Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (12)

Десета глава

Лейси бе изпитала всевъзможни емоции, от страх до гняв или депресия. А сега, вече изтощена, бе взела твърдо решение. Щеше да напусне „Южна звезда“. Нямаше избор. Трябваше да го направи, ако й беше мил животът. А доказателство за последното вече бе дала, като се бе преборила и излязла от комата, след почти фаталния инцидент.

Инцидент. Сега вече дори сигурността, че бе станала жертва на изгубил контрол над колата си шофьор, й бе отнета от мъглявите видения, излезли едно подир друго от тайните кътчета на съзнанието й.

След като събра достатъчно сили, за да се изправи от пода, младата жена успя да се добере до леглото. Отпусна се върху гостоприемната мекота на матрака му и сега лежеше там, пристиснала длани от двете страни на главата си. Изпъшка. Кое бе истинско? Нищо? Част от това? Всичко?

Клей Уотърс. Беше си го припомнила. Веднага, след като Джес бе произнесъл малкото му име, умът й бе допълнил фамилията. Но нима бе възможно той наистина да бе нает, за да я убие? Това ли я бе накарало да побегне оттук преди няколко седмици?

Струваше й се доста невероятно, за да повярва. Но защо тогава бе толкова очевидна омразата на Роуз Прайд, патриарха на семейството, към нея? Лейси не се съмняваше, че тя е способна на всичко необходимо, за да се освободи веднъж завинаги от съпругата на своя син.

Но Джес?

Изправи се до седнало положение и краката й увиснаха от леглото. Премести поглед към стъпалата си, които движеше неуморно напред-назад, без това да я отвлече от мислите й. Угризението прободе като с остра кама сърцето й, щом си спомни шокираното му изражение, когато го бе ударила. О, Боже, беше се побъркала от страх, но не бе възнамерявала да го нарани. Слава Богу, че не му бе сторила нещо прекалено сериозно. В противен случай Роуз щеше да извика линейка или, най-малкото, щеше да го закара лично в болницата. Но не бе направила нищо подобно. Това поне знаеше.

Френските прозорци на стаята й, водещи към балкона, бяха отворени, когато влезе. Дори в мъката и ужаса си го бе забелязала, тъй като утринният ветрец бе изсушил сълзите от ъгълчетата на очите й и погалил носа й. Бе седяла тук, вдигнала лице, и бе гълтала жадно успокоително действащия й въздух. И бе възвърнала душевното си равновесие и успокоила бясно препускащото си сърце. Бе стояла достатъчно дълго, за да чуе цъкането с език на икономката от вътрешния двор и след това обясненията, които даде на Сибил; тя очевидно бе на верандата, няколко метра по-нататък.

— Сеньор Джес кърви зле от нападението на онази puta, si. Но не се тревожете. Mamacita Роуз се грижи за него с Божията помощ.

Ако страхът не я бе стиснал толкова здраво за гърлото, младата жена щеше да се изсмее. Роуз и Божията помощ! Ха! Бас държеше, че единствените случаи, когато Господ се появяваше край нея, бяха за да помогне на онези, заплашени от злото в нея.

Леката усмивчица, породена от тази мисъл изчезна, когато се сети отново за внезапния си спомен. Ако не халюцинираше, някой бе наел Клей Уотърс да я убие. Не беше съвсем сигурна дали нараненият й мозък не бе стъкмил всичко от някоя отдавна прочетена история или гледан филм. Но несъмнено вярваше, че е по-добре човек да предприеме дори излишни предпазни мерки, но да не съжалява по-късно.

Това я накара да вземе окончателно решението си. Приближи се до стенния гардероб, за да измъкне няколкото пътнически чанти и куфари, които бе открила върху една полица, и да сложи в тях няколко от тоалетите. Беше се върнала в Рустър Корнър, Тексас, и в „Южна звезда“ с надеждата да възвърне паметта си. Ако си тръгнеше, можеше да не постигне никога тази цел. Ако умреше обаче, това със сигурност никога нямаше да стане.

Сети се отново за Джес и на лицето й се появи неволна усмивка.

— Кое е толкова смешно? — попита той откъм банята, която свързваше стаите им.

Лейси подскочи, след това замръзна на място. Неочакваната му поява я бе стреснала. Но, още по-зле, моментът, в който бе дошъл, я бе смутил страшно много. Тя се усмихваше. Усмихваше! Само час след като бе хукнала като подгонена от демони към къщата, а после го бе атакувала с острото, твърде опасно токче на обувката си. Боже мили, какво щеше да си помисли за нея той? Че е изгубила не само паметта, ами и съвестта си.

Постави на пода двата куфара, които бе измъкнала току-що и, като внимаваше да стои с гръб към него, попита:

— Добре ли си?

— Е, след като стоя, явно не си ме убила, ако това си се надявала.

Вината и угризенията отлетяха през френските прозорци, които бе оставила отворени и тя се завъртя на пети. Гневът, предизвикан от забележката му, бе сгорещил бузите й, когато срещна дръзкия му поглед. Той обаче също се разтопи бързо, щом забеляза превръзката на челото му.

Поклати глава.

— Не, не съм се надявала на такова нещо. Не исках да те нараня, съжалявам.

Без да обръща внимание на извинението й, той премести поглед от лицето й към багажа.

— Къде отиваш?

Младата жена сви рамене.

— Тръгвам си. Не знам точно къде отивам. Връщам се в Калифорния, предполагам. Най-вероятно ще се обадя на Пийч или на онова момиче от групата за пациенти в моето състояние. Все някой от тях ще ми помогне да се установя някъде, докато… — сви отново рамене и прибра косите си назад, като прокара през тях едновременно и десетте си разперени пръста. — Ще реша какво да правя, докато си приготвям багажа.

— А как ще отидеш там? Да не би внезапно да си спомни къде си сложила парите, които взе от мен, преди да си тръгнеш?

Лейси усети, че кръвта се отдръпва от лицето й. Изведнъж й се зави свят и се наложи да се хване за една от високите колони на леглото, за да не падне.

— Откраднала съм пари от теб? — прошепна дрезгаво тя.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре, а в тъмните му очи нещо проблесна. Облекчение? Надежда? Беше прекалено объркана, за да каже с точност.

— Е? — настоя тя.

— Не, Лейс, това е едно от малкото неща, в които не мога да те обвиня, че си направила. Не си взела нищо, което не ти принадлежи. Парите, които изтегли от банката, си бяха твои.

— О! — промълви тя и отпусна несъзнателно рамене.

— Защо? — попита той; всякаква шеговитост бе изчезнала отново от тона му.

Младата жена изостави сигурността, която й осигуряваше колоната на леглото, приближи се до скрина и, все така с гръб към него, отвори едно чекмедже и започна да вади бельо от него. Можеше да се престори, че не е разбрала, дали я пита защо си тръгва. Да спечели време, докато търси отговор, който не казва прекалено много. Но какво щеше да промени? Тя се страхуваше и нямаше значение дали наемният убиец бе плод на фантазията й или съвсем реална заплаха. За нея това бе съвсем истинско. И нямаше да остане.

Обърна се отново към него и срещна твърдо погледа му.

— Съвсем просто е, Джес. Тук не ми харесва. Страхувам се от вас. Не само от теб, ами и от майка ти, от брат ти, от Сибил. От всички ви. Така че си тръгвам, докато все още имам възможност.

— Страхуваш се от нас? Защо? Какво е станало? Не изглеждаше особено уплашена, когато слезе безгрижно по стълбите за ключовете на една от колите, с които да отидеш до града. Защо се появи така изведнъж този страх? Да не би да си си спомнила нещо, което те е уплашило?

Лейси не отговори веднага. Вместо това се взираше питащо в лицето на своя съпруг. Търсеше признаци на страх. Страх, че си е спомнила нещо, което не трябва. Доказателство за вина или дори угризения в тъмните очи, които горяха от някакви емоции, които не успяваше да разчете. В остро изсечените му челюсти, където потрепваше едно мускулче. Дори в нетърпеливо стиснатите му устни.

Собственото й безсилие и неспособност да преоткрие истината за случилото се с техния брак и причината да напусне дома на своя съпруг я накара да възкликне:

— Дяволите да го вземат, Джес! — поклати буйно глава и светлите коси се разпиляха пред очите й. — Вие всички ме мразите! Не можеш да го отречеш. Снощи майка ти сподели с огромна наслада с мен точно колко ме мразите. Това само по себе си е достатъчна причина да искам да си тръгна. Но има още толкова много. Помисли само, Джес. Искаш да ме държиш като затворничка тук, в ранчото. Не ми разрешаваш никакви контакти с външния свят. Но защо? Да не би да съществува вероятност да открия някоя ужасяваща тайна за живота си тук, преди да избягам последния път?

Младият мъж изви вежди, като й се присмиваше и с изражението, и с тона си, когато отговори.

— Подозираш, че те държа далеч от Рустър Корнър, да не би да откриеш, че съм чудовище, пазещо своята грозна тайна? — изсмя се подигравателно. — О, това показва наистина голямо въображение, Лейс. Ще ти кажа нещо, скъпа. Очевидно си изгубила не само паметта, ами и ума си, когато те е съборила онази кола — но съобрази моментално и добави: — А да ти е минало през ума, че опитвам да те предпазя от теб самата?

Лейси не обърна внимание на последните му думи и отвърна с безкрайна тъга:

— Можеш да опитваш да ни размениш местата, но не можеш да отречеш, че ме мразиш — въздъхна тежко, обърна се отново с гръб към него, този път, за да се вкопчи в ръба на скрина, преди да постави последния си въпрос. — Онова, което наистина искам да знам, е дали ме мразеше толкова, че да ме убиеш.

Изчака го да отговори, стиснала здраво очи и затаила дъх. Мълчание. Стори й се, че измина цяла вечност, преди да си позволи най-после да погледне към него, само че този път виждаше отражението му в огледалото, окачено над скрина.

Той стоеше неподвижно, застинал като гранитна статуя, забил поглед в пода.

— Джес?

Тъмните като нощта очи срещнаха среднощно синия й поглед.

— Не знам, Лейс. За това дали съм те мразил, имам предвид. Може би наистина съм те мразил — на устните му се появи нещастна, уморена усмивка. — Или може би просто те обичах прекалено много, достатъчно, за да искам да те убия.