Джудит Макнот
Съвършенство (5)

4

1988

— Махни тези проклети коне от тука! Дори мъртвец не може да изтърпи тази воня! — нареди грубо Закари Бенедикт, изтегнат на черния брезентов стол с щампован надпис и погледна гневно към конете, които обикаляха до сградата на модерното ранчо. После продължи да нанася бележки по сценария си. Разкошната резиденция на шестдесет и пет километра от Далас с алея за коли, обградена с дървета, с разкошна конюшня и полета, осеяни с петролни кладенци, беше наета от един тексаски милионер за снимането на филма, наречен „Съдба“. Филм, който според списание „Варайъти“ по всяка вероятност ще донесе на Зак още една награда на филмовата академия за най-добра мъжка роля, както и за най-добър режисьор — разбира се, ако успее да довърши сцената, за която всички казваха, че е „кутсуз“.

До снощи Зак смяташе, че нещата не могат да се влошат повече. Започнат с бюджет от четиридесет и пет милиона долара и четиримесечен срок за снимки, „Съдба“ закъсняваше с един месец до момента и беше надвишил определената сума със седем милиона долара заради многото снимачни проблеми и инциденти, които го съпътстваха още от първия ден.

Сега, след месеци на протакане и злополуки, оставаха само две сцени, но задоволството, което трябваше да изпитва Зак, беше напълно заличено от безумна ярост и той едва я сдържаше, като безуспешно се опитваше да се съсредоточи върху необходимите промени в следващата сцена.

Вдясно от стола му камерата беше нагласена да улови великолепния огненочервен залез на фона на града, чийто силует се очертаваше в далечината. През отворените врати на конюшнята виждаше как работниците подреждат балите сено, как асистентите на осветителя се катерят в светлината на лъчите, за да нагласят светлините, докато операторът им дава наставления. Зад конюшнята, далеч от обсега на камерата, двама от дубльорите преместваха автомобилите с отличителен надпис „Тексаска пътна полиция“ на подходящо място за сцената на преследване, насрочена за утрешните снимки. На затревената площ около дъбовата горичка в огромен полукръг бяха паркирани караваните, запазени за изпълнителите на главните роли във филма. Транспарантите им бяха спуснати, а климатичните инсталации се бореха с непоносимата юлска жега. В товарните камиони на доставчиците кипеше оживена търговия — продаваха студени напитки.

Снимачният екип и актьорите бяха опитни професионалисти, свикнали да чакат с часове само за няколко минути снимачно време. При нормални обстоятелства същите тези хора, които сега се тълпяха неспокойно около импровизирания бюфет, се навъртаха около Зак, за да се пошегуват или да поговорят за партито, което се организира при приключването на снимките. Обаче след случилото се предната вечер никой не разговаряше с него, освен по необходимост, и никой не очакваше заключително парти.

Днес всички членове на екипа се държаха на разстояние от него. Явно се бояха от следващите няколко часа. В резултат на това наставленията сега се даваха отсечено, нервно и припряно от всеки, заемащ съответната длъжност, а напътствията се изпълняваха припряно както винаги, когато хората бързат да завършат нещо неприятно.

Зак долавяше съчувствието на тези, които го обичаха, задоволството на онези, които не го харесваха или бяха приятели на жена му, жадното любопитство на безразличните към него.

Разбрал със закъснение, че никой не е чул нареждането му да отстранят конете, той се огледа за асистент-режисьора и го видя застанал на поляната с ръце в джобовете и вдигната нагоре глава — наблюдаваше излитането на един от хеликоптерите. Полетът до лабораторията в Далас беше ежедневен. Там отнасяха филмовата лента от деня за промиване. Хеликоптерът се завъртя и разпръсна вихрушка от прах и мръсотия, като запрати вълна горещ пясък право в лицето на Зак.

— Томи! — извика с раздразнение той.

Томи Нютън се обърна и изтича към него, като изтупваше праха от кафявите си къси панталони. Нисък на ръст, с рядка кестенява коса, светлокафяви очи и очила с метални рамки, тридесет и пет годишният асистент-режисьор имаше чувство за хумор и неизчерпаема енергия. Но днес дори и той не успя да разведри обстановката. Стиснал под мишница папката си, в случай че се наложи да нанася бележки, попита:

— Извика ли ме, Зак?

Бенедикт вдигна поглед и рязко нареди:

— Нека някой да премести тия коне по посока на вятъра!

— Както кажеш, Зак.

Дъг Фарлоу — главния сценичен работник, даваше наставления на хората си как да нагласят около конюшнята подвижна ограда за добитъка за утрешните снимки.

— Дъг! — прозвуча от говорителя гласът на Томи.

— Кажи, Томи.

— Накарай онези от ранчото да преместят конете на южното пасбище.

— Мислех, че Зак ги иска за следващия кадър.

— Променил е решението си.

— Добре, ще се погрижа за това. Да започваме ли разместването на мебелите в къщата или Зак иска да ги зарежем?

Асистент-режисьорът се поколеба, погледна към Зак и повтори въпроса на Дъг.

— Зарежете ги — отсече той. — Не ги пипайте до утре. Може да възникне проблем, а не искам да губя повече от десет минути за смяна на декора.

Томи предаде отговора на Дъг Фарлоу, понечи да си тръгне, но се спря и изрече колебливо:

— Зак, вероятно точно сега не си в настроение да чуеш това, но нещата ще се развият… доста трескаво довечера и може би това е последната възможност да ти го кажа — Зак вдигна поглед и Томи бързо продължи: — Заслужаваш още два „Оскара“ за този филм, Зак. Някои от сцените, в които участваш и които направиха Рейчъл и Тони под твое ръководство, са впечатлили екипа… Не, не преувеличавам.

Само споменаването на името на жена му, и то най-вече във връзка с Тони Остин, накара кръвта му да закипи и той рязко скочи на крака.

— Много се радвам да го чуя. Няма да е достатъчно тъмно, за да снимаме следващата сцена до един час. Като наредите всичко в конюшнята, дай почивка на хората за вечеря, а аз ще проверя всичко ли с наред. А сега ще си взема нещо за пиене и ще отида някъде, където мога да се съсредоточа — кимна в посока към дъбовата горичка и добави: — Там съм, ако ти потрябвам.

Запъти се към бюфета, но в този момент вратата на караваната на Рейчъл се отвори и тя излезе точно когато той преминаваше покрай стъпалата. Погледите им се срещнаха, думите им напрегнато застинаха на устните, главите им рязко се извърнаха и очакването увеличи витаещото във въздуха напрежение. Зак подмина жена си и продължи към бюфета, където спря, за да поговори с помощника на Томи Нютън и да си размени две-три думи с двама от дубльорите. Това изпълнение заслужаваше „Оскар“. Той не можеше да погледне Рейчъл, без да си спомни как през нощта ненадейно се върна в апартамента им в хотел „Кресънт“ и я завари с Тони Остин…

Вчера той й каза, че възнамерява да събере операторите и асистент-режисьорите, за да обсъди с тях новите си идеи, и след това по всяка вероятност ще остане да преспи в караваната си. Когато екипът се събра, Зак се досети, че е забравил бележките си в хотела. За да не губят време, реши да покани всички в „Кресънт“. Шестимата мъже влязоха в тъмния апартамент и Зак светна лампите.

— Зак! — извика изненадано Рейчъл, като избута голия мъж, когото беше възседнала на дивана, и грабна халата си.

Тони Остин, партньор на Зак и Рейчъл в „Съдба“ се надигна и седна на дивана.

— Добре, Зак… успокой се… — помоли го той, после скочи и изтича зад ъгловия диван.

— Не по лицето! — изкрещя, когато Бенедикт се приведе над него. — Имам още две сцени и…

И петимата мъже с мъка удържаха Зак.

— Зак, спри! — извика главният осветител, като се опитваше да го задържи. — Той няма да може да завърши проклетия филм.

Дъг Фарлоу се задъхваше, хванал разгневения съпруг за раменете. Той успя да отхвърли двама от по-слабите мъже встрани и с премерена точност нанесе удар в ребрата на Тони, преди отново да го хванат. Задъхан повече от ярост, отколкото от усилие, Зак ги наблюдаваше, докато изведат голия, куцукащ Остин от апартамента. Десетина гости на хотела стояха в коридора пред отворената врата. Той гордо пристъпи напред и затръшна вратата в лицата им.

После се обърна и тръгна към Рейчъл, успяла междувременно да се наметне с халата си, като се опитваше да овладее силното си желание да я удари.

— Махай се! — предупреди я той и тя отстъпи назад.

— Изчезвай или не отговарям за това, което ще ти се случи!

— Не смей да ме заплашваш, нагъл кучи син! — отвърна тя с такова презрение, че Зак забави крачката си.

— Само с пръст да ме докоснеш и адвокатите ми ще вземат състоянието ти. Разбра ли ме, Зак? Искам развод. Адвокатите ми ще подадат молба утре в Лос Анжелис. Ще се омъжа за Тони.

Осъзнал, че жена му и любовникът й не само са го мамили, но и спокойно са планирали как ще живеят с парите, спечелени от него с толкова труд, Зак изгуби контрол. Сграбчи я за раменете и я блъсна към вратата на хола.

— По-скоро ще те убия, отколкото да ти позволя да вземеш и половината. А сега изчезвай!

Тя се олюля, после сложи ръка на дръжката на вратата и нанесе окончателния си удар:

— Ако си мислиш да изриташ мен или Тони от актьорския състав за утрешните снимки, не си прави труда. Ти си просто един режисьор, филмовото студио е заложило цяло състояние на този филм. Ще те принудят да го довършиш или ще те съдят за всяко отлагане и провал. Знай, че във всички случаи губиш — завърши със злобна усмивка, като отвори рязко вратата. — Ако не завършиш филма, ще се разориш. Ако го довършиш, аз ще прибера половината от печалбата.

Вратата се затвори с трясък зад нея. Тя беше права за „Съдба“. Дори и ядосан, Зак го осъзнаваше. Оставаха само още две сцени за снимане — Рейчъл и Тони участваха в едната. Той нямаше друг избор, освен да изтърпи невярната си жена и любовника й, докато режисира сцената. Пристъпи към бара и си наля скоч. Изпи го наведнъж и си наля отново.

С чаша в ръка отиде до прозореца и се загледа навън. Яростта и болката, които чувстваше, постепенно затихваха. Реши да се обади на адвокатите си, за да започнат преговорите по развода. Въпреки че беше натрупал огромно състояние като актьор, Зак многократно го беше увеличил с умели капиталовложения, и те се пазеха грижливо от попечителски фондове, които щяха да скрият по-голямата част от доходите му от Рейчъл. Ръката му, здраво стиснала чашата, се отпусна. Беше се успокоил. Щеше да го преживее и да продължи нататък. Знаеше, че може и ще го направи. Знаеше го, защото преди време, още на осемнадесет години се беше сблъскал с много по-голямо предателство от това на Рейчъл и тогава беше открил, че притежава способността да забравя всеки, който го предава, и никога да не поглежда назад.

Обърна се, влезе в спалнята, извади куфарите на Рейчъл от гардероба и натъпка всичките й дрехи в тях, след това вдигна телефона.

— Изпратете носач в главния апартамент — нареди той на администратора.

Няколко минути по-късно, когато носачът пристигна, Зак му подаде куфарите.

— Занесете ги в апартамента на господин Остин.

От този момент нататък, ако Рейчъл се върнеше и започнеше да го умолява да я приеме отново, дори да успееше някак си да го убеди, че не е знаела какво върши, щеше да бъде твърде късно. Защото тя вече беше мъртва за него. Мъртва като баба му, която някога беше обичал, мъртва като брат му и сестра му.