Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (11)

Девета глава

Лейси го чакаше в джипа. И не бе просто уплашена; тя бе ужасена. Паникьосана.

Клей Уотърс бе нает да я убие. Това го помнеше. Но кой я мразеше толкова, че да желае смъртта й? И защо?

Докато въпросите се блъскаха в главата й, тя тичаше през поляната към къщата, като спря само веднъж, колкото да събу сандалите си с високи токчета.

Чу, че Джес я вика и я призовава да спре, след което моторът на колата му забръмча. Паниката й нарасна, изпълни гърдите й. Изпита неприятното усещане, че бяга, за да спаси живота си и внезапно й се стори, че е вече я преживяла такова нещо; спомни си как я бе преследвала друга кола. Картини от ужасяващата сцена проблеснаха в нереална последователност пред съзнанието й и дори чу началото на вик, вик, задушен от кошмарния звук на удар в метал, счупено стъкло и трошене на кости.

Главата й пулсираше силно, когато достигна входната врата. Треперещите й пръсти не успяха да хванат в продължение на няколко секунди дръжката й, след което я отвори с такъв замах, че я блъсна със сила в стената.

Тъй като босите й крака се хлъзгаха по гладкия под във вестибюла, младата жена бе принудена да намали крачка. Но я ускори, когато свекърва й се появи на прага на дневната.

— Какво е станало, Лейси…

— Недей! — извика тя, но от гърлото й излезе само някакъв дрезгав шепот.

„Какво недей? — запита се тя, като дишаше учестено и неравномерно. — Недей да се опитваш да ме спреш? Недей да ми говориш? Не изпращай наемния си убиец след мен?“

От устата й се изтръгнаха звуците на истеричен смях. После сграбчи перилата и заизкачва стълбите. „Изгубих ги, всичките ги изгубих — помисли си тя. — Самоконтрол. Разум. Уравновесеност.“ В този момент усети влизането на Джес в къщата. И чу острото чаткане на подметките на ботите му по мраморния под. Коленете й щяха да се подкосят от прилива на енергия и гняв.

За разлика от майка си, той не опита да я възпре с думи. Той я гонеше. Стълбището потрепери под тежестта му и Лейси чу как страхът й изсвистя през стиснатите зъби, когато стигна площадката.

О, Боже, нима я бе довел у дома, само за да я убие?

И изведнъж като че ли всичко започна да става едновременно.

Той я сграбчи за раменете и я завъртя към себе си, но само частично, тъй като Лейси отказваше да се пусне от перилата. Тогава тя го удари силно по главата с тока на единия си сандал. Чу болезненото му охкане и усети как в същия миг дланта му се плъзна по рамото й.

Сега вече Лейси се обърна и видя шокираното изражение на съпруга си. През разперените пръсти на дланта, която бе притиснал към лицето си, вече течеше кръв, докато той опитваше да се хване за парапета, за да възпре сигурното си падане надолу по стълбите.

Ужасена от онова, което бе направила, както и от спомена за Клей Уотърс и неговата роля в живота й, младата жена се обърна и изкачи бежешком последните няколко стъпала.

Когато стигна до стаята си, чу, че Джес изруга, след което нещо се удари в стената. Дали това бе тялото му, политнало надолу по стълбите? Не погледна натам. Не можеше. В следващия миг обаче разбра, че е права, тъй като чу вика на Роуз и последвалия тъп звук от падането на нещо тежко.

Лейси затвори с трясък вратата след себе си и завъртя ключа в ключалката. Сърцето й биеше силно до пръсване, когато пусна сандалите, отпусна се върху пода до самата врата и прегърна колене. Започна да се полюлява напред-назад, стиснала очи, като се мъчеше да прогони от ума си образа на окървавеното лице на Джес и страшния звук от падането му.

О, Боже, май го беше убила!

„Преди да ме е убил той?“

Притисна кокалчетата на ръцете си към устата, за да потуши напиращия да излезе вик.

Ами сега? Не можеше да остане да си седи тук. Трябваше да се измъкне, и то по-бързо. И този път нямаше да бяга само от човека, който предполагаше, че иска да я убие, ами и от обвинението си в убийство.

 

 

Ужасно го болеше. И то навсякъде, особено раната на главата. Усещането там пък бе такова, сякаш го дамгосваха с нажежено до червено желязо.

— Трябва да отидеш да те зашият — рече Роуз, като притисна друго парче марля към зейналата цепнатина в кожата му.

Джес отдели внимателно ръката на майка си и огледа пораженията.

— Не. Изглежда по-лошо отколкото е. Просто го намажи с оня мехлем и сложи отгоре марлята, за да мога да се кача горе.

— Искаш да кажеш да се качиш при вещицата, за която си се оженил — отвърна Роуз, грабна ядосано тубичката с лековития мехлем от тоалетката и започна да развива капачето й. Въпреки болката, младият мъж се усмихна на отражението на майка си в огледалото.

— Спокойно. Това капаче не е шията на Лейси, колкото и да ти се иска.

— Не бъди нахален — отговори остро мисис Прайд, но ъгълчетата на устата й се разтеглиха в усмивка.

Тя обаче изчезна почти моментално при спомена за това, как синът й бе полетял през глава надолу по стълбите. Бе успял да се спре само няколко стъпала преди последното, като се бе уловил за парапета от ковано желязо. Полазиха я тръпки, тъй като въпреки нежеланието си си го представи проснат върху мраморния под, облян в кръв и с пречупен врат.

Доловил хода на мислите й, Джес протегна длан и я потупа по ръката.

— Всичко е наред. Аз съм добре.

— Но не благодарение на нея. Благодарение на Господ, който се намеси и спаси живота ти.

Младият мъж изпусна през устата си във вид на дълбока въздишка част от напрежението. Войната между майка му и съпругата му бе постоянно явление в живота му от деня, в който бе довел Лейси като младоженка. А днес той също бе дал своя принос в утежняване на обстановката. Намръщи се и потрепна от породената от мимиката му болка.

— Ох!

Това предизвика нова тирада от страна на майка му, но той не я слушаше. Прекарваше набързо през ума си събитията, довели до падането му.

Тя беше обидена, когато говори с него в банята.

Предизвикателно настроена, когато слезе.

Изглеждаше уверена през първите няколко секунди, докато бе разговарял с Ранди и Клей.

Откъде тогава бе се появил този страх, по дяволите? Нищо от онова, което успя да си припомни, не можеше да обясни внезапната промяна в нея. И тя не бе плод на въображението му. Състоянието на тялото му бе достатъчно доказателство за това.

Вдигна поглед към мрачното лице на майка си, която залепваше с лейкопласт марлята към челото му. Роуз мислеше, че Лейси го бе ударила в пристъп на гняв. Той обаче знаеше, че причината бе страхът й. Но защо?

Отдели от главата си ръцете на Роуз и огледа превръзката в огледалото.

— Доста добре — заяви той, стана от мястото си и се насочи към вратата.

— Джес? — повика го майка му.

— Не сега, майко. Трябва да поговоря с Лейси.

Не се обърна, когато тя го повика отново. Даже и като промени майсторски тона си на гальовен хленч. Беше свикнал с номерата й. Освен това, макар да се бе научила как да моли с гласа си, трябваше да потренира и пред огледалото; очевидно все още не бе осъзнала колко важно бе да смекчи също така и погледа си. Черните й очи не се промениха. Останаха студени и твърди като обсидиан.

За разлика от очите на неговата съпруга, които можеха да бъдат тъмни като среднощното небе, когато бе ядосана, ярки и бляскави като сапфири, когато се смееше или мрачни като бурно море, когато се страхуваше.

Стисна челюсти, защото си даде сметка, че никога досега не бе виждал в тях точно този нюанс на синьото в погледа й. И нямаше да повярва, че е възможно, ако сам не бе станал свидетел на случилото се. Страхът не бе сред качествата на Лейси. Какво тогава се бе случило, по дяволите? Защо внезапно я беше обхванал такъв ужас от него, че бе побягнала, а след това, когато най-сетне я бе догонил по стълбите, се бе обърнала и се бе борила като хванат в капан звяр?

Съществуваше само един възможен отговор.

Към многобройните болежки на пребитото му тяло се прибави и острото мъчително свиване на сърцето му. Съпругата му се страхуваше от него! Но защо? Какво си бе спомнила?