Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (16)

Четиринадесета глава

Смехът й секна така рязко, както бе започнал. В мига, в който погледът й попадна върху разкриващата се пред тях гледка, тя потъна в мълчание. Дори болежките й бяха забравени. Жената оглеждаше почти с благоговение поразителната красота на пейзажа. Ветрецът поклащаше високите треви по зелените поляни и образуваше сребристи вълни. Дивите цветя образуваха ярки петна, дърветата, в най-различни нюанси на зеленото, приличаха на пръснати тук-там бляскави конфети. Това бе наистина празник на цветовете и красотата, реши Лейси. „Може би все пак наистина съм била писателка.“

По същото време Джес не се бе отдал като нея на магията на тази сцена. Точно обратното, нервите му бяха опънати и положението като че ли се влошаваше още повече. Упрекваше за недосетливостта си, причинила излишни страдания на съпругата му, а когато се сети за явното й одобрение на заплахите на Торн, раздразнението му нарасна дори още повече. Все още мърмореше под носа си цветисти епитети по адрес на животното. Внезапното й мълчание обаче поднови притесненията му.

Кучето, вече излязло от джипа и седнало удобно до младата жена, го изгледа предупредително, когато се измъкна иззад кормилото и заобиколи джипа.

— Как си…?

— О, Джес, прекрасно е — прекъсна го Лейси. Стисна мощния бицепс на дясната му ръка и притисна буза към него. — Не е нужно да ми казваш. Знам, че това е било най-любимото ми място на територията на „Южна звезда“.

Отдели се рязко от него и го погледна. Синият цвят на очите й съперничеше на чистото лазурно небе, а устните и бузите й бяха порозовели от вълнение и щастие. Стори му се, че никога не е била по-красива. Дори в деня, в който я бе срещнал и бе помислил, че това е най-великолепното създание на цялата планета Земя.

Тя се усмихваше, разтворила очаквателно пълните си устни. Колко пъти бе опитвал вкуса им през шестте месеца, които бяха прекарали заедно. Все още помнеше невероятното мъчение на целувките й, в резултат на които често се бяха любили дори тук, където можеше да бъдат видени от някой от работниците във фермата, отишъл да поправи съборена ограда, да търси изгубено теле или просто да се поразходи в усамотение.

Насили се да отдели поглед от лицето й. Подобни спомени го изваждаха от равновесие.

— Това бе едно от любимите ти места. Ти идваше често тук — гласът му звучеше напрегнато дори в собствените му уши. Смени темата, свързана с тези сладко-горчиви спомени и се върна към въпроса с нараняванията й. — Съжалявам за грубото си каране из каньона. Можехме да заобиколим. Просто не се сетих, че раните ти все още не са зараснали напълно. Кажеш ли, връщаме се веднага — по дългия, равен път, разбира се.

Без да обръща внимание на извинението и намека, все едно, че не ги бе чула, Лейси попита дали някога бяха обсъждали идеята да си построят къща тук.

— Мястото изглежда идеално.

— Обсъждали сме го веднъж-дваж през първите седмици — тонът му прозвуча обвинително, нещо, което не бе искал, но може би съществуваха неща, които един мъж не можеше да забрави и прости. Като например да бъде държан в неведение и мамен. От друга страна обаче не му се искаше да започва нов спор. Затова продължи с по-мек тон. — Струва ми се, че ти харесваше да живееш в къщата заедно с останалата част от семейството. Освен това беше решила да пътуваш, така че нямаше смисъл да закопаваме толкова пари в строителството и обзавеждането на друга къща.

Младата жена насочи отново поглед към долината, която я бе очаровала толкова, макар мислите й да останаха при Джес и коментарите му за нейните мечти и надежди в първите дни на брака им. Беше доволна от готовността му да говори за тях и нямаше търпение да научи още повече.

— От думите ти оставам с впечатление, че не съм имала предвид да ходя по за една седмица тук или там.

— Не. Планираше да останеш няколко месеца в Европа. Твърдеше, че продължителният досег с различни страни и култури ще подпомогне работата ти. И беше доста убедителна като казваше, че нищо не може да замени личния опит.

— Ами ти?

— Какво аз? — попита той; погледът му преминаваше някъде покрай нея.

Разбира се знаеше какво го пита. Но не можеше да отговори. Как можеше да признае какъв глупак е бил? Че бе готов да зареже всичко заради нея. „Южна звезда“. Семейството си. Собствените си мечти. Как можеше да й каже, че ако се наложеше щеше да премести и Земята в друг свят, ако го помолеше.

— Ти щеше ли да оставиш „Южна звезда“ само за да мога да правя проучвания за книги, които никой никога не ме е виждал да пиша?

— Няма значение — отвърна напрегнато младият мъж. — Така и не стигнахме дотам — след известна мъчителна пауза той смени темата и протегна ръка. — Хайде, време е да вървим. Искам да ти покажа едно място, което смятам, че би могло да пробуди спомените ти.

Лейси се поколеба. Още не беше готова да се откаже от разговора за брака им. От друга страна, както при всички други разкрития за шестмесечния й престой тук, усети познатото обвинение. Желаеше отчаяно да научи всичко. Да разбере коя е и да го разбере от Джес. Какво е обичала и какво е мразила. Какво я е карало да се смее, какво я е карало да побеснява или да плаче. Освен това искаше да узнае за тях самите. Знаеше, че го е наранявала и ядосвала, но дали понякога го бе правила и щастлив? И тогава си припомни сбитата история за сключването на брака им в Мексико, която й бе разказал. Бузите й пламнаха, когато се сети за намека му, че бе задоволявала напълно поне една страна от връзката им.

Внезапно дори невинното им държане за ръце придоби сексуален подсмисъл. Желанието, което я завладя, бе толкова силно, че със сигурност бе породено по-скоро от спомени, отколкото от внушенията на мига. Тръпки преминаха от долната част на корема до върховете на пръстите на ръцете. Тя се смути, ужасена, че той можеше някак си да усети посоката, в която се бяха отклонили мислите й.

Лейси измъкна дланта си уж с цел да повика Торн. Потупа бедрото си с подканващ жест, като гледаше легналото няколко метра по-нататък животно.

— Хайде, Торн, Джес иска да ни покаже някакво специално място. Бас държа, че ти вече знаеш къде се намира то. Аз харесвах ли го, приятелю? Смяташ ли, че ще си го спомня? — засмя се, когато кучето размаха щастливо опашка и излая приветствено. Извъртя леко глава и срещна погледа на своя съпруг. — Той е голям и има страшен вид, но всъщност е едно прекалено едро, сговорчиво дете. Не мога да повярвам, че преди не сме се харесвали. Чудя се каква ли може да е била причината. Мислиш ли…

— Боже мили, ама ти си била истинска бъбрица — възкликна младият мъж, но очевидно не бе особено нещастен от този факт, тъй като думите му бяха придружени от радостен смях.

Лейси усети, че бузите й се зачервяват от смущение. Знаеше, че говори много бързо, като картечница. И то какво — празни брътвежи за някакво си куче! Но това все пак бе по-добре, отколкото да мълчи и да си представя как се любят с Джес. Лицето й пламна отново и тя затърси нова безопасна тема. Свали шапката, разтърси глава, за да пооправи сплесканите си коси и прокара набързо няколко пъти пръсти през тях.

— Чуваш ли го вече? — попита младият мъж, с което я отвлече милостиво от мислите й, като я хвана за ръката и я помъкна надолу по някаква тясна пътечка, лъкатушеща между гигантски, заоблени камъни.

Не беше чула. Поне не на съзнателно ниво. Но когато след последния завой спряха някъде по средата между върха на възвишението и долината в неговото подножие, тя чу и видя в същия миг. Водопадът се спускаше от ръба на стената на каньона и се хвърляше шумно двайсетина метра по-долу, за да се превърне в спокойна река.

— О! — възкликна беззвучно тя. — Това трябва да е раят.

Съпругът й не отговори, но в продължение на няколко секунди Лейси почти не забеляза мълчанието му. Омагьосана от водопада, от заобикалящия ги пейзаж и придружаващото го усещане за спокойствие, тя не изпитваше нужда от разговори. Въздъхна доволно, подпряна в него. Бе облегнала тила си на гърдите му и този жест й се струваше толкова естествен, че дори не го забеляза. Докато ръцете му не я прегърнаха през кръста и усети как той привежда леко тялото си, за да подпре брадичка върху темето й. Дори тогава не се отдръпна. Чувстваше се толкова добре, сякаш това бе най-нормалното нещо на Земята.

— По дяволите! — промърмори Джес и си пое рязко въздух, като човек, когото са ударили в слънчевия сплит.

В този миг обвилата я аура на безметежност и естественост се разби напълно; внезапно я обзе страх да погледне към земята в краката си. Беше почти сигурна, че ще види там собствената си особа, пръснала се на стотици миниатюрни парченца.

Очите й се напълниха със сълзи, но направи решително опит да ги задържи. Отдръпна се от обятията му. Все още държеше шапката си в ръка, но сега я стисна здраво, надявайки се така да се пребори с треперенето, започнало когато съпругът й я бе отблъснал. С почти недоловим стон сложи обратно шапката върху главата си и тръгна надолу по пътеката.

— Вие, момчета, идвате ли? — попита с изненадващо безгрижен глас тя.

Дяволите да го вземат, наистина беше добра. Може би в предишния си живот е била актриса. Определено заслужаваше „Оскар“ за това изпълнение.

Осмели се да хвърли поглед през рамо и се увери, че Джес бе не по-малко впечатлен от нея самата. Погледът му бе убийствен, очите му блестяха като късчета гранит; не беше трудно да разчете какво мисли. „Лъжлива кучка. Крехка, а? Поредната ти игричка да отвлечеш вниманието ми, за да се вмъкнеш отново под кожата ми.“

Това не беше вярно. Искаше й се да му го каже. Но не сега. Не и когато бе повече от очевидно, че за малко не бе постигнала целта, за която я обвиняваше. Не и когато виждаше и самопрезрението, примесено с гнева му към нея.

Внезапно натежала от съжаление, тя въздъхна тихо, треперливо. Колкото и силни да бяха предубежденията му към нея, той й бе все още почти напълно непознат. Колкото и добре той самият да познаваше жената, за която се бе оженил, това не променяше факта, че нейният мозък от своя страна не помнеше абсолютно нищо за него. Сърцето й обаче разпознаваше онова, което бе неспособен да направи мозъкът й. Тя бе все още дълбоко влюбена в него. Или може би се беше влюбила отново. Нямаше значение. Беше я заболяло повече от отвращението, с което я бе отблъснал от обятията си, отколкото от всички физически мъки, които бе преживяла след автомобилната катастрофа.

Беше решила да остане невъзмутима, но внезапно се почувства прекалено уморена за каквито и да било по-нататъшни игри. Прекрати слизането, извърна лице от Джес, но този път не се взираше в нищо. Дори не усети, когато Торн се притисна към крака й и изпъшка приглушено в знак на разбиране и симпатия.