Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (36)

Тридесет и втора глава

Сладникавата миризма на кръв бе толкова силна, че на Лейси й прилоша и тя затисна с длан устни.

Джес я притисна към гърдите си, макар и неговата уста да започна да се пълни подозрително със слюнка.

— Това е Лъз. Трябва да се е порязала здравата, а след това се е разтичала истерично напред-назад, като е изцапала всичко с кръв.

Никой от тях не повярва на тези думи дори за миг.

— По-добре да отидем да видим — предложи съпругата му.

— Не. Ти оставаш тук. И ще заключиш вратите към стаята си. Аз ще се върна, за да ти кажа какво става веднага, щом разбера.

Младата жена поклати глава, отказвайки да се подчини. Не искаше да слиза по тези стълби, но не желаеше и да остане горе без него.

— Идвам с теб.

Той реши да не спори. Виковете на икономката започваха да отслабват. Бе почти сигурен, че започва да различава и някакви мъжки гласове. Два, може би дори три.

— Хайде — рече той, като я стисна окуражаващо за ръката.

Лъз седеше пред старата дървена маса в кухнята и се поклащаше напред-назад. Виковете й бяха преминали в скимтене. Бършеше очите си с подгъва на престилката.

С нея бяха двама мъже във впечатляващи кафяви униформи и отличителните знаци на полицията на Рустър Корнър, с кожени кобури, пистолети и задължителните боти. По-възрастният — кръглолик, но с изненадващо издължено и слабо тяло — се бе надвесил над нея, като я потупваше по рамото и говореше тихо и провлачено, със силен тексаски акцент. Вторият, с няколко десетилетия по-млад от своя колега, със смугло сипаничаво лице, седеше срещу икономката, говореше с нея на испански, а след това записваше отговорите й в малко бележниче със спирала.

Лъз скочи от мястото си с пронизителен вик в мига, в който забеляза застаналия до вратата Джес и се втурна към него. Прегърна го през кръста и вдигна обляното си от сълзи лице към него, като бърбореше нещо на испански.

— Вярно ли е това? — обърна се към по-възрастния полицай младият мъж.

— Да, синко, страхувам се, че първата част е вярна. Колкото до останалото… все още не знаем със сигурност. Мога да ти кажа гледната точка на ФБР. За другото все още не разполагам с отговор — спря рязко, припомнил си доброто възпитание. Докосна козирката на шапката си, като кимна към Лейси. — Миз Прайд. Съжалявам, че трябваше да се запознаем отново при подобни трагични обстоятелства. Мислех, че ще го направя тази вечер, по време на празнуването на рождения ден на съпруга ви.

— Това е шериф Дъг Фентън, Лейс — обясни Джес, преметна ръка през треперещите рамене на икономката и я поведе обратно към масата, където я накара внимателно да седне отново. — А това е Енрико, един от неговите помощници. Най-новият служител в местното полицейско управление. Струва ми се, че двамата не се познавате отпреди.

— Простете, мадам — обади се шерифът. — Напълно забравих за амнезията, която ви сполетя след онази злощастна случка в Калифорния.

Лейси забеляза, че съпругът й бе пребледнял. Махна с ръка по повод безсъдържателните извинения на шерифа.

— Няма значение. Виждам, че се е случило нещо ужасно. Кажете ми какво е то. Аз не говоря испански, така че не разбрах нищо от това, което каза Лъз. Да не би някой да е пострадал?

Погледът на Дъг Фейтън се стрелна към дневната, след което се насочи отново към лицето й.

— Вижте, ние не знаем нищо за онова, което се е случило в тази къща. Позвъни ни е един от работниците на вашия съпруг и ние дойдохме да проверим казаното от него. След като се уверихме, че е точно така, както ни бе съобщил по телефона Трей Грейсън, влязохме вътре. Очевидно Лъз е слязла от стаята си горе по същото време, по което пристигнахме и се разкрещя. Даже помислихме, че няма да ни пусне да влезем.

— Защо Трей не се е обадил първо тук? — попита Джес.

Шерифът сви рамене.

— Казва, че го е направил, момко. И че никой не отговорил.

— Но това е пълна лудост. Вярно, че ние с Лейси изключихме телефона в нашата, ъъъ… в нашата спалня, но чухме, че майка ми се прибра около два часа сутринта. Прибираше се от посещението си при леля ми в Калифорния. Тя никога не изключва телефона в своята стая точно заради такива спешни случаи. Ами Дилън? Знам, че снощи възнамеряваше да отиде в Рустър Корнър, но вече трябва да се е прибрал. Проверили ли сте горе?

— Не, Джес, не сме. Както ти казахме, ние самите пристигнахме в къщата само преди три-четири минути. Влязохме с Лъз в трапезарията, след това я доведохме обратно тук и точно се опитвахме да я успокоим, когато се появихте вие двамата.

— Качвам се горе да видя какво става с майка ми и с Дилън и Сибил — обяви младият мъж.

Щом той излезе, Лейси се обърна към шерифа.

— Все още не разбирам кое ви е довело тук. Бихте ли имали нещо против да го повторите на английски?

— Ъъъ, да, мадам. Съжалявам. В една канавка зад бараката са намерени двама простреляни мъже. При обичайни обстоятелства първото, което щях да сторя, щеше да бъде да дойда в къщата, за да ви уведомя. Когато прегледахме вещите им обаче открихме служебна значка в куфара на едната от жертвите. Очевидно е бил агент на Федералното бюро за разследване. Е, това разбира се промени напълно много неща, в това число и приоритетите, така че първото, което сторих, бе да се обадя в офиса на ФБР в Далас. След около двайсетина минути те се свързаха с мен, само че сега ми се обадиха от Лос Анджелис. Оказа се, че двамата мъже наистина работели под прикритие, което ме изненада не на шега, тъй като всички познавахме добре единия от тях. Това само доказва, че човек никога не знае…

Бързите стъпки на Джес, последвани от почти незабавната му поява на вратата на кухнята, спряха потока от думи на бъбривия Дъг Фейтън насред изречението.

— Е?

— Няма ги горе — заяви младият мъж, като прокара пръсти през косите си и изруга напрегнато. — Дяволите да го вземат! Какво става?

Лейси обхвана съпруга си през кръста и подпря лице на гърдите му, опитвайки се да му вдъхне спокойствие.

— Не се притеснявай, скъпи. Сигурна съм, че всичко е наред с тях. Майка ти вероятно е отишла в града, за да прекара утрото с мисис Трахильо. Не може да не знае, че погребението на лекаря е днес.

Окуражен от смислено звучащите думи на своята половинка, младият мъж кимна:

— Да, разбира се. Тя наистина би постъпила точно така. А сега, като се замисля, се убеждавам, че Дилън е останал в града — срещна погледа на шерифа. — Може би бихте искали да проверите дали не е при Дина. От време на време прекарва по някоя нощ при нея.

— Ще проверя и за двамата. Имаш ли някаква идея къде може да е пък Сибил, за да знаем къде да я търсим?

Двамата влюбени се спогледаха, след което поклатиха безпомощно глави.

— Струва ми се, че от седмици не е напускала къщата — рече най-сетне Джес.

— Е, този път се радвам, че мога да не се съглася с теб, момче — отвърна Дъг Фентън и се усмихна за първи път тази сутрин, откакто бе вдигнат спешно от леглото с вестта за двойното убийство в „Южна звезда“. — Не е ли възможно да е отишла в града с майка ти или пък да е излязла да търси мъжа си, а?

Джес кръстоса ръце пред гърди, а по лицето му се изписа съмнение.

— Няма какво да се преструваме, Дъг. Всички знаем, че особено напоследък снаха ми пие почти непрекъснато. Струва ми се невероятно да е станала толкова рано, колкото майка ми и дори още по-немислимо да си е направила труда да търси брат ми. Страхувам се, че е привикнала напълно с привичките му.

— Е, факт е, че тази седмица е ходила вече два пъти в града. Аз лично я видях и двата пъти. Първия път точно излизах от офиса си, когато я забелязах как отпраши с колата си. Това беше… добре де, какво ми става пък сега? Току-що ми се бяха обадили за пожара в дома на Раул. После я видях отново на другия ден. Излизаше от железарския магазин. Рори Галбадон дори й помогна да излезе, като й подаде ръка и я отведе до колата й. Помислих си точно това, което спомена и ти преди малко. Не изглеждаше никак стабилна, като гледах как я подкрепя и знаех пристрастеността й към бутилката напоследък. Дори си помислих дали да не отида да я изкарам от колата. Нали разбираш, просто да й предложа да я откарам, за да не я обидя. Но тя излезе съвсем добре от паркинга и аз реших, че просто Рори е решил да бъде любезен; дори се поободрих, тъй като реших, че Сибил може би оставя лошите времена зад гърба си.

Никой не проговори известно време, докато Лейси, внезапно почувствала леден хлад, разтърка рязко ръце с длани и погледна отново към трапезарията.

— Да се надяваме, че и двете с Роуз са в града и опитват да утешат мисис Трахильо, но ми се струва, че все пак е по-добре някой да се опита да ги открие, Джес. Както и Дилън… Не е нужно да влизам там, за да разбера — някой е бил наранен толкова сериозно, че досега кръвта му несъмнено трябва да е изтекла.

— Имате право. Знаеш ли какво, Джес, защо не дойдеш с мен до бараката? Докато ти се обаждаш тук и там, аз ще уведомя където трябва за онова, което открихме тук. А след това, ако някой все още липсва, ще организираме издирване. Дори всички да се появят, ще трябва да направим някои проучвания, тъй като съпругата ти е напълно права, Джес, някой е бил заклан като прасе в тази стая и е по-добре да открием кой е бил той.

— Възможно ли е това да е кръвта на някоя от убитите нещастници? Може би са били простреляни в къщата? — Лейси видя, че и тримата мъже насреща й вдигнаха със съмнение вежди и сви рамене. — Знам, че тези предположения са направо побъркани. Просто се опитвам да дам някакво разумно… — спря насред изречението и закри уста с длан, като се сети за наемния си убиец. — Къде е Клей Уотърс? Някой говорил ли е с него?

Шерифът присви сивите си очи, които потъмняха като буреносни облаци.

— Всъщност точно той е една от жертвите, които обсъждахме тук, Миз Прайд — свали униформеното кепе от главата си и разкри плешивото си теме, което почеса активно, преди да върне шапката на мястото й. — Така, а вие защо пък питате точно за него? Да не би някой да ви е навел на мисълта за действителната му самоличност?

— Да. Искам да кажа, не, никой не ми е казвал кой е той всъщност. Просто си припомних сама. Поне така си мислех. Сега, след като казахте, че бил агент на ФБР, се обърках до такава степен, че вече не съм сигурна за нищо. Всичко, което става, ми се струва пълна безсмислица.

— И не само на вас — заяви полицаят. — Аз самият се чувствам по-объркан сега, отколкото на идване насам.

— Само ни кажи онова, което вече си разбрал, Дъг — обади се Джес.

— Ами, знам, че тъй нареченият Уотърс е мъртъв. Другият дишаше… едва-едва. Вероятно също си е отишъл, преди да се успели да го закарат в болницата — приближи се до масата, взе оттам бележничето си и го прелисти. — Името му, в случай, че разпознаете и него, миз Прайд, е Мандел. Франк Мандел.

След като тя кимна в знак на отрицание, той продължи:

— Няма нищо, все пак човек трябва да опита. Но кой знае, може би той ще се присмее на всички ни и ще се измъкне. Все още имаше пулс, докато бедният Клей нямаше дори това. Роджър Труп, съседът ви от север, има радиостанция. Когато видях колко е зле човекът, аз го повиках по радиото. Той беше тук след десет минути. Откара го към Лонгвю. Там имат добре оборудвано спешно отделение — почеса се по врата, после, като се сети докъде бе стигнал, продължи: — И двамата бяха простреляни точно тук — и потупа с показалец основата на черепа си. — Майсторски изстрел. Направо професионален. Стил на екзекутор.

— Божичко, Дъг — прекъсна го Джес. — Дамите нямат нужда от подобни мрачни подробности.

— Ъъ, да, извинявам се. Във всеки случай изглежда бяха застреляни там, където ги бяха намерили. Щом Роджър замина с Мандел, ние натоварихме другия отзад в моя джип. Другият ми помощник го откара в града и го остави в моргата.

Часовникът на стената във вестибюла отмери осем часа.

— В колко пристигнахте тук, шерифе? — осведоми се Джес.

— Колко беше, Рик? Седем и десет? Седем и петнайсет? Някъде там. Вашият човек Хокинс предложи да извика всичките ви работници, които се движат с уоки-токи. Оставих Чък Хармън в бараката — погледна към Лейси, за да й обясни, че Хармън е третият му помощник, след което додаде: — След това се запътих право към къщата и тогава чух виковете на Лъз, които сте чули и вие самите. Успяхме да й привлечем вниманието и след минута-две тя ни пусна. Останалото ви е известно.

— Добре. Качвам се горе, за да се дооблека. Ще се обадя насам-натам, за да видя дали ще успея да открия останалите членове на семейството, а след това ще се срещнем в бараката — заяви Джес.

В този момент Дъг Фентън долови отново носещата се откъм трапезарията натрапчива миризма на кръв; затвори очи и преброи до две. Може и да не беше най-умният в компанията, но беше готов да заложи заплатата си за идния месец, че разляната из цялото помещение кръв бе на някой от Прайдови.

Разтри крайчеца на носа си. Беше го засърбял неистово. Мразеше това, тъй като винаги предвещаваше неприятности. Жена му твърдеше, че е луд, че то означавало само нужда да се почеше. Той обаче знаеше по-добре от нея. Освен това беше всеизвестно, че неприятностите винаги идваха на тройки. Така че трябваше само да ги преброи.

Едно, професионално извършено убийство на двама агенти, хванати да работят под прикритие. Две, много кръв, която можеше да означава само едно нещо. Три? Боже, очакваше с нетърпение да види какво още щеше да им се натресе на главите! Както вървяха нещата и с неговия късмет, виж, че се оказало нещо голямо както при убийството на президента Кенеди в Далас. Да, не се съмняваше, че щеше да бъде нещо наистина толкова голямо… сякаш Прайдови не бяха от достатъчно значение, та да е невъзможно да им се случи нещо подобно.

„По дяволите!“ — помисли си той на излизане. Ако успееше да опази от кръстосания огън онези, които все пак бе видял живи и здрави, може би щяха да имат някакъв шанс да оцелеят. Спря на прага и се обърна към тримата, които оставаха в къщата, като зае възможно най-самоуверената си поза — с ръка върху кобура, отпуснал тежестта на тялото си върху единия крак, със засенчен от козирката поглед.

— Тия от Федералното са тръгнали от Далас. Доколкото разбрах, шефът им от Лос Анджелис също лети насам, за да разследва лично случая. Ще бъде тук днес следобед. Убитите са негови хора. С други думи, през следващите няколко часа тук ще гъмжи от агенти. Затова направи една услуга на всички ни, Прайд. Обади се, на когото ще се обаждаш, открий членовете на семейството и ни уведоми, но след това си го дръж вътре, ако разбираш какво искам да ти кажа. Решиш ли да се разтичаш насам-натам полунадървен, с намерението да оправиш сам нещата, само ще изложиш и себе си, и хубавата си жена на опасност. Чуваш ли какво ти казвам?

— Хайде — промълви Джес, като прегърна съпругата си през раменете и обърна гръб на клоуна, чието избиране бе подпомогнал. — Ти се обличай, а аз се хващам за телефона.

Когато стигнаха в стаята й, тя се отдели от него и посегна към дръжката на вратата. Той я възпря, придърпа я към себе си и я хвана за кръста, за да я извърти с лице към себе си.

— Добре ли си? — попита младият мъж, като обхвана лицето й между дланите си и се взря в кристалночистите й сини очи.

Тя на свой ред вдигна ръце, за да го хване за китките.

— Истината ли?

Той кимна.

— Уплашена съм до смърт, Джес. Тук става нещо ужасно, наистина ужасно. Нямам предвид кръвта. Става нещо много лошо и то е свързано с мен.

Съпругът й я целуна нежно, преди да отстъпи, за да я погледне отново.

— Не, скъпа, тук грешиш много. Нещо не е наред, за това съм съгласен, но то няма нищо общо с теб. Не знам какво става, но за едно съм абсолютно сигурен. Ти си единственото хубаво нещо, станало тук, поне откакто се помня аз.

— Но…

Той поклати глава.

— Не, няма да те слушам повече. Аз имам същите лоши предчувствия, за които опитваше да говори и онзи Джон Уейн долу, но те нямат нищо общо с теб. Имай ми доверие за това, Лейс. Аз също съм уплашен, кълна се в Бога, но единственото, което не ме ужасява в този момент, сме ти и аз. Разбираш ли ме?

Очите й се изпълниха със сълзи. Толкова силно го обичаше! Надяваше се само да е прав, че тя наистина нямаше нищо общо с кошмара, развихрил се в „Южна звезда“.