Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (13)

Единадесета глава

Джес лежеше на леглото си, закрил очи с ръка, докато признанието, което бе направил пред съпругата си току-що, се въртеше отново и отново в главата му. Истина ли беше? Когато научи какво бе сторила и че го напуска, действително ли се бе почувствал дотолкова разтърсен, че да е готов да я убие? Не, никога не бе усетил нещо определено, на съзнателно ниво. Но може би, само може би, помисли си сега той, подсъзнателно бе копнял за отплата. Бе копнял да я унищожи така бързо и безсрамно, както тя бе убила тяхната любов.

Беше изненадан и отвратен от признанието, изплъзнало се от устните му в отговор на нейния въпрос. Но най-много го бе поразило изражението на лицето й. В него не видя изненада. Нито смайване. Нито видима промяна в цялостното й поведение. Само едва забележимо кимване, сякаш току-що просто бе потвърдил онова, което тя вече знаеше.

Но той не бе от хората, склонни към насилие! Дори когато особено грубите моменти в управлението на ранчото бяха изисквали най-строги и често привидно коравосърдечни мерки.

Веднъж един полудял рис започна да преследва стадото му и Джес бе преживял пристъпи на угризение на съвестта, защото се наложи да го убие. Чувството за вина го преследваше в продължение на седмици, когато се наложи да уволни един от работниците, задето нарушаваше съвсем явно спазваните от всички, задължителни правила в „Южна звезда“. И макар да бе въвличан в пиянски сбивания, почти винаги бе успявал да уреди въпроса с един-единствен, добре изпълнен юмручен удар.

Гневът просто не бе сред емоциите, които Джес бе позволявал да го ръководят. До появата на Лейси.

Докосна без да иска превръзката на челото с ръката, която бе поставил върху очите си. Изпъшка, но знаеше, че най-голямата болка идваше от сърцето му.

Коя бе причината за страха на Лейси? Нима нуждата му да я накаже — нужда, която не бе признал дори пред самия себе си — бе достигнала по телепатичен път до нея?

Поклати глава. Не. Не, той не търсеше отплата. Може би някога, когато бе научил какво бе сторила. Но не и сега. Вече не. Единственото му желание сега бе да се приключи с онази история. Искаше тя да възвърне паметта си, за да може да я попита защо бе постъпила така.

Седна в леглото и провеси дългите си, силни крака от ръба му. Трябваше да я убеди да остане и за тази цел трябваше да се помири с нея. Ъгълчетата на устата му се извиха от усмивчица, породена по-скоро от ирония, отколкото от истинско добро настроение.

Трябваше да жертва нещо и не бе нужно да бъде академик, за да се сети какво е необходимо да направи. Прекоси стаята и взе връзка ключове от една от чиниите, декориращи скрина.

Секунди по-късно влезе отново в спалнята на своята съпруга и захвърли ключовете в леглото й.

— Ето — заяви той в отговор на повдигнатите й вежди. — Ето ти твоята свобода.

Младата жена поклати глава.

— Не разбирам. Какво е това?

— Ключове — отвърна с шеговита усмивка той.

Тя завъртя нетърпеливо очи, след това премисли и, решила да влезе в играта, скръсти ръце пред гърди.

— Окей. Ключове за какво?

— Две седмици преди да си тръгнеш, ти ми купи един, както го нарече, „подарък в чест на шестмесечния ни съвместен живот“. Черен „Ягуар“. Връщам ти го.

И й се усмихна. Лейси бе трогната от нежността, която се появи в очите му. Забеляза, че острите му черти сякаш също омекнаха и за първи път повярва наистина, че някога действително се бе влюбила до уши в този красив непознат… докато не се бе случило нещо, което бе разрушило всичко.

— Какво има? — попита младият мъж, забелязал тъгата, помрачила внезапно погледа й.

— Просто се питах какво толкова ужасно може да се е случило помежду ни, че да ме накара да те напусна само седмици, след като съм ти направила подарък в чест на първите шест месеца, преживени заедно.

— Не знам — призна си честно той с характерния си звучен глас, който я галеше като с меки ръкавици. — Иска ми се да знаех. Иска ми се да ми го бе казала, за да опитаме да го разрешим заедно.

— Но защо? — възкликна тя приглушено заради топката от страх и надежда, запушила гърлото й. — Не се ли опасяваш, че истината може да те нарани дори още повече?

Джес насочи поглед към прозореца. Не можеше да й позволи да вижда очите му, когато отговори. Не можеше да я остави да разбере, че вече бе разголила душата му както лешояд — костите на своята плячка.

— Не, Лейс, не се страхувам — отвърна най-сетне той. — Страх ме е, че ако ме напуснеш, никога няма да разбера защо.

Младата жена размишлява дълго над отговора му. Най-сетне въздъхна дълбоко и рече:

— Не мога да не чувствам, че ще съжалявам и ако го направя, и ако не го направя — изправи се, прекоси стаята и застана само на сантиметри от него. Отметна глава назад, така че се взря право в тъмните му очи, и се усмихна неуверено. — Нещо ме плаши и ме кара да не оставам тук. Не съм сигурна дали си спомням опасността или просто си я измислям, защото ми е нужно извинение за моето нещастие.

— Аз никога не бих ти сторил нищо лошо, Лейси. Кълна се в Бога. И майка ми…

Съпругата му го прекъсна, като поклати глава и постави длан върху гърдите му.

— Не е нужно да я защитаваш. Каквото и да прави тя, то е породено от предаността й към теб. Разбирам я. Аз нямам твоята вяра в нейната почтеност. Не знам дали ще успея да се преборя с това си предчувствие, нито пък дали оставането ми тук ще причини някаква трагедия, но ти го дължа — трепна, когато погледът й попадна неволно върху превръзката на челото му, след което се усмихна сконфузено. — Не само защото днес за малко не те убих, а и защото дойде в Ел Ей да ме вземеш след злополуката. Очевидно не си бил длъжен да го сториш, след като аз съм била тази, която е нарушила брачния ни обет — сви рамене, изведнъж смутена заради внезапната страст в думите си, издаваща нервността й. — Обещай ми само едно и аз ще остана дотогава, докато бъда способна да те погледна в очите и да ти кажа истината — колкото и грозна да е тя — за случилото се.

Джес изви подозрително вежди, след което кимна в знак на съгласие. Може би беше дошъл моментът на отстъпките.

— Кажи какво е то. Ако останеш, ще изпълня всичко, което ме помолиш. Давам ти думата си.

Лейси се усмихна стеснително, но когато заговори, изражението й стана съвсем сериозно, а гласът й бе приглушен от страх.

— Помогни ми да си спомня… и ме опази жива и здрава.

 

 

Малко по-късно двамата стояха в стаята й, без да знаят какво още да кажат. Бяха се споразумели. Тя оставаше, а той щеше да й помогне да възвърне паметта си, като същевременно я пазеше от демоните, които я заплашваха, реални или въображаеми. А сега какво щяха да правят?

Лейси постави на глас висящия във въздуха въпрос.

— Добре, споразумяхме се за това. И така, откъде ще започнем?

Сексапилната усмивка се върна на лицето му.

— Със самотния Рейнджър? Това не съм аз. Аз не бих се крил зад маска. Освен това, аз съм една четвърт индианец, нали си спомняш? Силен, потаен, мълчалив.

Решила, че игривият, шеговито настроен Джес й харесва прекалено много, за да го остави да си отиде, младата жена подхвана играта.

— Съжалявам. Малко ми е трудно да си те представя като последовател. Ти си водач. В това няма съмнение.

— Херонимо? — попита той и очите му блеснаха развеселено.

— Не — отвърна твърдо Лейси. — Бил е прекалено обсебен от своята кауза. По-скоро Кочисе.

Той се престори, че размишлява, преди да приеме с вдигане на раменете.

— Добре. Ами ти? Тебе на кого ще те оприличим?

Младата жена протегна ръце с дланите нагоре.

— Как бих могла да знам? Познанията ми за мен самата са съвсем ограничени, за да мога да открия някаква прилика.

И тя сведе поглед към пода. Радостта, която бе блещукала само допреди миг в очите й, по време на безгрижните им закачки, бе изгаснала с напомнянето за изгубеното й аз.

— Окей, в такъв случай предполагам, че започваме с по-раншното ми предложение да ти покажа ранчото — усмихна се с всичката дяволитост и чар на ученик и покри главата си с ръце, сякаш за да се предпази от удар, преди да добави: — Стига, разбира се, да не решиш да ме цапардосаш отново.

— Престани! — възкликна тя и му свали ръцете. — Не съм искала да те нараня и ти го знаеш.

— Това означава ли, че ще дойдеш с мен?

Лейси погледна часовника си.

— Имаме ли все още достатъчно време да ми покажеш цялото ранчо?

— Не, за цялото — не. Не бихме могли да разгледаме всичко и за два дена, но има някои места, които са ти любими и които биха могли да пробудят спомени в теб.

Този път, когато усмивката й угасна, тя се обърна, за да не го забележи и той. Думите му й припомниха за Клей Уотърс и спомена, който си мислеше, че е възстановила. Помнеше човека, лицето и името му. Това бе истинско. Това знаеше. Но каква бе действителната му роля в заговора за нейното убийство? Не беше ли възможно миналото й да се бе смесило с фантазиите? Все пак Джес й бе казал, че била изгряваща писателка. А това не означаваше ли съзидателно въображение и интриги, включващи и неизвестност, и убийство? Не, не беше готова да сподели с него онова, което можеше да се окаже болезнена смесица между факти и фантазии.

Погледна през рамото си към своя съпруг и се усмихна колебливо.

— Какво има, Лейс? — попита той и набърчи съчувствено загорялото си от слънцето чело.

— Нищо — отвърна тя. И додаде, вече с по-голяма убеденост: — Наистина. Просто мислех за двамата мъже, които спряха на пътя. Нека първо се преоблека. След това вече ще можем да започнем пътуването си към земята на спомените, като ми разкажеш за тях. Какви каза били имената им?