Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (23)

Двадесет и първа глава

Лейси беше взела решението си. Нямаше намерение да си търси неприятностите, но не възнамеряваше и да бяга от тях. Разговорът с Пийч й бе помогнал да си изясни някои неща. Подробното претърсване на съдържанието на стенния гардероб, скрина и кутиите бе уточнило други.

Първо, вече бе напълно сигурна, че никога не бе писала нещо, което дори да напомня роман. Стигна до това заключение, след като се натъкна на кутия, пълна с литература, посветена на книгоиздаването; тя й се стори подозрително недокосната и непрочетена. Не бе открила никакво друго доказателство за претенциите си, че се стреми към писателска кариера. Освен това вече бе някак си убедена, че в действителност беше скулпторка, създателка на вид кукли… портрети от порцелан.

Защо тогава бе тази лъжа за писането?

Младата жена поклати глава. Това просто нямаше никакъв смисъл.

Ами аборта, който била правила според Джес? Всяка клетка от нейното същество отричаше подобна възможност! Особено след разговора с Пийч. Не, че той й бе дал конкретно доказателство. Но й бе внушил причина да се съмнява. Това й беше достатъчно. Сега вече щеше да намери своя лекар и да се сдобие с неопровержими доказателства за своята лъжа, за да ги каже на Джес.

Лейси поклати глава. Ето пак — поредната лъжа. Защо, за Бога, ще казва, че е направила аборт, ако не е било истина? Защо да говори една толкова грозна и разрушителна лъжа? Нямаше никакъв смисъл. Освен ако…

Ами ако се е нуждаела от извинение да си тръгне? Това нямаше ли да бъде най-добрата постъпка, която да я очерни завинаги в очите на съпруга й? Не беше ли това най-сигурното средство, че той няма да я последва?

Образът на Клей Уотърс изплува в съзнанието й за миг, преди да го прогони. Пръстите й трепереха, когато се приближи до огледалото на своята тоалетка, за да си сложи молив за очи. Наложи се да почака, докато ръката й се поуспокои. Нямаше да мисли за този човек. Нито за страха, който й навяваше всеки път, когато се сетеше за него. Но не можеше да се избави напълно от чувството, че именно той е бил причината да напусне дома си.

Сърцето затупка лудо в гърдите й и тя се подпря на ръба на тоалетката. Толкова много въпроси и всеки един от тях предизвикваше поне още един… като например кой би наел убиец, за да я премахне?

„Едно по едно“ — напомни си тя. Първото, от което се нуждаеше сега, бе храна. Не само бе прекарала цяла нощ без сън, ами и бе преодолявала препятствия, достойни за тренировка на новобранци от военноморския флот. Трябваше да подкрепи с нещо силите си, за да премине успешно предстоящия ден.

Довърши гримирането на очите си… очите, които сякаш бяха поръсени със ситен пясък, а след това изплакнати със солена океанска вода. Посегна към едно от чекмеджетата и взе ластичето, което бе открила в него по-рано, докато преравяше всичко за някакво доказателство за предишния си живот. Не се изненада особено, когато не откри почти нищо. Очевидно не бе планирала да се връща в „Южна звезда“. Може би беше възнамерявала да ги получи, след като се настани. Но със сигурност не би оставила важни документи като свидетелството си за раждане, паспорт или дипломи. Очевидно бе взела дори албумите със снимки отпреди брака си с Джес, тъй като не бе открила нищо друго, което да я свързва с него или неговия дом, освен снимката, направена в сватбения им ден, която той вече й бе показал в самолета.

Набърчи чело, докато завързваше късите си коси на жалка опашчица, дълга не повече от пет-шест сантиметра. Това определено не беше прическата, която й отиваше най-много.

Това нямаше значение. За днес беше достатъчно. Беше прекалено уморена, за да се старае повече. Можеше да навие около опашчицата някой шал, само не и червен; вече й се повдигаше от този цвят. И двете семпли златни халки… и малко червило. Така.

Отстъпи няколко крачки от огледалото, за да се огледа за последен път. Крайният резултат не беше чак толкова лош за едно създание само от кожа и кости, със зачервени от липса на сън очи и дребни болежки по цялото тяло като някоя баба.

От горния край на шкафа край срещуположната стена на стаята я гледаше снимка на Джес, поставена в рамка. Направи му физиономия, но устните й се разтегнаха в усмивка още преди да беше излязла от стаята си. Снощи в леглото го беше предизвикала прекалено и сега си плащаше за това. Е, не можеше да се каже, че съжалява.

Добре, може би Джес нямаше да нарече любене онова, което бяха направили, но се съмняваше, че би бил способен да я погледне право в очите и да отрече преживяното от двама им блаженство. Трепна, когато погледна към вратата на стаята му, тъй като си спомни какво се бе случило след това. Мили Боже, той беше плакал!

Щом стигна стълбите, се вкопчи в перилата. Пое си дълбоко въздух няколко пъти. Това, съчетано с известна доза решителност, свърши работа и тя възвърна хладнокръвието си.

Не, каквото и да се бе случило — обидата, сълзите, разкритията — то е било необходимо. Сега поне знаеше откъде да започне. И, каквото и да станеше, щеше да пази спомена за това, как бе лежала в обятията на Джес и как се бяха любили, както и абсолютната увереност, че на Земята не съществуваше друга жена, която би задоволила страстта, усетена в него предишната нощ. Може и да я мразеше, но все още не беше прекалено късно за тях. Все още. Тъй като Джес Прайд не й беше вече съпруг само на книга. Той отново й беше любовник.

 

 

Роуз и Дилън седяха сами край кухненската маса. Както изглежда не забелязаха появата на Лейси на прага. Или поне Роуз искаше да създаде такова впечатление, когато остави със замислено изражение чашата си с кафе и, набърчила леко чело, заяви:

— Джес замина за Далас. Обади се да каже, че не е сигурен кога точно ще се прибере. Не по-късно от събота, разбира се. Аз пък мислех да го питам дали не е чул пантерата снощи — взе отново чашата с кафе и обви пръстите си около нея, сякаш й бе приятно да усеща излъчващата се от нея топлина. — Такъв неестествен звук. Подобен на женски вик. Почти не съм мигнала, след като го чух. Вас със Сибил събуди ли ви? Знам, че точно това е събудило и бедния Джес и го е накарало да стане толкова рано, че вече да е пристигнал в града.

Дилън седеше с профил към Лейси, но тя забеляза червенината от смущение, оцветила лицето му. Очевидно той също бе усетил присъствието й, точно както си бе помислила и тя и това доказваше за сетен път, че коментарите на свекърва й бяха предназначени точно за нея.

Нейните собствени бузи също пламнаха от унижение, когато осъзна какво става. Нямаше никаква пантера. Несъмнено Роуз бе разбрала нещичко от случилото се между тях с Джес. Не смееше да мисли какво точно бе чула тази нахалница. Вероятно бе стояла с долепено към стената ухо, от мига, в който съпругът й бе разбил стъклата на френския прозорец, до разтърсилия ги доста по-късно оргазъм.

Влезе в кухнята, дръпна един стол и заяви безметежно:

— Извинявайте, не съм имала намерение да подслушвам, но нямаше как да не чуя приказките ви за някаква пантера. Никога не съм предполагала, че живеят толкова близо до цивилизацията — усмихна се отново, този път на Лъз, която се приближи до нея с кана горещо кафе в ръка. Щом чашата й бе напълнена с уханната черна течност и яйцата с бекон и царевичната каша, които си избра от предложеното меню — сервирани, тя насочи отново внимание към своята събеседница. — Но грешиш за Джес, майко Роуз. Той беше с мен през по-голямата част от нощта и не мисля, че някой от нас е чул виковете на котките.

„А аз пък не крещя като тях“ — довърши наум тя, като гледаше свекърва си, без да мигне. Без да обръща внимание на намека, тя от своя страна се обърна отново към сина си.

— Няма значение, предупреди хората да бъдат нащрек, тъй като в околностите явно се е появила някоя от дивите котки. Не искам да се тревожа, че някой може да пострада в мое отсъствие.

Този път не беше нужно Лейси да се преструва на заинтригувана. Изпълни се веднага с недоверие, като направи връзката с местонахождението на своя съпруг.

— Само не казвай, че Джес те е помолил да отидеш при него в Далас. Затова ли се е обадил?

Усмивката на Роуз бе покровителствена, тонът й — развеселен и снизходителен.

— Глупаво момиче. От първия ден, в който се запознахме, винаги си ме чувствала като заплаха към себе си. Все се тревожиш, че по един или друг начин ще застана между вас с Джес. Ето и сега, дори лишена от памет, пак си изпълнена с несигурност и ревност както обикновено. Интересно, нали? Човешката психика, имам предвид. Очевидно това са по-скоро вродени, отколкото придобити слабости в характера.

— Майка отива в Калифорния, Лейси — намеси се Дилън с приятелска усмивка, която й се стори като бяло знаме, сигнализиращо временно примирие. — Етърва й е много болна. Майка разговаря снощи с нейния съпруг и той я посъветва да отиде колкото се може по-скоро там.

— Съжалявам — произнесе тихо младата жена, като сведе очи към салфетката върху скута си и задвижи развълнувано пръсти. — Познавам ли я?

— Ема ли? — попита Роуз и се изсмя недоверчиво. — Съвсем слабо. Знаеш ли, смятам, че ти така и не разбра, че си само временно сред нашето семейство. Как да ти го обясня, та да разбереш?

— Майко… — обади се предупредително Дилън, но беше пресечен моментално.

Роуз го накара да замълчи с поглед, след което се обърна отново към снаха си, със студено и опасно изражение на лицето.

— А, сетих се. Мисли за себе си като за постоянния вятър, който духа от време на време по тези места. Не е сред нещата, на които ние, собствениците на ранчо, гледаме с леко око — той е потенциално разрушителен и определено се страхуваме от него — но никога не е нещо повече от кратковременна лудост — усмихна се и дори протегна ръка, за да потупа Лейси по дланта. — А сега, както си лишена от паметта си, ти нямаш достатъчно сили да издухаш даже няколко перушинки.

Младата жена се разсмя. Искрено, от сърце. Дали бе познавала друг с такава неуморима злост в душата? Нямаше нужда от спомени, за да си отговори на този въпрос. Краткият й пристъп на срам бе излекуван моментално от обидната грубост на нейната събеседница и внезапно си даде сметка, че има причина да празнува.

Когато Лъз й сервира закуската, Лейси вдигна портокаловия си сок.

— Вдигам наздравица за етърва ти. Дано болестта й не я отнесе преди нейното семейство да е готово да се раздели с нея — отпи, след това остави чашата. — Знаеш ли, бас държа, че случаят е точно такъв. Ами да, ако тя е дори наполовина толкова пиперлия като теб, майко Роуз, бас държа, че ще посрещне и следващото хилядолетие. Няма ли да бъде прекрасно?

Лицето на свекърва й посивя като покритото с облаци, мрачно небе навън. Дилън се задави ненадейно с нещо, което явно бе глътнал накриво.

Без да им обръща внимание, Лейси заби вилица в златистия омлет, отхапа от намазаната с масло припечена филийка, след което побърза да избърше със салфетката ъгълчетата на устата си, осенена от нова идея. Очите й се разшириха; преглътна припряно и обясни:

— О, колкото до мен и праволинейния вятър, нали така го нарече, сравнението беше добро, но ми се струва, че си ме подценила. Вече научих достатъчно неща за себе си през последните няколко дни, за да мисля, че в действителност представлявам доста по-голяма заплаха. По-скоро като каучукова топка, паднала насред навалицата, която предизвиква такъв хаос, че след това никой не може да разбере какво е останало здраво. О, и още нещо, във връзка с което грешиш. Вече си спомних едно-две неща — отпи от сока си продължително, изнервящо бавно, после се усмихна на събеседниците си. — Разбрах, че съм казала някоя и друга лъжа на всички ви.

Роуз изви с интерес тъмните си вежди и дори Дилън, обикновено бдителен като затиснат в ъгъла койот, се бе привел напред, забравил предпазливостта си.

— Първо, аз не съм писателка. Правя кукли — сви извинително рамене. — Е, всъщност, не е нужно да бъда чак толкова скромна, аз съм доста повече от това — един изключително надарен човек на изкуството. Моите кукли не са просто кукли. Те са безупречни портрети на живи хора.

Свекърва й се облегна назад и кръстоса ръце пред гърдите си. Усмихна се снизходително, като родител на дете с прекалено развинтена фантазия.

— Както ще потвърдят всички, аз нито за момент не повярвах на твърденията ти, че си писателка. Каква пък е тази нова лъжа сега? Създателка на кукли ли каза? Това вече и съвсем умно. И оригинално. Как, за Бога, го измисли?

— Внезапно си спомних брат си. Той ме наричаше Роден. Миг след това погледът ми попадна върху куклата, която съм оставила тук, в „Южна звезда“. Знаеш ли, просто усещах как дланите ми ваят лицето й, а след това го изрисуват, докато се наблюдавам в огледалото.

— Хмм, колко интересно. Аз обаче си спомням като ни каза, че си единствено дете, без никакви братя и сестри. Ти помниш ли, Дилън? — попита натъртено Роуз.

На Лейси й дожаля за девер й, който отчаяно се мъчеше да насочи разговора в по-неутрална посока. Затова побърза да признае вината си, така че да не му се налага да се включва в нежеланата от него словесна схватка.

— Добре. Ти сама го забеляза! Нали преди малко заявих, че съм лъжкиня? Несъмнено е точно така. Както откривам, излъгала съм ви за доста много неща.

— Е — произнесе свекърва й и се изправи. — Не ми е неудобно да призная, че ме сварваш напълно неподготвена за новата си тактика и че не мога да проумея каква е целта ти. Трябва обаче да приключа с приготвянето на багажа. Ранди Хокинс ще докара колата отпред след трийсет минути.

И обърна гръб на младата жена, за да даде последни инструкции на големия си син, като я игнорира като циркаджия, чийто номер първоначално я бе заинтригувал и същевременно — отвратил, а сега само я отегчаваше. Поне това впечатление се бе постарала да направи. Лейси не се заблуждаваше. Тя бе спечелила тази битка с изненадващата си капитулация и бе сварила свекърва си неподготвена. Доволна от изхода на този мач, в който изобщо не бе желала да участва, младата жена похапваше и отпиваше спокойно от силното си кафе, почти без да обръща внимание на разговора между роднините на съпруга си, докато не чу неговото име. Роуз бе споменала, че трябвало да се прибере навреме за съботното парти. Сега пък каза на Дилън да провери при Мати дали е довършила поставянето на мънистата по официалната й рокля.

Очевидно в събота беше рожденият ден на Джес и според обичая щяха да дадат прием в негова чест. Лейси реши да провери съдържанието на огромния си гардероб, за да избере някой подходящ тоалет. И това нямаше да бъде проблем, стига да не се окажеше, че абсолютно всичките й дрехи са червени.

В момента обаче имаше да мисли за по-сериозни неща. Излезе във фоайето и застана зад гърба на свекърва си, готова да й нанесе още няколко удара.

— Ако ме извините, аз също трябва да тръгвам. Отивам да си измия зъбите и да си освежа грима, тъй като трябва да тръгвам за града. Налага се да проследя още една лъжа, да разбера защо съм я казала. Това ще ми помогне да си оправя отношенията с моя съпруг.

Думите й привлякоха вниманието и на двамата и те я погледнаха.

— Може ли да те помоля за нещо? — обърна се към своя девер тя, сякаш забравила напълно за свекърва си. — Възможно ли е да ми заемеш няколко долара? Джес ми каза, е съм имала собствени пари някъде. Щом възстановя напълно паметта си, ще се сетя къде съм ги оставила и ще мога да ти се издължа — усмихна се; дори тя самата бе изненадана, че се забавлява толкова. — Разбира се, като се има предвид каква лъжкиня се оказах, няма причина да ми вярваш.

Дилън се засмя, поклати глава и извади портфейла от задния си джоб.

— Не, не мисля, че ще чакам със затаен дъх да ми върнеш парите — извади три двайсетдоларови банкноти. — Това би трябвало да ти стигне за днес.

— Благодаря — отвърна младата жена и прие парите без колебание. — Приятно пътуване, майко Роуз — заяви през рамо тя, като мина покрай нея. Щом стигна до стълбището, спря и погледна назад. — Току-що си спомних още нещо. Странно, това са любимите думи на майка ми: „Всеки път, когато забравиш нещо, което си смятал да кажеш, спестяваш една лъжа.“ Не е знаела в какъв разказвач на истории ще се превърна, нали?

— Странно, но никога досега не си споменавала за майка си — рече Роуз.

— Сериозно? Но сигурно не съм разправяла, че съм се родила от морска раковина.

Свекърва й не отговори на този въпрос. Вместо това предпочете да отвърне на въпроса, оформил се в собствената й глава.

— След като стана дума за многобройните ти измислици, Лейси, коя от тях се надяваш да докажеш като невярна с ходенето си в Рустър Корнър? Най-любимите ти лъжи бяха свързани с времето преди Джес и Тексас.

— И аз така си мислех. Джес обаче не може да не ти е казал за ужасията, която съм му наприказвала в деня, преди да си тръгна оттук миналия месец — изчака, макар да бе убедена, че няма да получи отговор. Наблюдаваше внимателно лицата им; очевидно се усъвършенстваше в предричането на реакциите им. За момент се уплаши, че е сгрешила, че немигащите им погледи доказваха абсолютната им убеденост в нейната вина. — Говоря за аборта, който не съм направила — уточни тя.

Дилън я изненада с гневното си избухване.

— Не знам какво, по дяволите, става тук, Лейси. Не знам нищо за това доколко си била писателка или майсторка на кукли. Или за майка ти и брат ти, след като винаги си ни казвала, че си била отгледана от баба ти. Но знам какво причини на Джес, когато уби неговото бебе. И това не беше лъжа. Никой, който притежава поне капчица почтеност не би лъгал за нещо толкова важно. Нещо повече, не мога да повярвам, че би причинила такова нещо на Сибил. Не и след като знаеше какво значеше за нея да погребва бебетата, които бе носила в продължение на почти девет месеца — гласът му потрепери и секна за секунда. — Не искам да кажа, че не заливаше непрестанно всички ни със злобата си, но ти беше мъчно за Сибил. Виждах го всеки път, когато мислеше, че не те гледам. Така че, говори каквото си щеш, по дяволите, прави каквото щеш, само не казвай, че си излъгала по повод на нещо, което би ни съсипало всичките, повече от която и да било друга твоя постъпка.

Лейси погледна към пода. Девер й излетя от стаята и дори се блъсна в нея, но въпреки това не забави крачка. Видя сълзите в очите му и усети познатия срам. Наистина се усъвършенстваше все повече и повече. Само през последните два часа бе успяла да накара двама мъже да заплачат.

Вдигна поглед с намерението да се сбогува набързо със свекърва си, но думите заседнаха в гърлото й от онова, което видя в очите й. Страх. Решителността взе връх над емоциите и тя кръстоса ръце.

— Точно така, не се предавам. Все още не притежавам достатъчно части от пъзела, за да го сглобя, а онези, които съм открила не си пасват. Аз обаче ще се справя, тъй като, каквато и да съм била преди, каквито и да си били мотивите ми, сега съм най-вече жената, която обича Джес Прайд и още по-важното, която и той самият обича — кимна, като видя несъгласието в широко отворените очи на Роуз. — Вярвай ми, истина е. О, да, ти имаше право — той ме мрази. Но помисли за следното. Понякога любовта и омразата са толкова близки една до друга, че е трудно да бъдат различени. Знам, че разбираш какво искам да ти кажа. И ти не си чак такава светица. Готова съм да заложа шейсетте си долара, че Р. Дейвис понякога ти се е ядосвал много и дори си започвала да се тревожиш, че те мрази, макар дълбоко в себе си да си била уверена в любовта му.

Събеседницата й хлъцна, но младата жена нямаше представа какво точно означаваше реакцията й. И, без да обръща внимание на неудобството, което усещаше до върховете на пръстите си, продължи:

— Ако съм права и в сърцето на Джес е останала дори искрица от любовта му към мен, в мен все трябва да има нещо, което заслужава да бъда обичано. Така че отивам да се боря за него, Роуз — приближи се до нея, но тя не се обърна. — Може би когато се прибереш вкъщи за рождения му ден, ще можем да започнем всичко отначало.

— Надявам се — отвърна глухо свекърва й.

На Лейси поне й се стори, че е чула това. Но беше напълно възможно да не бе казала нищо. Може би само й се искаше да го бе казала.

Когато заизкачва отново стълбите, изведнъж се почувства така изтощена, че за момент се запита дали ще успее да стигне догоре. Влезе в стаята си и разбра, че посещението й в Рустър Корнър щеше да бъде отложено отново. Засега. Поне за два часа, докато си починеше и възстановеше силите и равновесието си.

Заспа почти веднага, щом легна, но точно преди да потъне в дълбок сън й се стори, че чу някой да се движи в другия край на спалнята. Впечатлението изчезна почти мигновено, заменено от появата на пантера, чиито очи бяха толкова черни, колкото и козината й. Към нея се присъедини втора, толкова слаба, че ребрата й стърчаха, само че нейната козина не беше черна, а червена като пламък. И тогава към двете котки се присъединиха още няколко. Те се приближаваха една по една, като образуваха кръг и ето, че тя се оказа заобиколена от шест неспокойни, непрестанно движещи се животни. Разпозна ги всичките: Роуз, Сибил, Дилън, Либи, Джоуи и най-накрая — Джес. Те не ръмжаха, нито пък се зъбеха, както можеше да се очаква. Вместо това мъркаха тихо, ритмично, хипнотизиращо. Знаеше, че това е трик, с цел да спечелят доверието й. Беше сигурна, че е само въпрос на време, преди да се приближат и да я убият. Но, странно, близостта на смъртта не я плашеше. Нито пък перспективата за непоносимата болка, която я очакваше, когато щяха да впият в нея острите си нокти и зъби и кръвта й щеше да потече от челюстите им. Изпитваше благоговение към тяхната смелост и целеустременост. Беше напълно справедливо да плати за лъжите си. И тогава го видя, застанал над всички тях, върху гранитните скали край водопада. Клей Уотърс. Прииска й се да изкрещи. Не! Не беше честно! Тя имаше да отговаря пред тях, не пред наетия си от тях убиец!

И тогава се разкрещя, а звукът наподобяваше точно виковете на заобиколилите я котки.