Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (33)

Тридесета глава

Сибил скочи от леглото изненадващо ловко, като успя да опази, без да пролее нито капка от наполовина пълната си бутилка, като в същото време държеше пистолета, който не бе изпуснала от цели два часа насам.

Беше се вслушвала да чуе завръщането на свекърва си със същото нетърпение, с което едно дете очаква пристигането на дядо Коледа или фойерверките в чест на Деня на независимостта. И ето, че моментът бе настъпил. Кучката се бе прибрала и бе дошло време за започването на празненството.

Отправи се босонога към вратата на спалнята, подпря се на нея и се ослуша.

Преди десет-петнайсет минути Джес и Лейси бяха слезли долу, като се хилеха и напомняха поразително много на тийнейджъри. Не можеше да си обясни как точно се бе стигнало дотам. Само довчера беше готова да се закълне, че тяхната любовна история бе подобна на тази на Ромео и Жулиета, обречена на трагичен край. А ето, че сега се държаха отново като влюбени през медения си месец. Не, че й пукаше. Всъщност беше наистина смайващо доколко нищо не я интересуваше от вторник насам, когато бе направила откритието. Нищо, освен очакваното спречкване със свекърва й.

Най-сетне дочу до болка познатите стъпки на индианската принцеса. Човек винаги можеше да различи стъпките на скъпата майка Роуз от тези на другите. Тя правеше всичко — в това число и ходенето — със същата отмереност, обсебила всяко нейно действие. Начинът, по който говореше, личната й хигиена и маниерът й на обличане, стилът на ръководство на дома, династията й, синовете й. Беше педантична и старателна — нищо не оставяше на случайността. Беше успяла да намери начин да манипулира дори бъдещето, когато вече нямаше да я има. Роуз Кахил-Прайд извличаше жизнената си сила от контрола над всичко и всички и сега Сибил се готвеше да пресече този източник и да се наслаждава на резултата.

Преди да излезе от стаята, пияната жена взе албума, който бе разгръщала през целия ден. Пъхна го под мишница и го понесе към стаята на свекърва си.

Не почука. Просто отвори вратата и изчака важната дама да забележи присъствието й, което, естествено, тя направи веднага.

— О, за Бога, Сибил, можех да получа сърдечен пристъп от теб. Защо не почука? — Роуз погледна към часовника, а после — отново към снаха си. — Видяла ли си колко е часът? Какво те е прихванало по това време на нощта?

Сибил се усмихна, когато погледът й попадна върху поръбения с дантела чаршаф с прасковен цвят, който свекърва й държеше пред себе си и оглеждаше, смръщила объркано чело — нещо наистина рядко за нея.

— А, Лейси трябва да го е изтървала в бързината да се качи горе, щом са те чули да се прибираш.

— За какво говориш? Защо Лейси ще си носи чаршафа долу и защо ще бърза, ако…

— Сети се, нали? Да, виждам, че се сети. Двамата с Джес играят на влез-излез през по-голямата част от нощта. Досега сигурно са успели да получат по един оргазъм за всяка нощ, през която бяха разделени след нейното заминаване. Аз си лежах в стаята и ги слушах как възклицават. Не е ли велика любовта?

— Ти си не само пияна, ти си противна — заяви Роуз, като пусна чаршафа и й обърна гръб. — А сега си лягай и ме остави на мира. Уморена съм, а утре е рожденият ден на Джес. Трябва да поспя няколко часа, за да се освежа за партито.

— Съжалявам, мила майко, но те чаках, за да отпразнуваме заедно — рече Сибил.

Роуз погледна през рамо, изненадана от авторитетния тон на тази по принцип покорна жена.

— Моля?

Снаха й се усмихна.

— Ако искаш ме наречи натрапница, но имам други планове за теб и мен, това е всичко.

— Лягай си, Сибил — смъмри я строго Роуз.

— Ти май не ме слушаш — отвърна събеседничката й, като натъртваше на всяка дума. — Двете с теб ще си направим малко парти. Даже се страхувам, че след подобно веселие няма да бъдеш в състояние да присъстваш на тържеството в чест на Джес. Но, така или иначе, без това никой няма да бъде в особено празнично настроение след погребението на доктор Трахильо, нали така?

— Мисля, че си се побъркала — обяви свекървата, очевидно изгубила всякакво търпение. — А сега си вземи бутилчицата и… какво е това? Албум със снимки? О, Сибил. Хайде да си легнеш. Тогава ще можеш да си разглеждаш спомените, докато заспиш.

Младата жена размести албума така, че да се види скритият зад него пистолет, и го насочи към свекърва си.

— Ами какво ще правя с другото си приятелче? Нека да ви запозная. Това е единственият гост, когото съм поканила на партито. Ще си бъдем само тричките. Тя — името й е лейди Смит — е почетният гост… т.е., заедно с теб и мен, разбира се — вдигна оръжието и се почеса по носа с дулото му. — Объркана ли си? Бас държа, че си. Не се изразих особено ясно. Чакай да опитам да обясня по-добре. Това е едно от обществените събития, които организират в Англия. И аз съм ходила веднъж на едно от тях, за да видя кралицата. Баща ми беше губернатор на нашия велик щат. А майка ми… Ами да, хората я смятаха за своята местна кралица. Толкова красива — смехът й изпълни стаята, преди да секне рязко, нещо типично за един пиян човек. — Разбира се, това бе тогава, сега е по-различно. И ти си го мислеше, нали? Това бе преди да хванат баща ми в измама на правителството и майка ми да остане без пукнат грош и без нито един приятел.

Роуз остана изумена от проницателността на снаха си; тя действително си мислеше точно това. Разбира се, не можеше да го признае, затова излъга:

— Грешиш, скъпа. Всъщност се чудех защо си решила, че няма да се разкрещя, ако насочиш към мен този пистолет.

Този път Сибил се изсмя от сърце.

— Ами защото това ще причини истински хаос, Роуз, а аз знам колко мразиш безредието.

— И какво точно означава това?

— Ами, че просто ще застрелям първо теб, а след това и онзи, който се появи с намерение да те защити. Тъй като Дилън не си е вкъщи, предполагам, че пръв ще се появи безценният ти Джес. А аз просто не мога да повярвам, че ти ще позволиш да се случи подобно нещо.

Свекърва й вдигна помирително длани.

— В такъв случай нека да започваме отпразнуването на този тайнствен повод. Може ли да попитам къде отиваме?

— Разбира се, макар да съм сигурна, че ще останеш разочарована, като научиш: не съм подготвила нищо особено пищно. Ще започнем партито само двете, но ще отидем в трапезарията, за да не пропуснем Дилън, когато се прибере. Искам да го включим и него, колкото и късно да се прибере — посочи с дулото към вратата, за да подкани Роуз да тръгне първа, но след това промени намерението си. — О, извинявай. Още едно нещо. Издърпай един от шаловете върху закачалката за шапките там. Който си избереш, за мен е без значение. Ако искаш вземи онзи, който ти прилича най-много. Може би онзи с нотите в златно и черно, който ти подари Джес по-миналата Коледа.

Старата жена погледна развеселена снаха си и вместо това издърпа един бляскаво син копринен шал.

— Предпочитам този, струва ми се. Той ми е подарен от теб, нали?

След няколко минути, Роуз седеше на един стол край сводестия вход, водещ от трапезарията към вестибюла, със здраво завързан на тила шал, обхванал устата й.

— Трябва да взема нещо от кухнята, мила мамо. Постой тук, докато го донеса, окей? Преди няколко часа бях порядъчно пияна, но докато те чаках, поизтрезнях. Не, че трезвостта ми има някакво значение в случая. Аз съм забележително точна, както можеш да си спомниш сама, независимо дали съм пийнала или съм напълно трезва, както бях през вечерта, в която Дилън ме доведе тук, за да се запозная с теб и с баща му. Така че мирувай, за да не трябва да те застрелям и да събудя Джес и неговата женичка.

Върна се само след секунди. С голям кухненски нож в ръка.

— Предполагам, че Лъз няма да ми се сърди, задето съм го взела назаем за малко, ти как мислиш?

Роуз можеше само да клати глава. Сви рамене в старанието си да докаже желанието си за сътрудничество с някакъв отговор.

Снаха й се изсмя.

— Разбира се, колко глупаво от моя страна. Трябваше да обясня какво става. Ами да, аз май не съм ти казала дори какво празнуваме, нали?

Старата жена не отговори. Внезапно бе почувствала истински ужас и той бе предизвикал осезателна болка в стомаха й. Паника. Това бе непозната емоция. Никой никога досега не я бе заплашвал. Поне не така. Какво всъщност бе казала снаха й? Нищо конкретно за това, че ще я нарани, освен ако не й сътрудничи. Виждаше обаче заплахата в очите й, в лудостта, която проблясваше ярко като четирикаратовия диамант на пръстена, който Дилън бе поставил на пръста й преди дванайсет години. Усещаше я и в напевния тон на гласа й. Нямаше представа коя бе причината, но беше сигурна, че неустойчивият мозък на Сибил най-сетне се бе пропукал напълно.

Сибил се настани на мястото, което заемаше обикновено свекърва й, начело на масата. Оттам се виждаха и трите входа, водещи към трапезарията, както и двата главни изхода от къщата.

Снаха й надигна бутилката и отпи няколко големи глътки, сякаш беше пълна с минерална вода.

— Ммм! Обичам скъпите питиета.

Постави шишето върху масата, подпря лакти край него и обхвана брадичка в дланта си.

— Знам, че карам по заобиколния път, но така ще се справя по-добре, затова че ще трябва да вървиш с мен, съгласна?

Роуз се поколеба за секунда, след което кимна. Сибил възнагради с усмивка готовността й за сътрудничество.

— О, благодаря. Много мило от твоя страна. Та, работата е там, че Дилън ме предупреди за теб, след като се запознахме и се влюбихме един в друг. Не помня точно какво каза, но със сигурност не беше лошо. Той те обичаше и беше дяволски горд, че има такава майка. Но очевидно съзнаваше, че може да се окажеш малко трудна за човек, който не те познава, затова ме предупреди да не се смущавам, плаша или нещо от рода. Обеща, че веднъж, след като се опознаем двете, ще се разбираме прекрасно. И аз, глупачката, му повярвах. Разбира се, тогава още не знаех, че човек никога не свиква с някои неща. Освен това през повечето време бях прекалено заета от усещането си за пълен личен провал, за да се интересувам от твоето мнение за мен.

Всичко беше заради бебето. Дилън искаше толкова много да имаме бебе, че ме любеше всяка нощ. И всеки път, когато се изпразнеше в мен, ме поглеждаше право в очите и възкликваше: „Този път успяхме, скъпа! Гарантирам ти, направихме си един мъничък Прайд!“ — тук Сибил спря да обяснява, притисна към сърцето си юмрука, в който стискаше пистолета, а с другата ръка надигна отново бутилката, без да пуска дългия нож. Очите й се напълниха със сълзи, които останаха там дълго, преди да потекат по бузите й, в пълно противоречие с внезапно появилата се усмивка. — Имаш ли представа каква агония преживявах всеки месец, когато трябваше да му съобщя, че съм се провалила отново? О, о, за малко да забравя! Щях да ти показвам — размести оръжията, така че сега пистолетът беше в лявата й ръка, а ножът — в дясната и прокара острието няколко сантиметра по-нагоре от китката си. От дълбокия петсантиметров разрез бликна кръв. Този жест изпълни с ужас Роуз. Нямаше вече никакво съмнение — снаха й се бе побъркала. — Д-р Трахильо беше невероятно добър с мен. Правеше всички изследвания, за които го молеше, и ме уверяваше, че съм напълно здрава и просто трябва да опитваме по-настойчиво. Спомняш ли си? Разбира се, че си спомняш. Та нали ти му казваше да ни потупва окуражително по гърбовете и да ми бие чудодейните си инжекции. Невероятните, уж пълни с витамини инжекции, които всъщност трябваше да подсигурят никога да не забременея. И само като си помисля, че нито Дилън, нито аз сме имали някакви подозрения.

Роуз заклати глава, като мърмореше нещо неразбираемо, възпрепятствана от болезнено впилия се в ъгълчетата на устата й шал. Снаха й се изхили, надигна бутилката и отпи жадно. Избърса устни с опакото на дланта си и при този жест размаза нехайно собствената си кръв по лицето.

— О, не се притеснявай. Злата стара вещица не е спечелила. Поне не още. Принцесата напуснала ужасния замък и отишла да посети майка си, заминала на гости при приятели в Европа. Принцът обаче бил нещастен без своята красива Сибил и тръгнал след нея. И, чудо на чудесата, тя забременяла. Това бил най-щастливият ден в живота им, денят, в който техният кръстник-вълшебник, преоблечен като латиноамериканец гинеколог им казал, че ще си имат бебе. Можеш ли да си представиш само? По това време принцесата вече била прехвърлила трийсетте и била убедена, че е станало истинско чудо. И тогава лекарят казал на Сибил, че е анемична и че трябва да й бъдат направени изследвания, за да се уверят, че бебето е добре. Амниосинтезис. Нещо съвсем обичайно. Напълно рутинно. Но внезапно се оказва, че не е точно така. Започват болките и детето се ражда мъртво — сякаш забравила, че държи все още ножа, Сибил плесна с ръце. — О, Боже, ти видя ли го? Нашият малък Ричмънд Дейвис Прайд II? С черната косица и красивите пълни бузки? Три килограма и половина, роден само две седмици преди термина. Нямаше причина да умре. Но, чудо на чудесата, принцът и принцесата, които дори не бяха поглеждали един към друг в продължение на месеци, се събрали през една студена зимна нощ, когато злата стара вещица и нейният съпруг, на когото било кръстено бебето, отишли в Далас да се запознаят с приятелката на по-малкия си син. И знаеш ли какво станало тогава? Ох, колко глупаво от моя страна. Разбира се, че знаеш, след като злата и всемогъща стара вещица си именно ти. Двамата се любили, и без „витамините“ на лекаря, които възпрепятствали овулацията й, принцесата заченала втори път. И тогава историята се повторила… почти, единствено с тази разлика, че този път съвършеното мъртвородено бебе било момиченце. Е — додаде след известна пауза Сибил, загледана в празното пространство пред себе си, — останалата част от приказката ти е известна. Аз обаче не я знаех. Дилън — също. А и как бихме могли да предположим. Не задавахме въпроси. Защо? Кой би заподозрял, че собствената баба на красивите, безкрайно скъпи за нас бебета, би наредила на лекаря да им инжектира в сърчицата калиев хлорид? Никой, тъй като е прекалено ужасяващо дори да си го помисли човек. О, и не само ужасяващо, ами и умно. Той предизвиква преждевременно раждане, така че никой не би заподозрял нищо. Просто поредният от милионите тъжни случаи, когато жената не може да изкара до край бременността и да роди здраво, дишащо бебе. Затова ние просто обвинихме Господ и си обърнахме гръб един на друг. Аз се отдадох на моя приятел тук, водката, а Дилън… той просто се хвърляше в обятията на всяка жена, която намери. Тъжна история, нали? Напомня на онези ужасяващи вълшебни приказки, пълни със зли вещици, змейове и какво ли не. Само че тук краят не е щастлив и принцът и принцесата не живели щастливо още много години. Особено след като отидох в града, за да се видя с д-р Трахильо.

Роуз започна да се бори с шала, като ту опитваше да освободи устата си от него, ту да развърже възела на тила си.

— Стой мирно, мила мамо. Знам, че не е приятно да слушаш как са били разкрити греховете ти — Сибил наклони леко глава на една страна, засмя се тихичко и додаде: — Просто си мислех, че това наистина беше голямо съвпадение. От дете съм се страхувала от Деня на Страшния съд. Случвало се е да сгреша нещо дребно — например да изям скришом курабийка преди вечеря — и след това ме изпълваше такъв срам и страх от онова, което щеше да направи Господ в ужасния ден, когато щеше да се наложи да отговарям за своите прегрешения, че буквално се поболявах. Но оттогава съм научила едно нещо. Има и по-лошо от това да трябва да отговаряш за греховете си. Това е болката, когато погребваш новороденото си дете.

И, без предупреждение, замахна отново с острия като бръснач нож към ръката си. И отново. Кръвта бликна, потече на вадичка, насъбра се в сгъвката на лакътя и закапа върху стола и килима.

Очите на свекърва й се разшириха от ужас. Сибил се изсмя.

— Не, не, не. Не гледай така. Не ме заболя. Това е нищо в сравнение с раждането — направи още два разреза върху ръката си. — Виждаш ли, нищо подобно на болката, като ти кажат, че са мъртви.

Кръвта бликна отново и тя отпусна безсилно ръка в скута си, все така без да изпуска пистолета.

— Как ти се струва, тук топло ли е? — попита сънливо тя.

Свекърва й не помръдна.

— Очевидно причината е в мен — сви рамене, остави ножа и посегна към водката. — Тези дни се хлъзга в гърлото ми като вода — обяви тя. — Пиянските ми подвизи обаче не те интересуват, нали? Не, сигурна съм, че очакваш с много по-голямо нетърпение да научиш как съм разбрала всичко.

Роуз избъбри нещо неразбираемо.

— А, да не би вече да си се досетила? Е, нека се престорим, че все още не си разбрала, за да мога да си побъбря още малко, а? Толкова малко са нещата, с които можех да се гордея през последните няколко години. Все пак можеш да направиш този жест и да ми дадеш възможността да изпитам и аз своя триумф — свекърва й кимна. — Е, благодаря ти. Та, докъде бяхме стигнали. А, да. В четвъртък сутринта слизах, за да закусим заедно тримата с Дилън. Знам, че е трудно за вярване, но като че ли нещо не ми даваше мира и ме подтикваше неуморно: „Сибил, слънчице, стани от това легло“. И най-сетне се подчиних. Тогава дочух разговора между вас с Дилън и Лейси. Изпитах такова любопитство във връзка с този аборт, че дори се качих отново горе и отидох в стаята на етърва си. Исках да й предложа да я откарам до града, при д-р Трахильо, но я заварих в леглото. Затова се върнах в моята стая. Но тъй като това не ми излизаше от ума, реших да тръгна сама. Пристигнах около обяд и тогава стана нещо много странно. В мига, в който паркирах колата и вдигнах поглед към къщата, направо полудях. Не мога да си го обясня точно. Помня само, че си мислех: „По-добре да ми каже истината.“ Ако двамата с Лейси бяха излъгали за аборта, най-добре щеше да ми каже каква е причината. Тази вест бе съсипала Джес, а аз знам добре колко боли от това нещо. Във всеки случай бях взела пистолета, който Дилън ми беше купил още преди няколко години. Той стои винаги в жабката на колата, но сега го пъхнах в чантата си. Тръгнах към къщата, но те точно излизаха — Раул и Ленора, искам да кажа. Той беше наистина много мил. Попита дали случаят е спешен и когато му казах, че не е, че просто исках да поговоря с него, той ме потупа по рамото и ми предложа да седна и да го изчакам. Отивал само да откара Ленора до фризьорския салон, за да й направят косата за партито на Джес. Каза, че щял да хапне набързо един сандвич и да се върне — Сибил се изсмя. — Дори попита дали бих искала да ми вземе нещо. Представяш ли си? Да ми предлага да ми купи нещо за обяд, като през цялото време е знаел, че е убил бебетата ми! Както и да е, ти вече си се досетила, нали? Погледнах документацията му. Абортът беше напълно документиран в папката на Лейси, но там видях още нещо. Някакви кодирани записки, завършващи с Р.К. П. Разбира се, не разбрах веднага за какво става дума.

Пияната жена пъхна ножа под мишница и взе отново пистолета в дясната си ръка, докато лявата висеше безсилно и по пръстите й все още се стичаше кръв. Заобиколи масата, без да отделя поглед от свекърва си. — Не знам кое ме накара да взема другите папки, на останалите членове на семейство Прайд. Може би единствената причина бе, че те просто си стояха струпани една до друга в шкафа, също като нас тук, в къщата. Та, с две думи, прегледах ги всичките. Започнах с твоята. Роуз Калих-Прайд. Нищо интересно, освен цели шест-седем страници, озаглавени с „Пожертвования/Услуги“. А сумите бяха невероятни! Десет хиляди долара. Пет хиляди. Петнайсет хиляди. Осем. Дори два пъти по двайсет хиляди. И след всяка сума — някакъв код. Готвех се да пропусна папката на Р. Дейвис, тъй като вече не беше сред живите. Тогава се сетих за слуховете, че смъртта му била резултат от самоубийство, макар в крайна сметка всички като че ли приеха, че се е дължала на неволно подхлъзване, довело до удавянето му. Запитах се дали точно така е документирано и в неговата папка. И, ще познаеш ли? Беше написано дума по дума, точно така, както си го повтаряла толкова пъти и ти самата. Само дето след него бе написана пак някаква сума и странните инициали Р.К. П. И в този момент се сетих. Имаше друго чекмедже с папки, на което пишеше „Аутопсии“. Отворих го и намерих всичко написано вътре. Както изглежда черепът на Р. Дейвис бил счупен отзад, в противоречие с всички останали наранявания, получени при падането. Въпреки това лекарят бе отбелязал, че счупването на черепа не е от значение. След което следваха същите инициали и бележката „препратка на страница осем, 9/14/90.“ И тогава разбрах всичко.

Маслинената кожа на Роуз потъмня още повече от омразата, която блесна в очите й, а ноздрите й затрептяха.

Сибил спря да говори за момент, приведе се над масата и се засмя тихичко.

— Виждам, че ми вярваш. Да, тогава разбрах. Инициалите, разбира се, бяха твоите. Не знам защо ми беше нужно толкова време, за да направя връзката. А смешните „пожертвования“ са били всъщност заплащане. Проверих ги всичките до един, докато чаках. Сумата, която си му дала за лъжата за аборта. Десетте хиляди, които си му платила някъде в началото на седемдесетте, когато те е стерилизирал уж поради доброкачествени тумори, заплашващи да прераснат в злокачествени, за да поддържа тази версия пред Р. Дейвис. И, разбира се, за да не отиде при шерифа, когато му е станало ясно, че ти си ударила Р. Дейвис и след това си блъснала безсъзнателното му тяло във водопада.

Лицето на възрастната жена се изкриви от гняв; тя скочи на крака и се отправи към снаха си. Сибил вдигна оръжието и нареди:

— Седни!

Роуз отстъпи, но остана права, докато по-младата й събеседничка не свали предпазителя.

— Мислиш си, че съм отслабнала прекалено от загубата на кръв, за да завърша всичко така, както го замислям от два дена. При нормални обстоятелства може би щеше да бъдеш права. Искам да кажа, ако аз бях нормална. Но, както виждаш, аз съм побъркана. Полудяла от мъка, от омраза и желание за отмъщение и ако знаеш поне нещичко за умствените заболявания, значи си наясно, че ние сме по-силни от вашия средно нормален човек. Доколкото знам медицината обяснява това с по-големия приток на адреналин. Аз лично го отдавам на волята. Аз ще умра. Искам да умра, за да бъда с моите бебета, но не веднага. Първо ще уредя нещата си — изсмя се отново. — И ти, скъпа, си последното ми задължение. Но щом вече си станала, нека се заемем с теб — даде й знак с пистолета да тръгне към кухнята. — Вземи ключовете… всичките. Ще решим коя кола да вземем като отидем в гаража. А ако междувременно нашите младоженци слязат отгоре и се уплашат при вида на кръвта, липсата на ключовете, които обикновено висят на задната врата, ще ги позабави поне малко.

Щом наближиха гаража, Сибил спря рязко при вида на джипа на своя съпруг. Събра объркано вежди и опита да прецени докъде щеше да доведе това неочаквано развитие на нещата. Как бе стигнал до града, ако не бе взел джипа си? Може би беше отишъл с някой от работниците. Да, сигурно беше така…

Усетила колебанието й, Роуз се огледа през рамо, видя изписаното върху лицето й объркване и реши да се възползва от тази може би единствена възможност да се спаси.

Хвърли се напред, но снаха й реагира със смайваща пъргавина и сила и я удари през лицето с пистолета. Възрастната жена се свлече на колене, изохка и от устата й рукна кръв, която напои бързо шала, все още завързан около главата й.

— Ставай! — озъби се Сибил. — Вземаме джипа на Дилън. Ти ще караш — отвори вратата пред свекърва си, след това, насочила оръжието към лицето й, заобиколи отпред автомобила и се плъзна на съседната седалка. Избра нужния ключ, подаде й го и пусна останалите на пода. — Чакай! — нареди тя тъкмо когато Роуз се готвеше да включи мотора.

Очите й се разшириха от страх и болка, когато видя как ръцете на снаха й се приближават към нея с ножа. Извика, като изпръска с кръв и се задави. Сибил преряза шала на две и го измъкна измежду устните на ужасената си събеседница.

— Така ще можеш да говориш, докато караш. Между другото, отиваме към водопадите — канеше се да каже още нещо, но в този момент свекърва й провря длан към кормилото и клаксона и това я пресече насред думите. — Не ставай глупава, Роуз. Не рискувай последните мигове, които ти остават. Знаеш, че ще те убия. Аз исках да изчакам малко, да те оставя жива, докато ни открие Дилън или Джес, за да те чуя как им признаваш всичко, но сега вече това не ми се струва толкова важно. А и аз съм го написала в дневника си. Така че, само докосни клаксона, и ще те застрелям веднага, а след това ще сложа край и на себе си.

Свекърва й изплю върху пода на колата кръвта, насъбрала се в устата й и поклати бавно глава отляво надясно.

— Няма… няма да правя нищо.

— Добро момиче — последва отново онзи луд смях — висок и неестествен. — Добро момиче ли? Какви ги говоря? Според мен никога не си била нещо друго, освен лоша. Някои хора, като мен например, не понасят злото. Затова пък други, като теб, са родени за него.

Подпря глава на стъклото. Губеше сили и й беше трудно да се фокусира върху омразата си. Но трябваше да издържи. Не можеше да се откаже. Не още. Не и преди да бе отмъстила за бедните си невинни бебета.