Дона Джулиан
Огледалце, огледалце (10)

Осма глава

— Браво! — провикна се Сибил и заръкопляска от площадката на втория етаж в момента, в който етърва й затръшна вратата след себе си. — Както виждам, нашата Лейси се е върнала наистина! Не е ли забавно това?

— Млъквай, Сибил — побърза да я пропъди Роуз, но смехът на младата жена продължи да се носи из коридора, докато успее да стигне до стаята си.

Мисис Прайд насочи отново внимание към сина си. Черните й очи блестяха възбудено и пръстите й се впиха като клещи в китката му.

— Върви след нея, синко. Не можеш да я оставиш да се вози на автостоп като някоя обикновена уличница. Колкото и да ми е неприятно, тя е все още член на семейство Прайд и аз няма да позволя да ни унижава така.

Неудоволствието й обаче бе най-малката грижа на младия мъж. Колкото и да я обичаше и уважаваше, арогантността й винаги го бе изпълвала с възмущение. Сега обаче не беше моментът да се препира с нея заради някаква си безсмислена гордост. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху своята съпруга.

Не отговори, тъй като нямаше какво да каже. Не бе очаквал, че ще се стигне дотам Лейси да реши да се вози на автостоп, но не даваше пукнат грош за това какво мислят съседите и приятелите им. Неговите мотиви нямаха нищо общо с тези на майка му, но сега не беше моментът да спорят върху тях. Освен това вече му беше до болка познато да се намира между чука и наковалнята, т.е. в центъра на препирните между Роуз и Лейси. Както гласи и поговорката: „Врял и кипял е в тази работа.“

Измъкна ръка от хватката на майка си и се усмихна, напрегнато и половинчато. После се запъти с бързи, широки крачки към вратата. Спря, преди да излезе.

— Ще се видим за вечеря.

Тя измърмори нещо, докато той затваряше вратата след себе си. Нещо от рода, че умът на двама им с Дилън се намирал между краката.

Частната алея, която водеше към главния път, беше дълга и се виеше непрестанно и Джес скоро се отказа от надеждата да види съпругата си от стъпалата пред къщата. Бръкна в джоба на джинсите си, извади ключовете на своя автомобил и заобиколи към едната страна на голямата постройка, докато мислите му препускаха скоростно като краката.

Откъде се бе появило това внезапно желание у Лейси да ходи в Рустър Корнър? По дяволите, не бе изминал и един ден, откакто се бе прибрала у дома. Невъзможно беше вече да иска така отчаяно да се освободи отново от него, че да започне да търси у непознати хора отговорите, които отказваше да й даде нейният мозък.

Съвестта му обаче отхвърли незабавно този аргумент и му припомни как я бе оставил да плаче в банята. Ами сцената от предишната вечер, на която бе станал свидетел? Очевидно майка му също я бе наранила. Защо тогава да не бяга за помощ? Дори животните се бореха да избягат, когато ги притиснат в някой ъгъл.

В този момент си спомни насмешливите й усмивки, предизвикателната, почти арогантна поза, и роклята, която бе избрала.

Набърчил чело и присвил вежди, младият мъж прокле глупостта си. Лейси не беше наранена от Роуз и дори от него самия. Всичко бе само една игра. Може да бе изгубила паметта си, но определено бе запазила актьорските си способности.

И го караше да се срамува.

Да се тревожи.

Да полудява от желание.

Вече се бе поддал на всичко това преди. „Е, не и този път, скъпа. Никога вече.“

И тя нямаше да ходи никъде. Не и без него и не преди да възвърне паметта си. Щеше да се погрижи за това, но то нямаше нищо общо със семейната гордост.

Отвори рязко вратата на товарния автомобил и се плъзна на шофьорската седалка. Пъхна ключа в стартера, но следващата мисъл го накара да замре. Въздъхна тежко. Може би не трябваше да чака, а да й каже още сега какво бе сторила, за да убие любовта му. Можеше да й обясни как бе забила дълбоко в него куките със своите примамки, а след това ги бе издърпала навън и с това бе разкъсала сърцето му.

„По дяволите лекарите и техните правила.“

 

 

От бабаитлъка й не остана и следа, когато стигна главния път. Лейси свали сламената шапка и избърса с опакото на дланта потта от челото си. Облегна се на един от стълбовете, поддържащ табелата, която обявяваше навлизането в земите на „Южна звезда“, и въздъхна.

— И сега какво, глупачке? — попита на глас тя. След което додаде, вече наум: — „О, да, ще отидеш на автостоп до града… и какво по-точно ще правиш там? Ти си един ходещ и говорещ празен лист! С кого, по дяволите, смяташ да разговаряш?“ — срита тревата в краката си. — „Идиотка, идиотка, идиотка!“

В този момент забеляза някаква кола.

Тя отиваше на юг, ако се съдеше по утринното слънце, което грееше в гърба й, но дали към Рустър Корнър или в обратната посока? Не знаеше дори къде се намира градът.

Абсолютна глупачка!

Наведе се и се престори, че иска да откъсне едно цвете. Може би шофьорът нямаше да се запита какво прави на пътя тази жена, елегантно облечена, но очевидно без нужното за придвижване средство.

Автомобилът прелетя край нея.

Отдъхна си облекчено и се изправи. Добре, ами сега какво?

Погледна към къщата. Интересно дали Роуз и Джес я наблюдаваха? Глупавата мис Независимост-на-която-никой-няма-да-й-казва-какво-да-прави, скрита страхливо зад стълба!

Някакъв син блясък привлече погледа й. Тя премигна. В следващия миг очите й се разшириха, когато разпозна джипа на своя съпруг, който се движеше към нея по частната им алея.

Вляво, през рамото си, чу приближаването на друга кола по главното шосе. Вече изпълнена с решимост, младата жена се спусна натам и вдигна палец.

Един пикап, очукан и олющен, спря със скърцане в далечния край на пътя.

— Здрасти, мис Лейси, чух, че сте се върнали — извика шофьорът, червендалест, с дълга и рядка коса с цвят на морков. — И, мога да добавя, изглеждате по-красива от всякога.

Младата жена се надяваше, че усмивката й бе приятелска в подходяща степен. Очевидно човекът я познаваше, но доколко и откъде? Какво значение имаше това? Трябваше й някой да я качи в колата си и то колкото се можеше по-скоро!

Точно се готвеше да отвори уста, за да му благодари и да попита дали заедно със спътника му се бяха насочили към града, когато зад нея рязко изскърцаха спирачки и автомобилът на Джес спря на две крачки зад гърба й. Без да губи и секунда, той отвори със замах вратата и изскочи, а тя трябваше да отстъпи бързо, за да се предпази от нея. Нямаше съмнение, че беше вбесен. Обсидианово черните му очи мятаха мълнии. Затова Лейси се изуми, когато той я прегърна през кръста и се усмихна на мъжа в старата таратайка.

— Хей, Ранди, благодаря, че спря.

— Няма проблем, шефе. Стори ми се, че госпожата имаше нужда някой да я закара нейде. С Клей се поучудихме, ама решихме, че е по-добре да спрем и да видим с к’во можем да помогнем, преди да е спрял някой нехранимайко. В тези дни е най-добре човек да бъде по-предпазлив.

Последните думи бяха придружени от извинителна усмивка, насочена към младата жена. Тя обаче почти не я забеляза. При споменаването на името Клей стомахът й се сви от страх.

Насочи вниманието си към мъжа, седнал в далечния край на товарната кола, и напрегна зрение, опитвайки да види лицето му. Шапката му напомняше много шапката на Джес, но бе ниско прихлупена, а острите черти на профила му се очертаваха неясно в сянката. Нямаше значение. Познаваше този мъж. Беше го познала.

Клей Уотърс.

Човекът, нает да я убие.

— Извинявайте за притеснението, момчета — заяви в това време провлечено съпругът й. — Жена ми, нали разбирате, се преструваше, че иска да спре някой на стоп. Това бе просто една игра между нас. А аз пък трябваше да дойда дотук и да я кача, преди да ме е изпреварил някой. Малко объркващо, но не е нищо повече от лудо развлечение на двама младоженци, па макар и достатъчно зрели.

„По дяволите — помисли си Джес, — с каква лекота лъжа.“ Но беше принуден. Нямаше човек, който да е роден в Тексас, и да не знае колко е важно да спасиш достойнството и името си, а това означаваше по някоя безобидна лъжа от време на време.

Стисна леко Лейси през кръста, сведе поглед към нея и, широко усмихнат, й намигна. Продължаваше да играе… като се молеше наум — доколкото бе способен на това — тя да се присъедини.

Младата жена отвърна на погледа му, дори — на усмивката, и той видя, че лицето й внезапно бе пребледняло като платно; бе готов да се закълне, че я усети да трепери под ръката му.

— Джес е прав — отвърна със странно слаб и приглушен глас тя, — това бе малко глупаво от наша страна. Благодаря ви, че спряхте, все пак.

С тези думи тя се отдели от него и тръгна към джипа му. Младият мъж я проследи с поглед в продължение на няколко секунди, сбърчил неразбиращо вежди. След което се обърна отново към двамата работници, наети от „Южна звезда“.

Ранди, широко усмихнат, тъкмо казваше нещо на своя спътник, присвил длан около устата си. Двамата се разсмяха и, макар да не му беше никак лесно, Джес успя да задържи безгрижната усмивка на лицето си.

— Добре, момчета. Аз да вървя, което и вие щяхте да побързате да направите, ако бяхте женени за някое такова готино парче.

И той посочи с палец през рамо към мястото, където го очакваше съпругата му в джипа.

Клей помаха през люка на старата кола, докато Ранди включи на скорост и отпраши светкавично.

Едва тогава Джес се раздели с изкуствената си усмивка и позволи на мислите си да се насочат към необяснимата тревога на Лейси. Свали от главата си шапката и избърса с опакото на ръкава потта от челото си, като опитваше да сглоби спомените си от последните няколко минути. Нямаше съмнение, съпругата му бе уплашена. Той познаваше добре страха. Всеки каубой, заслужаващ това име, усещаше много добре неговите признаци.

Чувстваше го по потръпването на кожата на коня при приближаването на гърмяща змия. Виждаше го в широко отворените очи на добитъка, уплашен от приближаващата буря. Даже го подушваше в струйката пот, потекла по гърба на някой страхливец, чийто номер е бил засечен.

А сега го усети в Лейси. Въпросът бе, каква бе причината за страха й?