Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (28)

Двадесет и пета глава

Не може да се каже, че затворническият живот допадаше на Сами Уайът, но не му и беше омразен. Разбира се, за някои това бе истински ад. Те си нямаха никого отвън, който да се грижи за подкупите, а благодарение на тях животът вътре ставаше по-лек. Повечето живееха в постоянен страх, че ще бъдат наръгани или изчукани в задника. И последното бе най-лошото, тъй като никога не ставаше дума само за една нощ. Поне когато на някой му прережеха гърлото, той обикновено не оставаше жив и нямаше опасност това да се повтори. Опасността обаче бе съвсем малка някой да наръга Сами с нож и абсолютно никаква — да го изръга с патката си. Той имаше „ястребов поглед“, както казваха в затвора. Притежаваха го ветераните от Виетнам, оцелели, въпреки влудяващите, мъчителни хитрини на противника. Както и Сами Уайът. Той никога не бе ходил във Виетнам. Не можеше да различи виетнамец от шимпанзе. Но знаеше всичко в най-големи подробности за системата за отглеждане на изоставени деца и смяташе, че нямаше по-големи майстори в гаврата с душата на хората от онези, които го бяха отгледали. Беше достатъчно да погледне онези в затвора веднъж, за да разберат: никой не можеше да се ебава със Сами Уайът.

Разбира се, имаше някои неща в наказателната система, които би променил. Храната например. Не, че трябваше да се оплаква от нея. В крайна сметка, „Ломпок“ беше държавен пандиз и те получаваха по-добра кльопачка от колегите си из щатските затвори. От друга страна, точно установеният строг ред му се отразяваше прекрасно. Уайът беше типична дева — спретнат, педантичен, маниак на тема чистота. Иронично, но тези качества му вършеха чудесна работа в затвора.

Вгледа се в отражението си в огледалото и бавно приглади коси, като се наслаждаваше на реда в тази семпла, рутинна процедура. Първо се реше с гребена право назад, после се приглажда с дланта. Гребен. Длан. Гребен. Длан… докато… ето, чудесно! Всеки косъм на мястото си.

След това разкопча ципа на панталоните и се разкрачи леко, за да не се плъзнат надолу по тесните му бедра, докато напъхваше краищата на ризата си. Нямаше значение, че сега носеше дрехи в цвят каки — униформата на обитателите на „Ломпок“ — вместо копринените костюми по за хиляда и двеста долара отпреди няколко месеца. Сами се гордееше с вида си.

Донел Джонсън, надзирателят с тихия глас, който чакаше пред килията, за да го съпроводи до долу, вече започваше да губи търпение.

— Хайде, Уайът. Времето за посетители изтича в три.

Сами се засмя. Едва минаваше девет.

— Трябвало е да станеш комичен актьор, Джонсън. Жалко, че не сме се засичали преди това, навън. Можех да те включа в програмата на някой от нощните си клубове във Вегас.

Донел, млад чернокож мъж с измамно слабоват вид — Сами го бе видял как поваля сто и двайсеткилограмов затворник, без дори да се озори — се усмихна приятелски.

— И да свърша в дрехи с цвят каки като теб? Не, сър, благодаря. Прекалено много от моите братя са ги носили и знаеш ли какво съм забелязал? Изобщо не подхождат на цвета на кожата ни. Сещаш ли се откъде съм? — сведе поглед към своята униформа, състояща се от бяла риза, морскосиньо сако и сиви панталони. — Но затова пък изобщо не се съмнявам, че изглеждам превъзходно в това си облекло. Ами да, още щом си подам носа навън в тази униформа, и сладураните започват да се препъват в бързината да се доближат до мен.

След като хвърли последен поглед към огледалото, Сами излезе от килията и се озова до пазача.

— Май имаш право, Джонсън. Трябва да е заради униформата, тъй като определено не си Дензъл Уошингтън.

— Аха. А ти за кой се смяташ? Може би за Майкъл Дъглас? Сигурно точно затова единственото пиленце, което те посещава, е онази индианска кучка с каменното лице.

 

 

Роуз седеше в стаята за посетители в държавния затвор „Ломпок“, изправила гръбнак, като си играеше неспирно с меките кожени дръжки на луксозната си дамска чанта.

Беше изтощена, но нямаше търпение да приключи с работата, наложила да измисли лъжата за болестта на етърва си, за да оправдае внезапното си пътуване до Калифорния.

Беше пристигнала в Ел Ей в късните утринни часове на предишния ден, бе наела кола и бе карала повече от триста мили до Санта Барбара. Двайсет минути след пристигането си в красивия крайбрежен град бе наела стая в един скромен, но порядъчен хотел с изглед към Тихия океан и малко по-късно, след като разопакова багажа от единствената си пътна чанта, тя си позволи няколко минути в шезлонга на балкона. Както при последното й идване тук преди два месеца, панорамната сцена на гладкия като стъкло океан, осеян с яхти и платноходки, започна отново да я омагьосва, да успокоява опънатите й нерви и да съживява уморения й дух.

Както тогава, и сега почти й се прииска да остане тук завинаги, анонимна и недостижима. И нещо наистина рядко, на лицето й се появи изпълнена с копнеж усмивка, която бе изтрита само след секунди от тежка въздишка. Хвърли последен поглед към мирната картина и се върна в стаята си, за да се обади у дома.

Трябваше да изчака шест-седем позвънявания, преди Лъз най-сетне да вдигне слушалката. Сърцето й спря да бие за момент, когато чу сълзите и вълнението в гласа на прислужницата. Разбра, че се е случило нещо ужасно. „Моля те, Боже, само не с Джес, моля те!“

Лъз говореше несвързано, хълцаше и дърдореше на някаква странна смесица от испански и развален английски, докато най-накрая Роуз не я прекъсна твърдо.

— Престани с това, Лъз! Кажи какво е станало и говори така, че да мога да те разбера. Нямам време за твоите истерии. Можеш да им се отдадеш, след като приключим разговора.

— Докторът, сеньора! Раул Трахильо! Muerto! Мъртъв! Някой го е убил. Някой го прострелял в главата, после изгорил къщата му!

Емоциите на Роуз полетяха от едната към другата крайност. Шок от невероятната вест, че Раул бе мъртъв. Убит! Облекчение, че истерията на Лъз нямаше нищо общо с Джес. Нова смяна на емоциите. Този път я изпълни благодарност, че бе умрял преди Лейси да научи истината за съучастието му в конспирацията с цел Джес да бъде убеден в истинността на фалшивия аборт. За малко да бе успяла!

Роуз се плесна през устата, засрамена от изпитаното облекчение и смеха, който я напушваше. Раул Трахильо, нейният приятел и довереник бе мъртъв, за Бога! Убит!

Следващата мисъл я отрезви и ужаси. Ами ако Лейси се бе срещнала с лекаря и бе научила истината, а след това го бе убила под влияние на все още силните емоции? Господи, това щеше да значи… Не! Не можеше дори да допусне подобна възможност. Но го беше правила. През цялата нощ.

Затова тази сутрин се чувстваше уморена до мозъка на костите си. Е, поне разумът й се бе върнал с настъпването на деня. Вероятността Лейси да е убиецът бе толкова минимална; не знаеше как изобщо й бе дошла на ума. Не, че не вярваше снаха й да е способна на убийство. Точно обратното. Не беше ли бившият й любовник, същият, когото Роуз бе дошла да навести тук, в затвора, осъден за убийство? Въпреки това подобно предположение не изглеждаше логично. Първо, дори Лейси да се бе срещнала с Раул и да бе научила истината, какво от това? Най-многото, което можеше да й е казал, бе, че му е платила, за да потвърди скалъпената от нея самата история за аборта. Това надали бе причина да убиеш някого. Второ, Роуз се бе обадила вкъщи непосредствено преди да се качи на самолета за Далас предишния ден и бе разбрала от Дилън, че Лейси спяла в стаята си. А Лъз бе казала, че лекарят бил застрелян горе-долу по същото време, по което бе излетял самолетът. Вече напълно убедена, че не съществува връзка между трагичната смърт на лекаря и собственото й семейство, мисис Прайд потърка болезнените си рамене. Сега й оставаше само да припомни на мистър Уайът онова, за което се бяха споразумели. Тя бе изпълнила своята част от сделката и, не можеше да отрече, той се бе постарал да изпълни своята. Но се бе провалил. Беше дошло време да подчертае какви щяха да бъдат последствията за него, ако не оправеше нещата и то незабавно.

Роуз въздъхна. Остаряваше. Цялата тази отговорност й идваше малко множко. Но все още не можеше да повери другиму юздите на управлението. Притвори очи, като си припомни как някога се бе питала докъде може да си позволи да достигне, за да запази онова, което бе от значение за нея. Глупав въпрос. Не след дълго бе открила, че няма нещо, което не би направила, за да предпази любимите си същества или да осигури бъдещето на своята династия. Целта винаги оправдаваше средствата. Дори ако се наложеше да се съюзи със самия дявол, олицетворен в този случай от Сами Уайът.

Но, о, света Дево, Божия майко, колко противно й беше само това. Тя, Роуз Делорес Кахиля Прайд — да седи в някакъв си държавен затвор. Да бъде подложена на най-безцеремонно претърсване, както на вещите, така и на собствената й особа. Да бъде заобиколена от ограда от остра като бръснач тел. Да бъде шпионирана от охранителни камери. Да бъде заключена в една сграда с детемъчители, изнасилвачи, касапи… и простолюдието, заедно с което се бе озовала в залата за посещения.

Бе напуснала рано хотелската стая в Санта Барбара, за да пристигне доста преди часовете за посещение, с надеждата да ги изпревари. Тя не приличаше на тези хора. Тя бе матриарх на кралство. Те бяха селяндури. Тя съзнаваше прекрасно това, но се възмущаваше, че те не съзнаваха дълбоките различия помежду им. Нямаше да им позволи да я оприличават с най-мръсната утайка на обществото. Дори онзи негодник Джоу Улф, баща й, не бе успял да го стори. Даже точно обратното. Бе научила безценен урок от грешката на своята майка. И се придържаше твърдо към необходимостта от евгеничен брак. Тънките й устни се разтегнаха в усмивка, когато си помисли за Джес. Какво по-добро доказателство за това от него! Усмивката увехна, когато в съзнанието й се появи образът на Дилън. Той от своя страна пък беше свидетелство за това, че нищо в живота не е гарантирано. Е, затова и се бе погрижила историята да не се повтори.

Насочи вниманието си към другите ранни посетители в стаята. Гледай ги само. Едва бе минало девет часа и те, представители на вечно губещите, вече бяха тук. Живите, дишащите безполезни същества. Как само я отвращаваха.

Родителите — с крещящи и евтини като смеха си дрехи от изкуствени платове — се бяха оковали за затворените си тук чада само заради някакво си чифтосване в неподходящ момент.

Задължителната млада съпруга, обвързала се с прибързано направения брачен обет — в конкретния случай патетично слаба млада жена, която се бореше с двама свръхактивни малчугани с течащи носове, облечени в неподхождащите си, окъсели дрехи на стари петна.

Приятелят — евфемизъм за всякакъв род почитатели, т.е. или мазохист, или садист; той посещава често затвора, за да задоволи някоя своя странна, извратена наклонност.

И върховният некадърник — трийсет и няколкогодишният адвокат, беден и палещ цигарите една след друга, шампион по броя на изгубените дела. Дипломантът по право, първоначално спъван от идеализъм, който запазваше години след това само защото е научил прекалено късно скъпоструващия му урок, че никой не може да се опази, ако влезе в колонията на прокажените.

Роуз наблюдаваше първите минути от срещата между затворниците и техните роднини и от разговора между осъдения и неговия адвокат. Изпита облекчение при появата на Сами Уайът. Изправи се да го посрещне, протегнала ръка с усмивка на лицето. Странно, но той не я отвращаваше толкова, колкото другите. Всъщност дори мнението й за него се бе повишило страшно много след последното й посещение в затвора; той, разбира се, я привличаше в чисто интелектуално отношение. Все пак бе наистина бляскав мъж. Несъмнено груб и необработен, но в същото време очарователен и предизвикателен. Разбираше напълно защо снаха й бе останала толкова дълго с него. Нещо повече, инстинктът за самосъхранение на Лейси я изпълваше с възхищение; дори бе аплодирала в себе си начина, по който бе напуснала потъващия кораб и се бе съюзила с противниковата страна точно в подходящия момент. Това естествено не означаваше, че щеше да я допусне да остане в живота на Джес.

— Как си? — попита тя, когато седнаха един срещу друг от двете страни на една маса.

— Не мога да се оплача — отвърна той с естествена усмивка, която го подмлади с цели десет години. — А ти?

Роуз отвърна на заразителната му усмивка, но когато отговори, в тона й нямаше нищо приятелско.

— Всъщност, точно заради това съм тук, Сам. Имам оплакване.

— Я да видим — рече той и наклони назад стола си така, че го остави да балансира само на два крака. — Имам право на три опита и първите два не се броят.

Противно на характера си, посетителката си изхили.

— Да, така мисля.

— Не си щастлива, защото малкият ни проблем продължава да съществува — още не бе доизрекъл последните си думи, когато цялото веселие изчезна от лицето му, а предните два крака на стола му се върнаха с трясък върху пода. — Ами ако ти кажа, че съм решил да анулирам нашия… как да нарека… нашия пакт? Ами ако съм решил да й простя прегрешенията и дори да й дам още един шанс?

Без да се смути ни най-малко, Роуз сви рамене.

— Вероятно ще се наложи да призная, че съм се излъгала в преценката си, но все пак случаят не ми се струва такъв. Разпознах интелигентността и проницателността ти в мига, в който те видях — сви отново рамене. — Освен това, защо ще изпращаш някой, който да я блъсне с кола и да я остави насред улицата, като я мисли за умряла, а след това внезапно ще си променяш намерението? Не би направил подобно нещо.

— Грешиш. Мога да го направя. Да се отдам на неочакваните изблици на състрадание, любов и прошка — заяви той и намигна. — Фактът обаче е, че моят човек не я е блъскал с никаква кола, Роузи. Моят човек е бил още в Тексас, когато са я блъснали. Разбрах, че той бил не по-малко шокиран от всички нас, когато научил.

Гневът на мисис Прайд избухна, но тя го укроти набързо благодарение на многогодишно практикуваната си самодисциплина.

— Чакай, чакай, не мога да разбера какви ги говориш. Аз изпълних моята част от уговорката като внесох сто хиляди долара в банковата сметка, която ми посочи. Ти обаче дори не си се опитал да изпълниш твоята част.

— Не, не, сега пък отиде прекалено далеч. Аз не съм от хората, които не държат на думата си. Обещах да осигуря човек, който да се погрижи за твоя проблем, и го направих. Вече ти казах, че той беше в Тексас. И работеше по проблема, когато някой я блъсна в Ел Ей.

Вече изгубила напълно търпение, събеседничката му се приведе напред, постави двете си ръце върху масата и впери тъмните си очи в лицето му.

— Достатъчно. Знам за човека, когото си наел. Сега искам да ми кажеш какво имаше предвид, като рече, че може да решиш да й простиш, да й дадеш още една възможност. Аз съм ти платила за извършването на определена услуга. Ако не възнамеряваш да я направиш, уведоми ме още сега, за да наема някой друг.

Сами се ухили отново.

— И без никакви лоши чувства? Защо това ми се струва прекалено трудно за преглъщане?

— Предполагам поради същата причина, поради която аз пък не се хващам на твоята въдица. Ти си осъден на доживотен затвор за рекет, заговор за извършване на убийства и за присвояване на пари, и то само защото тази жена е свидетелствала срещу теб и е дала нужните доказателства. Защо ще й прощаваш?

— Защото двамата с нея сме замесени от едно и също тесто. Ние оцеляваме на всяка цена. Тя не е направила нищо, което аз самият не бих сторил също, за да си спася задника. Разбира се, бях й ядосан, ужасно ядосан. Особено като научих, че се е омъжила за някакъв богат кучи син — петролен барон. Бях готов да й извия врата. Затова и се съгласих да… — спря, огледа се, за да се увери, че не ги подслушваха, убеди се, че никой не им обръща внимание, след което се приведе напред и понижи глас. — Знаеш, сделката, която ми предложи. Знаеш ли какво си помислих тогава? Защо тя да се измъкне от лайната и да се разхожда със стъклени пантофки, докато аз гния тук? Но когато чух как си е тръгнала с гордо вдигната глава и е оставила всемогъщия ти син с пръсти, заврени в десеткаратовия задник, разбрах, че го е направила, защото не е престанала да ме обича, така както и аз не успях да се освободя от нея — прокара език по устните си, сякаш само мисълта за нея бе достатъчна да възбуди желанието му. — Хей, тя все още се нарича Лейси, нали? Подхожда й, какво ще кажеш? Искам да кажа, знам, че ти е приседнала, защото тя се е върнала у вас, а на теб ти е непоносимо да я виждаш с красивото си момче, но не може да не признаеш, че сигурно не си виждала по-голяма сладурана от нея. Прилича на дантела, знаеш ли?

— Идиот — озъби се Роуз. — Тя не е оставила Джес, защото те обича още. Боже мили, държеше се като разгонена кучка през всичките шест месеца, докато стоя у нас, а Джес я обслужваше като бик — видя как лицето му потъмня и, разбрала, че е улучила целта, се усмихна доволно. — Избяга, тъй като усети, че си научил за местонахождението й. Беше ужасена. Трябваше да я видиш по време на закуската онази сутрин, когато си тръгна. Лицето й беше бяло като тебешир, а ръцете й трепереха толкова силно, че едвам удържаше чашата с кафе.

— Не ми ги разправяй тия. Няма как да е разбрала за мен, освен ако не си й казала самата ти — заяви той, вдигнал вежди и присвил подозрително очи.

— Не ставай смешен — смъмри го мисис Прайд и се огледа да види дали някой от пазачите или посетителите не е застанал достатъчно близко, за да ги чуе. Откри със задоволство, че единственият, който им обръщаше внимание, бе униформеният чернокож младеж, стоящ на цели двайсетина метра от тях. Подпря лакти върху масата и сплете пръстите на ръцете си. След това приведе напред глава. Сега вече имаше по-скоро вид на човек, който се моли, а не който се опитва да попречи на околните да разчетат думите му по движенията на устните. — Платих ти сто хиляди долара, за да ме отървеш от нея. За какъв дявол тогава ще отида да я предупреждавам? Очевидно е разпознала наетия от теб човек и се е паникьосала.

— Ъхъ — поклати глава Сами. — Как не.

— Защо? Аз лично разбрах кой е той в деня, в който потърси работа при нас, макар никога досега да не съм срещала някой от твоите, ъъъ… сътрудници. Признавам, че бях впечатлена. Кой знае защо очаквах някой по… о, не знам точно, може би по-очевиден. Но трябва да ти кажа, че той е наистина много добър. Ловък. Веднага си пасна на мястото. Всички в „Южна звезда“ го приеха веднага. Джес дори сподели по време на вечеря в нощта, преди Лейси да си тръгне, колко усърдно работел. Всъщност, сега дори си спомних как тя едва не се задави, когато Дилън се присъедини към разговора и спомена името му.

Сами не отговори. Само я съзерцаваше, сякаш главата й бе на гърба или внезапно й бяха пораснали рога.

— Какво има? — попита събеседницата му. — Проява на немарливост, а? Изпратил си човек, когото познава по име? Признавам, че аз самата също се изненадах. Но затова пък изпитах такава наслада като видях как кръвта се отече от лицето й, щом чу името Клей Уотърс.

Младият мъж насреща й не помръдваше. Остана като истукан в продължение на няколко секунди. След което с оглушителен удар стовари юмруци върху застланата с покривка маса. Дори Роуз Прайд, която никога не бе изпищявала при вида на полска мишка, възкликна изненадано.

Донел Джонсън се озова незабавно до своя повереник.

— Какво, по дяволите, ти става, човече? Да не искаш да те отведа оттук?

Уайът вдигна успокоително ръце.

— Извинявай, Джонсън. Току-що научих нещо лошо за една от приятелките си. Както изглежда я е повалила сериозна болест, достатъчно сериозна да се окаже фатална, както ми съобщи мисис Прайд. Просто се разстроих, това е. Няма да се повтори.

Джонсън постоя още доста дълго време до затворника, като местеше поглед ту към обикновено разбрания си повереник, ту към красивата му посетителка. Най-накрая се върна на поста си край вратата.

Уайът се вкопчи в ръбовете на масата така силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха, макар лицето му да остана безизразно.

— Уотърс. Клей Уотърс ли каза, че било името му? Кажи ми как изглежда — и, без да изчака отговора й, сам даде желаното описание. — Около метър и седемдесет и пет — седемдесет и осем, слаб, червеникаво русолява коса, дълбоко поставени очи, дълъг около два и половина сантиметра белег, който слиза от единия ъгъл на устните му към брадичката?

— Не знам за белега. Има дебел мустак. Но останалото е точно така — гласът на Роуз бе не по-малко напрегнат от завързаните й на възел нерви. — Правилно ли предполагам?

— Не знам какво, по дяволите, предполагаш, миличка — процеди през стиснатите си зъби Сами. — Но аз не съм наел Клей Уотърс.

— Кой тогава го е направил?

Лицето на младия мъж се разтегна бавно в усмивка, смразяваща като синьото на очите му, което сякаш бе покрито с тънка ледена коричка. Роуз потръпна при мисълта колко много жертви на убиеца трябва да бяха усетили как кръвта им замръзва от арктичното му изражение дълго преди да се простят с живота си. Слава Богу, че ги пазеше въоръжена охрана.

Уайът я плашеше, но, разбира се, нямаше и представа за това.

— Дяволите да го вземат, Сам, кажи ми кой е той. Внесла съм сто хиляди долара на твое име, но до днес не съм получила нищо в замяна.

— Клей Уотърс е агент на Федералното бюро за разследване, мисис Пий. Скапан следовател. Сега вече ясно ли ти е какво става? Ти ми плати, за да наема играч за нашата частна игричка на дърпане на въже. Само че Уотърс е решил да се намеси в играта, но се предполага, че никой не може да го бие.

— Престани! — възкликна Роуз по-силно, отколкото бе възнамерявала. И додаде шепнешком. — Ние не играем никаква игра. Става въпрос за живота на сина ми! Така че, обясни ми какво прави в моето ранчо агент на ФБР, дегизиран като кравар?

Ръката му се плъзна по масата, докато покрие под себе си дланта й. Без да отделя поглед от лицето й, пръстите му я стиснаха. Изражението му не се промени, дори когато тя трепна и очите й се изпълниха с неволни сълзи.

— Честно казано, мисис Пий, разчитам вие да ми обясните това.

— Откъде бих могла да знам? — отвърна тя, измъкна ръката си и я пусна в скута си, по-далеч от него. — Това е нелепо. Лишено от всякаква логика. Според документите, които открих скрити в спалнята й в Рабит Пач — виличката, която нае от нас при пристигането си — ФБР я е поставило в секретната програма за защита на свидетелите. В такъв случай не е ли напълно логично да се предположи, че не биха я изложили на опасност така, като я следват… освен ако…

— Освен ако какво? — настоя Уайът.

Събеседничката му поклати глава.

— Не, това е глупаво. Щях да предположа, че са узнали някак си за предишното ми посещение тук и за нашата уговорка.

— Остави това — поклати глава Сами. — Ако бяха научили за нашата среща, вече щях да знам. Не, по дяволите! Поставят ли някого в секретната си програма, можеш да ми вярваш, все едно, че ти казват: „Адиос и се оправяй сам оттук нататък.“ Освен това Уотърс не е кой да е. Той е един от най-добрите. Може да се превърне във всичко, което им е необходимо — разтри лице с длани и продължи да размишлява на глас. — Не, това просто не върви. Влезе ли веднъж в програмата един свидетел, те не му изпращат дори пощенски картички, камо ли агенти, колкото и изкусителен и сладък да е той. С две думи, те са приключили с нея в мига, в който им е изпяла всичко, което им е трябвало.

И тогава се сети. „Освен ако не е пропуснала да им каже една малка подробност… като например, че знае къде се намират петнайсетте милиона долара, търсени от правителството.“ Парите, изчезнаха от тайните му сметки два дена преди да го сгащят онези от ФБР.

Прокара развълнуван пръсти през грижливо сресаните си коси и за няколко секунди дори забрави с кого е и къде се намира.

— Дани Лампока, дясната ми ръка изчезна безследно в същия ден, в който бяха обрани сметките ми — промърмори той. — И през цялото време досега съм мислил, че той, заедно с моите парички, се е заврял в някой южноамерикански бордей. Бях абсолютно уверен, че ме е минал той, а не Лейси.

— Чакай малко. Правиш този… този квантов скок от Дани Не-знам-кой си към моята снаха само защото ФБР са пуснали своя човек, Уотърс, в „Южна звезда“?

Сами не обърна внимание на въпроса й.

— При последното си идване каза, че си научила за мен от някакви изрезки от вестник, които си открила сред вещите й. Какво друго намери?

Роуз разтърка слепоочия с дългите си тънки пръсти.

— Не знам. Тефтерче с адреси. Няколко снимки на двама ви заедно. Няколко писма от някой, наречен Лети, Лоти… не помня точно. Почти нищо друго.

— И никаква банкова книжка? Бележник? Нищо такова с изписана отгоре му поредица от цифри?

Мисис Прайд се замисли за момент, след което поклати глава.

— Не, аз… Чакай малко — развълнувана, седна на ръба на стола си. — Току-що си спомних. Нямаше никакъв бележник или нещо подобно, но тефтерчето с адресите ми се стори някак си… Не знам, фалшиво или мнимо като всичко останало в живота й. Беше съвсем ново. Все още носеше онзи богат мирис на неизползвана кожа и в него имаше само няколко имена. Помня, че се учудих защо си е направила труда да си направи подобно тефтерче с адреси, а след това да го скрие с останалите доказателства за предишния си живот. Нямаше никакъв смисъл, но забравих за това, когато прелистих страниците му. Бях поразена от факта колко фалшиво звучаха имената и колко си приличаха. Прекалено лесни, разбираш ли, като Том Джоунс или Джейн Смит. Чакай да помисля. А, да, Боб Браун. Сю Уайт, струва ми се, и Джоу Адамс. Разбираш ли какво имам предвид? Имена, които можеш да намериш толкова много наведнъж само в буквар за първи клас. Сега се сещам, че и адресите и телефонните номера също бяха доста странни. Областен код, номер, адрес — всичко на един ред. А, и още едно смайващо съвпадение. Всички бяха от един и същи град — Скарсдейл или Скотсдейл… не съм сигурна кой точно. А може да е било и някое трето, съвсем различно име. Никой обаче не беше от Портланд, Орегон, откъдето твърдеше, че е. Всичко това изглеждаше толкова вероятно, колкото и приказките за домашно приготвените сладки на нашата първа дама.

Сами слушаше, като потупваше с пръст по устните си и кимаше от време на време, след което лицето му започна да се разтяга бавно в усмивка и най-накрая той избухна в смях.

— Какво има? — попита Роуз, обидена в увереността си, че се смееше на нея, но без да може да разбере причината.

Вместо да отговори, той протегна ръце през масата, сграбчи лицето й и я целуна буйно по устата. Пусна я, отново ухилен от ухо до ухо.

— Мисис Пий, струва ми се, че съм влюбен във вас.

— Не се вълнувай, сърце мое — отвърна с леден тон неговата посетителка. — Би ли разяснил какво казах, та да те накарам да ми се обясняваш в любов?

Уайът залюля отново стола на двата му задни крака и пак се изхили.

— Вероятно просто си падам по умни жени.

Роуз чакаше, очевидно вече изгубила търпение и всякакво чувство за хумор, като го съзерцаваше настойчиво.

— Добре, де — омекна най-сетне Сами и в същия момент пусна и предните крака на стола върху пода. — Имала си право за тефтерчето с адресите. Не само, че е фалшиво, ами и е съставено по една създадена от мен система. Само че моето тефтерче изглежда съвсем автентично. Нали се сещаш, не всички адреси са написани където трябва, между страниците са пъхнати визитни картички, изрезки от пликове и парченца хартия само с първо име и телефонен номер. Но на седем различни страници има фалшиви имена, всичките от Скотсдейл, което на моя таен език означава Швейцария — швейцарски банкови сметки. Загряваш ли?

— И то много добре — отвърна Роуз, доволна от себе си, че е открила ключа към мистериозната причина за присъствието на Клей Уотърс в „Южна звезда“.

Събеседникът й я върна към предстоящата работа.

— Тя наистина прекали, мисис Пий. Бях готов да й простя, че свидетелства срещу мен. Когато чух, че някакъв маниак я е блъснал с кола и я изоставил, като мислех, че е мъртва, само дето не се разплаках. А когато научих, че била дотолкова разкъсана, че трябвало да събират отново отделните части на лицето й, направо ми се прииска да убия гадното копеле. Нещо повече, прииска ми се да се свържа с нея. Дори се готвех да уредя да ти върна стоте хилядарки.

— А сега? — попита Роуз, затаила дъх.

Уайът остави известно време въпроса й без отговор, докато се чешеше по врата.

— Винаги съм казвал, че няма да позволя да ми го набият отзад, но пък не съм и предполагал, че ще го направи не мъж с патка, а жена.

— Доста груба аналогия, но, струва ми се, напълно подходяща в случая — бе коментарът на неговата посетителка.

Той кимна и впери поглед през прозореца, към кулата за охрана.

— Знаеш ли какво, дай ми това тефтерче с адреси, мисис Пий, и подновяваме пазарлъка — погледна я, като премигваше често. — И, за да докажа колко неудобно се чувствам, че за малко не се отказах от уговорката помежду ни, ще ти върна парите.

Сега беше ред на неговата посетителка да се изсмее.

— Колкото и да ценя предложението ти, Сам, не мога да го приема. Винаги плащам за сторените ми услуги. Само така човек може да бъде сигурен, че работата ще бъде свършена както трябва. Страхувам се обаче, че не разполагам с оригиналното тефтерче с адреси — тъй като той се намръщи веднага, тя вдигна успокоително длан. — Но, не се притеснявай. Стана така, че ксерографирах всичките й книжа, в това число и страничките на въпросното тефтерче. Ще се постарая да ги получиш до понеделник. Как ти се струва това?

— Струва ми се дяволски фантастично, мисис Пий. Ти имаш адреса на моя адвокат. Изпрати му ги по факса. Той ще се погрижи за останалото.

— Смятай, че е направено.

— В такъв случай по-добре поемай обратния път към вас, иначе ще изпуснеш фойерверките.

Роуз си пое дълбоко въздух, доволна до дъното на душата си, че бе разрешила още една семейна криза. Протегна ръка.

— Благодаря, Сам. Много съм ти благодарна.

Той пое протегнатата длан, дори я вдигна до устните си. Бяха го наричали с какви ли не имена, но никой никога не бе отричал, че Сами Уайът притежава стил.

— Винаги сте добре дошли, мисис Пий. За мен беше удоволствие да работя с вас.

Роуз се изправи, но преди да направи първата крачка, се сети, че утре бе рожденият ден на Джес. Погледна отново към мъжа, с когото току-що бе сключила договор за извършване на убийство. Усмивката й беше толкова приятна; страничният наблюдател би решил, че обсъждат нещо тривиално като например той да отиде да боядиса къщата в „Южна звезда“ след като бъде пуснат… след двайсет и кусур години.

— Само още едно нещо, Сам. Можеш ли… би ли изчакал до неделя, преди да се погрижиш за въпроса? Утре ще правим парти в чест на сина ми. И без това нашата общественост вече преживя една трагедия — убийството на Раул Трахильо, единственият семеен лекар в Рустър Корнър. Това несъмнено ще се отрази на празничното настроение, но ако съпругата на Джес бъде намерена мъртва, със сигурност няма да може дори да става дума за някакво празненство, нали?

Сами завъртя очи.

— Боже, ама и вие сте странна птица, мисис Пий — пъхна палци в предните джобове на панталоните си и се приведе към нея, преди да добави: — За момент имах чувството, че обсъждаме уреждането на някакво светско събитие, а не премахването на бившата ми приятелка. Но щом искаш да стане в неделя, така да бъде. Някакви предпочитания за часа? Ако Джес обича да си поспива до късно, мога да уредя да я премахнат следобед, за да не го притесняваме.

Роуз се засмя.

— Какъв чаровник си само, Сам. Жалко, че нямам основателна причина да дойда да те навестя някой друг път. Етърва ми Ема ли? Бедната умря миналия месец и се страхувам, че все пак ще трябва да кажа на останалите членове на семейството — засмя се отново. — След утрешното парти, разбира се. Не искам да помрача рождения ден на Джес.

Приближиха се до заключената врата, която водеше към два различни свята: от едната страна към свободата, от другата — към килия, широка два и дълга — три метра.

Уайът се засмя одобрително.

— Детето ти знае ли какви грижи полагаш за неговото щастие?

— Мъжете винаги ли оценяват по достойнство онова, което жените им правят за тях?

— Предполагам, че не — отвърна Сами и кимна към пазача. — Посещението свърши, Джонсън. Можеш да ме заведеш обратно в килията ми.

— Двамата с Покахонтас май си побъбрихте хубавичко — рече негърът, когато останаха насаме.

— Нека да речем, че беше поучително.

— О? И какво би могъл да научи умник като теб от съсухрена стара учителка като нея, Уайът?

— Две неща.

— Окей. Малко повечко знания сигурно няма да се отразят зле и на мен. Така че, казвай.

— Напомни ми, че на света има само два типа хора — путки и патки.

— О! — възкликна саркастично Джонсън и даже подсвирна, за да усили ефекта. — Никога не бих достигнал сам до подобни дълбоки прозрения. Благодаря, че ги сподели с мен.

— Хей, не бързай толкова. Помисли малко. Ти не си обратен, нали?

— Вървя само напред, като стрела — потвърди пазачът.

— Добре, значи обикновено ти вкарваш прасето в кочината. Работата е там, приятелю, че понякога човек може да си го получи изотзад и от някоя женска. Разликата е само в това, че не го ебат, ами го преебават.

Негърът се почеса по главата.

— О, стана съвсем сложно.

Стигнаха до килията на Уайът, но затворникът се облегна за момент на решетките, преди да влезе вътре.

— Е? Няма ли да ме питаш какво е второто, което научих?

Джонсън се изсмя без ентусиазъм.

— Защо да питам, като няма да ми кажеш?

— Тя ще ти хареса, Джонсън, нашата мисис Прайд? Старото й котенце започва да се свива всеки път, като произнесе името на сина си. Джес Прайд е плод на нейната утроба, но въпреки това има голям мерак за него. Гадно, нали? — влезе в килията, друсна се върху кушетката и кръстоса ръце зад главата си. — Просто доказва за кой ли път, че на този свят няма справедливост. Не, след като такива като мен гният тук, а извратени типове като нея си живеят навън.

Донел Джонсън не отговори. Само поклати глава и тръгна нататък по коридора. Сами го спря, като извика подире му.

— Какво има пък сега, Аристотел? — попита надзирателят. — Нови философски излияния по повод несъвършенствата на планетата Земя ли?

— Трябва да се видя с адвоката си — рече Сами; в гласа му не бе останала и следа от доброто настроение.

— Ще му предам — заяви Джонсън, преди да продължи по-нататък.

Уайът се изправи в мига, в който заглъхнаха стъпките на пазача. Взе хартия и молив от тясната маса, която му служеше за бюро и седна отново на кушетката си, този път надвесен над листа в скута си.

Написа кратък списък с поръчки за своя адвокат.

„1. Уреди неделна служба за «Южна звезда». И се погрижи Лейси Прайд да не пропусне да се изповяда относно а) парите и б) липсващия Дани Лампока.“

Уайът се изсмя, доволен от блестящата си досетливост. Наистина беше много забавно! Неделни служби и изповеди. Ха-ха. И напълно подходящо между другото, като се има предвид, че кучката щеше да се яви непосредствено след това пред своя Създател.

Усмивката му изчезна и сините му очи се превърнаха отново в парченца лед. Започна да пише втората точка:

„2. Наеми човек, за да открие шофьора, който я е блъснал.“

Който и да бе кучият му син, трябваше да си плати, че е осакатил онова, което бе негово. Никой друг, освен той самият нямаше право да го стори.

„3. Разчисти около мисис Пий.“

Тази жена се мислеше за кралицата на сърцата, излязла направо от „Алиса в страната на чудесата“… заедно с отсечените глави! „Хак да ти е сега, мисис Пий, ще трябва и ти да се лишиш от главата си, извратена кучка такава.“