Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (22)

Двадесета глава

Много по-късно Лейси седеше отново на верандата, осветена от розовата зора, обвита като пашкул в объркване, недоверие и мъка.

Не помнеше кога точно я беше пуснал Джес и бе излязъл, а тя се бе строполила на пода. Нямаше представа колко дълго бе лежала там, нито пък помнеше как в крайна сметка бе събрала сили, за да се изправи на колене. Не знаеше как се бе довлякла до терасата и как бе минала през стаята си, без да се повали върху леглото.

Спомняше си само ужасното обвинение и своя протест:

— Не! Това не е вярно! Не бих могла да направя такова нещо! Не бих могла да убия… не и нещо, което обичам. Не и бебето, което съм създала с мъжа, когото обичам.

А може би изобщо не бе изрекла на глас протестите си. Може би те бяха останали заключени в съзнанието й, също като спомените. Но не и сълзите. Беше плакала дълго. За нероденото бебе, на което бе отнела живота дори още преди да бе поело първата си глътка въздух. За Джес и агонията, която го бе видяла да преживява отново, докато й бе разказвал. И за самата себе си.

Когато най-после сълзите й пресъхнаха, тя се зае с неблагодарната задача да сглоби пъзела, наречен Лейси Джеймс-Прайд — жената, която, както започваше да вярва, никога нямаше да може да си спомни.

Нямаше съмнение, че целият персонал в калифорнийската болница, я бе харесал. В деня, преди заминаването й, болните деца и мнозина от сестрите и лекарите бяха дошли да я изпратят с подаръци и спомени от престоя й там — някои затрогващи с грижовността си, други — предназначени да я разсмеят, за да не се разстрои от раздялата с новите си приятели, с които най-вероятно нямаше да се види повече. Две сестри дори бяха изтрили тайно сълзите си, след като си бе тръгнала.

И малкият Джони Декър. Лейси се усмихна, като се сети за десетгодишното, болно от левкемия дете, с което се бе запознала. Двамата бяха стояли един до друг в инвалидните си колички — тя, докато чакаше да й направят рентгеновите снимки, а то — за поредната процедура от ужасната, влудяваща химиотерапия. Беше го навестявала почти всеки ден в детското отделение. Последния път, когато се видяха, Джони дойде в стаята й доста след приключването на приемните часове, тъй като не могъл да заспи, без да си вземе довиждане с нея. И й даде нарисуваната от него несръчна скица с молив на двама им, седнали в инвалидните си колички. Направи й впечатление, че в нея две неща бяха непропорционално увеличени: огромните усмивки на издължените им лица и гигантските колелета на инвалидните колички. Младата жена бе разбрала веднага какво означаваше всяко едно от тях. Прегърна го, притисна го към гърдите си и промълви:

— Аз също те обичам, Джони и вярвам, че един ден и двамата ще бъдем отново здрави и силни — надраска нещо върху лист хартия, пъхна го в ръката му и рече: — Това са телефонният ми номер и адресът в Тексас. Майка ти ми даде вашите. Така че когато и двамата се оправим, ще си направим парти, за да отпразнуваме.

Сега, като посрещаше сама тъжната зора на третия си ден у дома, Лейси стисна клепачи, едновременно натъжена и разчувствана от този спомен. Как можеше да повярва, че героинята на Джони и чудовището, за което я мислеха всички тук, са едно и също същество?

Трепна, тъй като се сети какво бе казал Джес за жестоката й подигравка, насочена към Либи по време на бала на петролните барони. Можеше само да се пита какво бе казала или причинила на Сибил и Дилън, за да ги настрои така срещу себе си.

Ами обвинението, което бе чула да изрича Дилън за това, че се била омъжила за брат му само заради парите? Не, всичко това нямаше никакъв смисъл. Джес лично й бе казал, че му купила „Порше“-то с личните си пари, пари, които имала още преди сватбата им.

Потърка очите си, горящи от сълзите и липсата на сън, и въздъхна. Толкова много неща нямаха смисъл. Толкова много дупки трябваше да бъдат запълнени. Като коренната промяна в отношението на Торн към нея. Според думите на другите, нейният верен приятел и защитник преди й е бил отявлен враг. Но нали обикновено животните бяха постоянни в пристрастията и нетърпимостта си?

Ами твърденията на Джес, че била писателка? Не бе видяла доказателство за това, но, честно казано, не бе и мислила особено по този въпрос. Не й бе останало време, тъй като беше заета с незавидната задача да се защитава — нещо толкова лесно, колкото да се изкачи Еверест със завързани очи, особено когато към теб летят непрестанно куршуми от намеци и открити обвинения. Въпреки това й се струваше, че има нещо невярно в твърдението за писателските й занимания. Действително гледаше на себе си като на човек на изкуството. Но не такъв, който борави с думите. Стисна клепачи и се устреми към усещането, тъй като не разполагаше със спомени. И за своя изненада действително успя да измъкне някакви възпоминания от тайните кътчета на мозъка си.

Видя се като във филм, макар сцената да беше неясна и леко нефокусирана, подобно на домашно направен филм, гледан в прекалено осветена стая. Въпреки това бе сигурна, че е тя самата. Беше много по-млада, вероятно на тринайсет-четиринайсет години. Видя същото тъмнокосо момче, което вече си бе спомнила и преди. То се приведе над рамото й и посочи към нещо пред тях. „Не е зле, Роден. Искам да кажа, изглежда също като нея, но кой ще разбере, че това е мама? Ако искаш да им вземеш акълите и да спечелиш тези състезания, трябва да скулптираш някой, известен като Майкъл Джексън или Шер. Тях всички ще ги познаят.“

Споменът избледня и се превърна в черно петно, но възбудата на Лейси нарасна още повече, когато скочи от шезлонга и се втурна в стаята си. Вдигна куклата и се взря в лицето й, което бе пълно копие на нейното собствено. Вече знаеше, че тя бе нейно творение. Отпусна се върху близкия стол, постави я в скута си и прокара пръсти по порцелановото й лице. Не я проряза очакваният електрически удар на спомените, докато докосваше гладките й, безупречни черти. Въпреки това бе абсолютно сигурна, че именно тя е създателката на копието на загадъчната Лейси Джеймс-Прайд.

Защо тогава е било нужно да се представя за писателка? Освен ако… Но това бе пълна лудост. Кой друг можеше да бъде, освен Лейси Джеймс-Прайд? Как можеше да се е озовала тук куклата, ако не я бе донесла тя самата? Как щеше да си спомня Клей Уотърс? И, най-важното, как сърцето й щеше да разпознае това, което умът все още отказваше да признае? Та тя бе дълбоко, безнадеждно влюбена в своя съпруг.

„Толкова влюбена, че премахна неговото бебе?“ — попита неумолимо умът й.

Лейси скочи на крака. Така и не забеляза, че куклата падна беззвучно и без да пострада върху дебелия плюшен килим. Прескочи я — дори не я погледна, грабна няколко ката бельо от скрина, една риза, панталони и удобни обувки от стенния гардероб. Захвърли всичко върху леглото, след това се втурна към вратата на терасата, затвори я и примъкна до нея тежката табуретка, която стоеше пред тоалетката; тя трябваше да ги задържа докато поправеха счупената й брава. А после се отправи към банята, като пътьом измъкна през главата си тениската.

Чувстваше се ободрена и развълнувана от откритията — колкото и нищожни и страшни да бяха те — които бе направила в мъчителните опити да си припомни коя е. Застана под топлия душ и подпря гръб в облицованата с плочки стена. За първи път, откакто бе изпълзяла по пода няколко часа по-рано, забеляза болката, която сякаш бе проникнала до всяка поричка на тялото й. Чувстваше се безсилна и замаяна, усещаше силно пулсиране в тила, чак до основата на черепа. Повечето бяха остатъчни симптоми от бясната страст, с която се бяха любили и която бе изчерпала силите й. Останалите бяха просто доказателство за силната й умора и липса на съпротивителни сили след злополуката.

Сведе поглед към покрития с плочки под и забеляза тънката червена струйка, която се стичаше заедно с водата към канала. Едва тогава усети лека болка; нещо се бе забило в стъпалото й. Наведе се и откри веднага тънкото стъкълце, което стърчеше от малкия, безвреден разрез. Извади го без проблеми с дългия си маникюр. Потрепна, по-скоро от спомена за счупените френски прозорци, отколкото от болка. Поредната бойна рана. Каква ирония; това, което кървеше, бе най-безобидната от всички рани. Пусна стъкълцето в канала и посегна към кофата и сапуна. С въздишка се намести отново под топлата струя, затвори очи и повдигна лицето си към нея. Почивката и сънят трябваше да почакат. Прекалено много въпроси молеха за отговори, които не можеха да бъдат отлагани повече. Залогът бе прекалено голям.

Мислите й се върнаха към Джес. Тъмното, красиво лице, което се появи в съзнанието й, я гледаше укорително и разгневено, но Лейси отказа да отстъпи. Ако наистина бе виновна за онова, в което я обвиняваше той, щеше да открие причината и някак си щеше да поправи стореното зло, дори това да струваше живота й.

В същия момент образът на съпруга й бе изместен от този на Клей Уотърс. Младата жена трепна уплашена и настръхна, но решимостта й се възвърна почти веднага. Даже Уотърс и заплахата, която представляваше той — реална или измислена — нямаше да й попречи да намери ключа, с който да отвори всички заключени врати в своето съзнание и да открие отговора на най-важния от всички въпроси: Как бе възможно в нея да съществуват двама толкова различни човека?

 

 

Мат Пийчър бе на път да наруши всички етични закони, в това число професионалната си клетва и брачния обет към своята съпруга Джейни. Готвеше се да прави любов с една от своите пациентки, когато телефонът иззвъня. Като проклинаше на висок глас и Бог, и Александър Греъм Бел, той се завъртя на една страна и протегна ръка в мрака към неприятно звънящия уред. При това успя да събори на пода последния брой на „Плейбой“, преобърна отвореното шишенце с аспирин и за малко не счупи вазата, в която бе поставена една роза. Едва след това успя да се добере до слушалката и да излае едно раздразнено „ало“ в нея.

Когато до слуха му достигна колебливото „Пийч? Ти ли си?“, лицето му пламна. А и как иначе? Звънът го бе извадил от компрометиращия сън, в който главната действаща фигура бе същата пациентка, която му се обаждаше сега. Надигна се до седнало положение, преди да отговори, като хвърляше засрамени погледи към своята съпруга, свита в другия край на леглото, потънала в блажения сън на неведението.

— Да, Лейси, аз съм. Можеш ли да почакаш за секунда?

„Боже всемогъщи, колко ли е часът? — запита се той, като стана от леглото и погледна към светещия циферблат на часовника, на път към банята. — Четири сутринта! Какво, по дяволите, става?“

Затвори вратата след себе си и заговори отново по телефона:

— Окей, вече съм на линия. Извинявай. Не исках да будя жена си. Тя трябва да става с децата в… О, по дяволите, какво ми става? Нещо не е наред, иначе нямаше да се обадиш, а аз съм се разбъбрил. Прости ми, Лейси. Просто съм… — „в шибано разположение на духа, защото точно сънувах, че те чукам“ — довърши наум той. След което смени темата. — Няма значение. Кажи ми. Какво не е наред?

Настана дълго мълчание и за момент Мат дори се уплаши, че тя ще затвори. Точно се канеше да заговори отново, когато тя се обади.

— О, Пийч, нищо не е наред. Аз, това място, всичко — заяви тя със същия глас, който той щеше да помни до края на дните си заради музикално чистото му звучене. В него обаче се долавяше особена, нехармонична задъханост, която го преследваше.

Дори веднъж бе споменал за това пред Джейни, като го сравни с нереалните звуци, издавани от вятъра, в тресавищата на Айл ъв Скай, където бяха прекарали медения си месец.

— Добре, Лейси, разкажи ми спокойно всичко — рече той.

— Ммм, дай ми една минутка, Пийч. Не мислех, че ще бъде толкова трудно, но… по дяволите.

Мат побърза да я успокои.

— Разполагаш с колкото време искаш.

Спомените за съня му вече се бяха разсеяли почти напълно. Въпреки това трепна, като се сети за своя дългогодишен приятел и колега Джейкъб Айвърс, който също бе взел участие във възстановяването на Лейси. Знаеше добре какво щеше да каже хитрият психолог. Тази нощ не бе първата, през която сънуваше Лейси и бе признал това пред своя приятел.

— Ето ти една толкова типична и очевидна фройдистка история, че чак ме напушва смях, Мат. Помисли само. Ти обичаш съпругата си, но тя е бременна отново и несъмнено не я интересува особено кой ще бъде отгоре. Прибави към това най-великолепната пациентка, която сме лекували и двамата и, гарантирам ти, ще получиш отговора. Ако трябва да се изразя с технически жаргон, ще кажа, че същността ти е потисната от професионалната дисциплина и предаността ти към Джейни. Това обаче не променя факта, че си едно вечно надървено копеле — последва звучен удар по гърба и злобен смях. — Съвсем просто е, Мат, твоят случай е пример за това как патката води мъжа за носа. И няма защо да се срамуваш. Дори е напълно нормално. Може и да не ми повярваш, но дори аз — най-съвършеното същество след Бога — си позволих един-два пъти да се отдам на страстни мечтания и въздишах горестно, когато двамата с теб бяхме принудени да подпишем документите, удостоверяващи, че очарователната мисис Прайд може да напусне болницата.

Младият мъж се отърси от цялата тази похотливост и психоаналитични бръщолевения и навлече престилката на завършен професионалист. Заслиза бос по забележителното спираловидно стълбище от чист мрамор, седна на долното стъпало и подпря лакти на коленете си. След което додаде предпазливо:

— Освен ако не става дума за нещо, за което би могъл да ти помогне д-р Айвърс. Така ли е, Лейси? Затова ли се колебаеш да говориш? Искаш ли домашния му номер? Знаеш добре, че той няма да има нищо против.

— Не — отвърна тя и продължи решително. — Проблемът няма нищо общо с него. Просто…

Чу я да изпъшква и отвори уста, за да я успокои. Тя обаче го изпревари и избъбри припряно причината за среднощното си обаждане.

— Възможно ли е да съм правила някога аборт?

За първи път през дванайсетгодишната си практика като лекар д-р Матю Пийчър се почувства като поразен от гръм. Не от въпроса. Или поне — не точно от въпроса. Може би от всичко, което намекваше той или просто от онова, което не обясняваше.

— Да не смяташ, че си спомняш да си правила аборт, Лейси?

Събеседничката му не отговори.

— Затова ли си напуснала съпруга си? Възможно ли е да си го обвинявала, че те е накарал да махнеш силно желано от теб дете? — още не бе довършил последните си думи, когато я чу да плаче — тихо, безпомощно. — Лейси, не прави това. Обади ми се заради някакъв въпрос, който очевидно е от голямо значение за теб.

Младата жена подсмръкна няколко пъти, като очевидно опитваше да се овладее, след което рече:

— Струва ми се, че вече ми отговори, Пийч.

Още по-объркан, Мат потърка смутено чело.

— Нищо не разбирам. Според мен трябва да се върнем отново на въпроса. Ти ме попита дали е възможно да си правила някога аборт, нали така?

— Да — отвърна, вече по-спокойно, тя. — И предположението ти, че може би съм си припомнила случилото се, ми каза всичко. Нужно ми е да знам истината. Ти ми каза, че никога не съм била бременна, но очевидно не е ставало дума за прекъснати бременности.

Лекарят почеса оредяващата коса на тила си.

— Окей. Аз самият се обърках окончателно, но искам да ти обясня две неща. Може би това ще ни помогне. Когато ни докарат пациент без документи за самоличност, който — поради каквато и да било причина — не може да ни помогне да я установим, ние го кръщаваме Дж. Доу, Джон или Джейн, в зависимост от пола. След това се предприемат някои рутинни стъпки с цел идентифициране на пациента. Позволяваме на полицията да вземе отпечатъци и да му направи снимки, за да бъде сравнен с онези на липсващите хора, дадени за издирване. В твоя случай снимането беше невъзможно. По-точно не и веднага, поради сериозните лицеви наранявания. А отпечатъците не ни отведоха никъде. Оттук нататък някоя от медицинските сестри оглежда пациента за отличителни белези като татуировки, белези или родилни петна. Измерваме килограмите и височината и определяме възможно най-точно възрастта. След това навлизаме в още по-големи подробности. Така например се правят рентгенови снимки на всичко, като се започне от зъбите и се стигне до пръстите на краката. Случва се името на нашия Дж. Доу да бъде открито именно чрез сравняването на тези снимки със снимките, правени при някое предишно счупване на кост. Или пък при сравняване на настоящата картина на зъбите с описанието в здравния му картон. В твоя случай при всеки опит се оказвахме с празни ръце. Ти беше порядъчно начупена, но не виждахме следи от никакви предишни счупвания или проблеми със зъбите. — Мат спря да говори в продължение на няколко секунди, за да й даде възможност да му зададе някакъв въпрос, ако имаше такъв. Тъй като единствената й реакция бе продължителна въздишка на раздразнение, той продължи: — В такъв случай сменяме тактиката и се насочваме в друга посока. Правим щателен оглед на половите органи, за да решим дали нашата пациентка е девствена или не, дали е раждала и т.н. — изкашля се. — Понякога успяваме да установим даже някои по-особени сексуални привички, които ни помагат да добием доста точна представа за наклонностите на нашия Дж. Доу.

— Разбрах, Пийч — прекъсна го нетърпеливо Лейси. — Благодаря. Вече те пускам. Извинявай, че те събудих — смехът й прозвуча празно и тъжно, с нотки на безвъзвратност. — Помниш ли като ме обвини, че съм била много нетърпелива? Както виждам промяната на обстановката не ми е помогнала да придобия тази добродетел.

— Лейси, почакай. Тук има нещо, което не разбирам. Каза, че съм отговорил на въпроса ти дали си правила аборт. Това не е вярно. Не мога да ти отговоря, защото не знам.

Беше готов да се закълне, че усети лек удар от електрическата енергия, която протече по телефонната линия чак от Тексас.

— Как е възможно това, Пийч? Как може да не знаеш? Ако сте търсили доказателства…

— Една прекъсната до шестата седмица бременност може да не остави забележими следи и следователно да не бъде установена. Доколкото си спомням ти казах, че според установеното от прегледа не си девствена и не си износила докрай бременност. С други думи, очевидно беше нечия любовница или съпруга, но не и майка. Не си спомням да съм споменавал за наблюдавани изменения в шийката на матката, говорещи за прекъсването на бременност в съвсем ранен етап. Още тази сутрин ще прегледам картона ти, за да видя дали съм правил някакви проучвания във връзка с това, но съм почти сигурен, че не съм. Това нямаше да бъдат сред доказателствата, които щяха да ни помогнат да те идентифицираме, тъй като резултатите от гинекологичните прегледи са доста уклончиви. Освен това състоянието ти беше доста критично и не искахме да поемаме подобен риск. Не бих си губил времето с тях, при положение, че беше все още доста слаба физически.

— Но все пак измененията в шийката на матката, причинени от аборт, направен дори през първите седмици на бременността, могат да бъдат установени, така ли? — попита младата жена.

Доктор Пийчър долови вълнението в гласа й и се усмихна, тъй като се сети за надеждата, която бе усетил в нея само преди малко повече от седмица, когато бе научила, че има име, съпруг и дом. Усмивката му обаче изчезна почти веднага, когато си спомни твърдението й в началото на разговора, че всичко се било объркало. Съзнанието му се изпълни с десетина въпроса, но той ги пропъди, за да отговори на нейните.

— Бих казал, да. Определено.

— Добре тогава — заяви тя, вече по-уверено. — Остава само да си намеря лекар — и изведнъж, съвсем неочаквано, се разсмя. Този път щастливо. — Колко лошо, че си толкова далеч, Пийч. Само след минутка вече щях да съм при теб. Ти си най-добрият.

— И ти не си чак толкова лоша — усмихна се той.

Не разбираше какво бе станало. Нито какво в думите му бе предизвикало тази промяна. Може би ако поговореха още малко, тя щеше да му даде някакво обяснение, да сподели с него нещо от онова, което бе научила за себе си, за своя живот като съпруга на Джес Прайд и причината да бъде толкова отчаяна и нещастна.

— Благодаря, Пийч — заяви припряно неговата събеседничка. — Обичам те, наистина.

Щракването обяви края на странния, тайнствен разговор.

— Да, аз също — промърмори той и натисна бутона на безжичния телефон в ръката си.

Не беше чул Джейни да слиза по стълбите, но усети присъствието й даже преди да бе достигнала до стъпалото, за да седне до него.

— Звучеше доста жално. Нещо сериозно с някой от пациентите ти? — попита тя, като се прозя сънено и отпусна глава в скута му.

— Бивша пациентка, да. Но не знам доколко сериозно. Мистериозно е най-точното определение.

— Какво значи това?

Мат сви рамене.

— И аз самият не знам.

Съпругата му протегна ръка и разроши косите му.

— Ако не желаеш да обсъждаш това от страх да не нарушиш лекарския кодекс за запазване тайните на пациента, просто ми кажи — рече тя. — Знам как да си гледам работата… стига въпросната бивша пациентка да не е безсрамната друга жена, от която се страхуваме толкова ние, съпругите домакини.

Младият мъж прибра самуреночерните коси от лицето й и отвърна честно:

— Беше Лейси Прайд. Моята Джейн Доу допреди няколко дена. Сещаш ли се?

Усети усмивката й в крака си.

— Има ли жена, способна да забрави друга толкова красива жена, Матю? Помниш ли като ви срещнах двамата с нея в болничния коридор?

— Разбира се. В деня, в който свалиха превръзките от лицето й.

— Тя имаше патетичен вид — продължи Джейни. — Но красотата й се виждаше дори под подутините и червенината, готова да излезе. Добре, че не съм ревнива, в противен случай щях да започна да те ревнувам от нея. Та как се справя тя в Тексас? Явно не особено добре, щом ти се обажда вкъщи и то в такъв час.

— И аз така мисля.

— А, виждам, че този разговор няма да ни доведе никъде.

— Причината не е в поверителното съдържание. Не и този път. Наистина не разбирам какво става — потупа я по задника. — Хайде, да се връщаме в леглото и да се възползваме от последния час и половина, преди да е дръннал проклетият будилник.

Докато се изкачваха бавно, всеки обвил с ръка кръста на другия, младата жена попита:

— Наистина ли нямаш представа?

— За причината на телефонното обаждане ли? — Мат поклати глава и въздъхна тежко. — Не, скъпа, наистина не знам. Отговорих на няколко въпроса във връзка с някои от направените изследвания и точно се готвех и аз на свой ред да задам един-два въпроса, да разбера дали има някакво положително развитие в амнезията й и как се приспособява към новия си живот, когато тя затвори.

— Не съвсем — поправи го Джейни, когато стигнаха спалнята си и се разделиха, като всеки тръгна към своята част от голямото легло. — Първо тя каза нещо, на което ти се усмихна глупаво като малкия Мат, когато разказва за заниманията на Синди в детската градина.

Доктор Пийчър потупа няколко пъти възглавницата си, за да бухне, и се намести върху й.

— Ако опитваш да разгадаеш нещо по изражението ми, според мен само си губиш времето. Просто ми беше приятно да я чуя, това е всичко. Освен това то даже не беше истинска усмивка. Мисля, че приличаше по-скоро на гримаса. Събуждането посред нощ не е сред най-приятните ми преживявания.

Джейни се примъкна към неговата част на леглото и се сгуши върху сгъвката на ръката му.

— Да — промърмори тя, доволна и вече полуунесена. — И това вероятно обяснява полуизмъчената ти физиономия, когато я сънуваш. Но не се притеснявай. Не се чувствам заплашена. Жените непрекъснато се влюбват в своите лекари. Това е същото прехвърляне на чувствата, за което говори Джейкъб. А всеки мъж, който срещне Лейси Прайд, няма как да не я хареса, тъй като тя олицетворява всичко, за което е мечтал в момчешките си фантазии.

Мат се изхили.

— Радвам се, че Лейси се обади. В противен случай може би нямаше да науча толкова много за теб. Признавам, вече знаех, че съм женен за умница, но не и че притежава способности на медиум, който интерпретира сънищата дори още преди да е научил за какво се отнасят. Това наистина е нещо ново — завъртя се на една страна. — И, само за да ти спестя страховете, които така или иначе не изпитваш, знай, че не съм сънувал Лейси Прайд — след тази благородна лъжа той я обхвана през кръста и я привлече към себе си. — Доволна ли си?

— Разбира се. Докато все така не можеш да лъжеш, винаги ще бъда доволна.

— Какво те кара да мислиш, че лъжа? — попита Мат и се привдигна негодуващо на лакът.

— Защото произнасяше името й в съня си и…

— И това доказва, че съм се любил с нея насън?

— … и издаваше същите глупави звуци, както и когато го правим двамата — довърши съпругата му. — Така че, не си прави труда да го отричаш. Прекалено добре те познавам. Освен това, тя може да олицетворява всичко, за което мечтаят момчетата, но аз съм тази, която имаш и с която си обвързан.

Младият мъж не можеше да не се разсмее.

— Значи изобщо не ревнуваш?

— Ни най-малко. Но ми се спи, затова да млъкваме, скъпи.

Той не каза нищо повече. В продължение на цели две минути. След което не издържа.

— Защо?

— Божичко, Матю. Какво защо?

— Защо не ревнуваш? Нима съм толкова безинтересен, че никоя друга жена не би ме погледнала втори път?

Този път бе ред на Джейни да се засмее.

— Разбира се, че не, глупчо. Просто знам със сигурност колко много ме обичаш. А също, че колкото и да предпочитам селската къща пред тази чудовищна сграда, която са ти оставили вашите, ти би дарил по-скоро левия си тестикул, вместо да рискуваш да я изгубиш.

— Това заплаха ли е?

— Определено. Бременна съм в четвъртия месец с четвъртото ти дете, забрави ли?

— Боже, колко обичам, когато заговори мръсницата в теб.

— Мммм. Знам. И така, заспивай и сънувай Лейси.

— Сещам се за нещо по-добро от това да сънувам друга жена.

— Ъхъ. Според неписаните Божии закони сега е време за порядъчно държание. Аз си свърших моята работа. Сега ми остава само да спя и да надебелявам — надигна се, погледна часовника и се отпусна със стон върху възглавницата си. — И да стана след час, за да храня тримата малчугани, които вече имаме.

— Добре, де, спечели. Ще сънувам. А ти спи.

И тя наистина го направи. Той обаче не сънува. Вместо това лежа буден и разтревожен. Телефонното обаждане на Лейси го бе смутило повече, отколкото предполагаше. Може би трябваше да намери време да се обади на детектив Дейли. Само за да разбере дали не са научили нещо ново за тайнствената злополука, чийто извършител бе избягал. Вероятно бе глупаво от негова страна. Внезапно обаче през тялото му премина тръпка и кожата му настръхна. Стомахът му се бе свил още в момента, в който бе взел слушалката и чул гласа й. Беше се обадил професионалният му лекарски инстинкт, на който се бе научил да вярва във всяко отношение. Усещаше го и сега, чак до върховете на пръстите си. Най-незабравимата Джейн Доу в неговата практика имаше сериозни неприятности.