Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (18)

Шестнадесета глава

— Разкажи ми за тях, за Джоуи и Либи — рече Лейси цял час по-късно, когато съпругът й подкара джипа към къщи.

Той не отговори веднага. Младата жена разбра, че преценяваше цената на дълго пътуване в достойно мълчание, сравнено със снизхождението до неутрален разговор, с чиято помощ километрите биха минали по-неусетно.

Тя не настоя. Докато изчакваше да вземе решението си — да говори или не — тя се присегна и потупа Торн по рамото. Изтощен на поста си като неин пазач, той не си направи труда даже да вдигне глава, само въздъхна силно, доволно.

— Либ и Джоуи ли? — попита най-сетне той. — Ами, Либ израсна тук, в Рустър Корнър. Като дете бе винаги тъжна. Майка й бе чиновничка в кантората на областния съветник. Така и не се омъжи, макар хората да знаеха кой е бащата на Либи — многоуважаваният кмет на Рустър, Евън Рей Полсън. Естествено, тя носеше моминската фамилия на майка си, Амбс, а в акта й за раждане, на мястото, където се пише бащиното име, фигурира „неизвестно“. Така или иначе, не е никак лесно да бъдеш незаконородено дете в градче с размерите на Рустър Корнър. Дяволите да го вземе, населението му е някъде около две хиляди и петстотин човека. Най-големият номер обаче бе, че законната съпруга на Евън Рей, Джулия, роди първото им дете, също момиченце, на същия ден, в същата болница. Нарече я Евана, на татко й, и подозирам, че това бе нейният начин да унижи за пореден път бедната Мейбел — Джес поклати глава, очевидно леко развеселен. — На Мейбел обаче, майката на Либ, трябва да й се признае, че държеше високо глава. Дори кръсти дъщеря си Либърти. Хората започнаха да си вирят носовете пред нея и това вероятно бе причината да напусне града с бебето за известно време и в продължение на няколко години живя в друг щат, при майка си. И точно когато всички започнаха да мислят, че повече няма да ги видят, те се върнаха непосредствено преди тръгването на Либ в предучилищната забавачка.

Джулия Полсън получила пристъп, за който очевидците все още си спомнят. Нарекла Мейбел с всички възможни имена, застанала върху стъпалата на Първата Южняшка Баптистка църква в Рустър Корнър пред Бога, достопочтения Стинсън и цялото паство. Дилън и Сибил също били там. После разказаха, че Мейбел само държала дъщеря си за ръката, усмихвала се и кимала на всички познати и спряла само колкото да каже на пастора, че проповедта му е била чудесна. Повечето, разбира се, известно време били на страната на кметската съпруга, но постепенно поведението им тип „от папата по-набожен“ се променило неохотно към уважение и дори — възхищение.

Лейси сведе поглед към стиснатите си една в друга длани, които бе поставила в скута си, и се усмихна. По някакъв странен начин почувства връзка с въпросната Мейбел. Знаеше съвсем малко за себе си и своя живот, но беше наясно какво е да си парий. Тази история я окуражи някак си; все пак съществуваше надежда в крайна сметка и тя да превърне презрението към себе си в уважение. А след това си спомни първоначалния коментар на Джес за Либи, за тъжното детенце, което била. Интуицията й помогна да разбере онова, което не й бе казал.

— На Либи не й е било лесно, нали? Имам предвид, че децата могат да бъдат сто пъти по-жестоки от възрастните — разтвори широко очи, тъй като внезапно осъзна още нещо. — И двете с Евана сигурно са били в един клас. Какъв ужас!

— Точно така. Евана беше малка кучка още в началното училище. Винаги носеше някоя хубава нова кукла или рокля, като не пропускаше да се хвали пред Либ, че са подарък от татко й — през следващите няколко минути младият мъж потъна в замислено мълчание, преди да добави последния си коментар за мъчителните години, които бе прекарала Либърти в Рустър Корнър. — Когато станала на седемнайсет години, тя взела автобуса и заминала за Далас. Приели я на работа като модел още през първата седмица. Година по-късно отишла в Ню Йорк. Променили последното й име от Амбс на Амброуз. Три години по-късно се върна в града. Насред изтощителната си програма.

— И, естествено, всички се надпреварваха да й покажат, че е добре дошла — вметна Лейси, като се наслаждаваше на сигурния триумф на Либи.

— По-голямата част от жителите на града — да. Не и Джулия Полсън или Евана, която по това време вече бе нещастно омъжена и беше по-злобна от всякога. Но като цяло Либи влезе в Рустър Корнър като царица.

Последните му думи бяха оцветени от тъга… и може би чувство на вина? Младата жена сбърчи вежди, като опитваше да реши дали е доловила правилно. И попита неуверено:

— Но?

Съпругът й караше бавно, като избягваше внимателно дупките и буците по пътя. Очите му се присвиха съсредоточено и заприличаха на цепки. Лейси започна да се съмнява, че изобщо ще отговори на въпроса й. Точно когато реши да насочи разказа му за живота на Либърти Амброуз към брака й с Джоуи Вонг, Джес заговори отново:

— Тя остана в Рустър три-четири месеца. Това бе хубаво време за нея. За първи път в живота си се чувстваше истински щастлива. Не само, че я бяха приели, ами и я бяха превърнали в идол. Бас държа, че всички момичета на възраст между десет и двайсет и пет години бяха окачили афиша й върху стената в стаята си. По дяволите, всички мъже от петнайсет до осемдесет — също. След това Либи се влюби не в когото трябваше — откакто разговаряха не бе погледнал нито веднъж към Лейси, но сега вдигна очи към нея. — Аз бях този човек, Лейс — върна отново вниманието си към кормуването, докато разказваше останалата част от историята. — Виждахме се често през онова лято. Ходихме в Далас за ежегодния бал на Петролните барони. Един следобед се отправихме с чартърен полет към Ню Йорк, за да присъстваме на партито, което даваше една от приятелките й. Дори заминахме за няколко дни до един не особено популярен курорт, без да кажем на никого къде точно отиваме. Върнахме се точно колкото да успея да облека смокинга за венчавката на Дилън и Сибил. И там тя заговори за приема, който ние щяхме да направим за нашата сватба. Кълна се в Бога, не си спомням нито дума от онова, което каза по-нататък през цялата нощ. Чувствах се така, сякаш някой току-що ми бе забил нож в корема. Напих се като плъх в пивоварна. Не помня какво сме говорили или правили. На другия ден разбрах, че съм й обяснил какво не чувствам към нея. Трябва да съм го направил доста директно, защото тя се прибрала в къщата на майка си, пропълзяла във ваната и си прерязала вените.

Лейси възкликна изненадано и съжали в мига, в който звукът излезе от устата й. И без това му бе достатъчно тежко, за да усложнява още повече нещата. Мускулите на челюстта и врата му потрепнаха, сякаш току-що го бяха ударили с всичка сила с камшик по гърба, а тя не можеше да стори нищо.

Затова смени темата.

— Разкажи ми за нея и Джоуи. Как са се срещнали? И защо живеят в къща на територията на „Южна звезда“?

Джес погледна към нея, само за секунда, но тя видя, че оценява жеста й и се усмихна, макар той вече да се бе съсредоточил върху хълма, който изкачваха.

— Джоуи Вонг е един от най-великите готвачи на всички времена. Роден е и е израсъл в Бостън. Родителите му са обикновени, скромни хора. След това работил в различни кухни в Манхатън, мил чинии, рязал зеленчуци, вършел предимно чирашка работа, докато видял и научил достатъчно и спестил пари, за да отиде в Париж и да получи официално образование в кулинарно изкуство. Накратко, миналата година Либи отишла да вечеря с приятели в един от най-добрите нюйоркски ресторанти. Поискала да се срещне с главния готвач, за да изрази възхищението си от неговото изкуство. Ако се вярва на двамата, това било любов от пръв поглед. Срещали се в продължение на няколко седмици, после обявили годежа си и шест седмици по-късно се оженили. Връзката им се развила светкавично като вихрушка, в резултат на което всички започнаха да се питат коя ли е причината за една такава „прибързана“ венчавка, ако цитираме таблоидите. С теб отидохме в Ню Йорк за сватбата. Либи попита как сме се запознали, а ти й разказа как си взела на лизинг старата къща и колко си се забавлявала с нейното декориране. Няколко минути след това Либ попита дали може да я наеме за двете седмици „меден месец“, които бяха успели да изкопчат от натовареното си ежедневие. Следващата новина бе, че Джоуи напуска мястото, към което се бе стремил толкова, за да опита късмета си като предприемач. Сега е най-търсеният уредник на банкети в частни домове. Клиентелата му е каймакът на каймака на обществото в международен мащаб. Той организира вечери като се почне от десет и се стигне до петстотин поканени — сватбени тържества, яхт партита и изобщо всичко, което привилегированите пожелаят да отпразнуват. Седалището му е тук, в Рабит Пач, докато търсят земя, където да си построят собствен дом. Либи също лети оттук за своите снимки. И двамата работят по три седмици месечно, а четвъртата пазят един за друг.

На лицето на Лейси се бе появила замечтана усмивка.

— Каква красива любовна история. Между двамата цари истинска хармония — обърна се, за да го погледне. — Докато те чакахме да докараш джипа, Джоуи излезе да се погрижи за конете. А аз се чувствах наистина неудобно, тъй като бях задала на Либи глупавия въпрос дали сме били приятелки.

Джес вдигна рязко глава и очите му се разшириха от учудване.

Младата жена въздъхна, уморена да казва винаги не каквото трябва пред този човек.

— Във всеки случай — додаде твърдо тя, решила да не обръща внимание на погледа му, който говореше недвусмислено „как може да си толкова глупава“. — Тя прояви изключително великодушие. Заяви, че вярва силно в следното: спящите кучета не трябвало да се будят. Не мисля, че бе напълно искрена — особено със самата себе си — относно способността си да забрави различията помежду ни така напълно, както съм го направила аз. Сигурна съм, че все още не е сигурна, но ми протегна маслинова клонка, която аз грабнах начаса.

— Било е страхотно от твоя страна — промърмори под носа си Джес, но все пак достатъчно силно, за да го чуе.

Съпругата му го погледна и набърчи нос, твърдо решила да запази хладнокръвие.

— Двамата са съвършена двойка. Тя ми разказа за завръщането им в Рустър Корнър, вече като женени. Смя се, като си припомни колко смаяни били всички, когато разбрали, че се е омъжила за азиатец, главен готвач от висока класа, с цели трийсет сантиметра по-нисък от нея и чиято коса била с двайсет и пет сантиметра по-дълга от нейната собствена. Джоуи влезе в този момент и се присъедини към разговора. Бил сигурен, че жителите на Рустър Корнър го наричали зад гърба му Хоп Синг. Трябваше ми цяла минута, докато разбера какво има предвид, но най-сетне се сетих за филма „Благополучие“ и избухнах в смях. Но най-забавното от всичко бе, когато Либи ми каза, че при всяко ходене в града го наричала „Малкия Джо“. Тук вече се смяхме всички. Според Джоуи хората се страхували да се смеят, тъй като не знаели дали не ги иронизира — младата жена се смееше и сега, като си припомняше всичко това. Забеляза, че ъгълчетата на устата на съпруга й потрепват, но той очевидно не искаше да си позволи да се смее с нея. — О, Божичко, Джес, усмихни се. Няма да приема усмивката ти като знак, че ти е приятно с мен, кълна се в Бога. Но, по дяволите, животът е твърде кратък — протегна се и го сръга в ребрата, точно когато взеха последния завой и се озоваха зад гаража. — Само си помисли, още утре може да се събудиш като мен — шумен, празен и дразнещ като малка гърмяща змия.

— Не празен, Лейси — отвърна внимателно той. — Може да си изгубила паметта си, но си все така умна.

Усети сарказма му и реши да не остава назад.

— О, благодаря ти, Джес. И искам да добавя, че макар да си ми почти напълно непознат, си страшно мил, дето се задоволяваш с мен.

Това свърши работа. Той се усмихна.

— Удоволствието е мое — заяви младият мъж и спря джипа.

Торн се изправи, протегна се хубаво и се прозя мощно, опитвайки да се разсъни, а след това, с един-единствен скок, напомнящ онзи, с който бе връхлетял в колата на тръгване, хукна към къщата.

Очевидно дори той притежаваше барометър, който го предупреждаваше кога нещо заплашва да стане прекалено. Младата жена се засмя.

След като изключи двигателя, Джес се наведе към нея, отвори жабката и измъкна оттам нещо наподобяващо устройство за дистанционно управление.

— Вземи. С това отваряме ей онзи гараж. Там държим поршето.

Гаражът беше предназначен за пет автомобила. Имаше три врати — две двойни и една единична. Той посочи с брадичка именно към последната. Лейси се запита дали луксозната спортна кола седеше там заради стойността си или поради практични съображения — да бъде по-изолирана, за да не напомня за жената, мразена от всички.

Пое дистанционното, като се усмихна едва-едва и промърмори нещо като благодарност. Наистина беше изключително трудно човек да запази доброто си настроение.

Джес вече бе отворил вратата от своята страна, когато съпругата му направи един последен, достоен за гимназист опит, да запази каналите за комуникация отворени, пък дори само с банални приказки и глупави въпроси.

— Джес, почакай, моля ти се. Искам да те питам нещо.

Вече бе изкарал навън единия си крак, но спря.

— Чакам.

— Да, но ще ми отговориш ли? — пошегува се тя. Тъй като той мълчеше, Лейси продължи: — Да не би причината да не се разбираме с Либи да е някогашното й увлечение по теб?

— Не — отвърна той и измъкна и другия си крак от покрития с прах джип.

Младата жена забърза след него.

— Какво не? Няма да отговориш, за да не трябва да ме обвиняваш, или защото ти не си причината?

— Лъз ще ти донесе вечерята, след като се изкъпеш и си починеш — отвърна през рамо той, без дори да забави крачка.

Усмивката изчезна от лицето заедно с остатъците от доброто й настроение.

— Умната Лейси — произнесе подигравателно тя. — Толкова умна, че няма нито един приятел на света… и не може да си го спомни, дори да е имала.