъх, покорена от великолепието на сцената.

— О, толкова е красиво — промълви тя, забравила за момент разочарованието си, че, противно на надеждите, видът на къщата не бе успял да разбуди никакви спомени у нея.

— Но не си я спомняш, нали? — попита тихо съпругът й.

Тя не отговори веднага. Когато най-сетне го стори, тонът й издаваше силната горчивина.

— Не, и не мога да разбера как е възможно! Как може да не си спомня нещо за подобно прекрасно местенце?

И тогава погледна към човека до себе си, за който й бяха казали, че й е съпруг. Макар инстинктите да бяха единственият й водач, тя бе сигурна, че той е най-забележителния мъж, който бе срещала. И въпреки това не си го спомняше и него. Очите й блеснаха извинително, а гласът й натежа, когато го помоли да й прости.

— Надявах се, че ще я разпозная веднага, Джес. Всичко е толкова красиво и поразително; не мога да повярвам, че не си спомних нищо. Съжалявам.

— Няма нищо, Лейси. Д-р Айвърс ни предупреди, че може да измине доста време, преди паметта ти да започне да се възвръща. От нас се иска само да бъдем търпеливи.

Тя обаче видя разочарованието и безсилието в тъмните му очи и разбра, че търпението бе лукс, който Джес не бе готов да й осигурява безкрайно дълго. Младата жена обърна глава, за да скрие сълзите, които започнаха да парят в очите й, и си наложи да отвърне бодро:

— Знам. И не се предавам. Спомените ще започнат да се връщат сега, след като съм вече в дома си с моето семейство.

— Разбира се, че ще започнат да се връщат — съгласи се той.

Гласът му, подобно на нейния, прозвуча с фалшива увереност.

Лейси остана изненадана от самата себе си, когато се засмя под мустак. Погледна скришом към съпруга си, който в това време намали скоростта и подкара джипа по павираната алея, водеща към сградата, очевидно, без да забелязва развеселеността й. „Не си те спомням, Джес, но току-що научих нещо безценно важно за теб. Не те бива в лъжите.“

 

 

Когато застана на прага, коленете й се удряха като кастанети от напрежение и на Лейси вече не й беше до смях. Джес й бе предложил ръката си, за да й помогне да слезе от джипа, и младата жена не я бе пуснала повече.

Върху лицето й падна блед слънчев лъч от оберлихта два етажа по-нагоре и за момент тя се почувства като поставена под микроскоп проба. На вратата от другата страна на стълбището се появиха две жени.

— Добре дошла у дома, Лейси — рече по-възрастната, като я прегърна и я целуна леко по бузата. — Много сме благодарни, че нараняванията ти вече са се оправили.

Макар и сега да не си спомни нищо, Лейси разбра, че високата жена с величествена осанка е свекърва й. Всеки би забелязал голямата прилика между майка и син. Роуз Прайд бе поразително красива, със силни черти, но новодошлата не можеше да не се запита дали очите й изобщо някога се изпълваха с топлота, както ставаше с тези на Джес, или приличаха винаги на парченца черен лед.

Приветствената усмивка на Лейси бе съкратена поради потрепването на устните й. Изпита благодарност, когато по-младата жена, вероятно снахата на Джес, заговори, като я освободи от задължението да каже нещо.

— Изглеждаш наистина добре, скъпа. А ние се бяхме подготвили да видим нещо много по-обезобразено. Божичко, сигурно е било ужасно! Джес ни каза колко наранено било лицето ти. Ами да, даже след телефонното му обаждане изразих пред майка Роуз учудването си, че дори само шокът от това не те е убил.

Лейси не беше сигурна дали това е комплимент или обида, но Джес я спаси от задължението да отвърне нещо, като я обхвана през кръста.

— Майко, Сибил, и двете, разбира се, си спомняте Лейси, но, както вече обясних по телефона, тя самата се намира в неизгодна позиция. Изгубила е паметта си и, както виждаме всички, не може да си спомни дори вас.

— Всичко е наред, Джес — отвърна меко Роуз. — Готови сме да помогнем на Лейси с каквото можем — обърна се към другата си снаха. — Би ли показала на Лейси стаята й, за да отиде да си почине? Сигурна съм, че пътуването я е изморило.

— Наистина съм изморена — призна младата жена, — но любопитството ми е по-силно. Ще имате ли нещо против, преди да си легна, Джес да ме разведе из къщата.

— Ни най-малко — отвърна домакинята на дома със същия мек тон, с който говореше обикновено и синът й. После се обърна към него самия: — Ще те изчакаме в моите стаи. След като помогнеш на Лейси да се настани удобно, можеш да дойдеш при нас.

— Нас ли? — попита той, като по този начин изключи най-грубо Сибил. — Нима Дилън ще бъде също с теб?

— Вече съм тук, братко — прозвуча иззад тях дълбок, звучен мъжки глас. И Лейси, и Джес се обърнаха, но той се запъти към нея, обхвана я в мечешките си прегръдки и я надигна от земята. Дочул неволното й болезнено изскимтяване, побърза да я пусне. — Извинявай, сестричке — изръмжа той; младата жена обаче вече бе осъзнала, че напористият му глас не представляваше заплаха. — Изглеждаш толкова добре; забравих, че раните сигурно все още те болят. Прощаваш ли ми?

— Разбира се — отвърна тя и се усмихна широко на този човек-мечка, към когото изпита инстинктивно привличане.

Подобно на майка си и брат си, той бе висок и тъмен, но за разлика от техните черти, които бяха остро изрязани, неговите бяха размазани, сякаш излети от восък, след което бяха оставени близо до печката, за да се размекнат.

— Дяволите да ме вземат, ако не наистина страхотно, че си се върнала у дома, където ти е мястото, момичето ми! — заяви топло Дилън и потупа панталона с шапката си, при което се вдигнаха облаци прах.

— Божичко, Дилън Прайд, голямо, сладко дете такова, виж какво направи — провлече Сибил, пристъпи напред и сплете ръка с ръката на съпруга си. — Хайде сега. Качвай се горе, за да смениш тези мръсни дрехи. Нека оставим Джес да настани жена си.

Лейси се намръщи, почувствала внезапно образувалото се около тях напрежение, осезаемо като прахта от шапката на Дилън. Не успя да прочете нищо по лицата на присъстващите, но бе сигурна, че току-що бе станало нещо, което тя самата също щеше да разбере, ако непроницаемото було не бе падналото върху паметта й.

— Благодаря на всички ви задето дойдохте да ме приветствате с добре дошла. Надявам се да бъдете търпеливи с мен, докато си припомня всичко… и всички. И това ще стане с времето, убедена съм.

— Разбира се, че ще стане — заяви Роуз с характерния си глас, който на Лейси внезапно започна да й се струва смущаващ. Свекърва й пристъпи напред и взе едната й длан в ръката си. — Може би ще се почувстваш достатъчно добре, за да вечеряш с нас. През лятото обикновено вечеряме по домашному във вътрешния двор.

Младата жена не бе сигурна кое я вледени — дали студената ръка на Роуз или смразяващият й тъмен поглед. Все пак успя да се усмихне несигурно.

— Ще дойда с най-голямо удоволствие.

— Да вървим тогава — рече Джес и я поведе към задната част на къщата.

През следващите десет минути обикаляха из първия етаж на обширната постройка, която, както обясни младият мъж, бе построена и декорирана от майка му.

Къщата бе олицетворение на контрастите и почти веднага покори и смая Лейси.

След мраморните колони и под на вестибюла, където се разкриваше единствено вкусът към богатство и разкош на семейството, двамата се озоваха в стаята, която съпругът й нарече „официалната дневна“. Тя, според нея, предаваше същността на Роуз Кахил-Прайд с еклектичното съчетание на югозападни цветови комбинации и шарки, индиански творения, сложни мозайкови мотиви в долната част на стените, красиви, ръчно тъкани килими върху дървения под и картини на съвременни художници над столовете и диваните.

На първия етаж имаше поне десет помещения. Помежду им нямаше врати, само арковидни входове, и въпреки това всяка стая имаше своята индивидуалност и неповторимост.

Някои от тях наподобяваха дворцови помещения, с канапенцата с дамаски от сатен и атлаз и декорираните с коприна стени, докато други нямаха толкова официален вид и съответно излъчваха повече топлота и уют.

Лейси реши, че кухнята й допада най-много от всичко. Почувства се като у дома си още в мига, в който се озова в стаята с невъзможното съчетание на възможно най-модерните кухненски съоръжения и пособия, драматични сводове като в катедрала, груб тухлен под и белосани циментови стени. Прокара длан по надрасканата повърхност на дългата три метра и половина дъбова маса, която изпълваше единия край на помещението, докато слушаше обяснението на съпруга си, че била преместена от „старата къща“, където прабаба му вечеряла на нея поне с осемте си, останали живи, деца.

— Виждаш ли тези многобройни резки. Често ми се струва, че чувам как всичките те барабанят по масата със своите вилици и лъжици. Ние с Дилън също имаме своя принос в издраскването на някои от тях, но нищо не може да се сравни със стореното преди — спомените станаха причина на лицето му да се появи щастлива усмивка. — Веднъж баща ми предложи да я изшкурим и полираме, но майка ми не искаше и да чуе за това. Леля Лиз й разказвала историята на всяка драскотина върху тази маса и тези спомени й бяха много скъпи.

— Майка ти е била права. Спомените са прекалено свещени, за да се изшкуряват и унищожават.

Подпрян на кухненската стена, Джес се загледа в нея и остана така доста дълго, без да каже нищо.

— За какво мислиш? — попита тя, смутена от начина, по който я съзерцаваше.

Въпросът й очевидно го извади от транса, в който бе изпаднал. Разтърси леко глава и отвърна:

— За нищо. Само, че сигурно си доста изморена. Вече видя повечето стаи на този етаж. Нарочно пропуснах вътрешния двор. Ще го видиш по-късно, когато се съберем всички за вечеря. Долу има фитнес зала, закрит басейн и винарска изба. Но защо не ги оставим за утре? Ще те заведа на горния етаж, за да си починеш малко.

— Добре — отговори младата жена и се обърна, без да спори. — Освен това знам, че не искаш да караш роднините ти да те чакат — спря пред стълбите и погледна през рамо към съпруга си. — Предполагам съвещанието ще бъде заради мен.

Джес не оспори думите й.

— Искат да ги държа в течение. Не им казах кой знае колко, когато тръгнах за Калифорния. Обещах да им дам повече информация, след като се прибера. Майка ми каза, че всички ще се съберат, за да чуят ужасните подробности. Това не е нищо, Лейси. Не заемай отбранителна позиция.

Младата жена се почувства изведнъж прекалено уморена, за да изкачи стълбите, и въздъхна.

— Не заемам — след още две стъпала додаде: — Наистина. Толкова съм уморена, че не мога да се вълнувам от думите ти.

— Но си добре, нали?

— Искаш да кажеш, добре, макар да не си спомням нищо за къщата, в която според теб съм живяла шест месеца? — опитваше да измисли нещо остроумно и леко, нещо в духа на Лейси, която му бе позната, но се провали. Спря насред стълбите, като се бореше с умората, страха и сълзите. Вкопчи се с две ръце в перилата от ковано желязо и се отпусна тежко на едно от стъпалата. Притисна лице в студения метал и стисна клепачи. — Можеш ли да си представиш колко е страшно да се разхождаш из стаи, в които си живял, и да не разпознаваш абсолютно нищичко? — зададе въпроса си, но реши, че няма смисъл да чака за отговор, поклати глава и се изправи. — Не се притеснявай. Не се опитвам да спечеля отново чувствата ти, като предизвикам симпатия. Просто всичко ми се струва нереално, това е.

Джес не отговори, но смръщеното изражение разкриваше мислите му.

— Мислиш, че Лейси, която познаваш, би направила точно това, нали?

— Лейси, недей…

— Недей какво?

— Не започвай нещо, което не можем да приключим, преди да възвърнеш спомените си.

Почувствала за първи път истински гняв към него, откакто се бе появил в болничната й стая преди четири дни, младата жена изкачи бежешком останалите стъпала. Спря едва на стълбищната площадка, постави ръце на хълбоците и застана разкрачена.

— Добре! Няма да започвам нищо, но ти по-добре се научи да маскираш чувствата си, защото ми писна да те хващам да ме зяпаш, когато не мога дори да се защитя — обърна се, без да чака отговор, и хукна надолу към вестибюла. — Коя е нашата стая?

— Третият етаж вляво — извика той и забърза след нея. — Но, Лейси — рече той, като я настигна точно когато тя отвори вратата и влезе вътре, — тя не е на…

— Очевидно — отвърна младата жена, видяла подчертано женствения декор на леглото със светлолилавия копринен балдахин, канапето в прасковено и розово и асортимента от парфюми върху тоалетната масичка.

— Понякога предпочиташе да спиш тук сама — обясни съпругът й, с пламнало от смущение лице. — Майка реши, че ще се чувстваш по-удобно тук, докато възвърнеш паметта си.

— Колко е досетлива само — заяви с леден глас Лейси, прекоси стаята и вдигна някаква руса порцеланова кукла, поставена върху дивана.

— В такъв случай те оставям да си починеш — рече Джес. — Дрехите ти са в стенния гардероб. Банята е зад тази врата; в нея ще намериш всичко необходимо да се изкъпеш. Ако ти е нужно нещо друго, натисни онзи бутон край леглото. Някой ще дойде.

Усети, че погледът му се задържа дълго върху гърба й, преди да чуе стъпките му и затварянето на вратата след него. Едва тогава позволи на сълзите да потекат на воля.

В продължение на четири дни се бе люшкала нерешително между надеждата, че е действително Лейси Джеймс-Прайд, дори само заради това да е съпруга на красивия Джес. Надяваше се, че има някаква грешка, която щеше да докаже колко се е лъгал и да я оправдае от неизвестното за нея прегрешение, което очевидно бе извършила. Сега обаче, когато взе красивата кукла, тя откри истината. Тъй като разпозна лицето насреща си. Само дето…

Чу отварянето на вратата, докато все още притискаше порцелановата статуетка към гърдите си. Джес отвори уста, след това я затвори, очевидно променил намеренията си, като местеше очи от лицето на своята съпруга към куклата.

— Помниш ли я?

В началото, задавена от стичащите се по бузите й сълзи, от объркването и болката, тя успя само да кимне. Долови отражението си в огледалото на тоалетката и си помисли, че прилича на заслепено от фаровете на кола диво животно. Погледна отново към куклата и промълви приглушено:

— Но нейната рокля беше синя, Джес. Защо тогава тази носи розово?