Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (17)

Петнадесета глава

— Помниш ли нещо от това? — попита младият мъж; тонът му бе безжизнен, каквато бе и нейната душа.

Тримата — мъжът, жената и кучето — следваха потока. Наближиха малко дървено мостче. Въпросът на Джес бяха първите думи, произнесени от повече от половин час. Съпругата му отговори с дълга, обезкуражена въздишка.

— Не. Знаеш, че не помня. Красотата е пословична, истинска земя на чудесата, но ако вярвам на спомените си, никога досега не съм стъпвала тук — известно време бе вървяла отзад, но сега ускори крачка, изпревари го и се обърна с лице към него. И двамата спряха. Торн също спря, като застана помежду им. Масивното му тяло бе напрегнато, готово за битка и неприятелят очевидно бе младият мъж. — Един ден, Джес — произнесе тя, като вдигна изпънатия си показалец. — Тук съм само от един ден и всичко това вече ми е непоносимо. Трябва да поговориш с мен, да отговориш на въпросите ми, да ми разкажеш за нас!

Едно мускулче в челюстта му потрепери. Това бе единственият знак, че я е чул. Очите му, студени и непреклонни като огромните камъни, край които минаваха, гледаха някъде зад нея.

— Чу какво казаха лекарите — отвърна след малко той.

— По дяволите лекарите! Пийч, д-р Айвърс, всички така наречени специалисти… те грешат! Аз не играя по ничии правила. Повече не. В противен случай…

— В противен случай какво? — попита той. Тонът му бе достатъчно остър да я накълца на ивици. — Няма „в противни случаи“, Лейс. Няма избор. Няма алтернатива. Не и за теб. Не и този път. Ти няма къде да отидеш и няма как да стигнеш където и да било без моята помощ — сви саркастично рамене. — Съвсем просто е.

Младата жена трепереше от зле прикривано чувство на безсилие, но нямаше да му покаже отчаянието си. Кръстоса ръце пред гърдите си и срещна предизвикателно погледа му.

— Знаеш ли какво мисля аз, Джес? Мисля, че предпочиташ да не възвърна никога паметта си. Мисля, че изгаряш от жажда за власт. Арогантно копеле, което трябва да държи жената под тока на обувката си. Не си могъл да го постигнеш миналия път и тя си е тръгнала. Не е ли всъщност това истината? А сега, този път, тъй като тя не си спомня нищо, ти имаш предимство и работата става лесна като да наденеш въже около врата на сляпо теле. Какво ще кажеш за аналогията и отгатването ми, а, сладурче? Смятам, че е дяволски умно от страна на празноглаво момиченце като мен да отгатне истината в приказките на голям мъжествен каубой като теб.

Лицето на Джес потъмня от гняв, когато я сграбчи за раменете.

— Кучка… — прошепна задавено той.

Лейси извика. Макар адреналинът да препускаше из всичките й вени, тя не можеше да мери силите си с неговите. В същия миг Торн скочи и впи стоманените си челюсти в китката на съпруга й. Ръмженето, което придружи нападението му, бе нисък предупредителен звук, наподобяващ змийско съскане.

Нито Лейси, нито Джес бяха забелязали приближаващите се конници. Никой не можеше да каже кога се натъкнаха на тях новодошлите и кое кога се случи. В настъпилия хаос всичко наоколо се завъртя около тях като парченца цветно стъкло в калейдоскоп. Викове се смесиха, крака и ръце се сплетоха и изведнъж Джес започна да се търкаля надолу по стръмния бряг към реката, а кучето тичаше на големи скокове след него.

Тежестта на огромното животно спря падането му само на сантиметри от ледените води на потока.

— По дяволите, Лейс — провикна се младият мъж, — извикай го, докато не ми е прегризал гърлото!

Преди тя да успее да отговори, един от ездачите, дребен азиатец, се извика:

— Торн, тук!

Неговата спътница, красива жена с петнайсетина сантиметра по-висока от него, клекна, плесна с ръце и подкани кучето да се приближи, като му говореше приятелски:

— Доброто ми момче. Торн, ела тук, звяр такъв!

Лейси бе седнала на земята, но не знаеше дали съпругът й я бе бутнал или тя самата се бе отпуснала, за да се изплъзне от впилите се в раменете й пръсти. Беше разтърсена и объркана, но доколкото разбираше, беше напълно невредима. Изправи се в същия момент, в който съпругът й изкачи полегатия бряг на реката, като отупваше ризата и дънките си от полепналите по тях треви и пръст.

Изумителната блондинка, дребният азиатец с вързани на опашка дълги коси и гигантското куче, наредени на една линия, образуваха нехармонично трио, очевидно обединено от една и съща мисъл, която мъжът изрази на глас:

— Боже мили, да не сте си изгубили ума и двамата?

Във въпроса му наистина нямаше нищо смешно. Нищо, което да звучи поне съвсем малко забавно, доколкото си спомняше Лейси. Тя вече бе дошла напълно на себе си и потърка с гримаса ожуления си лакът и новите места около опашната кост и лявата лопатка, защото я понаболяваха. Не знаеше кога бяха потекли сълзите, които все още натежаваха по клепачите и мокреха бузите й, но внезапно я напуши неустоим смях. Само след секунди вече се държеше за корема и се превиваше.

— Б-бинго — заекна между пристъпите смях тя.

А след това, дяволите да я вземат, заплака отново и се отпусна — по-точно потъна в някаква бездънна черна бездна, докато Джес, кучият му син, опитваше да я хване.

 

 

Лейси приседна на ръба на дивана на синьо-бели карета, като от време на време поклащаше невярващо глава. Припаднала! Наистина беше припаднала пред Бога и онези непознати, право в ръцете на Джес.

И им беше изкарала акъла, според думите на азиатеца с живите, изразителни очи и усмивката, плъзгаща се с лекота по лицето му. „Като найлонови чорапи по току-що намазан с паркетин под“ — помисли си тя и погледът й се разшири, защото в същия момент си спомни две смеещи се деца — момче и момиче, които тичат по застлания с килим вестибюл към голяма кухня, а след това се пързалят по лъскавия балатум, като се заливат от смях. В едното от тях разпозна интуитивно самата себе си — беше на осем-девет години!

— Какво има? — попита съпругът й. Гласът му се стегна от притеснение. — Какво ти стана? Лицето ти поруменя? Да не ти прилоша отново?

Младата жена поклати глава.

— Не, добре съм. Престани да се суетиш около мен — съжали моментално за хапливия си тон. И, за да поправи грешката си, додаде: — Казах ти, не съм яла цял ден. Това е всичко. Вероятно никога не съм припадала в предишния си живот и се кълна, че това няма да се случи никога повече в бъдеще — усмихна се успокоително. — Окей?

— Не, не е окей — отвърна Джес.

Тъмните му очи, които я наблюдаваха внимателно, говореха, че все още не е напълно уверен в способността й да диагностицира причината за припадъка.

Решила да запази за известно време за себе си картината от щастливото детство — като бонбонче, което щеше да измъква от джоба си всеки път, когато има нужда нещо да подслади живота й — тя промени темата на разговора.

— Къде сме?

Пое чаша вода от красивата жена, чието лице й се стори познато веднага, макар все още да не можеше да се сети коя е.

— Доведохме ви в дома си — обясни мъжът. — Не си ли спомняте? Когато пристигнахме Джес ви внесе вътре. Той се готвеше да ви отведе в болницата в Рустър.

Лейси кимна; вече си бе припомнила всичко. Първо двамата с Джес се караха, миг по-късно тя се смееше и плачеше, а след това, точно когато съпругът й я прегърна, усети как светът започва да се отдалечава. Беше се пробудила на земята, с вперени в лицето й четири чифта тревожни очи. Притежателят на две от тях, сладкото, голямо дете Торн, едва не спука тъпанчетата й с радостния си лай, когато я видя да отваря клепачи. Изведнъж всички започнаха да се смеят, след което Джес я сграбчи и забърза нанякъде.

Спомни си, че на няколко пъти му предложиха да я качат на гърба на един от конете, но той бе отказвал упорито. А после я бе поставил върху дивана внимателно, сякаш държеше крехко птиче.

— Отивам да докарам джипа, за да те заведа в болницата — обяви той, задъхан от положените усилия и нервното напрежение.

Тя се възпротиви и най-сетне успя да го убеди, че е добре, само се чувства малко слаба. Твърденията на непознатите, че онова, което й е нужно, е почивка и вода, имаха окончателния ефект на мишката, с чиято помощ дядото, бабата и внучката издърпали ряпата.

Жената отиде в кухнята, като се движеше грациозно между плота и хладилника, а сребристо-златистите й коси блестяха под лъчите на следобедното слънце, което нахлуваше през огромния кухненски прозорец.

С крайчето на едното си око Лейси долови върху себе си изпитателния поглед на мъжа и се обърна към него. Отвърна усмихнато на въпроса, който прочете в маслиненочерните му очи.

— Сигурно се питате защо ви гледам с такова любопитство. Очевидно не знаете за моята амнезия. По изражението ви разбирам, че би трябвало да ви познавам. Съжалявам, не ви помня.

Азиатецът сви извинително рамене.

— Всъщност чухме… за злополуката, за това, колко сериозно сте пострадали и за твърдението ви, че имате амнезия.

— Твърдението ми? — повтори тя. — Струва ми се това е достатъчно красноречиво изказване. Вие не ми вярвате.

Изправи се рязко, водена от гнева, но безсилието я накара да седне отново. С това завърши намерението й да излезе възмутено от тази къща.

— Джоуи не искаше да каже това, което се получи — обясни домакинята, като постави пред нея поднос със сандвичи, чипс и чаша леденостудена вода. — Това бе просто поредната проява на невероятния му талант да не се изразява правилно.

Човекът на име Джоуи седеше на ниско канапенце срещу дивана, а жената, която го бе защитила така духовито, се намести до него, обви ръце около шията му и подпря брадичка върху едното му рамо.

Лейси потръпна при вида на интимната поза, която й напомни остро как малко по-рано бяха стояли двамата с Джес край водопада.

— Във всеки случай — продължи блондинката, — тук не става дума за това, което вярваме или не вярваме. В действителност не знаем абсолютно нищо. Хорските езици в Рустър Корнър говорят какво ли не и мненията са разделени. Според мен едно проучване на Нилсен би показало, че около 30% вярват, че сте си изгубили паметта, а останалите 70% смятат, че това е чиста проба лъжа.

Лейси трепна както от откровеността на своята събеседница, така и от отчайващо малкия брой хора, които й вярваха.

Съпругът й побърза да я защити и за част от секундата тя се почувства окуражена. Но после, вече по-практично, прие, че в действителност той действаше като благороден рицар, чиято чест и отговорност изискваха това, нещо типично за гордата му тексаска природа.

— Лейси има амнезия — заяви безапелационно той. — Била е блъсната от кола и едва не загинала. Физическите й рани заздравяват бързо. За нещастие все още не е открито лечение за нараняванията в мозъка, които не могат да бъдат видени — изправи се от мястото си до нея на дивана и се обърна с гръб към своите домакини. — Отивам за джипа. Изяж си сандвичите и си отдъхни, докато се върна. Като се приберем, ще можеш да си легнеш. Лъз ще ти донесе вечерята горе.

Лейси кимна, тъй като не искаше да рискува да отговаря. Той се бе ядосал отново. Е, не беше необходимо човек да има висше образование, за да разбере коя бе причината. Беше му страшно неприятно да трябва да я защитава от своите приятели.

Дългокосместата котка, която се появи иззад един стол и се промъкна покрай стената към стълбището, я спаси от по-нататъшни унижения.

Лицето й се разтегна в усмивка.

— Сега, като виждам появата на това срамежливо създание, си обяснявам липсата на Торн.

— Повярвайте, за негово добро е — обясни Джоуи. — Не се заблуждавайте по нежната й, крехка външност. Тази сладурана може да бъде истински дявол. Ноктите й са способни да разкъсат дори метал.

В стаята настана тежко, смутено мълчание, несъмнено причинено от привидно невинната забележка. Но защо? И тогава всичко й се изясни като чашата бистра газирана вода в подноса пред нея. В един или друг момент двамата, а може би и тримата, бяха говорили за нея нещо и сега то им се бе сторило съвсем близко с описанието, което бе направил нейният домакин на котката. — Не ми казвайте, че сте я нарекли Лейси? — възкликна тя.

— Разбира се, че не — отвърна приятелката на азиатеца, очевидно развеселена от въпроса. — Как ви дойде наум това?

Как наистина?

Джес се изкашля и вдигна ръка, за да си вземе довиждане със своите домакини, благодари им за помощта и обеща да се върне скоро. „За да я поеме от ръцете им.“ Този бе смисълът, който доловиха те и то стана ясно по начина, по който сведоха поглед към пода и застинаха неподвижно. Страхуваха се да не издадат неудобството си.

Лейси завъртя очи. Може да си бе изгубила ума — поне онази негова част, която съдържа миналото — но беше дяволски добра в разчитане мислите на другите. Даже прекалено добра.

В мига, в който съпругът й затвори вратата след себе си, тя въздъхна, но на фона на абсолютната тишина в къщата въздишката прозвуча по-скоро като напор на вятъра. Почти се зарадва, когато се включи компресорът на хладилника, тъй като шумът му позапълни отчасти празнината.

Най-сетне Джоуи проговори, но тя подскочи стресната.

— По дяволите, колко груби можем да бъдем! Извинявайте, кълна се, че не го казах нарочно. Просто не мога да възприема настоящата ситуация и все си мисля, че вие ни познавате така добре, както и ние — вас.

— Струва ми се, че искаше да ни запознае, но се е почувствал глупаво, тъй като ви познава от няколко месеца — каза с успокоителен смях жената.

Лейси отговори с усмивка.

— Та това е моят съпруг, Джоуи Вонг, а аз съм…

— Либърти Амброуз — заяви Лейси в същия момент, когато вратата се отвори и Джес влезе в стаята.

Трите чифта очи насреща й се разшириха, след което се насочиха обвинително към лицето й.

Лейси поклати глава, като отричаше прибързаното им заключение.

— Не е това, което си мислите. Аз не ви познавам. Но ви наблюдавах, докато ми приготвяхте сандвичите. Сторихте ми се позната отнякъде. И точно сега — може би заради начина, по който светнаха очите ви, когато представяхте съпруга си — се сетих откъде ви познавам — беше готова да се закълне, че усеща горещината, която се излъчваше от изгарящия поглед на Джес и се обърна към него. — Видях я вчера върху корицата на списание „Пийпъл“ върху масичката за кафе на майка ти. Беше съпроводена с информация от рода на: „Моделът от международна величина Либърти Амброуз за бурния си живот на звезда, за спокойствието на провинцията, брачното венчило и тясно прилепналите джинси.“

— Почти буквално — потвърди Джоуи.

— Дойдох само да ти кажа, че Торн отказва да помръдне от поста си до вратата. Очевидно обаче е доста сгорещен.

— Ще му изнеса купа вода — заяви Джоуи и, без да губи време, се запъти към кухнята.

— Благодаря — промърмори Джес, без да отделя от своята съпруга погледа си, молещ за извинение.

Тя обаче отказа да го даде и съсредоточи вниманието си върху модела.

— Къщата ви е много хубава, миз Амбро… извинете, не знам как да ви наричам. Миз Амброуз или мисис Вонг?

Думите й отприщиха отново пълнозвучния, мелодичен смях на нейната домакиня.

— И двете. Нито едно от тях. В професионалните среди съм Либърти Амброуз, предполагам. В личния си живот — върху квитанциите и поръчките за храна по домовете — съм мисис Джоуи Вонг. Най-вече обаче съм просто Либи.

Лейси усещаше, че Джес стои и я наблюдава. След известно време най-сетне се отказа и излезе отново. През цялото това време тя не отдели и за момент вниманието си от своята домакиня. Усмихна се. Либи определено й харесваше. Интересно дали са били приятелки? Реши да попита.

Джоу отговори на въпроса й с невярващ смях, наподобяващ лай, като мина помежду им с купичката вода за Торн.

— С една дума — не — отвърна за по-голяма яснота той, преди да излезе навън.

— Ясно — промълви бавно младата жена и най-после посегна за първи път към сандвича си. Отхапа малко парченце хляб, сирене и шунка, след което впери поглед в очите на Либи; те бяха сини като нейните собствени. — Е — додаде тя, като дъвчеше замислено. — Струва ми се, че от това се налага само един извод: хората единодушно не ме харесват.