Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (39)

Тридесет и пета глава

Без да се колебае, младата жена промени посоката, в която вървеше и вместо да тръгне към своята стая, спря пред спалнята на Сибил и Дилън. Стисна дръжката на вратата, извика името му. Не последва отговор, а тя не бе очаквала да получи такъв. Той страдаше силно и шумно, риданията му бяха резки и хълцащи. Лейси натисна внимателно дръжката и разбра, че вратата не е заключена. От сърцето й бликнаха състрадание и съчувствие и тя се втурна към своя девер, седнал върху неоправеното легло, заровил лице в завивките, които бе стиснал в ръце.

— О, Дилън, толкова съжалявам — промълви тя, като изпълзя на леглото до него и го притисна в обятията си. — Толкова, толкова съжалявам.

Той не отговори.

Младата жена го полюляваше напред-назад като бебе, като редеше напевно утешителни слова, празни приказки за лечебната сила на времето. Говореше за Сибил, за покоя, който бе открила най-сетне в смъртта. Наум проклинаше Роуз за това, което бе причинила на първородния си син. Най-накрая престана да прави дори това и просто зачака мъката му да се излее във вид на сълзи.

Сълзите потекоха и от нейните очи. Безмълвни сълзи, чието приближаване дори не бе усетила. А дъждът плющеше тежко по верандата отпред, сякаш дори небето оплакваше неговата загуба.

Гърбът започна да я понаболява, раменете й горяха, а ръцете, с които продължаваше да го прегръща, изтръпнаха. Точно когато реши, че трябва да го остави, той се отдръпна и избърса от лицето си остатъците от голямата си мъка с опакото на ръката.

— Усещам уханието й в чаршафите. Люляци и водка — нейните парфюм и питие… единственото, което ми остана от нея.

Лейси не отговори. И какво можеше да каже? Измъкна се от леглото, изправи се, разтри рамене и се протегна.

— Оставям те…

— Не!

Силният му, неочакван протест я стресна. Протегна се, взе дланта му, стисна я и се усмихна, въпреки, че Дилън не я гледаше.

— Добре, оставам. Стига да имаш нужда от мен.

Тогава той вдигна към нея зачервените си подути очи, които му придаваха странен заплашителен вид; младата жена потрепери вътрешно.

Но това бе смешно. Нали бе видяла колко нежен може да бъде този човек, когато бе прегърнал тялото на своята съпруга и бе поставил предпазливо наранената й ръка в скута си, макар Сибил вече да бе преминала прага, зад който нямаше страдание. Нали бе видяла сълзите по бузите му, докато я носеше надолу по хълма? И го беше чула да й шепне и да я моли за прошка?

Не, нищо в Дилън Прайд не би трябвало да й вдъхва страх. Въпреки това се огледа и избра най-отдалечения от леглото стол.

— Аз съм тук, Дилън. Няма да излизам. Защо не легнеш и не опиташ да си починеш. Джес е навън с шерифа. Сигурна съм, че ще дойде да ни информира какво става веднага, след като разберат. Дотогава не трябва да се грижиш за нищо друго, освен да посъбереш сили и да дойдеш на себе си.

Без да обръща внимание на тези думи, девер й измъкна пистолета, който бе затъкнал отзад на колана.

— Трябва да го дам на Дъг. Това е оръжието, с който бе убита майка ми.

Лейси кимна, тъй като не знаеше какво да каже.

— Убих собствената си майка. Как наричат това? Майцеубийство?

— Да — съгласи се тя. — Не знаех. Кой я застреля, искам да кажа. Вероятно ще трябва да дадеш по-късно показанията си на шериф Фентън.

Девер й потърка замислено дулото и промълви:

— Аз я обичах.

— Тя го знаеше.

Той поклати глава.

— Не, не Сибил. Говоря за майка си. Толкова обичах тази кучка, че ми призлява като си помисля — погледна я изпод гъстите си вежди, усмихна се. — Няма да повярваш докъде съм стигал, за да й го докажа. На десетгодишна възраст ме намушка бик, само защото тя се оказа край поляната, на която пасеше той и аз реших да се изфукам пред нея. Знаеш ли какво ми прошепна тя в ухото непосредствено преди линейката да ме откара в болницата? Каза, че трябвало да ме удави още при раждането ми, както се правело с нежеланите котета. И че съм прекалено глупав, за да заслужавам да живея — засмя се. — Никога не забравих това и веднага, щом пораснах достатъчно, напуснах дома си. И се посветих на родеото. Бях добър. Не, не просто добър, а велик! И мислиш ли, че успях да я впечатля?

Младата жена не знаеше какво да отвърне, макар да бе напълно сигурна в отговора. Той потвърди подозренията й.

— Показах й чековата си книжка: всички пари от спечелени състезания, които бях спестил. И знаеш ли какво направи тя? Отметна глава и се изсмя. Заяви, че дори една човекоподобна маймуна можела да бъде научена да язди кон и да виси на него, докато той се вдига на задните си крака. А това означаваше единствено, че според нея съм или шимпанзе, или малоумен.

Стомахът на Лейси се сви от такава жестокост. Беше разбрала, че Роуз е студена, дори зла, но не и че е чак толкова порочна.

— Сигурна съм, че не имала това предвид — възпротиви се неуверено тя.

— Най-накрая престанах с опитите да се докажа пред нея. Срещнах Сил, влюбих се до уши. Боже мили, може би наистина съм бил глупав — отново се изсмя през стиснати зъби, само че този път с безкрайна горчивина, примесена с ирония. — Мислех, че държа Господ за шлифера. Дявол да го вземе, колко само съм се заблуждавал.

— Не е вярно. Имал си жена, която те е обичала. Ако… ако Роуз не беше… — спря, изкашля се, задавена от сълзи и започна отново: — Ако тя просто ви беше оставила на мира, всичко щеше да стане така, както си го очаквал. Не може да обвиняваш себе си за онова, което е сторила тя. И може би всъщност няма как да обвиняваш и нея. Вероятно това не е зависело от нея, тъй като е била болна.

— О, да, тя наистина беше болна. Поболяваше се всеки път, когато ме погледнеше. Нали чу какво каза Сил? Тогава знаеш защо е накарала лекаря да убие нашите бебета. Да си чула Роуз да отрича някое от тези обвинения? — отпусна глава пред гърдите си, поклати я няколко пъти и вдигна отново поглед. — Но ти все още не проумяваш, както виждам?

Не, тя май наистина не можеше да проумее. И най-вече не разбираше защо Дилън трябваше да обвинява себе си за болезненото желание на своята майка да държи всичко под собствен контрол.

— Така ми се струва — призна Лейси.

— Аз… застрелях… майка си!

Пое си дълбоко въздух и понечи да каже още нещо, но снаха му го прекъсна:

— Ти просто нямаше избор!

— По дяволите, знам това. Да не мислиш, че не го знам? Знам го. Но работата не е в това. Работата е там, че тя е била права от самото начало. Ако не бях толкова глупав тя нямаше да успее да нарани моята Сил или нашите бебета, защото щях да съм я убил още щом станал достатъчно голям, за да държа оръжие.

Събеседницата му поклати глава, вперила поглед в пистолета в ръката му.

— Тогава не си знаел.

— О, напротив, знаех. Тя ме лиши от всичко в завещанието си и го остави на Джес. И аз го знаех.

— О…

— Открих го преди две години. Не казах на никого. Дори на Сил. Но започнах да правя планове. Започнах свой бизнес. Станах предприемач. След смъртта на бебетата реших да отведа Сибил оттук. Да уредя да осиновим едно или две деца. Да купя на черно, ако се наложеше. Но позволих помежду ни да станат много неща. И заради това сега тя е мъртва.

— Не можеш да обвиняваш себе си за това, Дилън — заяви твърдо Лейси.

— О, напротив, мадам, мога и трябва. Снощи трябваше да си бъда у дома с нея. Вместо това цяла нощ съм бъхтил градската курва. Дори като се върнах можеше да спра… — последните му думи бяха заглушени от ридания. Разтърси глава, за да се освободи от болката, подобно на патица, отърсваща водата от перата си. — Дори и в такъв случай можех да пристигна навреме, за да я спася, ако вместо да се прибера вкъщи не бях отишъл да спя в бараката — най-сетне отдели поглед от дулото на пистолета и го насочи към снаха си. — Можеш ли да разбереш как тежи подобна вина, момиче? Такава вина, която не би позволила на човек да се погледне в огледалото, още по-малко да пропълзи в леглото до своята съпруга?

Младата жена кимна.

— Все още не съм възвърнала паметта си. Не напълно, но знам какво значи вина, Дилън. Знам каква болка съм причинила на Джес.

— Да — съгласи се девер й. — Наистина го направи, така че може би разбираш за какво говоря.

— Но ти не можеш да обвиняваш себе си за всичко, което се случи. Роуз е убила вашите бебета. Нейна е вината Сибил да се чувства така нещастна. Не си го направил ти.

— За това не мога да споря. Тя бе истинска ледено сърдечна мръсница — прокара длан по лицето си, после се изправи и се приближи до френския прозорец. — Предполагам имат право, като казват, че крушата не падала по-далеч от дървото — Лейси се намръщи; не беше сигурна какво точно искаше да й каже. Да не би да смяташе, че майка и син заедно бяха довели Сибил до духовната мизерия и в крайна сметка — до гроба? В този момент обаче той смени темата.

— Дяволите да го вземат, момиче, трябва да видиш колко ченгета има навън. Заприличало е на мравуняк.

Младата жена се приближи до прозореца, спря до своя събеседник и надникна.

— Щатска полиция?

— Да, плюс местната и дори от ФБР — посочи към група от трима мъже, един от които бе униформен, а другите двама, Джес и Дъг Фентън. Всички те стояха във вътрешния двор. — Униформата е на Федералното. Дошли са заради онези двамата, които гръмнах.

Лейси усети, че кръвта й се смразява. Отметна рязко глава на една страна и се вгледа в човека до себе си. Какви ги говореше той? Да не бе превъртял като Сибил? Той сведе очи към нея и на лицето му малко по малко се появи усмивка.

— Май не ми вярваш.

— Разбира се, че не! — озъби се тя, като в същото време отстъпи няколко крачки назад.

— От какво тогава се страхуваш?

Тя се спря.

— Не се страхувам. Просто съм шокирана от ужасяващото ти заявление, това е всичко.

Той се обърна и я погледна право в очите. Облегна се на високия шкаф край френските прозорци, подпрял едната си ръка над главата, като клатеше оръжието на края на пръстите си.

— Е, малката, страхувам се, че те очаква още някой и друг сюрприз от моя страна. Не съм превъртял от мъка, както си мислиш, нито пък претендирам неверни неща. Аз премахнах двамата от ФБР. По дяволите, никой не е бил по-изненадан от мен самия, когато открих, че Клей Уотърс е техен агент. Той и другият разговаряха в храсталака край бараката, когато се натъкнах на тях. Не ме чуха, така че ги слушах в продължение на няколко минути, докато си говореха. Не ми беше нужно много време, за да проумея как стоят нещата. Уотърс беше тук, за да те държи под око и да разбере какво си направила с парите, които си откраднала от предишния си приятел Сами Уайът. Другият бе пристигнал току-що. Очевидно бяха разбрали, че Уайът е наел човек да те премахне и новият бе дошъл, за да помогне на Уотърс да го открият — засмя се, като я видя как пребледня като оскубана гъска. — Знаеш ли кое е най-смешното? Никога нямаше да разберат какво става, ако не те беше блъснала онази кола в Калифорния.

Лейси осъзна бавно и мъчително, но когато това стана, дъхът й секна така рязко, сякаш някой я бе ударил с юмрук в стомаха.

— Ти?

Дилън повдигна вежди.

— Какво? Питаш дали аз съм те блъснал с колата там в Холивуд? В никакъв случай. Аз не работя по този начин. В този бизнес съм единствено заради парите, а не за да причинявам страдания. Когато ми платят да премахна някого, върша работата си абсолютно професионално и чисто. Един-единствен куршум в основата на черепа и те даже не разбират какво е станало. Безболезнено като инжекция „Новокаин“.

Младата жена притисна уста с длан.

— Ти… ти наистина ли убиваш хора?

— Е, не просто хора. Само онези, за които ми платят да убия и то при положение, че парите са наистина добри.

Лейси се изсмя на тези думи, но звукът бе неестествен, тенекиен. Истеричен. Трябваше да се вземе в ръце. Да намери начин да се спаси.

— И каква сума е достатъчно „добра“ да накара нечия съвест да отнеме човешки живот?

Дилън си играеше с пистолета, докато размишляваше върху въпроса й. Етърва му затрепери. Ето, че сега Дилън бе започнал да жонглира с оръжието! Беше едва дванайсет по обяд, но навън бе притъмняло дотолкова, че почти не можеше да различи чертите му. Беше се втренчила в сребристите проблясъци там, където се въртеше пистолетът. Подскочи, когато внезапно той заговори.

— Понякога само десет хилядарки. Петдесет в твоя случай, тъй като ти си наистина придобивка.

Той беше луд! Не искаше да слуша повече. Обърна се и побягна. Бе изминала обаче само две-три крачки, когато чу изщракването на предпазителя.

— Къде отиваш, сладурче? — попита Дилън.

Тя замръзна на мястото си. Като елен, заслепен от насрещните светлини на фаровете.

— Моля те — промълви съвсем тихо тя; дори не беше сигурна дали молбата не бе само в ума й.

— Не е страшно да се умре, Лейси. Да се живее, е ужасно.

Младата жена понечи да се обърне, готова да падне на колене и да моли. Изпищя, когато Дилън вдигна оръжието и натисна спусъка.

 

 

Джес поклати невярващо глава, щом шерифът привърши разговора със своя помощник в Рустър Корнър и прибра клетъчния телефон.

— Е, и двамата чухте — заяви Дъг Фентън, като издиша с пълни гърди и се взря някъде между Джес и шефа на бюрото на ФБР в Лос Анджелис, пристигнал преди двайсетина минути.

Те наистина бяха чули. Не само Роуз и Сибил Прайд бяха умрели по най-ужасен начин, не само двама федерални агенти бяха застреляни, единият смъртоносно, другият — най-вероятно също, ами както изглежда някой бе прострелял и Либърти Амброуз по-рано същата сутрин. Тя се чувствала добре, куршумът, изстрелян от неизвестен нападател, само я бил одраскал по рамото… Какво, по дяволите, ставаше тук? Три привидно нямащи нищо общо един с друг инцидента с феноменални пропорции, без да се смята убийството на Раул Трахильо, станало само преди два дена.

Шерифът поклати глава.

— Мамка му, само през последните четирийсет и осем часа се сблъсках с повече насилие, отколкото през всичките трийсет и четири години от работата ми в полицията! Би ли ми обяснил някой дали светът започва да се пръска внезапно по шевовете или просто са преместили ада в Рустър Корнър? — изплю се, премести тежестта на тялото си върху единия крак и постави длан върху прикладната част на кобура, като насочи поглед към Джес. — Все още не са открили тялото на майка ти, синко. Двама от моите момчета са проследили течението на реката до земите на Кени Долтън. Не се притеснявай, ще го намерят. Ако трябва ще стигна и да залива.

Младият мъж кимна и се изкашля, за да освободи гърлото от внезапно образувалата си буца. Дъг не можеше да гледа безразлично мъката му. Той се изкашля и отмести очи към Андерсън.

— Получих съобщение за вас, сър. От помощника ви в Ел Ей. Каза, че трябвало да се свържете с него или с агент Гали Малц. Рече да ви кажа, че може би знае самоличността на човека, застрелял вашите хора. Може би бил същият, който убил две жени в Ел Ей, а после е взел самолета за Далас.

— Може ли да използвам телефона? — попита Уорън Андерсън.

Разгъна го и започна да набира някакъв номер. Шерифът го наблюдаваше впечатлен, дори леко смутен. Този от Федералното наистина си заслужаваше да го гледаш, макар да не можеше да определи защо точно. Вярно, че имаше изключително представителен вид, беше красив в стила на ранните Холивудски филми, а ла Грант, Пек или Гейбъл. Освен това бе невероятно изтънчен, но то не беше всичко. Може би начинът, по който се обличаше, по който се държеше, по който говореше. Обичаше хората да го слушат и в повечето случаи — да се съгласяват с него. В този момент Дъг проумя. Този човек бе роден лидер, едновременно обаятелен и вдъхващ доверие. Наистина рядка комбинация в наши дни.

Джес също наблюдаваше Андерсън, но мислите му бяха далеч по-мрачни, а и нямаше как иначе да бъде след всички трагедии, връхлетели „Южна звезда“ и измъчващите го въпроси какво бяха правили в имението му работещите под прикритие агенти на ФБР, на които все още не бе получил отговор.

Свали шапката, изтръска дъждовната вода, насъбрала се в периферията и приглади назад черните си коси, преди да върне шапката на място. После погледна към шерифа. Точно се готвеше да предложи да оставят насаме шефа от ФБР, когато чу писъците на Лейси. Те бяха заглушени от изстрел.

Сърцето му спря да бие за момент.

Тримата, заедно с още четирима-петима от другите местни и щатски полицаи се втурнаха едновременно към къщата.

Джес пристигна пръв.