Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mirror, Mirror, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Матева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 38гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2011)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Последна корекция
- sonnni(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Дона Джулиан. Огледалце, огледалце
ИК „Бард“, София, 1998
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Атанасова
История
- —Добавяне
Седемнадесета глава
Господи, обичаше този мъж.
Лежеше в абсолютна тъмнина. Светлината на пълната луна не можеше да влезе през елегантните щори, изработени по поръчка. Щом затвори очи, се пренесе отново няколко минути назад във времето, когато се бяха любили. Усещаше страстните му целувки, вкусваше дъха му, огнен и ухаещ на мента като силен ликьор. Изпъна незабележимо гръбнак като почувства отново дланите му върху гърдите си; пръстите му ги масажираха, а зъбите му дразнеха чувствителните им връхчета. Бавно — почти така бавно, както се бяха любили само допреди малко — тя си позволи да изживее отново всеки един от тези прекрасни мигове.
Либърти Амброуз бе известна с поразителната си красота и фотогеничност. Тя обаче знаеше по-добре от всеки друг, че най-силният й атрибут бе страстта. Откакто се помнеше, притежаваше особена чувствителност, която й позволяваше да пресъздава породени от силни емоции инциденти. Епизоди на удоволствие, радост, болка или гняв — нямаше значение какви точно. Трябваше само да затвори очи и да се отпусне. След секунди дишането й ставаше бавно и плитко, настоящето изчезваше и тя започваше да преживява отново вече преживяното.
Психотерапевтът, при който ходеше преди няколко години, бе обяснил, че това е вид самохипноза, рядко срещана и ценна способност. Вроден талант. „Дар“ — бе заявил той, но бе побързал да я предупреди, че това може да се превърне също така и в проклятие, сякаш настоятелната пулсираща болка и дебелите превръзки около зашитите й китки, не бяха достатъчно напомняне.
Това обаче бе тогава, в онези дни на екстаз и агония, когато бе свързвала своето бъдеще с една невъзможна мечта; беше един емоционален опит за самоубийство, реален, като разрязаните й вени.
Сега, легнала в мрака, младата жена се усмихна. Странно колко се променяше светът с времето… с подходящия човек.
Обърна се на една страна, пъхна ръка под възглавницата си, протегна другата и прокара пръсти през синкавочерните коси на Джоуи.
— Обичам те — прошепна тя.
— Защо думите ти ми звучат толкова жално? — попита той, с което я изненада; мислеше, че е заспал.
— Не, не е вярно, нали?
Повдигна леко рамо и то се докосна в дланта й.
— Възможно е. Може би просто чувам онова, което усещам в аурата ти откакто си тръгнаха Лейси и Джес.
Либърти се замисли върху казаното. Плъзна ръка по гърдите му и заигра с твърдия възел на бицепсите. Чувствата, породени от умствената проверка бяха прекалено мъчителни. Върна темата на разговор отново към тях двамата.
— Знаеш ли, че имаш прекрасно тяло за човек, който изглежда толкова слаб и жилав с дрехи, любов моя.
Гърдите му се раздвижиха от почти беззвучен смях под дланта й.
— Заслугата за това е на моите предци. Измамата и номерата са били винаги кредо за нас, китайците. Както казва Конфуций, „Постави си маска, изобразяваща крехкост и смирение, а след това победи със сила и гордост.“
Либи се засмя, примъкна се по-близко до него, за да постави глава върху рамото му и единия си крак — върху неговия.
— Конфуций, как не. Оригинални глупости на Джоуи Вонг.
— Е, добре де, но не са лоши, нали?
Младата жена се притисна по-силно към него, без да отговори на въпроса му.
— Боже милостиви, Либ, да не би вече да си се разгорещила отново? — пошегува се той.
— Не. Просто не мога да се притисна достатъчно близко в теб, струва ми се.
— В такъв случай по-добре да поговорим за това?
— Кое?
— За това, което чувстваш. Тази смесица от тъга и гняв. Тя е тук и не можеш да се отървеш от нея, дори да пропълзиш вътре в мен.
Младата жена мълча доста време, опитвайки да открие рационалното зрънце в чувствата, които бе усетил и съпругът й. Когато го откри, обясни:
— Наистина мразя тази жена, знаеш ли? Дълбоко в себе си, но днес я съжалих. Още по-лошо, повярвах й! И знаеш ли какво? Струва ми се, че съм ядосана повече на себе си, отколкото на нея. Знам, че се заблуждавам. Тя е дяволски добра, Джоуи, ще го разкъса отново най-безжалостно, докато всички — в това число и ние самите — стоим наоколо и наблюдаваме като в транс. Искам да кажа, защо, вместо да стоим с ръце в задниците, докато тя ни промива мозъците, просто не привършим с цялата история? Да подправим някое безалкохолно с цианид, както направил онзи побъркан от Джоунстаун, и не я дадем на Джес? Така поне ще му спестим по-нататъшни мъки.
— О! — промълви съпругът й. — Все още ли сме в нашата спалня или сме се отдали на някакво диво забавление?
Въпреки гнева, който се бе увеличил заедно с речта й, Либи се засмя и го удари игриво в гърдите.
— Знам, че звуча малко като в несвяст — ту си бъбрим като сестри с нея, ту пък после я представям като някакво чудовище — но точно там е и същността на въпроса, нали? В това как подлудява всички наоколо си. Достатъчно е да ме погледне с огромните си бебешко сини очи и по детски нацупени устни — за които, дявол да го вземе, все още й завиждам — и да ми каже колко уютен и хубав бил домът ми и какво правя аз? Благодаря й, сякаш не тя, а аз съм декорирала къщата! — изправи се внезапно в леглото и се намести така, че да бъде с лице към него. Притисна колене към гърдите си, обгърна ги със слабите си ръце и подпря брадичка върху тях. — Ще речеш, че сме съученички, които не са се виждали от години и бързат да се осведомят една друга за промените в своя живот. Трябваше да видиш изражението й, когато й разказвах за нас двамата — за това как се запознахме и се влюбихме един в друг. Усмихваше се с копнеж, сякаш току-що бе научила, че понякога приказките се превръщат в действителност.
— Да, двете си говорехте доста задушевно, когато се върнах, след като ходих да дам вода на Торн и да прибера конете. И знаеш ли какво си помислих? — попита той; в гласа му не бе останала и капчица хумор.
— Оо, колко си сериозен. Чак ме хвана страх да чуя.
Джоуи се търкулна, за да се приближи до нея и подпря буза на единия си юмрук.
— Мисля, че реагира така, защото наистина харесваш тази Лейси. Прословутото ти шесто чувство ти казва, че тя не лъже, че амнезията е съвсем истинска. В същото време си възмутена от себе си. Не можеш да приемеш, че е забравила ролята си на Кралица Кучка. Не искаш да й повярваш и, дори още по-силно, не искаш да я харесаш — изчака да получи отговор, но тъй като такъв не последва, изрече най-суровото си обвинение. — Защото дълбоко в себе си знаеш, че ако го направиш, съществува доста голям шанс Джес също да я хареса.
— Глупости на търкалета — заяви безцеремонна младата жена.
— Не мисля така. Може да не искаш да го признаеш, но това е истината: колкото и да мразеше въпросната личност, в същото време се радваше, че е такава егоцентрична кучка. Това доказваше, че Джес не разбира нищо от жени и че е сгрешил страшно, като не е избрал теб — усети затишието, което предвещаваше избухването й, ако стигнеше прекалено далеч, но, по дяволите, това трябваше да бъде казано, тя имаше нужда да го чуе. — А ето и заключението, Либ. Причината днес да й разправяш с такава охота за нас и нашия живот беше, че се надяваше да събудиш някой и друг спомен у нея. Ти имаш нужда тя да си спомни. В противен случай Джес може просто да й прости онова, което му е причинила, и да я остави при себе си. Ти обаче не можеш да допуснеш такова нещо; това би означавало край на контраста между теб, неистово щастливата бивша приятелка и него, измамения глупак.
Очите на Либи се разшириха. В същия момент тя вирна рязко глава, изправи гръбнак като струна и стовари юмруци върху леглото в знак на протест.
— Нека да изясним едно нещо. Да не си си въобразил, че изведнъж си се превърнал в Зигмунд Фройд, а? Придържай се към кулинарните си таланти, скъпи, защото като психоаналитик изобщо не те бива.
— Истината боли — отвърна тихо и нежно младият мъж.
— Това не е истина, дяволите да те вземат! — извика тя, но в гърлото й бе заседнала такава буца, че от него излезе само шепот. Сълзи изгаряха очите й. — Това е грозно и дребнаво, Джоуи.
— Да, така е, скъпа, но както понякога лъжата може да бъде добра, така и истината може да бъде грозна. Знаеш, че целта ми не е да те нараня. Всъщност ти нараняваш мен, като се преструваш, че реакцията ти към Лейси не е повлияна от чувствата ти към Джес. Не ме разбирай неправилно, знам, че не е съзнателно. От друга страна знам, че част от теб винаги ще милее за Джес Прайд. Никога няма да ти бъде безразлично дали е щастлив или не, но в същото време винаги ще се проявява онова зрънце низост, което съществува във всеки един от нас и което се подхранва от неговото нещастие.
Младата жена отвори уста, за да протестира, но той я прекъсна с простичката си молба:
— Изчакай, скъпа, моля те.
Безкрайно огорчена, тя извърна глава, подпря буза върху колената си и избърса една сълза.
— Знам, че ме обичаш — продължи Джоуи. — Нито една частица в мен не се съмнява в дълбоките ти чувства и предаността ти към мен… към нас, към нашия брак. Но откакто Лейси разби сърцето на Джес и се омете, ти ликуваш. О, знам всичко, и за скърцането със зъби и скубането на косите на Роуз, и Куки, и на останалите в Рустър Корнър, след недостойната постъпка на Лейси. Знам, че всички до една се тревожехте искрено за бедния, предаден Джес. Но, скъпа, криенето на истината зад маската на лоялността и справедливото възмущение не променя факта, че всяка жена в този град, включително и Роуз Прайд, дълбоко в себе си почувства радост от простъпката й, тъй като всички вие я намразихте в мига, в който хвана в мрежите си най-расовия екземпляр, който е предлагал някога Тексас. Виждам по великолепното ти лице ти не само сълзи и отрицание, ами и готовност за убийство, но смея да се надявам, че съм в безопасност — сви рамене. — Какво, по дяволите? Щом вече съм стигнал толкова далеч, мога поне да излея всичко, което ми тежи на душата.
— Ти са гадно копеле, Джоуи Вонг — промълви Либърти.
Младият мъж трепна, но въпреки това продължи с обвиненията си.
— Както казах, сега си вбесена, защото извадих на показ всичките ти кирливи ризи. Утре обаче ще ми простиш, като извиниш казаното от мен като акт на ревност, защото аз не мога да преживея факта, че двамата сте били любовници. Не го прави, Либ. Остани си вбесена. Не ми прощавай. Но не извинявай думите ми с притеснения относно заплахата, която представлява Джес за мен, за нас. Това не е така. Преживял съм такива мигове, не ме разбирай неправилно, но успях да се преборя с тях.
Спря рязко, тъй като видя, че по бузата й се плъзна сълза. Боже милостиви, след като се бе заел да стреля на месо, трябваше да запази един-два куршума и за себе си.
Тя бе неговата половина и агонията, която сам бе предизвикал в нея, го преряза като бръснач. Беше отишъл прекалено далеч. Сега не му оставаше друго, освен да се надява, че я познава достатъчно добре, за да намери верния път обратно до сърцето й.
Затаил дъх разроши косите й, за да даде сигнал, че е дошъл краят на неговата лекция и вече пак е време за игри.
Младата жена вдигна глава и го изгледа.
— Остави ме. Ти си като Чинк — заяви тя, имайки предвид хималайското коте, което й бе подарил преди няколко седмици за двайсет и седмия й рожден ден.
„Името й е Чинк — бе казал той и й бе подал пухената топка с цвят на кафе със сметана. — Нарекох я в чест на единствената пукнатина в моята броня.“ Беше се засмяла на духовитостта му, но когато погледна този умен и чувствителен мъж в тъмните тесни очи се бе запитала дали даденото от него име не изразяваше всъщност собствената му несигурност и самоподценяване.
— Не мога да повярвам — изръмжа сега той. — Да бъда сравняван с едно скапано коте!
— Какво тук не е за вярване? Вие сте еднакви. Първо създавате ужасен хаос, а след това опитвате да поправите стореното. Ще ти кажа същото, което казвам и на нея: „Не може първо да ме дереш с ноктите си, а малко след това да искаш да ти простя.“
Усмивката на Джоуи подсказваше, че все пак си заслужава да опита.
— Добре, докъде бях стигнал? А, да, говорих със себе си. Та точно си казвах: „Драги мой, трябва да се справиш с това. Либи просто се наслаждава на дългоочакваните мигове на отмъщението. Сега вече разполага с убедително доказателство, че Джес Прайд е по-тъп от коня, който язди от време на време, тъй като не се е оженил за нея, когато е имал тази възможност.“
Тя бе преодоляла напълно обидата. Гневът все още не я бе изоставил напълно, но по красивото й лице започваше да се появява неукротима усмивка.
— О, така ли? И какво отвърна на това твоето „аз“?
Вместо да отговори, Джоуи протегна ръка, дръпна я до себе си и се търкулна, така че легна отново по гръб, а Либи се озова отгоре му. Тя го последва охотно. Някога се бе държала като жертва, бе позволявала на другите да вземат онова, което бе нейно, гордостта й, приятелите, всичко, което поискаха. Но вече бе друг човек. Днес разпознаваше истинските ценности в живота. Джоуи бе най-значимата от тях и нищо, дори думите му, които й бяха причинили толкова болка, не можеха да я накарат да се откаже от онова изключително важно нещо, което ги свързваше. Той я бе наранил с честността си. Тя обаче бе готова винаги да плати цената на прошката, за да запази любовта им.
Макар да бе доста по-висока от него, двамата бяха свикнали с тази поза и Либи подпря спонтанно пети в таблата на леглото. Погледите им се сляха въпреки мрака. Младият мъж задържа дълго лицето й между разперените си пръсти, преди да я зацелува, здраво, собственически. След това я отдалечи от себе си, впи тъмните си очи в нейните и я съзерцава, без да мигне, докато тя не се усмихна.
Той въздъхна с дълбоко задоволство, когато тя се плъзна десетина сантиметра по-надолу, за да приспособят дължините си. Той започна да я гали по косите, а тя — да целува познатите, гладки и твърди като полиран камък, възвишения и падини на гърдите му.
Действията й го възбудиха моментално и дишането му се учести. Той обаче познаваше прекалено добре тази жена, за да изостави напълно темата за съпругата на бившия й любовник, преди да бе напълно изяснена помежду им. Събра цялата си решителност, за да се пребори с първичните желания, които тя събуждаше у него с игривия си език и влажните устни, и отвърна с лекота, която не чувстваше.
— Добре… Азът потвърди онова, което отдавна вече знаех. С две думи, по-добрият победи… това съм аз, по-добрият искам да кажа. О, и отбеляза още едно нещо. Аз получих наградата, а бедният Джес — плячката.
Либърти се усмихна. От очите й бликнаха нови сълзи, които потекоха към ъгълчетата на устата й и покапаха върху гърдите му.
Света Богородице, този мъж бе създаден сякаш само за нея.
Малко по-късно, вече почти заспала, тя се пребори отново със съня, за да го попита дали е буден.
Джоуи измърмори нещо от рода на това, че се задушавал под тежестта й и в същото време я погали по гърба, за да я задържи там, където беше.
И тя си остана там, изтегната отгоре му, като се наслаждаваше на способността му да я кара да се усмихва дори когато беше съвсем сериозна. И прошепна:
— Господ ме спаси на два пъти от мен самата, Джоуи. Знаеш какво имам предвид. Когато не отговори на молбите ми да накара Джес да отвърне на любовта ми и… и после, когато опитах да…
— Шшшт, знам.
— Е, във всеки случай… не се смей… Той бе до мен и двата пъти и ми се струва, че му дължа много.
Младият мъж не се засмя, но се усмихна. И как можеше да не го направи, когато всичко в тази жена го правеше неистово щастлив? Дори лудото й хрумване, че е някак си отговорна, задето е опитала да спаси бившия си любим.
— С други думи ми казваш, че ще държиш под око тайнствената мисис Джес Прайд. И че тя е в безопасност, докато е послушна и сърдечна. Но в мига, в който престъпи тази граница или даде и най-слаб знак, че е възвърнала инстинктите си на убиец, ти заставаш на страната на Господ. Като негов ангел-отмъстител или нещо подобно.
— Не мисля, че епитетът „послушна“ отговаря на поведението на Лейси дори сега — отвърна Либи с огромна прозявка, която просто нямаше как да сподави. И миг по-късно добави: — Забрави ли колко ядосан беше Джес, когато ги намерихме днес? Трябва да е казала нещо доста солено, за да го вбеси така. Познавам го от осемгодишна и никога досега не съм го виждала толкова побеснял. Божичко, а Торн бе готов да му прегризе гърлото, за да я защити. Смяташ ли, че го е дразнела заради…? Не, това е глупаво. Тя даже не си спомня, че го е направила, как тогава би могла да повдигне тази тема… освен ако случайно не се е натъкнала…
Джоуи обгърна леко с длан голия й задник и се завъртя така, че сега тя се озова на една страна.
— Не, не смятам, но предполагам, че тези дни не е нужно много, за да бъде докаран до това състояние. Както знаем добре и двамата, тя разби сърцето му, преди да си замине миналия месец. Колкото до случилото се помежду им днес, силно се съмнявам, че изобщо някога ще разберем за какво е ставало въпрос.
— Май, че си прав. А и какво променя това? Той все още е влюбен в нея. И двамата се убедихме напълно, когато тя изгуби съзнание. Знам, че също така я мрази и сега тези коренно противоположни емоции най-вероятно се надпреварват една друга. Той ще трябва да превъзмогне и двете — както любовта, така и омразата. А дотогава тя ще може все още да дърпа конците, макар да не си дава сметка, че ги държи.
— Не мога да оспорвам това — отвърна Джоуи. — Моят съвет за двама ни обаче е да не се намесваме. Сега Лейси може да е безобиден смок, но гледай какво ще стане, когато осъзнае, че е гърмяща змия с отровни зъби. Със или без памет, но все ми се струва, че вълкът козината си мени, но нрава си — не.
— Така мисля и аз — отговори тя, но в гласа й липсваше достатъчно убеденост, което го разтревожи.
Преди обаче да успее да я предупреди, тя превключи набързо към друга тема и го завари напълно неподготвен.
— Мисля утре да дойда с теб в Калифорния — обяви младата жена. — Ти ще се прибереш в събота сутринта, нали?
— Разбира се. Партито е в петък вечерта, но няма да имам нито една свободна минути, докато съм в Ел Ей. Не и с всички екзотични специалитети, които ми поръчаха Брус и Деми — кристални значки във формата на розова пъпка за всеки един от петстотинте гости, четирийсет и две от любимите им снимки заедно, пресъздадени върху осемметрови афиши, марципанови вълнисти папагалчета в шоколадови гнезда за десерт. И това е лесната част, с която вече съм се справил. Няма да повярваш, като ти кажа каква ще бъде празничната торта.
— Бедничкият — промълви Либ и се протегна, за да го целуне леко по устните. — Няма да ти се пречкам, обещавам. Но искам да дойда, да се махна оттук. Винаги мога да намеря какво да правя в града.
— А аз мислех, че искаш да останеш, за да помогнеш на Роуз в последните приготовления за рождения ден на Джес в събота вечерта.
— Може да не остана през цялото време. Може да се върна в четвъртък или петък. Така или иначе, при положение, че ти вече си уредил всичко, какви последни приготовления може да има… дори за Роуз?
— Права си, както обикновено — рече младият мъж и потърка очи със свити юмруци. — Хайде да спим. Чака ни дълъг, тежък ден. Засега, струва ми се, обсъдихме най-важните моменти в световното положение, поне в нашия малък свят.
Либърти се намести, така че всяка извивка на тялото й да съвпада плътно с неговите.
— Шушумига — промърмори тя.
— Прелестна жена — отвърна той.
Джоуи беше победил, Господ беше успокоен и всичко бе простено. И двамата се засмяха.