Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (4)

Втора глава

Четири дни по-късно Лейси стоеше в болничната си стая, облечена и готова за тръгване. През изминалия час бе гледала телевизия, но щеше да й бъде доста трудно да каже какво даваха.

Д-р Пийчър я стресна, като я потупа по рамото, както бе вперила невиждащ поглед в екрана. Не го беше усетила как влиза.

— Лейси?

— О, Пийч, изкара ми акъла.

Проследи погледа й към телевизионния приемник, където в този момент Боб Баркър се смееше на изказването на един от участниците в състезанието.

— И двете ми дъщери са също големи поклоннички на „Цената е вярна“. Предполагам, че всички са полудели по това предаване, а?

— Честно казано, дори нямах представа какво дават — призна младата жена.

Лекарят се ухили.

— Прекалено си развълнувана от предстоящото си завръщане у дома, за да мислиш за нещо друго. Повечето ми пациенти също се чувстват така. Признавам си: ако не бях толкова сигурен в себе си, сигурно щях да получа комплекси.

Лейси се изсмя, за да възнагради опита му да бъде духовит, но изражението й бързо стана сериозно.

— Иска ми се съпругът ми да бе толкова ентусиазиран във връзка с прибирането ми у дома, колкото съм и аз самата.

Мат Пийчър придърпа стола към леглото.

— Изглеждаш прекрасно, между другото — вметна той, докато сядаше. Забелязал гримасата й, изразяваща несъгласие с това твърдение, той поклати глава. — Не, не мисли, че това е празен комплимент, с цел да ти вдъхна увереност. Вие сте рядко срещана красавица, мисис Прайд.

— Благодаря — отвърна тихо тя. Погледът й остана дълго закован в пода, преди най-сетне да го вдигне към него. — Толкова си добър с мен. Ще ми липсваш.

— Съмнявам се — засмя се лекарят. — Не, животът във фамилното ви ранчо ще те завладее дотолкова, че скоро ще забравиш, че даже си била в болница.

— Понякога, Пийч, се надявам никога да не си спомня коя съм била.

— Защото се страхуваш, че в такъв случай ще се озовеш пред проблемите между вас с Джес, възникнали преди злополуката ли?

— Ако само можеше да ми каже какво не е било наред помежду ни.

— Знаеш защо не го е направил.

— Да. Д-р Айвърс смята, че е по-добре да ме оставите да открия сама своите чувства, да възстановя спомените си, да оставя вратите и прозорците да се отварят по собствена воля, вместо да ги насилвам… Джес обаче разби въпросната врата, когато ми каза, че съм го била изоставила. Няма ли да бъде по-добре в такъв случай да я отворим още сега, вместо да трябва да се питам със страх какви ли демони надзъртат иззад нея?

Д-р Пийчър взе едната й ръка в дланта си и я стисна лекичко.

— Виж какво ще ти кажа, Лейси. Не мисля, че днес той щеше да те отведе в дома си, ако различията помежду ви бяха непреодолими. Според мен той те обича и иска да ти помогне да се оправиш, за да можете след това да разрешите заедно проблемите си.

Очите й се напълниха със сълзи и тя побърза да ги избърше с връхчетата на пръстите си, като внимаваше да не размаже грима, който една от сестрите й бе помогнала да си сложи.

— Добро момиче — рече лекарят. — Изглеждаш прекалено добре, за да оставиш сълзите да развалят всичко. А сега стани, за да видя костюма, който си сложила. Подарък от мистър Прайд, предполагам.

Смутена и същевременно, поласкана, младата жена се изправи и се завъртя грациозно пред него.

— Хубав е, нали? — попита тя. Пепелявосиният копринен костюм, който Джес бе поръчал да й донесат от магазина, й харесваше наистина много. — Малко ми е голям. Явно след катастрофата съм отслабнала повече, отколкото си мислех. Джес казва, че преди съм носела дрехи шеста мярка, но ми се струва, че сега ми виси малко.

— Абсолютно всички жени, които познавам, с радост биха се изправили пред подобен проблем — отвърна с усмивка Мат.

— А как ти се струва косата ми? — попита Лейси, вдигна длан и я прокара по късите си, лъскави кичури.

— Комплименти ли търсите, мисис Прайд?

— Не — изчерви се тя. — Просто искам да се уверя, че изглеждам добре. Искам Джес да бъде горд с мен, когато ме откара обратно у дома. Нещата помежду ни може и да са били лоши, но искам завръщането ни да бъде добро — седна отново на ръба на леглото, като приглади грижливо полата под себе си, а след това стисна длани и ги постави в скута си. Изражението й внезапно стана сериозно. — Той каза ли ти, че ще пътуваме със самолет?

— Не, но предположих. Защо? Да не би това да те плаши?

— Да. Току-що, когато си помислих за завръщането ни в Тексас и си спомних какво каза той за летенето, изпитах особено свиване в стомаха. Мислиш ли, че съм на път да си спомня нещо? Че си припомням страха си от летенето?

— Да, струва ми се напълно възможно. Въпросът обаче е доколко силен е този страх? Дали ще можеш да се качиш на самолета?

Младата жена не отговори веднага, тъй като в този момент забеляза съпруга си, застанал на прага. Разбра, че е на път да направи първата крачка към попълване на пукнатините в брака им.

— Да, д-р Пийчър, ще мога да летя. Ще мога да направя всичко, което трябва, стига Джес да е с мен.

 

 

Час по-късно мистър и мисис Прайд седяха в лимузина, която ги превозваше към аерогарата. Въпреки вълнението и притесненията относно бъдещето, което я очакваше далеч от сигурното убежище, в каквото се бе превърнала болницата за нея, тя опитваше усилено да успокои съпруга си. Той изглеждаше не по-малко нервен от нея самата.

— Винаги ли пътуваме в такова великолепие? — попита тя през смях, едновременно нежен и шеговит.

Тъй като Джес не отговори веднага, тя се смъмри наум, убедена, че го е обидила по някакъв начин. Отвори уста, за да се извини, но в този момент той се усмихна и впери в нея лъскавите си, черни очи.

— Ти обичаш повече от мен луксозните коли. Аз самият обикновено карам един разбит, стар автомобил.

— Не ми казвай — рече Лейси. — Вероятно аз си падам по спортни коли в бебешко син цвят.

— Колкото до спортните коли, улучи. Наистина караш спортна кола, „Мерцедес“, но тя е червена — намръщи се и додаде: — Поне така правеше. Полицията все още не е открила колата ти.

— Или някои от нещата, които взех със себе си, когато… ъъъ, когато си тръгнах.

— Не — отвърна младият мъж.

И по гласа, и по стойката му й стана ясно, че напрежението го бе обзело отново. Точно беше посегнал да постави ръка върху бедрото й, но сега я отдръпна.

Младата жена изпъшка наум, но поражението й бе краткотрайно. Бяха се разделили непосредствено преди злополуката, отнела паметта й. Нямаше как да избяга от тази студена, неприятна истина. От друга страна, двамата се бяха обичали лудо някога… не, не някога, само преди шест месеца, когато се бяха оженили набързо, както бе обяснил Джес по нейно настояване. Несъмнено щеше да й се наложи да премине през няколко стени в този лабиринт, за да достигне до своето щастие, но си заслужаваше усилията.

— Каза, че полицията проверила всички мотели в района, но може да съм била отседнала у някой приятел или роднина. Проверил ли си при онези, които са ме познавали отпреди сватбата ни?

— Ти нямаше семейство, Лейси. Беше сираче. Колкото до приятелите ти — не познавах такива. Беше дошла в Рустър Корнър няколко месеца преди да се оженим.

Едно мускулче на челюстта му потрепна от едва сдържан гняв, но младата жена нямаше желание да сложи край на разговора. Всичко трябваше да излезе наяве, абсолютно всичко, преди да могат да продължат напред.

— Продължавай — рече тя. — Откъде съм? Дори да съм била сираче, напълно лишено от роднини, все трябва да съм си създала приятели. От Калифорния ли съм?

Той поклати глава.

— От Орегон.

— Тогава може би някой от приятелите ми в Орегон се е преселил да живее в Ел Ей и аз съм го навестила по време на нашата раздяла. Звучи логично, нали?

— Така е, но ще разберем какво си правила там едва след като възвърнеш паметта си. Колкото и да размишляваме, нищо няма да постигнем.

Постави длан върху ръката му над лакътя, усети как мощните му мускули се стягат, но не я отдръпна.

— Струва ми се, че грешиш, Джес. Според мен единственият начин да си спомня, е, като разговаряме за това.

— Окей — отвърна той и в тъмните му очи блесна страстна смесица от гняв и обида, когато я хвана за лявата ръка и я вдигна пред лицето й. — Нека тогава поговорим за това къде ти е брачната халка, Лейси! Опитай да си спомниш какво стори с нея! Нима изпитваше такова нетърпение да се отървеш от мен, че я свали веднага, след като си тръгна?

Стискаше китката й толкова силно, че й причиняваше болка, но словесната му атака я нарани много повече. Очите й се изпълниха със сълзи, докато оглеждаше лицето му, а след това се зарови в пустата си памет с надеждата да открие отговора на този въпрос. Когато парещите сълзи потекоха по бузите й, тя поклати глава и измъкна длан, за да я притисне към гърдите си.

— Не си спомням, но чувствам тук, в сърцето си, че не бих могла да сваля халката, която ти си сложил на пръста ми — последните й думи бяха изпратени с треперлива въздишка. Миг по-късно, вече по-спокойно, додаде: — Полицията предполага, че е била открадната, заедно с кредитните ми карти и парите в брой.

Джес не отговори. Обърна глава към прозореца.

— Защо не опиташ да си починеш? Усещам, че вече започваш да се изморяваш. Скоро ще пристигнем на летището, но ще изминат още няколко часа, преди да се приберем у дома, а се съмнявам, че ще успееш да се отпуснеш по време на полета.

Младата жена се подчини. Затвори очи и въздъхна дълбоко; умът й обаче отказваше да притихне. Прекалено много въпроси не й даваха мира и търсеха отговори.

Къде бе отишла, след като бе напуснала дома си в Рустър Корнър? Как така се бе озовала на улицата в един часа сутринта, дори и в един толкова популярен с ресторантите си район, където я бе открила полицията? Защо нямаше никакви свидетели? Кой я бе ударил, а след това си бе заминал, без дори да си направи труда да провери дали е жива или умряла?

През полупритворените си клепачи погледна крадешком към мъжа, който седеше до нея, и осъзна, че този въпрос се нуждаеше от отговор повече от всички други.

Какво се бе случило, че да я накара да избяга от мъжа, когото бе обещала само преди няколко месеца да обича, почита и цени?

Омъжена! Усети как вълнението преминава от сърцето към стомаха й, както се бе случвало вече на няколко пъти през четирите дни, изминали от първата им среща. Дори след разговорите, които бяха провеждали всеки ден и по време на които той бе отговарял търпеливо на трескавите й въпроси за техния дом, за неговото семейство и персонала, за ежедневието, както тяхното, така и на съседите и съгражданите, на нея все още й бе трудно да проумее факта, че е омъжена за него. Не, че не я привличаше. Тъкмо обратното. Присъствието му й бе достатъчно, за да изпита радост. Точно в този момент копнееше да се обърне, да подпре чело в неговите гърди, да се заслуша в ударите на сърцето му и да усети как ръцете му я обгръщат. Разбира се, нямаше да го направи. Колкото и картинно да описваше съвместния им живот преди необяснимото й напускане на семейното гнездо, той й бе все още почти напълно непознат.

О, сега вече разполагаше с някои факти за това красиво лице. Знаеше, че е на трийсет и пет години. И че тя самата беше на двайсет и осем. Бяха й казали, че това бил първи брак и за двамата и че живеели в неговото ранчо заедно с майка му Роуз, брат му Дилън и снаха му Сибил. Р. Дейвис, баща му, бе починал преди три години и макар Дилън да бе по-големият брат, на Джес гледаха повече или по-малко като на семейния патриарх.

Лейси бе задала много въпроси за семейството му и за него самия, и той бе дал отговор на всеки един от тях — банален, повърхностен, като например как изглеждаше всеки един от тях, от колко време бяха женени Дилън и Сибил и т.н. В тона му не бе усетила ентусиазма, който очакваше, ентусиазъм и желание да й помогне да възвърне паметта си. На всичките й въпроси бе отговарял сякаш с безразличие, без топлота или страст в гласа към обсъжданите теми. Не беше обаче толкова изкусен, че да скрие от изражението си семейната гордост, която изпитваше. Видя развълнувани пламъчета в очите му, когато говореше за майка си, за градчето Рустър Корнър, Тексас, и за „Южна звезда“, както се наричаше ранчото им. Очевидно той бе от хората, за които домът и семейството означават много. Лейси се усмихна — вече знаеше какво точно да каже, за да изтрие дълбоката бръчка от челото му.

— Разкажи ми историята на „Южна звезда“. Как се е установило в Тексас семейството ти?

Очите му се изпълниха с изненада, последвана от нещо друго, което не успя да идентифицира.

— Вече сме почти на летището.

Обидена, Лейси обърна глава към отсрещния прозорец, а след това — отново към своя съпруг. Гневът й бе изместен от болка.

— А след това ще си бъдем почти у дома. После пък ще кажеш да си почина или че имаш работа. Колко време още ще трябва да измине, преди да престанеш да си измисляш извинения, за да не разговаряш с мен? Истински да разговаряш, искам да кажа! Знам какво са ти казали лекарите: че трябва да преоткрия нещата сама, посредством собствения си опит, но някои разкази може да ми помогнат да си спомня. Знам, че си обиден и ядосан, но, по дяволите, щом не си искал да ми помогнеш, тогава трябваше да ме оставиш в болницата.

Вместо да отговори, Джес вдигна ръка и посочи към летището пред тях.

— Ще поговорим в самолета — и додаде, вече по-меко: — Ще ти разкажа историята на моето семейство в доста големи, дори отегчителни подробности, за да отвлека съзнанието ти от летенето.

Усмихна й се, когато лимузината спря пред някакъв хангар и макар приятелските чувства, които изразяваше устата му, да не бяха докоснали очите му, пулсът на Лейси се ускори. Той й подхвърляше съвсем дребно парченце, но тя го сграбчи и се усмихна в знак на съгласие.

 

 

След по-малко от трийсет минути колелата на едномоторния частен самолет на Джес се отделиха от пистата, като я докоснаха още два пъти, преди Лейси, стиснала здраво клепачи, да усети как започват да се издигат в небето. Вкопчи се в страничните облегалки на седалката, в която я бе закопчал съпругът й и усети как по цялото й тяло пробягват тръпки, докато се мъчеше да се пребори с надигащата се в нея истерия.

— Готова съм да чуя твоята история — промълви с усилие тя. — Моля ти се, Джес, започвай да говориш, преди аз да съм започнала да крещя.

Стори й се, че той се обърна към нея и едвам се въздържа да не се развика да гледа напред и да внимава какво прави. В този момент младият мъж заговори и мекотата на дълбокия му глас незабавно започна да гали успокояващо изопнатите й нерви; стори й се, че потъва в кадифените гънки на неговата мекота.

— Притежаваме две хиляди акра от най-хубавите земи в Тексас — обясни той. — Тази пролет се навършват сто години откакто прадядо ми, Рустър Кахил, се е заселил там. И заявил, че създал своето райско ъгълче — спря за момент и се усмихна. — Не е особено трудно да се отгатне откъде идва името на Рустър Корнър. В чест на годишнината ще организираме голямо празненство. Ти го очакваше с нетърпение. Дори отиде в Далас да си купиш рокля.

Направи нова пауза и Лайси разбра, че очакваше някакъв коментар.

— Продължавай — прошепна приглушено от страх тя. — Продължавай да говориш. Гласът ти ми помага да се чувствам в по-голяма безопасност.

— Той, прадядо ми, бил почти петдесетгодишен, когато се оженил за млада жена, с която се свързал чрез пощенски каталог. Според семейната библия, била на седемнайсет, когато се омъжила за него. Тя обаче си водела дневник, в който писала, че го обикнала още от пръв поглед. Казвала се Катрин. Родила тринайсет деца на Рустър, десет момичета и три момчета. И трите обаче умрели още преди да бъдат отбити, както и две от момичетата. Шестте по-големи момичета напуснали семейното огнище рано, веднага щом се омъжили, но седмата, моята баба Джесика, останала. По това време семейството вече била станало доста заможно. Притежавали повечето предприятия и магазини в града, както и няколко хиляди акра от земите в съседство. Джесика била на двайсет и шест, когато върху земите на Кахил открили нефт. По това време баща й бил вече на осемдесет и шест години и бил доста изкуфял. Майка й, въпреки, че била все още сравнително млада, заявила, че няма глава за бизнес. И така управлението на ранчото и на семейните владения в града, както и решаването на проблемите около ненадейното откриване на черното злато на територията на ранчото — всичко легнало върху младите рамене на Джеси.

Тя работела много и била наследила изключителната семейна гордост, но скоро работата започнала да я затиска под огромната си тежест. Макар да били богати според всички стандарти, Джеси била срамно пестелива — направи пауза в разказа си, за да се усмихне — нещо, което правеше за първи път по време на днешната им среща. Напрегнатите мускули на челюстта му се отпуснаха, чертите на красивото му лице омекнаха и Лейси успя да се усмихне неуверено в отговор. — Плащала добре на всички, които работели за нея, но била толкова стисната, че ги карала да се трудят за двама и трима. Затова всички в Рустър Корнър и „Южна звезда“ се смаяли, когато наела някаква правна фирма в Далас, за да представлява интересите й в града и екип от Хюстън, за да ръководи нефтените платформи. Не било в стила на Джесика Кахил да пръска толкова пари, колкото й искали онези „непознати“, както ги наричали хората. Тръгнал слухът, че умът започнал да й изневерява, точно както било станало и с баща й.

А тя просто проявила далновидност на истински бизнесмен и ако била мъж, никой нямало да постави под съмнение нито мотивите, нито благоразумието й. Критиките на хората, които смятала за свои приятели, обаче я наранили дълбоко, и Джеси им обърнала гръб. Била свършила изключително много за няколкото години, откакто управлявала едни от най-внушителните семейни тексаски богатства, но се променила само за една нощ. Започнала да посещава една кръчма в съседния град, където се събирали повечето работници от нефтените платформи. Била дискретна и никога не напускала дома си, преди да е станало достатъчно късно и майка й и единствената й друга, останала при тях сестра, да са си легнали. Не било нужно обаче много време, за да достигнат до майка й слуховете за нейното поведение.

Катрин била мила, любяща жена, но в същото време била погълната от своята религия, затова й дала ултиматум: или да се откаже от своите приятели в бара и от срамното си поведение, или да напусне незабавно „Южна звезда“. Някои от местните старци все още говорят за онази нощ, единственият случай, в който името на малкия ни град се появило сред водещите заглавия във вестниците не само на най-големите тексаски градове, ами и в целите Щати.

— Освен в случаите, в които ти се появяваш по кориците на списанията — припомни му Лейси.

Разказът му я бе завладял силно и почти бе забравяла, че все още се носеха на три километра над земята.

Джес се намръщи и тя съжали моментално за коментара си. В този момент самолетът като че ли се наклони и младата жена удържа с мъка напиращия вик измежду стиснатите си зъби.

— Ти май наистина си се хванала здраво за това. Не знам защо изобщо някой се е сетил за него, да не говорим пък защо го е споменал пред теб. Значението му е равносилно на голяма купчина лайна. Първо на първо, допуснах грешка, че изобщо се съгласих да дам това интервю.

В гласа му усети нещо повече от обикновен гняв, а очите му блестяха като парченца черен лед.

Кой знае как, тя бе свързана с въпросната статия. Това бе повече от очевидно. Но защо дори самото й споменаване предизвикваше подобен гняв у него?

Лейси предпочете да не мисли повече върху това. Просто нямаше избор. Сега вече трепереше толкова силно, че почти не можеше да говори. Стисна клепачи и обгърна тялото си с ръце, но това така и не я успокои.

Мълчанието му й тежеше като олово. Все пак е по-добре от страха — реши тя, макар да не беше толкова добро като умиротворението, което само допреди малко бе царувало помежду им. Раздразнението от упоритото му, сприхаво мълчание изчезна веднага. Младата жена изохка вътрешно. Очевидно, макар и незнайно как, бе успяла да го вбеси и сега той бе твърдо решен да демонстрира способността си да се цупи. Е, тя пък щеше да докаже, че я бива да поправя стореното зло, независимо дали е направено случайно или не. Преглътна мъчително и върна разговора към темата за баба му.

— Тя тръгнала ли си?

— Кой? — попита Джес, студено и мрачно като дъжда, който бе започнал да се сипе.

Времето се бе развалило и страховете й от летенето бяха станали още по-големи, но Лейси бе твърдо решена да опита да възстанови прекъснатата връзка, която бе съществувала само допреди малко помежду им.

— Баба ти, Джесика Кахил. Била е толкова млада. Заслужавала е малко забавления и щастие. Не може да е позволила на майка си и клюкарите да я прогонят от дома й.

— А, да, младост — оправданието за толкова грехове — отвърна той.

В гласа му усети толкова горчивина и омраза, че внезапно страховете й се насочиха към него, а не към самолета.

— Била бременна — продължи младият мъж, а тонът му внезапно стана студен и безизразен като погледа. — Била прекалено засрамена, за да каже на майка си и прекалено побесняла, за да си тръгне.

— От Катрин ли? — осмели се да попита Лейси.

— Да, и ядосана, но също така и полудяла в буквалния смисъл на думата. Казват, че нещо в нея се прекършило, когато майка й размахала библията пред лицето й, като цитирала написаното за греха и леките жени. Тогава тя грабнала ръжена от огнището и започнала да я налага с него. Сестра й Лизи чула врявата, влязла и се спуснала да помогне на майка си, но Джеси започнала да удря и нея.

Ръката на Лейси политна към устата й.

— О, Боже! И двете ли умрели?

Джес поклати глава.

— Не, и двете оживели след побоя, но Катрин останала инвалид. Лизи, която още нямала двайсет години, възстановила здравето си, но никога не се омъжила. Останала да живее в същата къща в ранчото, където и умря преди три години.

— А какво станало с Джесика?

— Тръгнала си същата нощ. Седем месеца по-късно намерили майка ми в кошница пред входната врата на „Южна звезда“ с бележка, в която пишело, че е дъщеря на Джесика и се казва Роуз Улф. Била кръстена на едно тексаско цвете, което Джеси обичала особено много, било обяснено по-нататък в бележчицата. Последното име било на баща й, за когото Джесика се била омъжила.

— Някой познавал ли този човек Улф? — заинтересува се Лейси.

— О, да. Бил индианец, хулиган, нает от надзирателя на имението, за да работи на нефтените платформи. Прабаба ми наела частен детектив, за да открие документите за бракосъчетанието, които щели да удостоверят твърденията на Джесика, че момиченцето в кошницата не било незаконородено.

— Защо? Да не би да искаш да кажеш, че щяла да откаже да го отгледа, ако родителите му не били женени?

Джес сви рамене.

— Не знам. Вероятно. Но това няма значение. Детективът намерил нужните документи.

— Как се казвал той? Индианецът, искам да кажа?

— Джоу Улф.

— И Катрин Кахил оставила нещата така? Не потърсила родителите на бебето, след като се уверила, че са женени? Нима не е мислела, че те са тези, които трябва да го отгледат?

— Не било нужно. По това време вече и двамата били мъртви. Детективът разбрал, че Джоу Улф бил убит от Джеси в един бар в Сан Антон само няколко дни след като родила дъщеря му. Свидетелите твърдели, че тя влязла, като в едната си ръка носела бебето, а в другата — пистолет. Открила го в едно тъмно ъгълче, седнал на масата с някакво момиче. Приближила се и застанала до него, докато той се хвалел на приятелката си, че се оженил за големи пари и че сега, след като вече имали и дете, възнамерявал да събере достатъчно пари, за да бъде осигурен до края на дните си. Присъстващите казват, че Джесика просто насочила оръжието и го простреляла в главата. Не произнесла нито дума. През цялото време люлеела бебето в другата си ръка, дори когато се обърнала и се взряла в наобиколилата я тълпа. Вдигнала пистолета и, след като ги предупредила да й направят път, излязла от бара.

— И после занесла бебето в Рустър Корнър — прекъсна го Лейси и когато той кимна в знак на съгласие, попита: — Но как е умряла Джесика?

— Самоубила се същата нощ. Двама хулигани я открили на следващата сутрин, увиснала с примка на шията.

— О, Боже, всичко това е толкова тъжно.

— Да, тази част от семейната ни история не ме изпълва с особена гордост, но тя е част от онова, което съм, затова смятам, че не е по-маловажна от останалото.

— На майка ти не й е било леко да израсне без майка.

— Леля Лизи я обичаше като свое дете, но съм чувал как са я подигравали децата в училище. В крайна сметка тя била не само дъщеря на луда жена, ами и метиска.

Очите на Лейси внезапно се изпълниха със сълзи. „Децата могат да бъдат толкова жестоки“ — помисли си тя и изтръпна, осъзнала, че бе на път най-после да си припомни нещо от своята собствена история. Всичко обаче отлетя, преди да успее да го улови, но надеждата я изпълни с радост. Стисна ръка в юмрук, притисна го към устните си и се изсмя.

— Аз… извинявай, Джеси, но аз току-що си спомних нещо — засмя се отново и поклати глава. — Знам, че говоря като някоя побъркана. Всъщност не си спомних нищо определено, но то бе почти готово да изплува на повърхността.

Младият мъж изглеждаше толкова развълнуван, колкото беше и тя и Лейси се засмя отново при вида на изписаното на лицето му детинско очакване.

— О, Джес, лекарите имаха право. Нужно ми е само да бъда с теб и всичко ще се върне.

— Надявам се, Лейси. Моля се да е така, заради теб самата.

„Заради теб“, бе казал той, а не заради нас. Опита се да не позволи на тези думи да я наранят, но не успя. Вече по-тихо, вперила поглед в скута си, където пръстите й си играеха разсеяно с токата на предпазния колан, младата жена каза:

— Разкажи ми за баща си. Как се е запознал с майка ти?

— Струва ми се, че посветихме прекалено много време на семейната история за един ден — отвърна той.

Лейси се взря в лицето му. Помнеше усмивката, която бе видяла върху него само преди минути и търсеше причината за внезапно обзелата го меланхолия.

— О, Джес, моля ти се! Ти успя да отклониш мислите ми от страховете. Моля ти се, разкажи ми за майка си и баща си!

Той мълча доста дълго, като се занимаваше с контролните уреди на самолета, което според нея бе просто тактика на отлагане. Най-сетне омекна и поднови разказа си.

— Баща ми беше специалист по петрола, от Оклахома. Дошъл в „Южна звезда“, за да разговаря със собственика на петролните кладенци, с надеждата да ги купи. Вместо да спечели онова, за което бил дошъл, той изгубил сърцето си по красивото момиче, което го посрещнало.

Лейси бе очарована. Това приличаше на приказка.

— А майка ти също ли се влюбила в него?

Съпругът й се засмя, първият истински доволен смях, който чуваше от него.

— За нея това не било любов от пръв поглед, о, не. Разбира се, човек трябва да познава майка ми, за да го разбере. Не смятам, че е обикнала дори мен или брат ми от пръв поглед. Тя не отдава така лесно сърцето си.

Младата жена изучаваше красивия му профил и си помисли, че трябваше да го кара по-често да говори за неща, които обича. Изглеждаше толкова красив, когато се усмихваше, трапчинката на силната му брадичка ставаше по-дълбока, а абаносовите му очи се изпълваха с живот.

Усмихна се с копнеж, почувствала се внезапно толкова спокойно и приятно с мъжа, за когото се бе оженила, но въпреки това не си спомни нищо.

— Ами ти, Джес? Ти по кого си падаш? — той се намръщи и това я накара да изясни въпроса си. — Ти също ли се влюби от пръв поглед в мен?

Още преди да свърши, изпита увереност, че той нямаше да й отговори. В крайна сметка този въпрос бе забранен от правилата на д-р Айвърс. Не трябваше изобщо да го задава, но толкова й се искаше да чуе докрай тази семейна сага. Вече бе сигурна, че тя самата го бе обикнала от пръв поглед и копнееше да разбере дали и той бе почувствал същото. И тогава, макар да не произнесе нито дума, очите му отговориха вместо него и тя бе принудена да отмести поглед.

Стисна силно клепачи и едва не изохка, когато образът му я последва дори в мрака. Той беше красив, но в този момент бе също безкрайно тъжен, че й се прииска да протегне длан и да я постави на бузата му.

Отвори очи и го погледна отново. Знаеше какво си мисли, можеше да прочете мислите му в пелената, замрежила погледа му.

— Няма значение. Ще си спомня и, кълна ти се, когато го направя, когато всичко се върне в съзнанието ми, ще намерим начин да оправим нещата помежду си… каквито и да са били те.

Видя как тъгата му се превърна в гняв и отдръпна ръка още преди да бе успяла да я протегне.

— Грешиш — промълви тя, макар той да не бе произнесъл и дума. — Нищо не може да бъде толкова ужасно, че да не успеем да го поправим. След като по този начин ще спасим любовта, която сме изпитвали един към друг в деня на нашата сватба.

— Въпросът е там, Лейси — отвърна най-сетне той, — че преди да си тръгнеш, ти ми даде да разбера, че никога не си ме обичала.

— Какво? — възкликна младата жена.

— По дяволите!

Стовари дланта си върху контролното табло с такава сила, че дори малкият самолет сякаш потрепери.

— Кажи ми — помоли приглушено тя.

— Скарахме се. Няма да ти кажа за какво. Още не.

Лейси поклати глава.

— Това не ме интересува. Просто обясни какво съм казала, та да те накарам да повярваш, че никога не съм те обичала.

— „Планирала съм всичко — рече ти. — Беше безупречно. Великолепен мъж и дяволски богато семейство с достатъчно пръст под ноктите от погребенията на всичките му членове. Това ме устройваше великолепно. Само…“

— „Само не бях планирала, че ще се отегча до смърт“ — довърши вместо него тя.

Той я сграбчи за китката и я придърпа грубо към себе си.

— По дяволите, Лейси! Ти наистина си спомни!

Тя поклати глава и от очите й потекоха сълзи.

— Не! Спомням си това изречение, но нищо повече! Струва ми се свръхестествено, но даже се чувам как го произнасям, Джес.

Самолетът приближаваше на автопилот целта си, докато двамата му пътници се бореха без думи с конфликт, който единият от тях опитваше яростно да забрави, а другият се мъчеше отчаяно да си спомни.